Помен за четиридесет дни

- Не може да бъде, Мари, от издателството отдавна ти пратиха това писмо. Даже лично аз го подготвих! – горещеше се Люси. – Не си ли проверяваш електронната поща?

Марга сведе очи смутено и измънка:

- Изобщо не съм пускала компютър, откакто...

- О, шери... – произнесе съчувствено Жюл и хвана ръцете ѝ в своите.

- Извинявай, миличка, не се досетих - каза Люси. – Сигурно имаш там снимки и кой знае колко спомени.

Тримата говореха на френски, заради Жюл, годеника на Людмила. Напоследък двамата бяха плътно до Марга и правеха всичко възможно да ѝ помогнат да се възстанови. Полека-лека младата жена вече беше започнала да идва на себе си. Мъката не я напускаше, но бе престанала да я унищожава. Сега Марга просто скърбеше и понякога дори се усмихваше, припомняйки си моментите на щастие с Ангел.

След кратко мълчание Люси каза неуверено:

- Мислиш ли, че вече би могла... Може да имаш и други важни писма... оферти за преводи...

- Знаеш ли... добре! Нека опитаме!

В този момент телефонът на Марга иззвъня. Тя видя името на майка си на дисплея и въздъхна. Знаеше какво ще ѝ каже.

- Как си, моето момиче?

- Добре съм, мамо. Определено съм по-добре. Не се тревожи. Люси и Жюл са при мен.

- Още веднъж да те питам: сигурна ли си за днес?

- Сигурна съм, мамо. Ангел никога не е вярвал в тези неща. И аз нямам нужда, а свекърва ми не е тук. Четиридесет дни са си като всеки друг ден. Няма да участвам в това.

- Не знам... Все си мисля, че човек има нужда от такива неща. Ще се почувстваш по-спокойна, като го поменеш. Знаеш, че и аз не съм религиозна, но тия обичаи не са случайни.

- Мамо, откажи се.

- Е, както искаш. Тогава ще мина само да разлепя още малко некролози и ще пална една свещичка у дома.

- Добре, мамо. Благодаря ти! Наистина...

- Знам, миличка. Обичам те!

- И аз, мамо. Поздрави татко.

Марга остави настрани телефона. Люси вече беше сложила лаптопа пред нея. Тя вдиша и издиша няколко пъти, като пред старт, после посегна.

Най-много бяха писмата със съболезнования. Марга ги премести в архива. Някой ден щеше да ги прочете. Скоро. Намери писмото от издателството, където работеше Люси, както и още други три, които можеха да се окажат важни за работата ѝ. После, между рекламите от разни сайтове забеляза нещо неочаквано. Сърцето за миг се качи в гърлото и заби лудо. Трескаво започна да сравнява датата на писмото с календара, който висеше на стената. Писмо, изпратено от адреса на Ангел. От днес.

Ръката на младата жена замръзна на мишката. Какво беше това? Не беше възможно, нали? Кой си правеше шеги с нея? Но не, как така? Никой, включително и тя, не знаеше паролите на мъжа ѝ. IT специалистите винаги бяха параноични в това отношение, измисляха неразбиваеми защити и на никого не даваха данните си за достъп.

Тогава? Сети се за филма „Послепис: Обичам те!”. Страхотен филм! Толкова сълзи беше проляла на него, без да подозира, че я очаква подобна съдба. Да, там героят беше подготвил предварително писма за жена си. Но имаше една съществена разлика: той знаеше, че умира. Това не можеше да бъде обяснението в нейния случай.

Марга продължи да седи неподвижна, дишайки тежко. После Люси прошепна:

- Направи го!

Младата жена не бе забелязала, че поведението ѝ беше привлякло вниманието на нейните приятели. Те я бяха оставили спокойно да си прегледа пощата и си говореха тихо встрани. Но сега и двамата стояха зад нея и напрегнато гледаха в екрана.

И Марга кликна.

„Маци, знам, че сигурно ще те изплаша. Те ми казаха, че имаш мисия и затова не можем да сме заедно тук. Ако вече си свикнала с мисълта за другия свят, може би по-лесно ще приемеш това писмо.

Нищо особено, просто исках да се сбогувам. Днес е последният ден, в който мога да го направя. Четиридесет дни търся начин да се свържа с теб, но компютърният специалист си е такъв навсякъде. Не ме питай как го направих, и аз не знам точно, но важното е, че успях. Вълни, честоти, колкото и да ти ги обяснявам, знам, че това не е по твоята част, миличко.

Какво да ти кажа още? Аз съм добре. Тук е хубаво. Само дето теб те няма, но това не е наш избор. Много ми липсваш. Обичам те! Винаги съм те обичал ужасно много! Някой ден пак ще сме заедно.

Имам само една молба: помогни на Ясен.

Обичам те! Сбогом!”

Дълго време никой нищо не каза.  Сълзите се стичаха свободно по лицата на тримата. Но мъката им бе някак светла и спокойна.

Марга посегна към телефона и набра номера на брата на мъжа си.

- Ясене, къде си?

- Пътувам към теб... – беше изненаданият отговор.

Време беше да престане да се учудва.

След малко девер ѝ пристигна. Не бяха се виждали отпреди катастрофата. Ясен беше любимото по-малко братче на Ангел. Разликата помежду им беше цели десет години. Двамата толкова много си приличаха! Само че, докато Ангел бе по-сдържан, то Ясен винаги бе готов да избухне в смях. Сега обаче очите му, сиви като на брат му, бяха плувнали в сълзи. Говориха дълго, споделиха мъката си. Всеки разказа какво е преживял. По едно време Ясен каза неуверено:

- Всъщност аз исках да те помоля за нещо. Разбрах, че си се настанила тук за постоянно. Аз през ваканцията няма да ходя при майка в Португалия. Ще си остана тука. Може ли отида в апартамента?

Младежът беше студент, живееше в София на квартира. Марга не се и замисли:

- Разбира се, че може, Ясене. Аз така или иначе няма да го ползвам. Разчисти, както ти харесва. Вземи си, каквото искаш за спомен.

- Благодаря ти! – прегърна я той. На вратата се спря: - Марга, а вярно ли е това за ясновидството? Докторите и сестрите разправят разни неща, клюката се разнесе из целия град.

- Може да ти е чудно, но е вярно.

- Е... никога не е късно човек да повярва в нещо ново – усмихна се Ясен и разпери ръце.

Той прибра ключовете за апартамента в джоба си и тръгна.

- Забрави да му кажеш за писмото – обади се Люси.

- Не знам дали изобщо ще кажа на някого за това писмо – отвърна Марга. После трепна: - Олеле, я виж! Той си забрави портмонето! Сигурно има документи вътре...

И тя посегна да го разгърне. Докосна го и погледът ѝ се замъгли. Виждаше лекарски кабинет, календарът сочеше 2015-та година. Ясен седеше на кушетката. Беше отслабнал и измъчен. Лекарят говореше:

- Ще опитаме с всички възможни терапии. Но не мога да гарантирам нищо. Ракът на кожата е един от най-коварните. Нищо и никаква бенка на врата, а не знаеш какво може да ти сервира след време. Да бяхте знаели, да я махнете...

Марга веднага се обади на Ясен да се върне. За нейна радост девер ѝ не се възпротиви на предложението да отиде на лекар за бенката.

- Тъкмо нищо няма да нарушава съвършенството на хубавата ми кожа – ухили се той и отново разпери ръце с характерния си чаровен жест.

Когато той си тръгна, младата жена се обади на майка си:

- Направих помена, мамо. По мой си начин, но го направих. 

към "Ясновидката"