неделя, 30 август 2015 г.

С метла в космоса

Баба Йова беше бясна. Ония фръцли от Младежката организация на вещиците сериозно й бяха бръкнали в здравето. Напоследък си навираха кривите носове къде ли не. Научиха се да ходят по дискотеки в града, домъкнаха разни вносни боклуци... Даже една летя с Редбул.
И все пак, туй се търпеше, докато не внесоха предложение пред Съвета:  да се забрани крушовицата, щото не била актуална и простеела. Трябвало да се даде път на прогреса. Да бе! Туй ли е то прогрес -  да махнеш от списъка с магическите питиета хубавата нашенска крушовица и да сложиш някакво „тюла мордю“ от майната си? Ако е туй, то значи баба Йова беше твърдо против прогреса! Много важни станаха, виж ги ти!
Виж ги ти, повтори баба Йова, подсмръкна и надигна кратунката с крушова ракия, дето й висеше на пояса. Сетне срита котарака Сотир, който твърде непредпазливо се моташе из краката й и изсумтя: “Бягай оттука бе, само ми е до тебе.“
Сотир беше другият й проблем. Той мечтаеше да бъде вещерски котарак. Нарочил бе баба Йова за стопанка и непрестанно ходеше по петите й. Досаждаше й ужасно, но понеже и без това не можеше да се отърве от него, тя все пак му беше дала име и често му говореше. Само че твърдо не го признаваше за вещерски котарак. „Даже не си черен бе, момче, то насила хубост не става“ – повтаряше му. Но той се правеше, че не разбира и продължаваше предано да й се глези, да спи в престилката й, да върви в краката й и да я спъва, като всяка уважаваща себе си котка.
Днес обаче старата вещица не можеше да понася ни котака, нито никого. Самата мисъл, че утре ония нацапотени пикли с жълто около устата може да спечелят гласуването, караше космите на брадавиците й да се накъдрят. Ами ако я задължат да си гори джигера с  онуй вносно питие? Не, туй не се преживява! Ще им даде тя да се разберат! На маймуни ще ги направи! Ще видят те един Редбул и едно „мордю“!
Баба Йова фучеше из къщи, риташе котленца и гърненца, разпръсна билките от прозорчето. Опита се да перне Сотир през ушите, но той предвидливо се наведе. От гневния й жест в огнището лумна вонлив  зелен огън. „Щеше да ми запалиш ушите, ма!“ – възмутено измяука котаракът.
Това преля чашата на търпението. Вещицата с рязко движение посочи метлата и й нареди да натупа нахалното животно. Но дали защото беше прекалено побесняла или крушовицата й беше дошла в повечко, обърка магията. Метлата изсвистя, направи кръг из стаята, сетне се мушна между краката на стопанката. Изфуча през малкото прозорче, като разхвърля и последните билки. След това полетя отвесно нагоре, отнасяйки неизвестно къде яхналата я баба Йова и котарака Сотир, който се беше вкопчил във фустата й с облещени от ужас очи.
След известно време домакинският летателен уред намали скоростта си и се понесе плавно между облаците. Баба Йова се огледа и си каза: „Бря, то с метла наистина можело да се лети. Пък аз мислех, че са бабини деветини!“ Тя се понамести и хвърли един поглед надолу. Бррр, височко беше. Земята се виждаше като на картинка. Докъде ли мислеше да се качи туй чудо? В това време Сотир измяука жално и се опита да се покатери нагоре по престилката на стопанката си.
- Ей, Сотьо, няма да спреш с тез нереализуеми амбиции значи! Не разбра ли, че не ставаш за вещерски котарак. Къде си тръгнал, даже не си черен бе, мойто момче!
Сетне въздъхна и го намести в пазвата си, да не падне.
В това време облачният пейзаж се измени. Метлата вече се движеше по красива алея, наоколо цъфтяха прекрасни цветя, а малки създания с бели крила летяха с лири в ръце и пееха вдъхновено. „Божке, раят!“ – възкликна баба Йова и взе да се върти на метлата, за да го разгледа по-добре. Изведнъж в далечината забеляза две фигури, които й изглеждаха познати. Когато приближиха, старата вещица пикира към тях и ухилена наби спирачки точно пред изумения старец и неговата магарица. Сетне викна:
- Матейко, палавнико!
Дядо Матейко ахна,  взря се в бабата и на лицето му се появи доволна беззъба усмивка.
- Йовке, гълъбичке моя!
Двамата старци приседнаха на един облак и се разбъбриха. Не бяха се виждали от дълги години, откак Йовка замина за Вещер махала.
По едно време дядо Матейко се плесна по челото:
- Абе, аз забравих, че си търся бабичката...
- С Трена ли се взехте?
- С нея, с нея... И добре живяхме. Ти знаеш, кротка жена беше тя...
- И си ме забравил?
- Как ще те забравя, Йовке, забравя ли се такваз жена? Даже виж каква смешка. Като се спомина моята Трена, една комшийка ме наглеждаше. И познай как се казваше? Йовка, като тебе!
Баба Йова усети, че се разнежва, затуй скокна, отупа си фустата и рече:
- Аз ще тръгвам, пък ти отивай за Трена.
Дядо Матейко се поколеба, после смънка:
- Ти дали нямаш... като едно време...
Бабата го стрелна с поглед:
- Че как?
Бръкна под престилката, извади кратунката с крушовицата и му я подаде. Очите на стареца светнаха.
- Хем не цуцай много, че да не те изхвърлят от рая! – перна го тя през ръката.
- Хубав е раят, Йовке, само туй му е кусурът – няма кръчми, - рече дядо Матейко и надигна кратунката.
Баба Йова се метна пак на метлата, форсира я и потегли, без да обръща внимание на Сотир, който й набиваше нокти от страх. След малко вече летеше в открития космос. Беше чувала, че там е много студено и няма какво да се диша. Но като почака малко, разбра, че на нея всичко й е нормално. „Сигурно заради вещерството“, каза си. После се сети за Сотир и надникна в пазвата си. И на него му нямаше нищо, само дето си беше все така облещен. „Брей, да не вземе пък да излезе вещерски котарак от тебе, бре Сотьо?“ – замисли се бабата.
Наближаваха луната и баба Йова почна да се оглежда за място, където да паркира метлата. Но място нямаше. Наоколо се разхождаха змейове, по-натам имаше военни бази, а в далечината се виждаха Ян Бибиян и лунните жители. Вещицата се насочи към тях и помаха на момчето:
- Янко, как си, ба? Ще има ли тука едно местенце да се паркирам?
- Ооо, бабо Йово, здрасти! Как е на земята? Скоро виждала ли си Фют?
- Все същото си е, Янко. А Фютчо не съм го срещала.
Ян Бибиян посочи към една тясна площадка:
- Ей тука спри, всичко друго е синя зона.
Но докато баба Йова успее да паркира, отдалеч се дочу свистене и на свободното място се стовари едно гюлле. Върху него седеше мъж с дълги мустаци и се хилеше доволно.
- Оф, Мюнхаузене, пак ме изпревари! – измърмори вещицата. – Ха наздраве за срещата!
Откачи кратунката с крушовица от пояса си и му я предложи. Но мустакатият измъкна от куртката си плоско шише с надпис „шнапс“ и й намигна. Двамата се чукнаха и отпиха.
- Аз ще тръгвам, - размърда се баба Йова. – Чао, Янко!
Избръмча с метлата и потегли нагоре.
Около луната се въртеше космически кораб с надпис „Аполо 11“. „Тия пък какво искат?“ – каза си вещицата и наостри уши, за да долови разговора им.
-  Няма да стане, Едуин, - тъкмо казваше някой.  – Никъде няма място за паркиране. Не искам да рискувам със синята зона, ще ни закопчеят. Да се връщаме.
 Друг глас попита:
- Ами кадрите? Нали трябваше да имаме кадри, Нийл?
- Няма проблем, Спилбърг чака – отговори първият.
Баба Йова изсумтя и продължи нататък. Тия американци я дразнеха. Пък и нали бяха роднина на ония с „тюла мордю“.


Умислена за резултата от утрешното гласуване, вещицата едва не се сблъска с един огромен космически кораб. „Какво ли ще е туй?“ – каза си тя и се вмъкна през задния му вход. След дълго обикаляне по коридорите стигна до някаква зала. Насреща видя двама мъже – грозничък негър и някакъв тип с вид на мухльо, облечен в стар халат. Те бяха вързани към нещо като столове за мъчение, а едно огромно зелено същество, подобно на прасе, но много по-неприятно на вид, им четеше нещо.
Баба Йова послуша малко, като клатеше глава и цъкаше с език. Текстът беше просто ужасен. Сотир започна да издава жални звуци в пазвата й. А двамата мъже насреща изглеждаха все по-полумъртви след всяка следваща дума. „Туй прилича на вогонска поезия“ – си каза старицата. За да провери, тя бръкна под полата си и извади малка книжка, пъхната под ластика на кафевия й дебел чорап. На книжката пишеше „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Познала беше, чиста вогонска поезия.
Едвам изтърпя до края и в момента, в който мъжът с халата казваше „Всъщност, на мен ми хареса“, баба Йова се покашля и се обади:
- За нищо не стават тез стихчета, ще ме прощаваш! Я вземи пийни, да се вдъхновиш! – и протегна на лигавия зелен вогон кратунката с крушовица.
Съществото изглеждаше, сякаш се готви да я смачка от бяс заради намесата й. То вдигна над нея тежката си ръка.... и тогава Сотир се изстреля от пазвата на стопанката си, вкопчи се в ръката с нокти и заръмжа зловещо. Това даде на баба Йова достатъчно време, за да плисне част от крушовицата в гневно зейналата уста на вогона. Той се спря на място, отръска котарака от себе си, хлъцна, залитна, усмихна се блажено и изведнъж зарецитира с вдъхновение: „Я помню чудное мгновение...“ Разбрала, че моментът е удобен да изчезнат, вещицата сграбчи Сотир зад врата, натика го набързо обратно в пазвата си и хукна по коридора, яхвайки в движение метлата.
- Ей, Сотьо, на косъм бяхме... Добре, че крушовицата подейства навреме! – каза баба Йова, когато метлата вече се рееше на свобода в открития космос.
- Да бе, крушовицата! Ами аз? – измяука недоволно котаракът.
- Хм, добре де... Може пък и да ставаш за вещерски котарак.
И тогава се появи другият космически кораб. Той се движеше бавно, точно над главите им, а под железния му корем танцуваше текст, който започваше така:“Преди много години в една далечна галактика...“ От вътрешността на кораба се дочуваше астматично хриптене. Баба Йова се почеса замислено зад ухото.
- Сотьо, как мислиш, имаме ли време да спасяваме и Дарт Вейдър сега? - Сотир й обърна гръб и не отговори. Тя махна с ръка: - Абе, айде, от мене да мине.
И метлата влетя във вътрешността на кораба.
След половин час баба Йова излезе, затъкнала на колана си лазерен меч, дар от благодарния пациент, чийто емфизем беше излекувала с вездесъщата си крушовица. Тя се обърна да му помаха и викна:
- И да не забравиш, всяка вечер налагай на гърдите вестник със свинска мас и счукан аспирин. След седмица ще можеш да пееш „Излел е Дельо хайдутин“.
- Обичам „Дельо хайдутин“, - чу се гласът на Лорда отвътре. – Тя лети из космоса. И теб обичам, Йовка! Тенк ю соу мач!
- Тенкю може, - отвърна вещицата. – Само да не е „тюла мордю“.
Помаха му за последно и обърна метлата към земята. Време беше да се прибира, иначе щеше да изпусне гласуването.
Когато наближиха обаче, се натъкнаха на проблем. Към земята летеше астероид. На него в героична поза беше стъпил Брус Уилис и под звуците на драматична музика тъкмо се готвеше да го взриви.
- Спри, момче, какво правиш?
- Спасявам света, - отвърна героят.
И докато баба Йова да рече, че има и друг начин, незнайно откъде долетя млад юнак с костюм в червено и синьо, с изписана буква S.
- Аре бегай оттука, - каза Супермен. – Аз ще спася света.
- Кой каза това? – в един глас викнаха току-що пристигналите Айрън мен и Капитан Америка. – И ние можем да спасим света, даже по-добре от вас.
След това надойдоха и други супергерои, викаха, крещяха и, като не можаха да се разберат кой да спаси света, накрая се сбиха. Баба Йова ги погледа, въздъхна, после извади кратунката с крушовица и я плисна върху астероида. Той се разпадна на прах, но юнаците дори и не забелязаха. Старицата ги остави да стават на кълбета и включи на пета скорост.
В това време във Вещер махала гласуването за списъка на магическите питиета тъкмо започваше. Вещиците от Младежката организация, забелязали отсъствието на баба Йова, доволно потриваха ръце. Имаха реалния шанс да спечелят и любимото им уиски Tullamore Dew да бъде обявено за най-добро магическо питие. Гласовете щяха да бъдат почти наравно. Единствено старата вещица можеше да наклони везните към крушовицата. Но нея я нямаше и никой не знаеше къде е.
А в това време баба Йова прорязваше атмосферата като свредел. Фустата й се запали. Сотир виеше ужасено и хората със страх поглеждаха към небето, защото мислеха, че е почнала третата световна война и някой е пуснал ракети „земя-въздух“.
- Който е съгласен крушовицата да остане в списъка на магическите питиета и да бъде на първо място, моля да гласува! – оповести председателката на събранието. – Дотук имаме 36 гласа за уискито. Сега за ракията... 34... 35... 36...
Председателката се оглеждаше, но не се виждаха повече вдигнати ръце. При равен резултат уискито щеше да спечели, защото беше нововъведение. Напрежението растеше, вещиците се гледаха една друга на кръв. Привърженичките на ракията се тюхкаха: „Къде си, бабо Йово??“
И тогава баба Йова се стовари от небето. Тя тупна точно на стола си, огледа събраните вещици и вдигна ръка.
- ... и 37! – обяви председателката. – Крушовицата печели!
Всички зашумяха развълнувано.
- Точно тъй! – каза баба Йова, изцеди последната капка крушовица в устата си и захърка на стола. Беше се изморила да спасява света. На гърдите й новопроизведеният вещерски котарак Сотир мъркаше гръмогласно. По вещерски.




неделя, 2 август 2015 г.

Това ли е всичко?

Посетителката беше млада и разтревожена. Гледаше Марга, сякаш тя бе нейният последен шанс. Ясновидката дълго се взира в двете снимки. Двама мъже. Симпатични мъже. Единият по-сериозен. Другият – по-секси. Но и двамата достойни за любов. Въздъхна и подпря лакти на масата:
- А Вие? Нямате ли все пак някакви предпочитания?
- Не мога, разберете! Не мога да избера! Направо се побърквам! Ако по-рано някой ми беше казал, че може да се обичат двама мъже едновременно, щях да му се изсмея. Изобщо не можете да си представите в каква каша съм...  – и тя зарови ръце в и без това разрошените си коси.
- И двамата Ви предложиха женитба?
- Да, нали Ви казах...
- Разбирам. Ето какво. Този – и Марга вдигна едната снимка. – той е силен. Ще бди над Вас и ще Ви подкрепя във всичко. Често ще му се налага да го прави, защото животът ще ви сервира доста неприятни изненади. Но с този мъж до себе си накрая винаги ще се справяте.
- Такъв си е той... – усмихна се замечтано младата жена. – Ами той? – попита, сочейки другата снимка.
- Хм, това е интересно - промърмори Марга, докато продължаваше да се взира в усмихнатите очи на мъжа. – Омъжите ли се за него, винаги и във всичко ще Ви върви. Няма да има пречки по пътя Ви. Много неща ще се случат по коренно различен начин.
Лицето на клиентката светна и тя понечи да каже нещо, но Марга я прекъсна:
- Но той е слаб. Той винаги ще Ви предава.
Настъпи мълчание. След малко ясновидката наруши тишината:
- Труден избор, а?
- Не можете ли все пак да ми кажете едно име? – умолително промълви посетителката.
- Не мога. Двата пътя са пред Вас. Нужното го знаете.
- Божичко, това е някакъв ужас... И какво да правя? Знаех си аз, че всичко това ще ми донесе само нещастие...
- Госпожице - каза меко, но категорично Марга. – Изобщо не знаете какво говорите. Вие сте една много щастлива жена.

***
- Какво знае тя, Луцифер? – шепнеше Марга, прегърнала пухкавия черен котарак. – Тя има двама мъже и не може да избере. Какво знае тя за самотата? Хората никога не са доволни от това, което имат. А аз... аз не издържам вече!
Луцифер я погледна с едно око, постави голямата си лапа върху ръката ѝ и замърка гръмогласно. Младата жена притисна по-силно любимеца си. Имаше нужда от малко топлинка...
Днес беше ден за щастливи клиенти. Всички, които минаха през кабинета, получиха от Марга добри новини. На всички тя предсказа успехи, богатство, добро здраве, много приятели, любов, деца... Обикновено след такива дни ясновидката се чувстваше заредена. Но днес самотата я притискаше по-силно от всякога. Всички тези хора, те имаха семейства, имаха близост. И идваха при нея, тъжната и самотната, да търсят помощ... Това не беше ли несправедливо?


Очите на младата жена запариха. Тя изхлипа и потърка нос в меката козина на Луцифер. Котаракът се размърда и усилено почна да ближе крака си. После, сякаш бяха едно цяло, се прехвърли към нейната ръка.
- Къпеш ме, а? – усмихна му се през сълзи Марга. – Като няма кой друг да се погрижи за мен...
Тя, разбира се, имаше любящи родители. Имаше и две чудесни приятелки. Но когато свършеше опашката от клиенти, когато близките и приятелите си тръгнеха, оставаше сама.
Отначало беше опитвала да говори на Ангел. Не знаеше как да запълни огромната дупка, останала след смъртта на усмихнатия ѝ, добродушен съпруг. Затова му говореше. Но скоро разбра, че той няма да я чуе. Беше си отишъл безвъзвратно и паранормалните способности нямаше да ѝ помогнат да бъде по-близо до него. Тя ѝ го беше казала още в началото. Онова странно същество от светлина, което изглеждаше като Снежанка и ѝ помагаше да следва съдбата си. Беше казала ясно: той е твоето жертвоприношение. Не можем да ти го върнем, защото ще забременееш. Марга не проумя веднага пълния смисъл на това. Но с времето беше осъзнала. Бе получила жестока присъда. Никой не я бе попитал дали иска това, дали е готова. Никой не ѝ бе дал право на избор.
„Защо аз, по дяволите? Защо аз?” – изкрещя тя. Луцифер подскочи и се измъкна от обятията ѝ. Марга грабна телефона си и набра номера на Ирена.
- Кажи, Марго! – в нежния глас на приятелката ѝ се долавяше усмивка.
- Трябва ми идея за някаква лудост!
- Ъъъ... искаш да кажеш?
- Някаква пълна простотия, която да направя! На мен ми писна, Рени, разбираш ли?
- От кое ти писна? – все още не схващаше Ирена. А уж е екстрасенс, горчиво се усмихна Марга и продължи с гневен тон:
- Писна ми от всякакви Снежанки, мисии и служби! Не искам! Не съм го искала! Писна ми! Да си вземат дарбата и да си я... да правят с нея, каквото поискат!
- Добре ли си?
- Ама разбира се! Просто процъфтявам! Имам си празна къща и живея с котка!
Луцифер я изгледа обидено и излезе от стаята. Разгорещена, Марга дори и не забеляза.
- Виж, миличка... Ох, как да ти помогна? Не мога да дойда точно сега. Имам да лекувам едно детенце, не трябва да прекъсвам сеансите.
Ирена живееше доста далеч, на четири часа с влака. Двете приятелки не можеха да се виждат толкова често, колкото им се искаше. Но все пак беше в България, докато Люси сега сигурно вечеряше в някой хубав парижки ресторант. Не, нямаше да търси Люси. Не биваше да помрачава щастливото ѝ време като годеница със своите проблеми. А и в този случай Ирена щеше да я разбере много по-лесно, защото дарбата ги свързваше.
- Марго, чуй ме. Може ли да ти пратя нещо да прочетеш?
- Какво говориш? Аз те питам каква глупост да извърша, а ти искаш да ми пращаш книжки?
- Ами... не можах да измисля глупост. Но щом искаш да се бунтуваш, можеш да се върнеш към старата си професия на преводачка. Нали и без това ми се оплакваше, че вече не ти остава време за нея? Вярно, че не е нещо авантюристично, но те ще разберат намека. Снежанка и другите имам предвид...
- Да де, разбрах. Какво искаш да ми пратиш?
- Ами... едни романи.
- Чии са? Искаш да ги превеждам ли?
- Не знам... Може да помислим дали да не ги преведеш. Първо само ги виж.
- Добре, прати ги. И все пак, чии са?
- На леля ми.
- Каква леля бе?
- Ами тя не ми е всъщност леля. С майка са първи братовчедки. Но аз от малка много си я обичам. Тя е... пич. Леля Нели. Абе, ще видиш...
- Добре тогава, прати ми ги.

***
Тази нощ Марга не спа. Не можа да се откъсне от книгите. Лелята на Ирена разказваше за прекрасен свят, в който живеят душите между преражданията си. За съдбите на влюбени и приятели, за хора, които водеха битки, за да спасят близките си, народа си или целия свят. Всичко ѝ харесваше. Но най-много бе впечатлена от описанието на мястото, който Нели наричаше „финият свят”. Беше чувала понятието и другаде, то явно бе взаимствано. Но тя го беше наситила с цветно и поетично съдържание.
„Ако Ангел е някъде на такова място, то аз съм много щастлива за него. И искам някой ден да сме там заедно.” – мислеше си младата жена. „Иска ми се да си поговоря с тази леля на Рени.”
На другия ден Марга се обади на Ирена.
- Романите много ми харесаха.
- Ама ти прочете ли ги вече?
- Прочетох ги. Бърза съм, нали съм свикнала да работя с текстове. Тя ще ги издава ли?
- Ами, доколкото знам, поне засега не е намерила издател. Тя си пише за себе си, ей така...
- Мога ли да ги пратя на Люси?
- На Люси? –Двете най-добри приятелки на Марга все още не се познаваха лично, но всяка се беше наслушала на подробни разкази за другата. – Мислиш, че...? О, Марго, ами ако наистина се получи? Няма да има по-щастлива от нея, знаеш ли? Тя е... ох, какво да ти обяснявам! Съвсем скоро трябва да ви запозная.
- Мисля, че вече я познавам. И имам да я питам много неща.

***
По-нататък всичко се разви много бързо. Няколко дни след получаването на файловете Люси се обади на Марга и развълнувано избъбри:
- Почвай преводите! Направих резюме за шефа, той е много впечатлен! Няма търпение да прочете целите книги!
- Ти сериозно ли? От едно резюме?
- Е... може и аз малко да съм се попрестарала с убеждаването... – разсмя се Люси.
- Знам я аз тая твоя убедителност – прихна и Марга.
Тя сложи на портата табела, че излиза в отпуск и се хвана здраво на работа. Текстовете все така я омагьосваха. Искаше ѝ се час по-скоро да се запознае с авторката, но някак все се разминаваха. Толкова неща искаше да обсъдят! В книгите ѝ имаше героини, които ѝ напомняха на нея самата. Може би Нели щеше да ѝ помогне да проумее, да постигне най-накрая мир?
Изпрати романите на Люси и спа 20 часа. После зачака. Не махна табелата от портата. По цели дни се разхождаше и мислеше. Не знаеше какво да прави оттук нататък. Също като момичето с двамата годеници тя се питаше отново и отново накъде да продължи. И не можеше да избере.
Люси се обади след две седмици. Марга едва дочака да прекъсне връзката и веднага набра номера на Ирена:
- Кажи на леля си Нели да стяга багажа! Заминаваме за Париж!
- Майчице! Наистина ли? Ох, тя така ще се зарадва! – изпищя Ирена. - Ама аз така и не ви запознах...
- Нищо, ще се запознаваме в самолета.
- А ти? Реши ли какво ще правиш?

- Не, още не... Но сега тъкмо имам случай да проверя дали отговорът не е в Париж. 


Неверникът

Ясновидската дарба понякога може да бъде истинско проклятие. Това си мислеше Марга, докато се взираше замаяно в лицето на доктор Ванков, надвесено над нея.
- Колабира – промърмори докторът. После раздразнено продължи: - Не си ли ядеш закуската, момиче? Сестра Хамдиева, наблюдавай я! Ако има нещо, ме извикай!
И той излезе забързан от стаята, като положи видимо усилие да не затръшне вратата.
Разбира се, че не беше колабирала. Марга го знаеше отлично. Докторът бе хванал ръката ѝ, за да премери пулса. И тогава тя получи видение за него. И какво, след като той нямаше да поиска да я изслуша? А беше важно!
Вратата се бутна и в стаята нахлу Ирена.
- Какво, какво стана? Добре ли си? Сестра?
- Добре е - отвърна сестрата. – Хубаво ще е да хапне нещо сладко. А ти отсега нататък отговаряш да си изяжда всичко. Я каква е светнала!
- Слушам! – шеговито козирува момичето. После приседна на леглото до Марга и хвана ръката ѝ. Изглеждаше нетърпелива да останат сами и Хамдиева го усети.
- Е, момичета - каза тя. – Няма смисъл да ви охранявам. Ако стане нещо, викайте. Но според мен вече всичко ще е наред.
Намигна им и излезе.
- Добре ли си? – загрижено повтори въпроса си Ирена. – Да не би нещо да прекалихме с упражненията за неутрализиране на отрицателната енергия?
- Добре съм, не се тревожи - побърза да я успокои Марга. – Изобщо не беше колапс и доктор Ванков много добре го знае. Но няма да го признае никога. И така стигаме до моя проблем...
Ирена я гледаше в очакване.
- Получих видение - поясни ясновидката. – Видение за доктора...
- Не думай! – ахна приятелката ѝ.
- Не думай, ама думам... На всичко отгоре е много важно. Фундаментално важно! А той няма да ме изслуша!
- Ама какво видя?
И Марга заразказва.
Досега не беше получавала точно такова видение. Обичайно ѝ се явяваха кратки, разхвърляни картини, които не даваха много отговори. Този път беше различно. Докторът стоеше на широк път. Стоеше и се чудеше накъде да поеме. Пътят се разделяше надве. Направи крачка в едната посока и изведнъж пред очите на Марга като на лента мина целият живот, който му предстоеше. Не че имаше кой знае какво да се види в него. Работа в санаториума до пенсия, после скромен, самотен живот в селска къща, с редици пчелни кошери на двора и голямо куче, подскачащо около стопанина си.
След това неочаквано лентата се върна и лекарят отново беше на разклона. И направи крачка в другата посока. Сега седеше в богато обзаведен кабинет. Хора влизаха и го поздравяваха със завръщането. Той обикаляше стаите в голяма болница, решаваше сложни случаи, оперираше с лекота, а после благодарни пациенти със сълзи на очи стискаха ръката му. В тази болница доктор Ванков се запозна с колежка – млада, красива и многообещаваща. Сватбата им беше разкошна, младоженецът – влюбен до уши. В следващите години той изпълняваше и най-малкото желание на хубавата си жена. И преди Марга да успее да се замисли защо ѝ се дава това видение, в които няма нищо толкова особено, всичко се обърка.
Случайно сварил жена си в прегръдките на по-млад колега, доктор Ванков изгуби самообладание. Грабна скалпел и замахна към гърлото ѝ. Другият мъж не успя да го възпре. Ясновидката видя процеса, публикациите в медиите, видя мъчителните, тягостни години в затвора. Лекарят излезе оттам напълно съсипан и не живя дълго след освобождаването си.
Накрая пред Марга се яви Снежанка и каза нещо. После младата жена се свести, а доктор Ванков стоеше над нея и я гледаше изплашено и малко раздразнено.
- Защо пък Снежанка? – попита Ирена.
- А, това си е в реда на нещата - обясни Марга. – Когато бях в кома след катастрофата, когато бях там, при светлината, някой се опита да говори с мен. Искаха да ми обяснят за дарбата. Съществото попита в какъв вид ще го възприема по-лесно, аз казах на шега „Снежанка” и оттогава не мирясва. Всеки път изглежда така. Веднъж дори сънувах и седемте джуджета.
- Хехе, това е весело! И не помниш какво ти е казала?
- Опитвам се да си спомня, но засега... не, не успявам. Божичко, трябва да кажа на доктора!
- Даже нямаш представа колко е важно да му кажеш, Марго! – възкликна приятелката ѝ. – Тъкмо днес щях да ти разправям каква клюка чух. Тук говорят, че го канят в София, в голяма болница, на шефско място.
- Така ли? Че защо пък него?
- Това е другата част от клюката. Допреди няколко години доктор Ванков е бил многообещаващ млад хирург. Всички очаквали, че ще достигне международна известност. Но жена му се разболяла от рак и умряла. И той захвърлил всичко и дошъл да работи в санаториума.


Същия следобед Марга успя да издебне доктор Ванков сам. Тя влезе в кабинета му и затвори вратата с такава решителност, сякаш я заключваше. Той вдигна вежди, но замълча.
- Трябва да ме изслушате! – отсече младата жена.
- Проблем ли имаш? Не си ли добре? – попита докторът. В тона му си личеше явната надежда, че разговорът ще се ограничи до самата Марга.
- Добре съм. Вие добре ли сте?
- Че какво да ми има на мен? – разпери ръце Ванков.
- Чувам, че напоследък сте развълнуван, двоумите се за кариерата си...
- Клюките се разнасят бързо - усмихна се той, но очите му останаха предпазливи.
- Доктор Ванков, моля Ви, изслушайте ме! Каквото искате си мислете, само ме чуйте! Моля!
- Е, кажи...
И Марга разказа всичко. Пропусна само Снежанка, и без това не помнеше думите ѝ. А и нейното появяване правеше видението съвсем нереалистично. Само допълнително щеше да отблъсне лекаря.
Настъпи тишина. От напрежение ушите на Марга бучаха.
- Свърши ли? – попита доктор Ванков.
- Свърших.
- Трябва ли да ти обяснявам, че това са халюцинации? Ти не си се възстановила напълно и аз настойчиво те съветвам, като си тръгнеш оттук, да продължиш с лечението.
- Не трябва да ми обяснявате нищо. Аз знам, че не са халюцинации. Но не очаквах да ми повярвате. Много жалко, докторе, толкова много ми се искаше да ме чуете!
Ванков мълчеше намръщен. Марга почака, но разбра, че той няма да ѝ каже нищо повече. Погледна го умолително за последен път, после тръгна към вратата. Ръката ѝ вече беше на дръжката, когато чу гласа му, вибриращ от сдържан гняв.
- Жена ми била болна от рак. Разбрала, но не ми казала. Не беше глупава жена, но ужасно се страхуваше от операции. Тя... отишла при една... такава като теб... – той вече говореше през зъби. – Оная „лечителка” я убедила да не взема нищо друго, да не ходи по доктори, да разчита само на нея. Аз мислех, че жена ми дава парите си за книги и тоалети, радвах се, че мога да ѝ осигурявам тези малки радости...
Той замълча за малко. После вдигна изпълнени с болка очи към Марга и изкрещя:
- Всички вие сте лешояди! Онази твар уби жена ми за пари! Да те чуя ли? Никога няма да те чуя! Махни се от кабинета ми, шарлатанка такава! Марш навън!
Очите на Марга се насълзиха. Тя бавно тръгна към стаята си. Повече не успя да се приближи до доктора. Той я избягваше отдалеч, а погледът му я караше да трепери, макар да знаеше, че е невинна.
След няколко дни двете с Ирена наблюдаваха от прозореца заминаването на доктор Ванков за София. Сестрите и санитарите го изпратиха сърдечно. Имаше прегръдки, цветя и сълзи.
- Той отива към съдбата си... – отрони Ирена.
- Знаеш ли, спомних си какво ми каза Снежанка - тихо промълви Марга.
- Какво?

- Не можеш да спасиш целия свят. Но постоянно трябва да опитваш.

Защото сме свързани

- Виж сега, момиче, хайде не на мене тия! Не ме учи как да си върша работата, става ли? Лекар съм от десет години, видял съм какво ли не!
- Не съм искала да Ви обиждам, доктор Ванков - тихо каза Марга. – Просто мислех, че трябва да знаете всички обстоятелства около мен.
- Знам, каквото ми е необходимо. Истинските обстоятелства, не тия бабини деветини – процеди лекарят. – Но не обичам, когато се опитват да ме манипулират.
- Не Ви манипулирам, аз... – младата жена изведнъж се ядоса. – Ама Вие да не си мислите, че на мен ми харесва? Че съм искала да стане така? Катастрофирах, останах вдовица на 28 години! В главата ми е каша, постоянно виждам разни неща за живота на други хора! Това лесно ли Ви изглежда? Или приятно?
- Ами като не ти е приятно, защо държиш тоя ясновидски кабинет? По цял ден гледаш нещастни хора, как искаш да се чувстваш? Затвори кабинета и няма да имаш проблеми!
- Не мога! Не мога...
Докторът я изгледа кисело.
- Поне се надявам, че наистина си вярваш за тия работи. Не обичам измамниците...
- Изобщо не знаете за какво става въпрос...
Марга излезе в градинката на санаториума. Отпусна се тежко на една пейка и притвори очи. Господи, толкова беше изморена! Отначало всичко беше тръгнало добре. Бе започнала да свиква да живее с болката от загубата. Уреди нужните формалности за кабинета и заработи. Примири се, че ясновидската дарба, появила се след комата, не е временно явление, а съдба.
Славата ѝ се разнесе бързо. Пред вратата ѝ винаги имаше хора, които се нуждаеха от помощ. Понякога ясновидката бързо успяваше да намери решение за проблемите им. После те идваха, благодарни, да споделят радостта си. Но понякога се налагаше да се произнасят присъди. Или да се премълчат. Това беше най-тежкото. Марга разбираше, че няма как да е иначе. И въпреки това изстрадваше всяка своя дума, с която бе отнела нечия надежда.
Беше работила вече няколко месеца, когато започна да се чувства зле. Главата я болеше постоянно, усещаше се замаяна, отпаднала. Пооправяше се малко, докато гушкаше котето си Луцифер. Но това беше само за момент.
Тръгна по болници. Но лекарите не откриха нищо. Състоянието ѝ не се дължеше на последици от травмата. След всички сложни изследвания те стигнаха до най-простото обяснение: стрес и преумора. И ето сега Марга беше тук, в този санаториум за неврологични заболявания, за да си почине и да възстанови силите си. Само че не успяваше да се разбере с лекуващия лекар.     


- Извинете... Хей, извинете!
Гласът беше нежен, почти момичешки. Марга се огледа стреснато. Беше задрямала на пейката. Жената беше млада, по-млада и от нея. Побутваше я внимателно и я гледаше със съчувствие.
- Какво... какво има?
- Съжалявам, че Ви будя, но започна да духа. Ще настинете тук.
Все още замаяна от съня, Марга опита да се надигне и залитна обратно.
- Добре ли сте? – Очите на жената бяха загрижени. Красиви очи. Изключителни очи на фона на невзрачно лице. От тях струеше синьо-зелена светлина. Човек не можеше да отклони погледа си, щом веднъж ги срещнеше.
- Добре съм, да... Аз ей сега... – направи втори опит Марга.
- Чакай, чакай, опри се на мен! Ето така... – и непознатата я поведе навътре. – Коя ти е стаята?
След като я настани на леглото и я зави, тя не си тръгна. Стоеше права и я гледаше втренчено. После попита:
- Да повикам ли някого?
- Не, няма нужда, само малко ще си почина. Много Ви благодаря!
Притвори очи и зачака да чуе хлопването на вратата. Но жената все така стоеше до леглото и не сваляше от нея настойчивия си поглед.
- Има ли нещо? – попита леко раздразено Марга.
Гостенката пристъпи от крак на крак, облиза устни и накрая се престраши да заговори:
- Аз... много се извинявам, обаче... Вие за какво сте тук? Защото...
- Не знам за какво съм - уморено каза Марга. – Казаха, че е стрес и преумора. Главоболие имам, все съм замаяна...
- А скенер? Скенер правиха ли Ви?
- Всички възможни изследвания, и скенер също. Отникъде нищо.
Жената я гледа изпитателно известно време, после приседна накрая на леглото ѝ.
- Дано не го приемете зле, но аз мисля, че мога да Ви помогна.
Марга само вдигна вежди въпросително.
- Не знам какво Ви е отношението към алтернативната медицина, но аз съм биоенерготерапевт. Знам, знам, че много хора са скептични, сигурно и Вие сега си мислите, че съм шарлатанка, но...
„Присмял се хърбел на щърбел”, помисли си Марга. После ненадейно хвана ръката на момичето. Задържа я така, а на лицето ѝ бавно се появи усмивка. Непознатата се размърда неловко.
- Какво...
- Няма нищо. Сигурно и ти ще си помислиш, че съм шарлатанка, но аз съм ясновидка. А ти си моята нова приятелка. Видях го.
Емоциите бързо се сменяха по лицето на гостенката. Накрая и тя се усмихна широко. Двете жени се гледаха една друга, учудени и радостни от внезапно появилата се близост.
- Аз съм Марга!
- А аз съм Ирена! Приятно ми е. Много, много приятно!
След кратка пауза Марга попита:
- А какво щеше да ми казваш? За болестта ми?
- Чакай малко да помисля... Да те погледна още веднъж. Бях се изплашила, че е тумор, но ясновидството обяснява всичко.
- За какво говориш?
- Аз виждам. Виждам в телата на хората. Понякога само енергията. Понякога направо самите органи, като на рентген. А ти имаш голямо тъмно петно в главата. Някъде зад очите. И аз отначало помислих, че е тумор. Но го няма на скенера, нали? Сигурна си, че го няма?
- Два пъти ме гледаха. Няма нищо.
- Така си и помислих... Я ми кажи сега, ти по какъв начин се освобождаваш от натрупаната отрицателна енергия?
Марга я изгледа озадачено:
- Как да се освобождавам? Понякога се гушкам с котарака си, тогава се чувствам по-добре. И ходя да се разхождам при езерото...
- И това ли е всичко? – изуми се Ирена.
- Ами... Да! Трябва ли друго?
- О, миличка... Ако правех като теб, досега да съм умряла. Знаеш ли колко болка поемам всеки ден, когато работя? Но няма страшно, аз ще те науча как се прави, ще видиш колко добре ще се почувстваш.
- И си сигурна, че това ще реши проблема?
- Така мисля. Надявам се, че не греша. Мястото на петното е показателно – третото око.
- Добре де, а ти защо си тук? Щом можеш да се лекуваш сама?
- О, има много начини хора като нас да си помогнат. Това тук е пълен катарзис. Само помисли. Мястото е прекрасно, толкова е чисто! Минавам набързо процедурите, отивам в гората и с часове прегръщам дърветата. Ходя боса по тревата. И ти ще опиташ и ще видиш, че тук тя е... как да кажа, жива! – очите ѝ грееха, докато говореше.
- Разбирам... мисля, че разбирам много добре.
- Не съм и очаквала друго – засмя се Ирена. – А, и още нещо! Избягвам да се разправям с доктор Ванков. Не си струва ядовете. Нека си стои в неговото измерение. Ние не сме тук за него, а за природата. Защото, нали знаеш, свързани сме с нея.
-  Знам! А сега ще дойдеш ли с мен навън? Защото трябва да ѝ кажа „здравей”!

Лепкава, захарна

Марга отскубна последната тревичка и разрохка пръстта с мотичката. Розите обичаха да им е чисто. Градината на баба ѝ не бе поддържана няколко години. Но откак младата жена се нанесе да живее тук, цялата къща се беше усмихнала. Прозорците грееха с нови пердета, пътеките бяха преметени, пейката – боядисана. Беше успяла да превърне най-милото място от детството си в свой дом.
- Марче, спри да си починеш, ела да те видя малко – дочу се през оградата гласът на леля Денка, съседката.
Наистина, за тази сутрин беше достатъчно. Марга изплакна ръце на дворната чешма и се запъти към мрежата.
- Как си, моето момиче, оправяш ли се вече? – загрижено попита възрастната съседка.
- По-добре съм, лельо Денке. Ще се оправя.
- Ами какво стана, изпрати ли французите?
- Утре. Утре летят за Париж. Сега са у Люсини. Че тя, милата, от грижи по мен, не можа да се види като хората с техните.
- А ти сега? Тук ли ще си останеш? Я чакай, чакай, щях да забравя. Направих баничка, вземи да си хапнеш. Много си отслабнало, бе детенце!
Баницата на леля Денка беше прочута в цялото село. Никой не би отказал да я опита и Марга не направи изключение. Топлата закуска ухаеше невероятно и направо се топеше в устата.
- Ммммм, много е вкусна! – възхити се младата жена. – Абе лельо Денке, стига сме стояли на тази ограда, я ела у дома, ще направя по едно кафенце...

***
Двете си приказваха сладко, когато на вратата се почука. На прага стоеше друга съседка, с тарелка купени сладки в ръка. Марга покани и нея вътре и зареди пак кафе-машината. С влизането ѝ усмивката на леля Денка изгуби част от топлотата си. След малко по-възрастната жена се извини и си тръгна.
Новата гостенка остана. Тя се казваше Живана и къщата ѝ беше на съседната улица. Марга не си я спомняше ясно. Помнеше само случката с черешата. Огромното дърво се намираше точно до портата на Живанини. А плодовете му бяха черни и сочни, преливащи от сладост. През пролетта махленските деца не оставяха череша непосетена. Но когато опитаха да си откъснат от нейната, Живана, тогава млада булка, изскочи побесняла и ги подгони с тояга. Разпенена, тя крещя подире им, докато се изгубиха от погледа ѝ. Оттогава дечурлигата заобикаляха отдалеч къщата. 
Но сега Марга реши, че не е време за стари кавги. Това се бе случило толкова отдавна. А и тя искаше да е в добри отношения с всичките си съседи.
Живана се повъртя известно време, после неловко каза:
- Аз... исках нещо да те питам. Чувам, че си можела да гадаеш. Вярно ли е?
- Вярно е. Имаш нужда от помощ ли?
- Абе, изчезнаха едни пари у дома... Мен ми се струва, че знам кой ги е взел, ама...
- Така ли? Я дай ръка, да видим дали ще мога да направя нещо.
Загадката се оказа лесна за разрешаване. Портмонето беше изпаднало от джоба на Живана в панера за пране.
- Никой не ти е взел парите, лельо Живано. Не те знам кого си подозирала, но забрави тия работи. Ами иди извади портмонето от панера, че да не замине в пералнята.
- Ехеее, вярно ли? Благодаря ти, момиче! Колко е таксата?
- Нищо не е, нали сме съседи.
- А, мерси, мерси! Ето, оставям ти тия сладки, да се почерпиш...
И тя си тръгна усмихната.

***
Но на другия ден се върна. Марга тъкмо се беше сбогувала с Люси и Жюл. Двете приятелки си обещаха постоянно да се чуват по скайп. Людмила я накара да се закълне, че ще се грижи за себе си и че ако почувства нужда от помощ, веднага ще ѝ каже. После седна в колата до своя висок, очарователен годеник и отпътува.
Живана дойде малко по-късно. Носеше подарък – каре, избродирано с бод кръстче.  Поговори за това-онова, пък помоли:
- Аз... да не ставам нахална, ама ти дали не можеш да ми дадеш съвет за лекар? Нещо ме боли кръстът напоследък, та...
На Марга не ѝ се занимаваше. Искаше ѝ се да полегне и да се отдаде на спомените от детството, да потъгува малко за раздялата с приятелката си. Но  ѝ стана неудобно да откаже, след като я молеха за помощ. Затова положи длан на болния кръст. Проблемът се оказа дребен, а името на подходящия лекар веднага се яви в главата ѝ. Живана отново си тръгна с благодарности.
Това беше началото. Тя започна да идва всеки ден. Никога не беше с празни ръце, но по едно време Марга започна да изпитва чувството, че съседката разчиства килера си. Тя ѝ поднасяше разни старомодни вещи, вярно, неизползвани, но напълно непригодни, а голяма част от тях и грозни.
И при всяко посещение имаше някакъв проблем за разрешаване. Дали да не отиде да ѝ сменят очилата, тези май вече са ѝ слабички? Да продаде ли трите декара ниви, наследени от дядо ѝ? Ами колко пари да им иска? Къде е по-добре да отиде на почивка – на Павел баня или на Вършец?
Това ставаше все по-досадно. А Марга не успяваше да се откопчи. Живана беше неотстъпно мила и любезна, държеше се с нея като с близка приятелка. Отрупваше я с комплименти, постоянно споменаваше баба ѝ Мария и все повтаряше колко близки са били двете. Ясновидката нито веднъж не ѝ взе пари. Беше ѝ неудобно да го направи и се ядосваше на себе си, задето в началото сама бе създала прецедент. Не че очакваше да забогатее точно от Живана, тя си докарваше достатъчно доходи с преводите от английски и френски. Просто си мислеше, че ако на съседката ѝ се наложи да плаща за услугите, тя може би няма да я пита за щяло и нещяло. Но всеки път, когато понечваше да спомене за това, Живана казваше нещо мило и думите се спираха на устата на Марга.
И извън къщи нямаше спасение от новата „приятелка”. Тя сякаш я дебнеше кога излиза. Постоянно я срещаше в магазина, в пощата, по улицата... Живана се погрижи всички да разберат колко са близки двете.
След известно време Марга се усети, че от доста време не е виждала леля Денка. Възрастната ѝ съседка бе престанала да ходи у тях. Не се спираше и край оградата на приказка. Не беше трудно да си направи извода.
Един ден младата жена събра смелост и сама отиде на гости на леля Денка. Тя я посрещна усмихната. Но все пак Марга се почуди наистина ли ѝ се вижда малко дистанцирана или само си въобразява. Затова реши да изплюе камъчето:
- Лельо Денке, я ми кажи, баба в какви отношения беше с Живана?
Комшийката я изгледа изпод вежди. После въздъхна:
- Щом искаш да знаеш, баба ти никак не я обичаше. И аз не я обичам. Щом искаш да знаеш.
Младата жена само кимна. Щеше да е смешно да моли да я спасяват. Сама бе допуснала да я забъркат в тази каша, сама трябваше да се оправя.
Тя опита да се държи по-студено с Живана, но жената като че ли изобщо не забелязваше дистанцираното ѝ поведение. Беше лепкава, захарна и не разбираше от намеци. Понякога Марга едва се удържаше да не покаже открито раздразнението си. Но просто не беше такава. Бе свикнала да е въздържана и да внимава да не обижда хората.


***
Един ден Живана дойде заедно с друга жена. Непознатата беше тиха и симпатична. Очите ѝ блуждаеха, сякаш гледаха навътре в нея и не искаха да виждат нищо навън. Марга веднага усети, че новата гостенка е обладана от безпокойство и силна болка. Тя изпита желание да се устреми към нея и да ѝ помогне веднага. В този момент Живана се обади:
- Това е моя близка, Анка се казва. Затревожила се, че мъжът ѝ ходи. Аз ѝ викам, че това, дето си го мисли, са глупости, ама тя не мирясва. Виж там, успокой я...
Ясновидката взе ръката на Анка. Болката ѝ беше като дълбок, бездънен вир. Жената не подозираше, тя знаеше. И беше напълно съсипана. Тя вдигна поглед към Марга. В очите ѝ гореше молба. После с треперещи ръце извади снимка.
Мъжът не беше кой знае какъв красавец. Не изглеждаше зле, но очите му бяха някак мазни. Хитровати очи. Младата жена взе снимката и се съсредоточи. Видя къде съпругът на Анка прави срещите си. Видя любовницата му. Видя и края на историята. Погледна настоятелно клиентката в очите и каза:
- Не се бой! До седмица всичко ще е наред. Гледай да забравиш. Не всеки може да прости, но ти ще можеш. Ако си искаш мъжа, няма друг начин. Не заради него. Заради теб.
Анка продължаваше да я гледа объркано, после извади портмоне и почна да рови в него за пари.
Когато двете жени излязоха, Марга се отпусна тежко във фотьойла. Колко чернилка имаше по света! Какъв човек би постъпил така? Да заведеш жената на любовника си на ясновидка и да разчиташ, че ще ти се размине! Явно човешката наглост нямаше граници... Докато се чудеше как да постъпи по-нататък, вратата се бутна и Живана влезе отново.
- Защо ѝ каза? – възмутено изви глас тя. – Аз нали ти намекнах, казах ти да я успокоиш... За какво ти беше да ѝ казваш?
Марга се изправи. Лицето ѝ беше потъмняло. Тя отвори вратата и я задържа така. Нямаше нужда от думи. Гостенката ѝ се сви под тежестта на погледа ѝ, после се нацупи, фръцна се и забърза навън. От пътеката се провикна:
- И ще кажа на данъчните, че нямаш регистрация, пък вземаш пари от хората, да знаеш!
Марга просто затвори вратата и се върна във фотьойла. Искаше малко да се успокои. После щеше да покани леля Денка на кафе.

Колкото до регистрацията, тук Живана беше права. Време беше да уреди това. 

Помен за четиридесет дни

- Не може да бъде, Мари, от издателството отдавна ти пратиха това писмо. Даже лично аз го подготвих! – горещеше се Люси. – Не си ли проверяваш електронната поща?
Марга сведе очи смутено и измънка:
- Изобщо не съм пускала компютър, откакто...
- О, шери... – произнесе съчувствено Жюл и хвана ръцете ѝ в своите.
- Извинявай, миличка, не се досетих - каза Люси. – Сигурно имаш там снимки и кой знае колко спомени.
Тримата говореха на френски, заради Жюл, годеника на Людмила. Напоследък двамата бяха плътно до Марга и правеха всичко възможно да ѝ помогнат да се възстанови. Полека-лека младата жена вече беше започнала да идва на себе си. Мъката не я напускаше, но бе престанала да я унищожава. Сега Марга просто скърбеше и понякога дори се усмихваше, припомняйки си моментите на щастие с Ангел.
След кратко мълчание Люси каза неуверено:
- Мислиш ли, че вече би могла... Може да имаш и други важни писма... оферти за преводи...
- Знаеш ли... добре! Нека опитаме!
В този момент телефонът на Марга иззвъня. Тя видя името на майка си на дисплея и въздъхна. Знаеше какво ще ѝ каже.
- Как си, моето момиче?
- Добре съм, мамо. Определено съм по-добре. Не се тревожи. Люси и Жюл са при мен.
- Още веднъж да те питам: сигурна ли си за днес?
- Сигурна съм, мамо. Ангел никога не е вярвал в тези неща. И аз нямам нужда, а свекърва ми не е тук. Четиридесет дни са си като всеки друг ден. Няма да участвам в това.
- Не знам... Все си мисля, че човек има нужда от такива неща. Ще се почувстваш по-спокойна, като го поменеш. Знаеш, че и аз не съм религиозна, но тия обичаи не са случайни.
- Мамо, откажи се.
- Е, както искаш. Тогава ще мина само да разлепя още малко некролози и ще пална една свещичка у дома.
- Добре, мамо. Благодаря ти! Наистина...
- Знам, миличка. Обичам те!
- И аз, мамо. Поздрави татко.
Марга остави настрани телефона. Люси вече беше сложила лаптопа пред нея. Тя вдиша и издиша няколко пъти, като пред старт, после посегна.
Най-много бяха писмата със съболезнования. Марга ги премести в архива. Някой ден щеше да ги прочете. Скоро. Намери писмото от издателството, където работеше Люси, както и още други три, които можеха да се окажат важни за работата ѝ. После, между рекламите от разни сайтове забеляза нещо неочаквано. Сърцето за миг се качи в гърлото и заби лудо. Трескаво започна да сравнява датата на писмото с календара, който висеше на стената. Писмо, изпратено от адреса на Ангел. От днес.
Ръката на младата жена замръзна на мишката. Какво беше това? Не беше възможно, нали? Кой си правеше шеги с нея? Но не, как така? Никой, включително и тя, не знаеше паролите на мъжа ѝ. IT специалистите винаги бяха параноични в това отношение, измисляха неразбиваеми защити и на никого не даваха данните си за достъп.
Тогава? Сети се за филма „Послепис: Обичам те!”. Страхотен филм! Толкова сълзи беше проляла на него, без да подозира, че я очаква подобна съдба. Да, там героят беше подготвил предварително писма за жена си. Но имаше една съществена разлика: той знаеше, че умира. Това не можеше да бъде обяснението в нейния случай.
Марга продължи да седи неподвижна, дишайки тежко. После Люси прошепна:
- Направи го!
Младата жена не бе забелязала, че поведението ѝ беше привлякло вниманието на нейните приятели. Те я бяха оставили спокойно да си прегледа пощата и си говореха тихо встрани. Но сега и двамата стояха зад нея и напрегнато гледаха в екрана.
И Марга кликна.
„Маци, знам, че сигурно ще те изплаша. Те ми казаха, че имаш мисия и затова не можем да сме заедно тук. Ако вече си свикнала с мисълта за другия свят, може би по-лесно ще приемеш това писмо.
Нищо особено, просто исках да се сбогувам. Днес е последният ден, в който мога да го направя. Четиридесет дни търся начин да се свържа с теб, но компютърният специалист си е такъв навсякъде. Не ме питай как го направих, и аз не знам точно, но важното е, че успях. Вълни, честоти, колкото и да ти ги обяснявам, знам, че това не е по твоята част, миличко.
Какво да ти кажа още? Аз съм добре. Тук е хубаво. Само дето теб те няма, но това не е наш избор. Много ми липсваш. Обичам те! Винаги съм те обичал ужасно много! Някой ден пак ще сме заедно.
Имам само една молба: помогни на Ясен.
Обичам те! Сбогом!”


Дълго време никой нищо не каза.  Сълзите се стичаха свободно по лицата на тримата. Но мъката им бе някак светла и спокойна.
Марга посегна към телефона и набра номера на брата на мъжа си.
- Ясене, къде си?
- Пътувам към теб... – беше изненаданият отговор.
Време беше да престане да се учудва.
След малко девер ѝ пристигна. Не бяха се виждали отпреди катастрофата. Ясен беше любимото по-малко братче на Ангел. Разликата помежду им беше цели десет години. Двамата толкова много си приличаха! Само че, докато Ангел бе по-сдържан, то Ясен винаги бе готов да избухне в смях. Сега обаче очите му, сиви като на брат му, бяха плувнали в сълзи. Говориха дълго, споделиха мъката си. Всеки разказа какво е преживял. По едно време Ясен каза неуверено:
- Всъщност аз исках да те помоля за нещо. Разбрах, че си се настанила тук за постоянно. Аз през ваканцията няма да ходя при майка в Португалия. Ще си остана тука. Може ли отида в апартамента?
Младежът беше студент, живееше в София на квартира. Марга не се и замисли:
- Разбира се, че може, Ясене. Аз така или иначе няма да го ползвам. Разчисти, както ти харесва. Вземи си, каквото искаш за спомен.
- Благодаря ти! – прегърна я той. На вратата се спря: - Марга, а вярно ли е това за ясновидството? Докторите и сестрите разправят разни неща, клюката се разнесе из целия град.
- Може да ти е чудно, но е вярно.
- Е... никога не е късно човек да повярва в нещо ново – усмихна се Ясен и разпери ръце.
Той прибра ключовете за апартамента в джоба си и тръгна.
- Забрави да му кажеш за писмото – обади се Люси.
- Не знам дали изобщо ще кажа на някого за това писмо – отвърна Марга. После трепна: - Олеле, я виж! Той си забрави портмонето! Сигурно има документи вътре...
И тя посегна да го разгърне. Докосна го и погледът ѝ се замъгли. Виждаше лекарски кабинет, календарът сочеше 2015-та година. Ясен седеше на кушетката. Беше отслабнал и измъчен. Лекарят говореше:
- Ще опитаме с всички възможни терапии. Но не мога да гарантирам нищо. Ракът на кожата е един от най-коварните. Нищо и никаква бенка на врата, а не знаеш какво може да ти сервира след време. Да бяхте знаели, да я махнете...
Марга веднага се обади на Ясен да се върне. За нейна радост девер ѝ не се възпротиви на предложението да отиде на лекар за бенката.
- Тъкмо нищо няма да нарушава съвършенството на хубавата ми кожа – ухили се той и отново разпери ръце с характерния си чаровен жест.
Когато той си тръгна, младата жена се обади на майка си:

- Направих помена, мамо. По мой си начин, но го направих.