Път към мъката

Марга бързаше по горската пътека. Мястото не ѝ беше познато. Вековни борове свеждаха клони до земята, дребни жълти цветенца грейваха внезапно между тревите при приближаването ѝ. Видя огромна гъба-мухоморка, с ярки цветове, сякаш слязла от страниците на детска книжка. В краката ѝ пребяга зайче. Поспря се, обърна се и я изгледа очакващо. После мръдна с уши и пак хукна напред. Викаше я. Трябваше да стигне час по-скоро. В далечината се мярна горско джудже. Марга смръщи вежди. Това почваше да става съмнително. След малко пътеката я изведе до схлупена горска къщичка. Пред нея беше седнала красива чернокоса девойка и държеше в ръка ябълка: половината бяла, половината червена.

- Не яж от червената половина – насмешливо каза Марга. Снежанка я изгледа намусено. – Сънувам те, нали? Защо не спреш с тия маскаради?

- Мислех, че ти харесва – спокойно каза приказното момиче.

- Ха! – възмути се Марга. – Не ми стига всичко, което ми причинихте вие... които и да сте, ами сега и ми предлагате детски приказки вместо подсладител!

.- Ние не сме ти причинили нищо – меко промълви Снежанка и постави длан върху нейната. – Това е съдбата ти. Само се опитвам да ти помогна да се справиш.

- Мисля, че успявам и без ваша помощ – тросна се младата жена.

- Знаеш, че не е така, Марга. Още не си проляла и сълза.

- Значи сигурно съм била лоша съпруга.

- Глупости! Ти се страхуваш да се лекуваш.

- Кой говори глупости сега? – Марга сложи ръце на кръста си.

- Не се ядосвай. Бунтът ти е естествен. Но нямаш избор, мила. Трябва да продължиш напред. Всеки го прави някога.

- Може би аз го правя по моя си начин.

- Марга... – поклати глава Снежанка. – Просто днес иди на гроба и поплачи.

Изведнъж младата жена усети слабост. Приседна на един пън и подпря главата си с ръце. После погледна към събеседничката си:

- А ако пак не мога?

- Тогава си иди вкъщи. В общия ви дом.

***

Откъм кухнята се носеше миризма на кафе. Марга отвори очи и неволно се усмихна. Люси! Днес щяха да ходят на гроба на Ангел.

Марга скочи от леглото и побърза да се измие и облече. Все още се чувстваше отпаднала, твърде дълго се бе носила по течението. Но присъствието на приятелката ѝ я мобилизираше и я изпълваше с енергия. Тя влезе в кухнята с приветлива усмивка. Людмила грейна цялата, щом я видя.

- Добро утро, Мари! – звънна бодро гласът ѝ. 

- Добро утро, Люси! Ама ти си ошетала напълно! Почва да ме хваща срам.

- Хайде, хайде! Кога друг път щеше да хапнеш истински креп Сюзет?

- Охо! Ама ти май сериозно си се захванала да ставаш истинска съпруга?

- Разбира се – разсмя се Люси. – Като видиш Жюл, ще разбереш.

Двете похапнаха апетитните палачинки с масло, след това седнаха в градината с чаши кафе. Поседяха мълчаливо, после Люси попита тихо:

- Много ли те е страх? Ако искаш, да не...

- Не, не! – енергично възрази Марга. – Няма закога да отлагам, Люска. Отиваме.

***

Родителите на Марга ги чакаха при входа на гробището. Някой трябваше да им покаже къде да отидат. Гергина прегърна дъщеря си, после погали лицето ѝ и прибра кичур коса от челото ѝ.

- Моето момиче... ще се оправиш! – прошепна тя.

Дончо не беше виждал дъщеря си от последното свиждане в болницата. Сега очилатият мъж пристъпваше неловко от крак на крак и се чудеше какво да каже или направи. Погледът му загрижено обходи лицето на Марга.

- Тате... – тихо каза тя и в тази една дума събра цялата си обич и мъка. Дончо пристъпи, прегърна я и я залюля. Тихичко изхлипа в ухото ѝ.

В това време Гергина шепнешком се обърна към Люси:

- Плака ли?

- Не...

Четиримата заедно тръгнаха по пътеката. Марга не беше идвала досега тук. Баба ѝ Мария беше погребана в селското гробище, а други починали близки от града тя нямаше. Младата жена се огледа. Тук паркът бе по-уреден. Някои паметници бяха истински произведения на изкуството. В по-старата част растяха цели дървета, насадени преди двадесет и повече години. Изпълни я спокойствие. Сети се за думите от молитвата:”място злачно, място покойно”. И тук беше така. Марга бе очаквала, че още с влизането ще я обземе мъка. Ако не нейната, то поне мъката на всички, минали оттук преди нея, изпълнени с болка и отчаяние от загубата на близките си. Но това не се случи. Тук цареше мир.

Останалите трима я следяха с крайчеца на очите си. Те явно очакваха всеки момент тя да се огъне, да рухне. Но Марга се чувстваше добре тук. За миг тя забрави за какво е дошла. После си спомни и сърцето ѝ се сви. След малко щеше да се изправи пред истината. Реалното доказателство, че е вдовица. Че Ангел е мъртъв.

- Ето, тук е - тихо каза Гергина.

Марга се обърна. За малко щеше да подмине черния кръст. Тя го погледна с почуда. Обикновен кръст, като всички останали. Малки бели букви: „Ангел Петков Ангелов, 1981 – 2012”. Чужди букви. Нищо не ѝ говореха. Някакви набучени цветя в пръстта. Умиращи цветя. Излишни цветя. Всичко беше излишно. Ангел не беше тук. Сигурно го бе знаела през цялото време. Това не беше истинско. Нямаше как това да е гробницата на любовта им. Това беше просто някакво... място.

„Побърквам ли се? Досега трябваше да съм на колене в пръстта и да плача. Това е гробът на Ангел, какво правя? Ангел го няма, той е мъртъв! Защо не мога да заплача? О, мили, виждаш ли ме сега? Много ли ти е мъчно, че не те оплаквам? Аньо... „

Марга стоеше пред гроба вцепенена. Опитваше се да накара мъката да потече. Но цялата чернилка си оставаше дълбоко в нея. Само свитото ѝ до болка гърло намекваше за риданията, които не идваха.

После тя се наведе, остави цветята, които носеше, запали свещ. И докосна кръста. Не беше подготвена за това, което се случи. Болката на всички, които бяха дошли да изпратят съпруга ѝ от този свят, я заля наведнъж. „Били са толкова много! Майкини, свекървата, брат му... всички съседи, колегите му... божичко, хора, които почти не познаваме, толкова много хора. Колко много мъка, колко сълзи!” Тя видя как свекърва ѝ трепва като ударена от звука на първите лопати пръст, после залита настрани, девер ѝ я прегръща и я отвежда, прегърбена и съсипана, а сълзите му текат безспир. Видя съседката им, леля Зорка, повтаряща през плач:”Анчо, какво направи бе, мойто момче?”. После чу като насън гласа на Снежанка:”Като не можеш за себе си, плачи за другите!”

И сълзите най-сетне дойдоха.

След гробищата и обяда в дома на родителите ѝ, двете млади жени пак се върнаха на село.

- Знаеш ли... на теб всичко мога да кажа. Дано не те възмутя, но... – Марга изгледа Люси въпросително.

- Разбира се, че можеш да ми кажеш – насърчи я тя.

- Него го нямаше там. Не го усетих. Още всичко ми е като насън. Плаках за чуждата мъка, а моята стои завързана някъде.

Люси кимна с разбиране.

- Понякога за чуждата болка по-лесно се плаче. Но така проправяш пътеката и за собствената си. Поспи сега. Утре ще идем у вас.

- Да - кимна послушно Марга и се остави Люси да я завие. – Утре... 

към "Ясновидката"