неделя, 2 август 2015 г.

Защото сме свързани

- Виж сега, момиче, хайде не на мене тия! Не ме учи как да си върша работата, става ли? Лекар съм от десет години, видял съм какво ли не!
- Не съм искала да Ви обиждам, доктор Ванков, - тихо каза Марга. – Просто мислех, че трябва да знаете всички обстоятелства около мен.
- Знам, каквото ми е необходимо. Истинските обстоятелства, не тия бабини деветини! – процеди лекарят. – Но не обичам, когато се опитват да ме манипулират.
- Не Ви манипулирам, аз... – младата жена изведнъж се ядоса. – Ама Вие да не си мислите, че на мен ми харесва? Че съм искала да стане така? Катастрофирах, останах вдовица на 28 години! В главата ми е каша, постоянно виждам разни неща за живота на други хора! Това лесно ли Ви изглежда? Или приятно?
- Ами като не ти е приятно, защо държиш тоя ясновидски кабинет? По цял ден гледаш нещастни хора, как искаш да се чувстваш? Затвори кабинета и няма да имаш проблеми!
- Не мога! Не мога...
Докторът я изгледа кисело.
- Поне се надявам, че наистина си вярваш за тия работи. Не обичам измамниците...
- Изобщо не знаете за какво става въпрос...
Марга излезе в градинката на санаториума. Отпусна се тежко на една пейка и притвори очи. Господи, толкова беше изморена! Отначало всичко беше тръгнало добре. Бе започнала да свиква да живее с болката от загубата. Уреди нужните формалности за кабинета и заработи. Примири се, че ясновидската дарба, появила се след комата, не е временно явление, а съдба.
Славата й се разнесе бързо. Пред вратата й винаги имаше хора, които се нуждаеха от помощ. Понякога ясновидката бързо успяваше да намери решение за проблемите им. После те идваха, благодарни, да споделят радостта си. Но понякога се налагаше да се произнасят присъди. Или да се премълчат. Това беше най-тежкото. Марга разбираше, че няма как да е иначе. И въпреки това изстрадваше всяка своя дума, с която бе отнела нечия надежда.
Беше работила вече няколко месеца, когато започна да се чувства зле. Главата я болеше постоянно, усещаше се замаяна, отпаднала. Пооправяше се малко, докато гушкаше котето си, Луцифер, дар от едно малко момиченце, чийто живот бе помогнала да спасят. Но това беше само за момент.
Тръгна по болници. Но лекарите не откриха нищо. Състоянието й не се дължеше на последици от травмата. След всички сложни изследвания те стигнаха до най-простото обяснение: стрес и преумора. И ето сега Марга беше тук, в този санаториум за неврологични заболявания, за да си почине и да възстанови силите си. Само че не успяваше да се разбере с лекуващия лекар.     


- Извинете... Хей, извинете!
Гласът беше нежен, почти момичешки. Марга се огледа стреснато. Беше задрямала на пейката. Жената беше млада, по-млада и от нея. Побутваше я внимателно и я гледаше със съчувствие.
- Какво... какво има?
- Съжалявам, че Ви будя, но започна да духа. Ще настинете тук.
Все още замаяна от съня, Марга опита да се надигне и залитна обратно.
- Добре ли сте? – Очите на жената бяха загрижени. Красиви очи. Изключителни очи на фона на невзрачно лице. От тях струеше синьо-зелена светлина. Човек не можеше да отклони погледа си, щом веднъж ги срещнеше.
- Добре съм, да... Аз ей сега... – направи втори опит Марга.
- Чакай, чакай, опри се на мен! Ето така... – и непознатата я поведе навътре. – Коя ти е стаята?
След като я настани на леглото и я зави, тя не си тръгна. Стоеше права и я гледаше втренчено. После попита:
- Да повикам ли някого?
- Не, няма нужда, само малко ще си почина. Много Ви благодаря!
Притвори очи и зачака да чуе хлопването на вратата. Но жената все така стоеше до леглото и не сваляше от нея настойчивия си поглед.
- Има ли нещо? – попита леко раздразено Марга.
Гостенката пристъпи от крак на крак, облиза устни и накрая се престраши да заговори:
- Аз... много се извинявам, обаче... Вие за какво сте тук? Защото...
- Не знам за какво съм, - уморено каза Марга. – Казаха, че е стрес и преумора. Главоболие имам, все съм замаяна...
- А скенер? Скенер правиха ли Ви?
- Всички възможни изследвания, и скенер също. Отникъде нищо.
Жената я гледа изпитателно известно време, после приседна накрая на леглото й.
- Дано не го приемете зле, но аз мисля, че мога да Ви помогна.
Марга само вдигна вежди въпросително.
- Не знам какво Ви е отношението към алтернативната медицина, но аз съм биоенерготерапевт. Знам, знам, че много хора са скептични, сигурно и Вие сега си мислите, че съм шарлатанка, но...
„Присмял се хърбел на щърбел”, помисли си Марга. После ненадейно хвана ръката на момичето. Задържа я така, а на лицето й бавно се появи усмивка. Непознатата се размърда неловко.
- Какво...
- Няма нищо. Сигурно и ти ще си помислиш, че съм шарлатанка, но аз съм ясновидка. А ти си моята нова приятелка. Видях го.
Емоциите бързо се сменяха по лицето на гостенката. Накрая и тя се усмихна широко. Двете жени се гледаха една друга, учудени и радостни от внезапно появилата се близост.
- Аз съм Марга!
- А аз съм Ирена! Приятно ми е. Много, много приятно!
След кратка пауза Марга попита:
- А какво щеше да ми казваш? За болестта ми?
- Чакай малко да помисля... Да те погледна още веднъж. Бях се изплашила, че е тумор, но ясновидството обяснява всичко.
- За какво говориш?
- Аз виждам. Виждам в телата на хората. Понякога само енергията. Понякога направо самите органи, като на рентген. А ти имаш голямо тъмно петно в главата. Някъде зад очите. И аз отначало помислих, че е тумор. Но го няма на скенера, нали? Сигурна си, че го няма?
- Два пъти ме гледаха. Няма нищо.
- Така си и помислих... Я ми кажи сега, ти по какъв начин се освобождаваш от натрупаната отрицателна енергия?
Марга я изгледа озадачено:
- Как да се освобождавам? Понякога се гушкам с котарака си, тогава се чувствам по-добре. И ходя да се разхождам при езерото...
- И това ли е всичко? – изуми се Ирена.
- Ами... Да! Трябва ли друго?
- О, миличка... Ако правех като теб, досега да съм умряла. Знаеш ли колко болка поемам всеки ден, когато работя? Но няма страшно, аз ще те науча как се прави, ще видиш колко добре ще се почувстваш.
- И си сигурна, че това ще реши проблема?
- Така мисля. Надявам се, че не греша. Мястото на петното е показателно – третото око.
- Добре де, а ти защо си тук? Щом можеш да се лекуваш сама?
- О, има много начини хора като нас да си помогнат. Това тук е пълен катарзис. Само помисли. Мястото е прекрасно, толкова е чисто! Минавам набързо процедурите, отивам в гората и с часове прегръщам дърветата. Ходя боса по тревата. И ти ще опиташ и ще видиш, че тук тя е... как да кажа, жива! – очите й грееха, докато говореше.
- Разбирам... мисля, че разбирам много добре.
- Не съм и очаквала друго – засмя се Ирена. – А, и още нещо! Избягвам да се разправям с доктор Ванков. Не си струва ядовете. Нека си стои в неговото измерение. Ние не сме тук за него, а за природата. Защото, нали знаеш, свързани сме с нея.
-  Знам! А сега ще дойдеш ли с мен навън? Защото трябва да й кажа „здравей”!