неделя, 2 август 2015 г.

Право на самота

- Какво искаш да кажеш с това, че отиваш в къщата на баба си? Няма ли да си дойдеш у дома? ... Е, как защо, защото още не си се оправила напълно и имаш нужда от грижи! Кой ще те гледа по-добре от собствената ти майка? ... Марче, защо упорстваш сега, нали знаеш, че никога не съм ти давала лош съвет? ... Е, добре, постъпи, както искаш. Ама поне да дойда там, да ти почистя и да ти наглася... Ало, ало?
Гергина погледна телефона въпросително, посегна да набере отново номера, поколеба се, после го остави на ниската холска масичка.
- Затвори ми! – троснато каза тя на мъжа си. – Просто ей така ми затвори, сякаш че за лошо й говоря...
После изхлипа и посегна към пакетчето кърпички.
- Гери, защо се впрягаш толкова? – протегна ръка да я успокои мъжът й. – Марга не е дете. Тя е на двадесет и осем години. Щом казва, че ще се оправи сама, значи е така.
- Оф бе, Дончо, какво разбираш ти? Ти си... мъж!
Дончо свали очилата от носа си, забърса ги и ги сложи обратно. После тихо каза:
- Аз съм баща.
- Точно така! Следователно не си майка. И тия работи не са ти ясни.
Съпругът й се поколеба. С Гергина бяха женени от тридесет години. Не си правеше илюзии, че ще може да я разубеди. Понякога му се струваше, че от нея не може да се уреди да бъде родител на единствената им дъщеря. Може би и сега трябваше да замълчи. Те двете все някак щяха да се оправят. По женски. Но някак не му се искаше.
- Какво смяташ да правиш сега? – попита я.
- Е, много ясно! Щом Марга не иска да дойде да поживее при нас, тогава събирам една чанта дрехи и отивам при нея да й помогна да се устрои.
Изведнъж Дончо се подразни. Жена му дори не се замисляше, че го оставя сам за неопределено време, без да иска мнението му. Точно както не искаше и мнението на детето си. Той се изправи и решително каза:
- Никъде няма да ходиш!
- Какво? – извъртя се към него Гергина. Тонът й беше заплашителен. – Какво каза? Ти наистина ли мислиш, че можеш да ми забраниш, бе? Детето ни преживя такова страшно премеждие! Не стига, че овдовя толкова млада и още не се е оправила напълно от мозъчното сътресение, ами и психиката й е пострадала! Ти глух ли беше, не чу ли какво ни казаха тъкмо няколко човека от болницата? За някакви предсказания и магии?
Някои от медиците, които се грижеха за Марга, докато тя лежа в болница след катастрофата, деликатно намекнаха на нейните родители, че с дъщеря им се случва нещо особено. Те разказаха, как още при излизането си от кома тя предупредила доктор Марчинков да не пътува за Омуртаг. На другия ден младият лекар беше загинал в катастрофа и градът още бе в потрес от ненавременната му смърт. Една сестра дръпна Гергина настрани и през сълзи и сподели как преди три дни по време на дежурството Марга й изразила съболезнования за загубата на майка й. Само дето жената починала в дома си три часа по-късно, а сестрата узнала за това чак вечерта. На един от лекарите пък пациентката беше казала, че избягалата му съпруга ще се завърне на другия ден и това наистина се случи.
Гергина беше сериозна жена. Всъщност, тя беше пенсионирана учителка по физика и математика. От това по-сериозна накъде? Не вярваше в паранормални явления. За нея беше изключително смущаващо, че дъщеря й е правила предсказания. Но много по-притеснителен беше фактът, че те наистина се сбъдваха. Това я караше да се чувства, сякаш детето й беше болно от неразгадаема болест. Невъзможността да разнищи загадката и да прекрати веднага този абсурд направо я подлудяваше. Затова Дончо нямаше никакъв шанс в спора. Без повече да се обяснява с него, Гергина събра багаж за два дни, сложи и някои лични вещи на Марга, които тя беше оставила в бащиния си дом, когато се омъжи, после седна в колата и се обърна към съпруга си, който, макар и нацупен, беше излязъл да я изпрати:
- Оставих ти в хладилника храна за два дни. Ще ти се обадя по телефона, като пристигна там. Ако има нужда и от тебе, ще те повикам. Ще хванеш автобуса, няма как. И стига с тия физиономии, Дончо, трябва да видя аз какво става с това дете!
- Добре де, отивай, виждам, че няма да се спреш. Обаче не прекалявай. Разбери, тя е голяма жена! Да не се налага да идвам да те измъквам оттам. Хайде, и много поздрави!

***
Марга беше доволна, че успешно се справи с първата задача – да шофира самостоятелно. Беше се бояла, че стресът от катастрофата ще парализира реакциите й. Наистина, имаше един кратък момент, когато я обля студена пот, а ушите й забучаха. Но с усилие на волята младата жена се овладя и страхът повече не се обади.
Спря пред малката неизмазана къща. Не слезе веднага от колата. Искаше първо да се наслади на гледката отвън. Тук беше прекарала най-безгрижните мигове от детството си. Нямаше го строгият режим, наложен от майка й, а баба й правеше най-хубавите мекици на света.
Къщичката беше толкова красива! Имаше ниска основа от напаснати един в друг бели камъни. Нагоре бе иззидана от червени тухли, запазили през годините яркия си цвят. По прозорците още стояха саксиите с бабините й мушката. Лозите бяха пораснали и покрили част от стените, розите имаха нужда от подрязване. Всичко тук се нуждаеше от грижи. Преди три години, когато баба Мария почина, тя остави къщата на внучката си. Но младата жена, залисана да живее динамичния си градски живот, рядко стъпваше тук. Сега обаче се беше върнала.
Тя слезе от колата си и с труд превъртя ключа на портата. Пристъпи вътре и сама се поздрави с добре дошла. Занапред това щеше да е нейният дом.
Прекара в болницата петнадесет дни и изуми лекарите с бързото си оздравяване. Чувстваше се напълно възстановена физически. Сигурно щяха да я изпишат много по-рано, ако не бяха виденията. След комата Марга постоянно виждаше разни случили се или бъдещи неща. Понякога я провокираше докосването до някакъв предмет. Друг път просто знаеше и толкова. Отначало беше непредпазлива и сподели с някои от лекарите какво се случва. После, като видя разнообразните реакции, започна да внимава какво говори. Някои я гледаха с насмешка, други – дори с отвращение, явно мислейки, че се готви да стане поредната шарлатанка. Но най-често като че ли предизвикваше у хората страх.
Марга не беше свикнала на подобно отношение. Досега тя бе живяла съвсем обикновен живот. Работеше като преводачка от и на руски, френски и английски. Понякога поемаше ангажименти като екскурзовод. Израснала в трезва и практична среда, тя никога не се беше замисляла върху теми като ясновидството. И никога околните не бяха се отнасяли така противоречиво към нея.
Последните дни в болницата тя контактуваше с останалите само по принуда. Мислеше и мислеше. Вече знаеше със сигурност, че няма да се отърве от новата си съдба. Неясно каква сила й бе вменила в дълг да помага на невиждащите. Не й бе дадена възможност за избор, нито за съпротива. Марга не беше искала това. И сега не го искаше. Отнето й бе всичко, което имаше и което обичаше, срещу съмнителното удоволствие да се бърка в съдбите на непознатите. Често я изпълваше гняв от тази несправедливост, после пък я обземаше отчаяние, толкова дълбоко, че дори не можеше да се разплаче.
Искаше да се скрие някъде, да премисли, да потърси изход. Ако не, тогава поне да свикне, да се примири. Не бе сигурна дали идеята за връщане в бабината й къща беше хрумване или видение. Но откак този образ се появи в съзнанието й, Марга знаеше, че трябва да отиде там. Най-добре веднага след изписването. Не беше готова да се върне в апартамента, където живееха с Ангел. По дяволите, новият товар, който съдбата й натресе, дори не й позволи да скърби, както му е ред за загубата. Пропусна и погребението, защото дълго не й позволяваха да става от леглото. Някой ден щеше да плаче за него, сигурна беше. Но сега първо трябваше да оцелее.
Беше й минала за миг мисълта да се върне в родния си дом. Но я отхвърли веднага. Майка й щеше да й помогне, но още повече щеше да я натовари. Знаеше си я. Имаше нужда да е сама. Дълго време.


Вътре в къщата всичко си беше същото. Сякаш всеки миг баба Мария щеше да влезе, отривайки ръце в престилката си. Трябваше само една метла и парцал и стаите щяха да грейнат, както в детството й. Но това можеше да почака. Марга седна на малкото диванче и се унесе в мисли.
Отначало не чу двигателя на колата. Но когато бръмченето спря точно пред къщата, това привлече вниманието й. Младата жена погледна недоволно през прозореца, после се намръщи още повече. Майка й не разбираше от дума. Отвори и застана на вратата.
- Здравей, мамо.
Гергина вървеше бързичко по пътеката с два сака в ръце. Без да спира, тя отговори:
- Здравей, Марче.
Стигна до входа, но Марга не се отмести. Майката въздъхна и остави чантите на земята.
- Няма ли да ме поканиш?
- Няма да е днес, мамо.
- Глупости! Не съм те учила така. Човек трябва да е гостоприемен.
- Мамо... нека да не спорим. Ти си ме учила и друго. Че човек не бива да ходи на гости непоканен. И че хората и техните мнения трябва да се уважават.
- Да, но... да държиш майка си на прага?
Марга се усмихна криво:
- Иначе после няма да мога да я изкарам оттук.
- Толкова ли ти преча, моето момиче? – с горчивина поклати глава възрастната жена.
- Имам нужда да остана сама. Казах ти го и по телефона.
- Не, ти имаш нужда някой да ти помогне. Нали тук трябва да се почисти. Сигурно имаш и още багаж за пренасяне. А кой ще ти готви? С кого ще си правиш компания?
- Мамо, опомни се! Аз съм омъжена от три години... бях... Мога да готвя и да чистя.
- Да, но...
- ... но ти си уплашена за мен. Знам. Ела тук – и Марга протегна ръце за прегръдка. Гергина се поколеба само за част от секундата. После силно притисна детето си. Всички страхове, трупани дни наред, излязоха наяве изведнъж. Тя направи усилие да сдържи плача си. После чу шепот:
- Няма нищо, поплачи си. Толкова мога да понеса.
Дъщеря й се отдели от нея и я поведе за ръка вътре в къщата. Саковете останаха отвън. Вече в стаята, двете жени отново се прегърнаха. Гергина даде воля на сълзите си. А Марга просто стоеше и попиваше топлината, която майка й носеше за нея. След известно време двете се раздвижиха.
- Благодаря ти, мамо. Благодаря, че дойде. Но сега наистина искам да си тръгнеш. Така трябва.
Гергина кимна покорно. Някак изведнъж беше разбрала: детето й беше пораснало. Имаше право на своята самота. Можеше да си тръгне спокойна. Марга щеше да се справи. Пък и... селото не беше далеч. Винаги можеше да дойде пак.
Майка и дъщеря се прегърнаха още веднъж на сбогуване.
- И да се пазиш! – напомни Марга, сякаш вече тя бе майката.
- Обещавам! - отвърна Гергина. По-рано би се възпротивила на такова разпределение на ролите, а сега дори й намигна.

След като изпрати майка си, Марга влезе в къщата, огледа се и се усмихна. Имаше си нов дом. В него щеше да следва съдбата си.