неделя, 29 юни 2014 г.

Добрият човек и 35-годишната жена


Обикновено чета  по-други неща. Но моята приятелка Цеци е в период „съвременна българска литература“ и иска да съпреживява. Затова послушно прочитам книгите, които ми дава. Все пак, винаги е добре човек да знае още и още. Понякога тези книги ми идат малко на мъка. Понякога съм щастлива от попаденията.
Та... напоследък четох два сборника разкази на Калин Терзийски. По-старите – „Любовта на 35-годишната жена“ (2010) и „Имен ден за добрия човек“ (2011)
Калин Терзийски, знаете, е противоречиво явление в днешната българска литература. Някои го обожават и го намират твърде интересен, други го хулят, задето си бил въобразил, че е писател. Характерното за него е, че първата му професия е много далеч от литературата (макар че всъщност изобщо не е) – той е дипломиран психиатър и е работил няколко години по специалността си, при това не някъде в чистичък, хубав кабинет, а в голяма психиатрична болница.
Другото характерно е, че Калин Терзийски е писател-стриптийзьор. И то не до гола кожа. До кости. Всички гадости и щастия, които са му се случили, всички простотии, които е извършил – всичко е предоставено на читателя за свободна консумация. Дето вика приятелката Цеци, той е неуязвим, защото всичко си е казал. Сега, разбира се, ние няма как да знаем дали е точно така, но очевидно похватът му е най-малкото така да изглежда.
Което създава добро впечатление. Докато обаче не започне да изглежда твърде суетно. Аз-личната форма е добра за характеризиране на герои, но когато всеки път героят е идентичен с автора, в един момент ти идва малко в повече. Да, разбрах много добре, че Калин Терзийски иска да каже на хората много неща. Тези неща са важни, нужни и сигурно ще отворят нечии очи. Но, казани по този начин, те звучат доста назидателно и това на читателката Нели Цветкова не й харесва.
Освен това, тук вече си е въпрос на вкус, не ми допадат разкази от типа: „Седях и пиех кафе, една муха кацна на масата и това ме наведе на следните мисли: (следват мисли) Край.“ Може би съм разглезен читател в една комерсиална епоха, но на мен ми се иска в разказа нещо да се случи и това да ме накара да си мисля за разни неща. Аз да мисля, не авторът директно да ми сведе своите мисли. Нали четенето все пак е пресътворяване. И ето сега тук се явява едно противоречие, защото самият Калин Терзийски казва, че не уважава четенето за забавление и иска чрез книгите си да кара хората да мислят. По което сме на едно мнение, но някъде в разбирането за прийомите явно се разминаваме. Но няма лошо, защото Калин Терзийски е достатъчно голям, за да не му пречи, че една читателка има възражения срещу методите му.
А аз за себе си все пак намирам достатъчно хубави неща в творчеството му. Просто ги пазех за десерт.
Първо, прозиращата между редовете личност на автора. Винаги много важна за възприемането на произведението. В случая – ръбат и благороден, единак и общественик, готов на глупости, готов и на смирение, излъчващ мъжкарство и интелектуалност в добре премерено съотношение. Това виждам аз. Въздейства ми. Харесва ми.
Второ, стилистика. Супер! Цветна реч, добра игра с думите, попадения, които не си срещал другаде и които доставят удоволствие или ти зашлевяват по някой шамар. Не видях много експерименти с формите, но държа да спомена „Стаята, гледката, ваната“ от „Имен ден за добрия човек“, който е много сполучливо завързан на фльонга.
Трето, топлинка. Ами да, така мисля. Писателите-мъже са харесвани от читателките-жени, когато покажат топлинка. При Калин Терзийски я има в достатъчни количества и, ако на някого му е студено в момента, веднага изброявам: „Кучката Лора“, „Пешо Морския“, „Дядо Коледа като млад“, „Самотният наблюдател“ от „Любовта на 35-годишната жена“; „Луцифер или горещ ден“ и „Имен ден за добрия човек“ от „Имен ден за добрия човек“.
Четвърто, безскрупулност. Какво да ви кажа, писателите-мъже са харесвани от читателките-жени, когато наред с топлината покажат и нужното количество безскрупулност. Като например в „Четене в тролея“ от „Имен ден за добрия човек“ или в разказа, дал името на сборника „Любовта на 35-годишната жена“.
Пето, ирония и самоирония. Кой не обича, особено второто. Така усещаш известните хора по-близо до твоето ниво, защото, видиш ли, те също имат слабости. Тук за мен безспорна перла е разказът „Напоследък“ от „Любовта на 35-годишната жена“.
В заключение, поставям тези два сборника в графата „По-скоро да“ (чела съм и „Лудост“, хареса ми повече). Ако не беше усещането ми, че значителна част от разказите по съдържание са по-скоро есета, бих ги сложила и в „Любими“. Определено искам някой ден да прочета и по-късните сборници на Калин Терзийски, казват, че те били „по-хард“, не знам какво значи. Но май повече искам да прочета романите. 

към Читателски дневник

четвъртък, 26 юни 2014 г.

Представяне на "Сълза за мама" в Борово


Снощи, 25.06.2014 г., представихме сборника "Сълза за мама" в читалище "Искра" в Борово. И сега, докато малкият Луцифер ходи по клавиатурата, се опитвам да ви разкажа за това.
Денят преди представянето беше пълна каша. Аз от няколко дни лежа вкъщи с навехнат крак и всичко ми е пълна каша, но това беше особено кашаво. Половината организация я правих задочно, по телефона и чрез приятелки, а аз обичам лично да пипна. Но те, милите, се справиха прекрасно. Даже се сетиха за неща, които не ми дойде на ум да им кажа.
И така, дойде моментът вчера на обяд, когато трябваше да се срещна с гостите от Козлодуй - Роси Савова, семейството й и колежката й. Приятелката Цеци, явяваща се главен организатор и координатор на всичко, три пъти ми промени часа на явяване, като последния път го изтегли с един час по-рано в последния миг. Добре, че съм свикнала на оперативност.
А срещата беше вълнуваща и чудесна и си говорихме за литература, но май повече за работа. Роси, и тя като нас, е във водовъртежа на социалните дейности. Освен това обаче е и поетеса и от снощи аз съм щастлив притежател на нейната стихосбирка "Въглени за късна есен".


Когато гостите отдалеч отидоха да си отдъхнат, просто преминах на следващата маса, където Цеци ме очакваше с Явор и Кети - нашите издатели. Освен това, приятели, колеги, абе в един кюп сме в много отношения.
Последва разходка до нашата тракийска гробница, а там беше зелено и красиво и отсреща се виждаха хълмовете около Борово... и това беше моментът на релакс, от който се нуждаехме всички.


В 17 часа, особено разкрасена и вече изпотена от задушното време, бях в читалището, готова да посрещам гости. Първият щастлив момент беше пристигането на кака Златка. С нея дълго бяхме колежки и един от разказите в книгата й е посветен. Същият този разказ, "Топличко" има поощрителна награда от конкурса "Елате ни вижте" - Георги Дамяново. След като получих прегръдката на кака Златка, нататък всичко беше по-лесно и на късмет.


Представянето започна с почерпка, но тази почерпка не беше случайна. Поднесох на гостите бонбони "Кръц-кръц" и лукчета. Който е работил социална работа на терен, знае как възрастните хора винаги имат в джоба такива бонбонки, за да почерпят минаващо комшийско детенце. Или пък ги държат някъде близо до леглото, където лесно ще ги стигнат и така ще се отсрамят пред посетилия ги социален работник, момичето от патронажа, сътрудника от рехабилитационния център. Макар и наритани от живота, нашите майки и баби държат да запазят достойнството си и да се проявят като гостоприемни домакини. Те отказват да получават, без да дадат нещо.

За мен тези малки, евтини бонбончета, са символът на социалната работа. Социалният работник не изяжда една торба сол със своите потребители. Той яде бонбони "Кръц-кръц". И в това време протяга ръка и поема мъката. Колкото може. А понякога после сяда и пише. Като мен.
Така се роди "Сълза за мама", сборникът, за чието представяне ви разказвам.
Снощи прочетохме три разказа. Имаше и сълзи, и смях, защото такъв е  животът, шарен. Поговорихме си малко, а после взеха думата гостите.
Аз тук ще замълча скромно, защото още се чувствам зашеметена от всички хубави неща, които чух за себе си и за книгата. Искрено се надявам наистина да е толкова добра, колкото беше казано, защото ако е така, значи съм успяла да кажа това, което исках.



 Издаването на "Сълза за мама" е част от една културна инициатива на Община Борово, която включва финансирането на 5 книги от местни автори. Поводът е 30-годишнината от обявяването на Борово за град. Други празнуват с трапези, а ние - с лукчета и култура. Дано сме на прав път.
Средствата от продажбите се връщат обратно във фонда и ще бъдат използвани за заплащането на следващите книги. 
Благодаря на всички приятели, които бяха до мен снощи и в дните на подготовката. И винаги. Благодаря на кмета, управленския екип и общинския съвет, които направиха възможно издаването на "Сълза за мама" и книгите на другите автори! Управленци, които подкрепят културата, са управленци с поглед в бъдещето. Езикът и културата са тези, които са помогнали на народа ни да оцелява през вековете.
Благодаря на семейството ми за подкрепата!


А сега отивам да пиша. Или може би да чета новата книга на Явор Цанев, "Слънчогледите".



А вие прочетете "Сълза за мама".