неделя, 2 август 2015 г.

Затова са приятелките

В съня на Марга все по-настоятелно се промъкваше позната мелодия. Гъделичкаше досадно мозъка й и я изтръгваше от унеса. Постепенно почна да изплува и осъзна, че телефонът й звъни. Замаяно си помисли:”Защо мама се обажда посреднощ? Да не се е случило нещо?”. Настръхна веднага, грабна апарата, натисна пипнешком бутона със зелената слушалка и каза с дрезгав от съня глас:
- Какво стана, мамо?
- Още не съм станала майка, макар че скоро и това може да ме сполети – заля я отсреща топъл смях.
Съзнанието на Марга се проясни изведнъж. Люси! С ударение на И-то! Нейната мила приятелка, чийто глас не беше чувала от цяла вечност.
- Люска, къде си? – попита развълнувано тя.
- Излизаме от летището. Обади се на Ангел да избяга от работа. Пристигам с Жюл!
- Чакай... – изненадано започна Марга, но връзката прекъсна.
Младата жена пусна телефона да падне на фотьойла, въздъхна и бавно разтърка очи. Пак беше заспала пред телевизора. Всъщност, дори не беше среднощ, както се бе заблудила. Просто напоследък си бе създала навика да затъмнява прозорците с одеала и да се излежава по цял ден. Тя се огледа недоволно. Какъв бардак! По пода бяха нахвърляни няколко книги, разтворени на различни страници. Започнати кръстословици си правеха компания с недопити чаши кафе. Полупразни пакетчета солети и бейк ролс се въргаляха къде ли не. Стаята бе като огледало на депресията.
Трябваше да стане и да оправи тук. Само че може би по-късно. Сега нещо не й достигаха силите. Марга се опита да си наложи малко дисциплина. Мислено си представи как се изправя от фотьойла и почиства наоколо. Това я накара да се почувства толкова изморена и безсилна, че очите й се насълзиха. „За нищо не ставам вече” – прошепна си тя. Дори не можа да се разплаче като хората. Просто остана да гледа тъпо в пространството.
Не беше добре, никак не беше добре. Докато редеше и чистеше къщата, всичко вървеше нормално. После Марга остана без цел и посока и потъна в безтегловността на депресията. Не знаеше как да продължи. Не знаеше какво да прави с живота си. Не искаше да се изправи пред спомените за изгубеното си щастие. Дори не се бе осмелила да посети гроба на мъжа си. Някак имаше чувството, че докато стои тук, докато не е видяла, че него го няма вкъщи, то лошото все едно не се е случило.
От известно време младата вдовица прекарваше времето си в смяна на каналите на телевизора. Не гледаше сапунки, те бяха сълзливи и я разстройваха. Зяпаше с часове научно-популярни филмчета и някакви тъпи телевизионни игри, от които после нищо не помнеше. Отлепяше се от фотьойла само за да отиде до тоалетна. Понякога поглеждаше към душа, но къпането й се струваше прекалено голямо усилие.
А сега Люси идваше. Люси, на която явно никой не се беше обадил след катастрофата. И сега тя щеше да очаква да види Ангел и да ги запознае с Жюл.


Людмила и Марга бяха приятелки от детинство. Израснаха заедно, прекарваха дните си по прашните крайни улички на града, където беше блокът им. Учиха в едно и също училище, после отидоха заедно в езиковата гимназия. Нямаше нещо, което да не знаят една за друга. После Люси замина за Франция, подпомогната от нейна далечна роднина. Започна работа в издателство и понякога осигуряваше на Марга поръчки за преводи. Случваше се двете да не се чуят и по цял месец, но това не беше важно за тях. Нищо не можеше да прекъсне връзката помежду им. Марга много се беше радвала за щастието на Люси, когато тя срещна Жюл, с нетърпение бе очаквала .да се запознаят. И ето че това предстоеше да се случи в най-неподходящия момент.
Очевидно никой не се беше сетил да извести Людмила за трагедията, застигнала приятелката й. На самата Марга не й хрумна да потърси помощ от нея. Тя така се бе затворила за света в старанието си да оцелее, че отблъсна подадената от майка й ръка и напълно забрави, че има приятели. Всички уважаваха траура й и не я безпокояха. Но те не подозираха, че младата жена никак не е близо до излекуването, защото лечението й изобщо не е започвало.
Изведнъж Марга скочи. Боже мой, Люси щеше да е тук след час или два! Тя не си правеше илюзии, че няма да я открие. Като деца те ходеха на гости от баба на баба. Нямаше никакво значение коя на кого е внучка. Нали бяха първи приятелки и вървяха в комплект? Тъй че Люси много бързо щеше да се сети къде да я търси.
Внезапен прилив на енергия обзе Марга. Трябваше да оправи тук веднага. Не можеше да си позволи приятелката й да я свари в тази обстановка. Не че не я бе виждала и разхвърляна. Но точно сега веднага щеше да си направи верния извод. За миг младата жена се погледна през очите на Люси и видяното никак не й хареса.
След час тя се тръшна изморена обратно на фотьойла. Беше придала на стаята доста приличен вид. Можеше да се изкъпе и по-късно. Сега малко щеше да си почине. Не усети как се унесе в сън.
Някой приглаждаше косата на челото й. Галеше я нежно, но все пак настоятелно. Почувства обич, топлина. Усети деликатен френски парфюм. Хвана с ръка нежната длан, която я докосваше и я притисна до бузата си. Бавно отвори очи и неуверено се усмихна.
Очите на Люси бяха зачервени. Тя прегърна силно Марга и подсмръкна на рамото й. Младата жена отвърна на прегръдката й. Искаше й се да сподели и сълзите с нея. Но те и сега не дойдоха. Людмила се отдръпна назад и я огледа.
- Милата ми, - проплака. – Какво е станало с теб?
Прегърна я отново. Двете останаха така известно време. После Люси седна на табуретката срещу нея и хвана ръцете й.
- Извинявай, Мари – прошепна тя. Двете се наричаха помежду си с френския вариант на имената си още откак се бе родила мечтата им да живеят един ден в тази прекрасна страна. – Извинявай, миличка, аз изобщо не знаех. Никой не ми каза...
Марга кимна. Люси продължи:
- А ти защо не ми се обади? Нали знаеше, че веднага ще дойда?
- Знаех – потвърди тя. – Но не можех. Нямах сили. Още нямам...
- Толкова съжалявам, миличка. Никога не съм си мислила, че може да стана така.
- Никой не го е мислил.
- Разбира се... Но стига съм дрънкала глупави клишета. Имаш ли кафе?
Люси организира всичко много бързо. За нула време Марга беше натикана в банята, после нахранена със сандвичи и напоена с кафе. След това двете излязоха на разходка в близкия парк. Не говориха много. Времето за разговори дойде вечерта, когато се излегнаха върху възглавници на пода с поднос сирена и бутилка шардоне, които Люси бе донесла от Франция.
Спомените от детството бяха толкова приятни. Двете приятелки се оживиха и пак се почувстваха като малки момичета, докато си разказваха една на друга разни преживени случки. От виното бузите им порозовяха. Усмивките зачестиха, на няколко пъти дори избухваха в смях, но сконфузено го сподавяха набързо. После се умълчаха. След няколко въздишки Марга се обади:
- Ще дойдеш ли с мен на гроба? И да ми помогнеш да разчистя апартамента?
- Разбира се – отвърна Люси, гледайки я напрегнато. – Аз... не че имам възражения, но ми е чудно. Защо леля Гергина досега не те е завела?
- Тя уважи желанието ми да се справя сама. Пък и... някои неща просто не са за майки. За тях е нужна най-добрата приятелка.
- Така е – усмихна се през сълзи Людмила. – Нали знаеш, че много ще има да плачем?
- Знам. Крайно време е, нали?
След малко Марга попита:
- А какво стана с Жюл?
- Оставих го при нашите. Не беше моментът да ти го водя. Той разбира. О, Мари, Жюл е наистина чудесен! Искам цял живот да е до мен! – и Люси импулсивно хвана ръцете на приятелката си.
Пред очите на Марга се занизаха картини. Жюл наистина беше чудесен сега. И щеше да е такъв още три години. После, верен на галската си природа, щеше да си отиде, привлечен от нова жена. Но дотогава приятелката й щеше да е безумно щастлива с него. Нямаше нужда да се замисля дали да й каже какво е видяла. Просто я прегърна и каза:

- Сигурна съм, че ще бъде точно така!