неделя, 2 август 2015 г.

Сълзите на Снежанка

Люси плавно влезе в паркинга и майсторски вмъкна малкия син ситроен между две други коли.
- Благодаря, че ми даде да покарам, - усмихна се тя на приятелката си. – Беше почнало да ми липсва.
- Ужасна си, - върна усмивката Марга. – Ами че ти си в България едва от три дни.
- Да де, ама... – сви рамене Людмила, сякаш шеговито се извиняваше.
Двете млади жени се умълчаха. Никоя не бързаше да слиза от колата. Люси се повъртя на място и неуверено рече:
- Мари, може ли да те питам нещо? Майка ти... – после, набрала решителност, бързо продължи: - Вярно ли е това, което леля Гергина ми каза? За виденията?
Марга трепна, сякаш й бяха припомнили нещо, което се бе старала да забрави. После изрече тихо, с равен глас:
- Вярно е. След катастрофата постоянно ми се случва. И после се сбъдват. Напоследък, като се бях депресирала, доста намаляха. Но вчера, на гробищата... докоснах кръста и... видях всичко!
Сълзите й потекоха, тя гледаше пред себе си, сякаш картините отново се редяха пред очите й.
- Видях погребението, Люси. Затворения ковчег, свекървата, майкини. Толкова много хора... Те... плачеха...
Гласът й секна. Людмила прегърна приятелката си. Така й се искаше да отнеме страданието й, да чуе отново безгрижния й смях! Но за да стане това, първо трябваше да й помогне да излекува мъката си. Или поне да се научи да живее с нея.
Днес им предстоеше най-тежкото изпитание. За пръв път след нещастието Марга щеше да влезе в апартамента, където бяха живели с Ангел. Люси отрони:
- Мислиш ли, че... Сигурно говоря глупости, но... Мислиш ли, че като се качим горе и ще можеш да влезеш във връзка с него?
- Ясновидка и медиум са различни неща, Люска, - въздъхна Марга. Тя все още не беше се обучавала, но някои знания й идваха така, от самосебе си. Подозираше, че са й били предадени, докато беше при светлината. Изглежда Снежанка някак неусетно я беше научила на доста неща.
Младата жена поседя още минута, после рязко се надигна и излезе от колата. Люси веднага скочи след нея и я последва.
Некрологът ги посрещна още на вратата на входа. „Ангел Петков Ангелов, на 31 година”. Не бяха сложили снимка. Марга изгледа листа хартия отсъстващо. „Това ли е останало от моя мъж? Това? Глупости!”.
Апартаментът беше на третия етаж. Двете жени се изкачиха по стълбите. Некролозите на вратата бяха три. Скръбна вест. От колегите. Девет дни. Междувременно дните неусетно бяха се увеличавали и се бяха превърнали в месец. Съвсем скоро четвърти лист хартия щеше да се нареди до другите. Четиридесет дни. Марга се опита да отмине и тези мрачни съобщения, без да им обръща внимание, но сърцето й прескочи един такт.
Едва когато не успя да уцели ключалката, разбра, че ръцете й треперят. Обърна се към Люси и видя, че приятелката й я наблюдава напрегнато, стиснала устни до побеляване. Младата жена се опита да й се усмихне окуражително, да й каже да не се тревожи толкова за нея, но лицето й успя да изобрази само някакъв странен спазъм. Очите й се наляха и запариха.
Първата крачка в коридора отекна глухо. Миришеше на застояло. Марга знаеше, че майка й бе идвала тук веднъж, да изключи хладилника и бойлера, да вземе цветята. Друго не бе пипала. Другото чакаше нея.
Светна лампата в коридора с привичен жест. Мъждивата й светлина подразни очите й. Ангел беше обещал да я смени. Не успя. А сега го нямаше. Изведнъж в гърлото й се надигна стон. Кой сега щеше да смени проклетата крушка? Кой? Кой щеше да сменя всички крушки в живота й занапред? Нямаше го...
Черното му кожено яке на закачалката я накара да изхлипа. Сведе поглед, а там бяха маратонките му – поодраскани вече, канеше се да си купува нови. Слепешком влезе в хола. Книгата му, захлупена на масичката. Останала недочетена завинаги. Толкова чакаше да я пуснат по книжарниците! Дистанционното на телевизора, за което водеха шеговити и не толкова шеговити битки. Чифт чорапи, захвърлени до дивана. Колко пъти му се беше карала за тия чорапи! С всяка следваща гледка риданията й се засилваха. Марга се замята като луда из апартамента. Не знаеше какво търси, но намираше само все повече и повече доказателства, че Ангел го няма. Тук нямаше местенце, което да не носи някакъв скъп спомен или повод за съжаление. И младата вдовица оплака всяка накриво казана дума, всяка пропусната възможност за нежност, всяко дребно нещо, което съпругът й не бе успял да довърши.


Люси не я закачи. Вярната приятелка се дръпна встрани и само гледаше, а от очите й се стичаха сълзи. Едва когато видя, че Марга почна да залита, а гласът й предрезгавя, тя внимателно се приближи към нея, прегърна я и я заведе да седне в кухнята. После извади от чантата си предвидливо донесеното шишенце коняк и наля. Носеше го чак от Франция и имаше съвсем други планове за него. Но си струваше да го изпият сега.
Двете седяха на масата, докато слънчевата светлина, процеждаща се през оранжевите пердета, омекна и почна да губи веселостта си. След първите няколко глътки Марга се отпусна и заговори. Разказваше за какво ли не, за всякакви дребни глупави случки от семейния живот, които никого не биха впечатлили. Но в тях беше нейното щастие. Спомените извикваха на устните й замечтана усмивка, после сълзите отново надделяваха и потичаха свободно.
По някое време телефонът на Людмила иззвъня. Жюл бе почнал да се тревожи. Докато тя се опитваше да го успокои, Марга отново тръгна по стаите. Дълго насъбираната мъка продължаваше да се излива. Всяка вещ, и най-дребната, беше спомен. Приседна уморено на спалнята. Решително пропъди картините на нежност и страст, които веднага се опитаха да нахлуят в главата й. С тях не можеше да се справи, още не.
Тогава видя книжките. Няколко малки детски книжки с картинки. Беше ги купила съвсем импулсивно. Отскоро се замисляше за бебе. Бяха толкова шарени и мили! Ангел ги бе забелязал и по лицето му се бе разляла усмивка. Беше я стиснал в прегръдките си и бе я държал така дълго-дълго.
„Ако ти го върнем, ще забременееш” – бе казало съществото от светлина, преобразено като Снежанка. Те я бяха осъдили! Отнеха й всичко: щастието, любовта, живота! Най-прекрасния мъж, когото бе познавала! Отнеха й нероденото бебе... И Марга зарида отчаяно, притиснала към гърдите си детските книжки. Писък се надигна в гърлото й. Безпомощността й беше толкова силна! Единственото, което можеше да направи, беше да крещи така, че целият свят да чуе за болката й.
Дойде на себе си в прегръдките на Люси, която притискаше към устните й чаша вода. Стъклото тракаше по зъбите й, докато се опитваше да преглътне и да си поеме дъх. Полека-лека почна да се успокоява. Дори не усети как Люси я зави на леглото и я прегърна, докато се унесе в сън.
Когато се събуди, в стаята притъмняваше. Болката се върна веднага, но сега беше някак управляема. Люси сигурно беше оттатък. Марга заразлиства разсеяно детските книжки, които бе прегръщала в съня си. Снежанка. Навсякъде ли щеше да я преследва тази студена хубавица? Вгледа се в илюстрацията и ахна. Светна нощната лампа и огледа пак. Снежанка плачеше. С истински сълзи.
Те бяха до нея в болката й. Хората от светлината. Които и да бяха, те разбираха колко й е тежко. И просто й помагаха да изживее съдбата си.
Марга се изправи. Намери Люси в другата стая. Приятелката й бе задрямала над някаква книга. Бутна я внимателно и прошепна:
- Люска, събуди се. Трябва да вървим. Готова съм.
На връщане караше Марга. По някое време Люси попита:
- Искаш ли помощ за пренасянето на багажа от апартамента?
- Не, - усмихна се леко Марга. – Няма да вземам нищо оттам. Някой ден ще разчистя всичко и ще помисля какво да го правя. Но със сигурност няма да взема нищо.
- Но защо? Сигурно ти става много мъчно, като гледаш тия вещи?
- Така е. Но не това е причината. Те просто не са мои. Те са на една друга Марга, която вече я няма.
- Добре ли си? – извърна се Людмила загрижено. – Това звучи толкова тъжно.

- Наистина е много тъжно. Но някой ден, след много време... мисля, че новата Марга може да ми хареса.