Обикновено
чета по-други неща. Но моята приятелка
Цеци е в период „съвременна българска литература“ и иска да съпреживява. Затова
послушно прочитам книгите, които ми дава. Все пак, винаги е добре човек да знае
още и още. Понякога тези книги ми идат малко на мъка. Понякога съм щастлива от
попаденията.
Та...
напоследък четох два сборника разкази на Калин Терзийски. По-старите – „Любовта
на 35-годишната жена“ (2010) и
„Имен ден за добрия човек“ (2011)
Калин
Терзийски, знаете, е противоречиво явление в днешната българска литература.
Някои го обожават и го намират твърде интересен, други го хулят, задето си бил
въобразил, че е писател. Характерното за него е, че първата му професия е много
далеч от литературата (макар
че всъщност изобщо не е) – той е дипломиран психиатър и е работил няколко години по
специалността си, при това не някъде в чистичък, хубав кабинет, а в голяма психиатрична
болница.
Другото
характерно е, че Калин Терзийски е писател-стриптийзьор. И то не до гола кожа.
До кости. Всички гадости и щастия, които са му се случили, всички простотии,
които е извършил – всичко е предоставено на читателя за свободна консумация.
Дето вика приятелката Цеци, той е неуязвим, защото всичко си е казал. Сега,
разбира се, ние няма как да знаем дали е точно така, но очевидно похватът му е
най-малкото така да изглежда.
Което създава
добро впечатление. Докато обаче не започне да изглежда твърде суетно. Аз-личната
форма е добра за характеризиране на герои, но когато всеки път героят е
идентичен с автора, в един момент ти идва малко в повече. Да, разбрах много
добре, че Калин Терзийски иска да каже на хората много неща. Тези неща са
важни, нужни и сигурно ще отворят нечии очи. Но, казани по този начин, те
звучат доста назидателно и това на читателката Нели Цветкова не й харесва.
Освен това,
тук вече си е въпрос на вкус, не ми допадат разкази от типа: „Седях и пиех кафе, една муха кацна на
масата и това ме наведе на следните мисли: (следват
мисли) Край.“ Може би съм разглезен
читател в една комерсиална епоха, но на мен ми се иска в разказа нещо да се
случи и това да ме накара да си мисля за разни неща. Аз да мисля, не авторът
директно да ми сведе своите мисли. Нали четенето все пак е пресътворяване. И
ето сега тук се явява едно противоречие, защото самият Калин Терзийски казва,
че не уважава четенето за забавление и иска чрез книгите си да кара хората да
мислят. По което сме на едно мнение, но някъде в разбирането за прийомите явно
се разминаваме. Но няма лошо, защото Калин Терзийски е достатъчно голям, за да
не му пречи, че една читателка има възражения срещу методите му.
А аз за себе си
все пак намирам достатъчно хубави неща в творчеството му. Просто ги пазех за
десерт.
Първо,
прозиращата между редовете личност на автора. Винаги много важна за
възприемането на произведението. В случая – ръбат и благороден, единак и
общественик, готов на глупости, готов и на смирение, излъчващ мъжкарство и
интелектуалност в добре премерено съотношение. Това виждам аз. Въздейства ми.
Харесва ми.
Второ,
стилистика. Супер! Цветна реч, добра игра с думите, попадения, които не си
срещал другаде и които доставят удоволствие или ти зашлевяват по някой шамар.
Не видях много експерименти с формите, но държа да спомена „Стаята, гледката,
ваната“ от „Имен ден за добрия човек“, който е много сполучливо завързан на
фльонга.
Трето,
топлинка. Ами да, така мисля. Писателите-мъже са харесвани от читателките-жени,
когато покажат топлинка. При Калин Терзийски я има в достатъчни количества и,
ако на някого му е студено в момента, веднага изброявам: „Кучката Лора“, „Пешо
Морския“, „Дядо Коледа като млад“, „Самотният наблюдател“ от „Любовта на
35-годишната жена“; „Луцифер или горещ ден“ и „Имен ден за добрия човек“ от „Имен
ден за добрия човек“.
Четвърто,
безскрупулност. Какво да ви кажа, писателите-мъже са харесвани от
читателките-жени, когато наред с топлината покажат и нужното количество
безскрупулност. Като например в „Четене в тролея“ от „Имен ден за добрия човек“
или в разказа, дал името на сборника „Любовта на 35-годишната жена“.
Пето, ирония
и самоирония. Кой не обича, особено второто. Така усещаш известните хора
по-близо до твоето ниво, защото, видиш ли, те също имат слабости. Тук за мен
безспорна перла е разказът „Напоследък“ от „Любовта на 35-годишната жена“.
В заключение,
поставям тези два сборника в графата „По-скоро да“ (чела съм и „Лудост“, хареса ми повече). Ако не беше усещането ми,
че значителна част от разказите по съдържание са по-скоро есета, бих ги сложила
и в „Любими“. Определено искам някой ден да прочета и по-късните сборници на
Калин Терзийски, казват, че те били „по-хард“, не знам какво значи. Но май
повече искам да прочета романите.
към Читателски дневник
