Истории любовни и гардеробни

 

В кръчмата на Йовича почти не влизаха странични посетители. Е, понякога денем случайни минувачки се излъгваха да изпият по кафе, но никога не повтаряха. Много по-често надникваха и се връщаха още от вратата. Тази кръчма беше махленският мъжки рай и бе възприемана от кварталното общество повече като клуб, отколкото като заведение. Жените я подминаваха – коя с вирнат нос, коя - скърцайки със зъби, а някои (и това беше в най-добрия случай) - със снизходителна усмивка. Ако се наложеше да потърсят мъжете си, те се подаваха от вратата, разбутваха с ръка гъстия цигарен дим, откриваха с поглед благоверния и пак с поглед му даваха знак. Благоверните на свой ред винаги се съобразяваха, защото всички знаеха: щом жената е дошла да изкара мъжа си от кръчмата на Йовича, значи у дома има най-малкото пожар.

Но в събота вечер дори и пожарите не важаха. Тогава бяха тематичните вечери на Йовича: вечер на кайсията, вечер на смокинята, вечер на джибрата и, разбира се, вечер на сливата. Той имаше братовчед на село и с него бяха затворили производствения цикъл. В събота купешките бутилки оставаха неуважени и всички пиеха само двойно препечена домашна ракия. На двойна цена, разбира се, но пък с кеф. И с тънко нарязана сланинка и суджук, за да носят на повече. Тогава се отваряше най-сладката приказка.

Тази събота навън вееше и фучеше, затова мъжете от квартала още повече бързаха да си получат средството за вътрешно загряване. Йовича беше обявил вечер на крушата и вече разнасяше първите чаши. Вратата се отвори за пореден път.

- Хайде бе, Крисчъне, къде се губиш тия дни? – поздравиха присъстващите новодошлия млад мъж. Той бе най-малък от компанията, рожба на 90-те. Майка му му беше дала американско име в порив за демокрация, но такива работи отдавна не впечатляваха никого. Крисчън работеше главно върху себе си, понякога върху жените.

- Леле, ако знаете откъде идвам! – възкликна той, докато се събличаше и поемаше чашата си от Йовича. Изчака малко, за по-драматично и, като видя, че всички са го зяпнали, заразказва: - Зарибих се аз с една кака. Ама кака, мамата си трака! Жена и половина, като върви – цепи въздуха!  

- От квартала ли е тая, бе? – поинтересува се моментално Льольото. Него много го биваше във фантазиите, но в реалността жените все не му връзваха.

- Е, сега, кавалер ли съм или какво? Не казвам… - намигна Крисчън. – И без това, ако разберете коя е, няма да повярвате. А пък, ако ви кажа как ме държа заложник четири дена…

- Ама как заложник? – ококори се бай Станчо и едва не преобърна чашата на съседа си с ръкав. Той беше зиморничав и не си събличаше ватенката преди третата ракия. Чичо Руско, на когото принадлежеше чашата, го изгледа накриво, но си замълча.

- Ей тъй. Първо ме покани, че мъжът ѝ щял да отсъства целия ден. Хапнахме, пийнахме, тия три неща – намигна Крисчън.  -  И тъкмо съм се опънал и заслужено отмарям, отвънка нещо изтрополи. И тя викна „мъж ми!” и ме натика в гардероба. Не знам колко съм стоял, защото по едно време съм заспал, но ми отвори чак на другата сутрин. Пак беше самичка, та кафенце, та закусчица, тия три неща. И по едно време пак се чу шум – и айде пак в гардероба. И така от сряда, че допреди малко…

- К’во приказваш, бе? Че тоя мъж за толкова време не отвори ли едни чорапи да си вземе? – възкликна Монката, акордеонист и  стар ерген.

Чашите задрънчаха от смеха на компанията.

- Ти луд ли си, бе? – задъхвайки се, каза бай Станчо. – Че кой женен мъж си взема чорапите сам от гардероба?

- Тихо бе, не съм ви казал най-интересното. Тя накрая ми призна, че ми е играла театро. Мъжът ѝ бил в командировка за всичките тия четири дни! Но жената искала тръпка, тръпкаааа… Вълнение!

- Ако искате да знаете, може да не съм женен, но и аз съм се крил по гардеробите – реши да вземе реванш Монката. – Веднъж такова треперене треперих…

- Ами, хайде кажи де, какво млъкна драматично? – сръчка го Йовича. Той беше ошетал и се беше примъкнал на масата да слуша.

- Значи… мацката беше една миньонка. Дребно, ама вредно. Луд ме направи, докато я навия. Но накрая кандиса и една сутрин, като тръгна мъжът ѝ на работа, ме повика у тях. Влизам аз и какво да видя? Семейна снимка! Един бабанка мустакат, намръщен, пък тя му стига до кръста. Прималя ми! Викам си, тоя, ако ме хване… Да бях си тръгнал, ама мерак пусти. Обърнах гръб на снимката, награбих  миньонката и изведнъж откъм входа чувам ключ!  Мама му стара, направо не помня как се намерих в гардероба! И слухаря! А човекът – право в спалнята. Върнал се за по-дебелото палто, че навън завяло. Гласът му – и той страшен като мустака.

- И после?

- Какво после? Бате ви Монка не се дава толкоз лесно! Веднага взех да опипвам наоколо, да се ориентирам в обстановката. Напипах дълго кожено палто, викам си, това добре, ще се завия в него, както е на закачалката, ще приклекна, да не ми се вижда главата. Дано само да не е неговото, ама не е, на дамско прилича. Обаче, ако ми види краката да се подават отдолу? И изведнъж набарвам в тъмното едни ботушки на токчета! Малък номер, ама кой ти гледа? Страх пусти! И токчетата обух, и в палтото се намърдах – и се размина работата. А мадамата после ми се хили и ми вика „ела с мене на маникюр”. Че и нови ботушки трябваше да ѝ купя, тия за нищо не ставаха вече.

Когато смехът поутихна, Льольото и Росен Сачмата заговориха едновременно:

- Пък аз веднъж…

- А веднъж един мой братовчед…

- Един по един, моля, дай по старшинство – разпореди се дядо Станчо. – Йович, налей!

И заваляха едни истории, любовни и гардеробни. Всички имаха по нещо да разкажат, крушовицата нижеше синджири в чашите,  сланинката се плъзгаше в гърлата и дори виелицата навън пригласяше на веселата глъчка.

- Имах един комшия, беше направил гардероба на жена си на малки преградки – за по една блузка, за по една рокличка. Да няма място къде да се скрие човек. Добре, че беше дърводелец, иначе не го знам какво щеше да прави с тая шавлива жена. Ама тя пак си намираше начини как да го кичи с рога.

- Ами за дядо Коце знаете ли, с миризливите чорапи? Докарала бабата по-млад любовник, скрила го в гардероба, ама кой да знае, че дядото си бил оставил там чорапите? Като се разкашлял оня, като се разкихал – изскочил навън по дреболии. И оная проклетѝя, баба ти Цона, като емнала дядото! Тя си го минаваше с точилката от време на време, тъй, профилактично…

- Опасни жени, ей! Големи гяволи! Нали знаете жена кога не мисли за оная работа? Само, когато бяга по запален мост и я гони бясно куче – мъдро заключи бай Станчо. – Абе, комшу, ами ти нищо не каза? Нямаш ли си и ти нещо с някой гардероб?

- Може и да имам – глухо рече чичо Руско. Досега той бе слушал тихо и не се беше смял много. Беше отскоро в квартала и в кръчмата и рядко говореше.

- Ами, кажи де, чичо Руско, всички чакаме – насърчи го Крисчън.

Бай Руско отпи, обърса влагата от устните си и заговори:

- Преди трийсет години, една вечер се прибрах от работа. По това време ме бяха хванали лудите и за малко не зарязах жената. Дирех ѝ кусур за щяло и не щяло, заглеждах чуждо, че и парите взеха да ми свидят за у дома. Много ѝ се карах, а тя мълчеше и само очите ѝ се наливаха. Пък аз, като видех това, от вина още повече побеснявах.

В кръчмата настана тишина. Бай Руско надигна отново чашата.

- Мислих, мислих и разбрах, че тъй повече не може. Взех един букет и тръгнах да се сдобрявам. Прибрах се, влязох в спалнята и отворих гардероба да се преоблека. А вътре – най-добрият ми приятел. Гледах го, гледах го – и затворих гардероба. Обърнах се, а жената стои там и цялата трепери.

Тишината се сгъсти. Мъжете не откъсваха поглед от чашите си.

- Не я ли наби? – прошепна накрая Льольото.

- Да я набия? Не… Дадох ѝ цветята, целунах я и ѝ казах да се облича, че ще я водя на ресторант.

Тишината стана като смола. Крайниците на мъжете натежаха, устата им не можеха да издадат и звук. А и не искаха да се опитват.

- Силничка ти е ракийцата, Йович – обади се накрая Росен Сачмата.

- Грешка няма… я налей! – присъедини се и Монката. Всички сякаш си отдъхнаха, разприказваха се помежду си.

Но Крисчън не го свърташе. Накрая се реши и попита:

- Чичо Руско… извинявай… но защо?

- Защо не я набих ли? А тези женици, дето се крихте в гардеробите им, те за бой ли бяха? А попитахте ли ги какво им липсва, че са с вас? Човек трябва да знае кое е важното, момче.

Мъжете наведоха глави. Само Крисчън отново се обади:

- Ами приятелят ти?

- На него никога повече не му проговорих. Човек трябва да знае кое е важното.

Крисчън помисли малко, после кимна. А може би се поклони.

към страницата

Капсулата на времето

 

Ние бяхме първият клас в училището, който запечата капсула на времето, за бъдещите поколения. Докато слагахме нещата вътре, очите ни искряха – бяхме новатори. Бяхме млади и ни предстоеше величие.

Днес, след тридесет години, моите ученици разглеждат същите тези предмети един по един. Иска ми се да не бях им казвала, че съм била в този клас. Познавам тези погледи, така гледаха в археологическия музей. Сигурно им се ще да ме питат за някои от нещата, но вече са достатъчно големи, за да разбират, че ще ме накарат да се почувствам стара. А те са добри деца и с тях се обичаме. Затова стоя тихо, на известно разстояние и поглеждам предметите крадешком.

Розовият моливник с „Ну, погоди” обаче привлича вниманието ми. Странно, че не си спомням кога Вили го е сложила вътре. Нещо повече, според моите спомени нея изобщо я нямаше в този ден. Нали тогава почина вторият ѝ баща, чичо Стефчо. Майка ѝ го уби.  

- Госпожо – прекъсва спомена ми Андрей. – Вижте какво намерихме в моливника. Да не би Вие да сте тази Мариета?

Натъпквам писмото във вътрешния джоб на чантата си така, че то се намачква. Не съм сигурна дали благодарих на Андрей, затова му благодаря пак. Децата ме гледат с разбиращи очи, спомени от младостта, нали така?

Отдалечавам се и сядам на една пейка в училищния двор.

Ние бяхме Виолета и Мариета. Така беше още от детската градина и това е най-добрият начин, по който може да се опише – „Виолета и Мариета”. Ние. Има ли нужда да казвам, че беше все едно в чий дом ядем и спим, че салфетките в колекциите ни бяха еднакви, че нашето дворно куче беше дете на нейната Лора? Или пък, че когато почина истинският татко на Вили, тя сама дойде у дома и не  си тръгна три дни, а после направи същото, когато майка ѝ се омъжи за чичо Стефчо?

Аз харесвах чичо Стефчо, той винаги ме черпеше бонбон Карамел Му и ме щипваше по бузата, дори когато вече не бях детенце. Харесвах и леля Николинка, майката на Вили, обичах нейните пържени филийки и красивите карета, които бродираше. Това изобщо не беше семейство, в което някой би убил някого.

Няколко месеца, преди да завършим училище, Вили стана различна. Имаше странни изблици, ту на гняв, ту на сълзи, а през останалото време беше потънала някъде. Питах, питах всеки път, но не получих нито един отговор. Тя или си тръгваше, или се усмихваше и почваше да говори за друго. А аз не разполагах с нужното време да я преследвам с упорити въпроси – имах си гадже и трябваше, исках да бъда по-дълго с него.

Най-накрая Вили ме потърси да поговорим. Беше в деня преди запечатването на капсулата. Каза, че иска да ми разкаже нещо, но точно в този момент се появи гаджето ми, прегърна ме и предложи да отидем в парка. Божичко, дори не помня цвета на очите на това момче… Но тогава, заради тези очи, аз казах на най-добрата си приятелка, на моята „Виолета и Мариета”, че ще ѝ се обадя вечерта, за да се видим и тогава ще ми разкаже всичко. Каквото и да имаше да ми споделя, едва ли можеше да бъде важно, колкото любовта, нали? И тръгнах. Тогава я видях за последен път. И макар тогава още да не го знаех, там „Виолета и Мариета” умря.

На следващата вечер потресени разбрахме, че леля Николинка е убила мъжа си и е арестувана. Веднага започнах да търся Вили, но тя беше изчезнала. След време някой я подаде за издирване в милицията, но така и не я намериха. Никога.

Нямах представа какво трябва да направя. Нищо, което знаех за Вили, не ми помагаше да се сетя какво може да се е случило и къде е тя. Блъсках си главата всеки ден, но скоро усетих, че нищо ново вече не мога да измисля.

Разпитвах кого ли не, но всички вдигаха рамене. Веднъж даже отидох на свиждане на леля Николинка. Много трудно се реших да го направя, признавам си. Кошмарно е да идеш на свиждане в затвор. А аз дори не знаех как да се отнасям към нея, дали трябва да я обвинявам за нещо или да ѝ съчувствам. Нали така и не стана ясно защо го е направила. Тя нищо не обяснила на милицията, само повтаряла, че ѝ „паднало пердето”. Обаче това беше сигурно  последният ми шанс да разбера нещо за Вили – и отидох. Леля Николинка ми каза само: „Не ѝ повярвах, а трябвало. Сега си плащам. Не можех да я оставя да си съсипе живота. Не я търси, няма да я намериш. Затова го направих, да не я търси никой. ” Не разбрах за какво ми говори. След две години почина в затвора.

Сега писмото трепери заедно с ръцете ми. Късам плика, заедно с единия край на листа. Сърцето ми е в гърлото и ме задушава, но знам, че трябва да прочета всичко.

„Мила Ети,

Не ти се сърдя. Сигурна съм, че днес щеше да останеш, ако знаеше какво ще ти разкажа. Не се сърдя, просто не мога втори път да събера смелост да го изрека. Затова ти пиша.

Вторият ми баща  ме изнасили преди половин година. Не питай как се случи, не мога… Не мога и да опиша как се чувствам оттогава. Много по-лошо от кошмар е. А той продължава да ме дебне и понякога пак успява. И постоянно ме заплашва, за да си мълча. Опитах се да кажа на мама, но тя не повярва и ми се скара. Исках да споделя и с теб, но… ме беше срам. Ако искаш, ми повярвай, ако не…

Ще дам писмото на някого да го пусне в капсулата на времето. Не знам къде ще си след тридесет години, но някак вярвам, че то ще те намери. Нали затова е капсулата, да съхранява.

Следващият път, когато той ми посегне, ще го убия. Да ме хванат, все ми е едно. Но няма да се навирам на вълка в устата, ако успея, ще се измъкна. Ще избягам далеч, сигурно зад граница. И без това мама никога няма да ми прости.

Ти дали ще ми простиш?

Ако съм жива и мога да се върна, някой ден ще те открия. Ужасно ще ми липсваш, само ти.”

Замаяна от сълзи, отначало не усещам ръката на рамото си. Жената, която е застанала до мен, е с бяла коса, но тя все така е моята Вили.

- От няколко дни съм тук – казва тя. – Знаех, че ще те намеря. Гледах те отдалеч и ти се радвах. Чаках да прочетеш.

В очите ѝ има въпрос, а моят отговор е силна прегръдка.

- Липсваше ми – казвам. – Чаках те. Знам, че много закъснях. Но сега те моля. Разкажи ми своята история.

към страницата

Опит за летене

 

Не помня откога стоя на този мост.

Точно в средата съм. До стената. Някаква шибана невидима стена, като във фантастичен филм.

Когато се приземих тук… то беше, когато скочихме от другия мост… та, когато се приземих, направо се натресох в нея. Добри явно е минал, защото не го видях тогава. Сега идва при мен, от време на време. Говори ми. Казва, че на отсрещния бряг е яко. Можело да летиш, когато ти кефне.

Това беше мечтата ни – да полетим. Говорехме си за нея, докато кръстосвахме улиците. Как ще литнем, така, от самосебе си, и най-сетне ще се махнем оттук. Беше красиво, а Добри умееше да говори. Имаше един такъв глас… като музика, ама не чалга. Такава музика понякога се чува от съседите от горния етаж. Тогава майка пуфти: „Аман от симфонии!“  и затваря прозореца. На мен ми харесва, но си мълча. Тя е винаги уморена и все я гонят нервите, тъй че не искам да го отнеса.

А, да. Ставаше дума за Добри. Той говореше като поет. Аз не, че обичам стихове, ама нали има разни, дето сме ги чели в даскало, затова мога да направя сравнение. Не знам той откъде се беше научил така, защото никога не беше ходил на училище. Може пък да му е било вродено. Откъдето и да е било, с Добри беше яко да се мечтае. И ние обикаляхме, минавахме по Железния мост над линията, през Охлюва и поемахме в посока извън града. Понякога срещахме проститутки, но бързахме да ги отминем. Сигурно щеше да е интересно да поговорим с тях, обаче нашата цел беше големият мост.

Беше огромен и колите фучаха през него. Ние се подпирахме на парапета и гледахме. Там е едно такова – широко. Като си в града, виждаш до отсрещната сграда. Или до края на улицата. А тук всичко е огромно, не само мостът. Струва ти се, че целият свят е твой. И има много място за летене. „Ей оттука ще литна някой ден“ – казваше с поетичния си глас Добри. А аз му се смеех:“Да бе, и ще се приземиш право на пътя за Басарбово“.

В Басарбово са гробищата на Русе. Там са баба и дядо. Добри няма никого, той все повтаря, че е „дете на улицата“. Не знам къде спи. Понякога му нося нещо за ядене, но гледам майка да не разбира. И без това ѝ е трудно да изкарва сама всичките пари. Не може да си гледа спокойно живота, защото трябва да храни и мен. Баба и дядо ни помагаха, но умряха. А баща ми си хванал пътя, когато разбрал, че ще се родя. Ето как съм провалила живота на майка. Така казва тя. Ама аз не съм искала да се раждам. Никога нищо не съм искала специално за мен. Само да летя, но това беше, защото го мечтаехме заедно с Добри.

Този мост, на който  стоя, прилича на големия мост, където ходехме, но не е съвсем същият. И той е толкова голям, но иначе е като от някаква приказка. Абе, като от старите замъци, онези, дето са живели в тях рицарите. Висок е, извит нагоре като дъга и целият е построен от огромни парчета скали, ама не равни като тухли, ами най-различни. Изглежда като направен от сапунени балончета, само че каменни. И настилката му не е гладка, но не ми убива  на краката, не знам защо.

Стоя тук и се опитвам да видя какво има долу. Но не виждам нищо друго, освен мъгла. Поне тя е красива, защото е във всички цветове и се движи. Бих скочила да полетя в нея, но от този мост не може да се скача. Може само да се отиде на един от двата бряга, а аз още не знам кой да избера.

По пътя към единия бряг ми пречи стената. Понякога тя изтънява и се огъва, като я натисна с ръка. Мисля, че, ако натисна повече, ще ме пусне. Но тогава ме хваща страх и се отказвам.

А на брега е зелено и красиво. Виждам много цветя. Веднъж баба дойде при мен, до стената. Гледаше ме… Стана ми мъчно, защото, откакто тя умря, никой не ме гледа така. Даже Добри. Баба ми каза, че като отида при нея, пак ще ми направи мекици, но да не ходя още. Защо пък да не ходя, на мен само с баба ми е хубаво. И с Добри, а те и двамата са на този бряг. Дядо също, но той не е идвал да си говорим. Само ми маха отдалеч и се усмихва.

Другия бряг не мога да го видя. Мъглата го закрива. Обаче понякога чувам говор. И плач. Струва ми се, че майка плаче. Но не разбирам защо. Сега не съм при нея и животът ѝ вече не е провален.

Понякога се чудя дали пък да не тръгна към този бряг, където е майка. Знам, че пак ще ми се ядоса, но може пък и малко да се зарадва. На мен ще ми е приятно да я видя. Тя ми е постоянно сърдита, обаче съм свикнала с нея. Нали ми е майка все пак.

Поне в тази посока няма стена. Може би това означава, че трябва да отида там. Само дето не знам дали искам. Сега и Добри не е там вече. Няма да има с кого да си говоря. И с кого да полетя.

То и без това не знам дали бих рискувала втори път с летенето. Тогава Добри беше донесъл отнякъде едно шише вино. Не бях пила вино и ми се видя кисело. Но той ми каза, че с него се лети лесно, защото главата ти олеквала. Затова надигнах шишето и изгълтах моята част. Добри се оказа прав. Беше толкова просто да стъпим на парапета, да се хванем за ръце и да полетим. И без това нямаше какво да ни спира.

Пак чувам плача̀. Да, майка е, личи си. Сега почва да говори. Хайде бе, ами че тя разказва приказка! Странно нещо, майка никога не е разказвала приказки! Как ми се иска да я видя!

И мъглата се разсейва. Я, какво вълшебно място, то трябвало само да си пожелаеш. Майка седи на болнично легло, а в леглото лежа аз. Около мен има апарати, които пиукат, а в устата ми са наврели от ония тръби, дето ги показват по филмите.                Двата ми крака са гипсирани. Майка ми държи ръката. Виждам, че внимава, защото имам система. От време на време се пресяга и ме гали по косата. Издухва носа си и пак почва да разказва.

Не познавам тази приказка. В нея се говори за майка и дъщеря, които много се обичали, но си причинили болка една на друга. Толкова им било мъчно от това, че се разделили. Стояли от двете страни на един мост, гледали се и плачели. А мостът бил висок и се люлеел и било страшно да се премине по него. Накрая майката не издържала, направила една крачка навътре и протегнала ръце. Тогава и дъщерята направила същото. После двете се затичали една към друга и се прегърнали по средата на моста.

„Върни се… – шепне майка. – Прости ми и се върни, моля те!“

Искам… Искам…

Правя крачка по моста, протягам ръце… и отварям очи в прегръдките на мама.

Сега наистина летя…

към страницата

Nevermore

 

Нощта навлиза в най-зловещия си час. Черната ѝ бездна поглъща и последната частица живот. Навън е мъртво, само криле на демони прошумоляват в мрака. Пламъкът на свещта ми е като замръзнало острие, неспособно да пробие лепкавата тъмнина. Едва виждам какво пиша, ръката ми трепери… но бързам. Бързам да разкажа окаяната си история, защото знам, че преди да зазвъни песента на славея, тя ще дойде за мен.

Ще чуя почукването на клюна по прозореца. Бледа ръка ще дръпне завесата. И аз ще тръгна с нея, защото с нея е моят път. Когато адът се отдръпне, за да допусне светлината в лъжливото ѝ царство, Едуард Прайс ще е изгубен за света.

Вие, които четете тези редове, бъдете снизходителни към слабостта на един грешник. Вашият покорен слуга наистина се опита да живее по Божиите закони. Но злото бе по-силно. Ще ви разкажа всичко, а вие ме съдете, както ви повелява Господ и вашата съвест.

Роден съм в семейството на богат търговец. Не помня майка си, която се споминала от треска, когато съм бил в младенческа възраст. Баща ми беше суров човек и аз изпитвах тежестта на ръката му заради всяко свое провинение. Бях тихо, затворено дете и той често ми се караше за това. Все повтаряше, че няма да опазя и умножа богатството му, поради слабостта на характера си. Аз всячески се стараех да угодя на бащината воля, но очевидно Господ ме бе създал твърде неспособен.

Разочарованието на баща ми растеше и това го накара да вземе мерки. Скоро след двадесетия ми рожден ден той ме повика в кабинета си и ми каза:

- Едуард, окончателно се убедих, че ти не си синът, който бих желал да имам. От теб никога няма да излезе добър търговец и се боя, че след смъртта ми с твоята некадърност ще се докараш до просешка тояга. Ако майка ти бе живяла по-дълго, за да ми роди още синове, би било друго. Но тя се оказа слаба и болнава, а ти явно си като нея. За съжаление, си единственият ми наследник и аз трябва да направя и невъзможното, за да запазя семейното богатство, което съм натрупал с толкова труд.

Аз мълчах, навел глава. Знаех, че баща ми е прав и бях готов да приема всяко негово решение. Той продължи:

- Решил съм следното. Възможно най-скоро ще се омъжиш за дъщерята на Джошуа Рединг. След смъртта ми моята търговска компания ще се слее с неговата и ще премине под негово управление. По-късно ще я ръководят синовете му. Те са способни млади мъже - тук той ме изгледа накриво - и ще съхранят и умножат всичко, което съм постигнал. Ще ти дадат някоя синекурна длъжност и ще осигуряват издръжка на теб и съпругата ти до края на живота ви. Ще включа това в завещанието си. Сега върви, ще ти съобщя датата на сватбата.

Кимнах мълчаливо и излязох. Изпитвах благодарност към своя баща, затова, че се е погрижил да не остана без препитание поради слабостта си. Отидох в стаята си и се отдадох на размишление.

Но за слабите натури размишлението е вредно занимание. Колкото повече мислех, толкова повече в ума ми се прокрадваше разочарование от бащиното решение. Аз бях единствен наследник и ето, че с един замах бях лишен от своето наследство. Цял живот щях да бъда зависим от чужди хора, да водя жалко, безсмислено съществуване. Сега, когато бъдещето ми бе отнето, едва сега започнах да се питам дали не бих могъл все пак да се мобилизирам и да извърша велики дела.

Не си позволих задълго тези мисли. Аз бях добър син и знаех, че бащината воля е закон. Затова потиснах раздразнението си, без да знам, че то ще продължи да тлее, докато превърне живота ми в купчина разсипани догарящи въглени.

Бъдещата ми съпруга се оказа капризна и невротична. Тя прекарваше голяма част от времето затворена в спалнята си, при спуснати завеси, заради някакви пристъпи, които, както ми казаха, се дължали на мигрена. Когато не беше на легло, Робърта Рединг не се спираше на място. Движенията ѝ бяха резки и често ме стряскаха. Пронизителният ѝ глас ме караше да подскачам. “Едуард, подайте ми чадъра! Едуард, позвънете за чаша вода!” и други подобни, бяха обичайните реплики, чрез които тя общуваше с мен. Като единствена дъщеря в семейството, годеницата ми беше свикнала да се изпълняват всичките ѝ желания. А братята ѝ, които винаги бяха наоколо, зорко следяха поведението ми и аз не можех да си позволя дори едно недоволно изсумтяване.

Представата за бъдещия семеен живот все повече ме плашеше и аз започнах да намразвам неприятното създание, което ми бяха определили за съпруга. В същото време таях и непозволен, кощунствен гняв към човека, който ми я беше избрал - моят баща.

С никого не споделих тези чувства, напротив, научих се старателно да ги прикривам. Подлостта е оръжие на слабите, а аз установих, че я нося в себе си в достатъчно количество. Преструвах се като същински актьор, но това в крайна сметка се отрази на здравето ми. Слабата ми психика и крехкият ми организъм понесоха последиците от вътрешните ми терзания. Започнах да прекарвам все повече време затворен в стаята си, разсейвайки се с проучвания върху литературата на миналия век. Баща ми пуфтеше с презрение, когато станеше въпрос за моите занимания. За него те бяха безсмислено губене на време. Фактът, че не ми ги забрани, показва доколко бе вдигнал ръце от мен и моята некадърност.

Сватбеният ден настъпи много по-бързо, отколкото бих искал. Изпих първото уиски още сутринта, преди закуска. Представата за Робърта, която крещи по камериерката и тропа с крак, не излизаше от главата ми. Докато стигна до църквата, краката вече трудно ме държаха. Не помня нищо от самото бракосъчетание, нищичко, до момента, в който се свестих в спалнята си, след като, както се оказа, бях облекчавал стомаха си няколко пъти от изпития алкохол. Приличието изискваше да се върна при гостите. Едва тогава можах да огледам булката, която приличаше на закачалка с провесена върху ѝ бяла рокля. В отговор получих от нея вбесен поглед, промърморих някакво извинение и се извърнах на другата страна. За щастие, празненството беше към края си и скоро ние се оттеглихме за първата си брачна нощ.

О, кошмарна нощ! Навярно всички сили от ада са се събрали тогава, за да причинят непоправимо зло!

След като изчаках достатъчно дълго време, почуках плахо на вратата на спалнята, която вече щях да деля с Робърта. Тя лежеше неподвижна в мрака и аз внимателно се вмъкнах под завивките. Не знаех какво да правя. Боях се от тази жена. Но не исках отново да стана обект на критиките на моя баща, затова сложих ръка на рамото ѝ.

Усетих как тя се стегна под допира ми, а после, за моя изненада, започна да се извива по странен начин. Преди да разбера какво става, движенията ѝ преминаха в конвулсии. Опитах се да я задържа и панически я затиснах към леглото. Бях върху нея и различавах в тъмното очертанията на лицето ѝ. Бялото на изблещените ѝ очи просветваше, устата ѝ бе покрита с пяна, която опръска лицето ми. Пляснах я няколко пъти леко по бузите, с надеждата да я накарам да се съвземе. В отговор Робърта впи пръстите си в раменете ми толкова жестоко, че ноктите ѝ ми причиниха рани, дори през ризата. Тялото ѝ се изви и се опря само на тила и на петите. Отхвърлен при това движение, аз паднах до нея на леглото и не посмях да помръдна повече. Целият треперех, ужасѐн, сигурен, че зъл демон е обладал тялото на моята съпруга. Със затаено дишане слушах мучащите звуци, излизащи от гърлото ѝ. После те преминаха в хриптене и накрая престанаха.

По-нататък не помня нищо.

Когато дойдох на себе си, ми разказаха, че Робърта получила епилептичен припадък. Имала това страдание от малка и досега, с Божията помощ, се оправяла бързо след пристъпите. Този път обаче си глътнала езика и, понеже не съм знаел как да ѝ помогна, починала. Колкото до мен, аз съм получил треска и съм бил в безсъзнание три седмици.

Отново бях разочаровал баща си. Не само бях провалил плана му за спасяване на бизнеса, ами и поставих под въпрос отношенията му с неговия приятел Джошуа Рединг. Бедният ми родител едва разубедил братята на Робърта от намерението им за саморазправа. Цялото семейство виняло мен за смъртта на съпругата ми. Само една от нейните баби била казала:”Горкото момиче извади късмет. Представяте ли си какъв живот би водило с този неудачник? Поне се отърва навреме.”

Това ми разказа моят баща, седейки до леглото ми и клатейки глава със смесица от съжаление и отвращение към мен. След това ми нареди да се възстановя възможно най-скоро и да започна да посещавам гроба на Робърта. Само така нейните братя щели окончателно да се убедят, че съм неутешим съпруг и не нося вина за смъртта на сестра им.

Без да знае, по този начин баща ми ме изпрати право в ноктите на демона.

Пристъпвах бавно към гроба, защото още не бях върнал силите си. Подпирах се с бастун, а в другата ръка носех цвете, което щях да положа в памет на покойната. Отдалеч видях, че там е коленичила жена, облечена в черно. “Какъв малшанс, казах си, натъкнах се на някоя от нейните баби.” Но не смеех да се върна у дома, без да съм изпълнил нареденото. Затова обречено продължих напред.

Спрях до пресния гроб. Жената не помръдваше. Покашлях се и поздравих. Тогава тя се обърна и краката ми се подкосиха. Това беше Робърта, само че цялата в черно и с воалетка. Чертите на лицето ѝ бяха изкривени от злоба и гняв. Но когато ме видя, изражението ѝ се промени светкавично. Погледът, с който ме дари, бе тъй нежен, че аз напълно се обърках. Никога приживе моята съпруга не ме беше гледала така.

- Любов моя - изгука тя. - Откога те чакам…

- Ти… не си ли мъртва? - успях да изграча след известно усилие.

- Мъртва съм. И какво от това? Върнах се, за да бъда с теб. Ще ти кажа една тайна. Сватбената клетва не е вярна. Смъртта не може да ни раздели.

- Робърта, аз…

- Знам, мили. Прощавам ти всичко. Как да не ти простя, като виждам, че не можеш да живееш без мен? Като знам, че скоро ще сме заедно във вечността?

Тя протегна ръка към мен. Ужасѐн, набутах цветето между пръстите ѝ, после се отдалечих с бързи крачки, доколкото ми позволяваше телесната ми слабост. Посмях да се обърна крадешком, едва когато стигнах края на пътеката. Робърта бе изчезнала. На гробната могила беше кацнал гарван. Блестящото му око беше втренчено в мен.

Никакви мои молби не успяха да разубедят баща ми. Всеки ден, като осъден на смърт, аз поемах към гробището с цвете в ръка. Всеки ден там ме чакаше духът на моята покойна жена и настояваше да я последвам в отвъдното. Отначало тя бе нежна и прелъстителна. После започна да се ядосва на моята тъпа упоритост.

- Ти няма да можеш да живееш без мен, не разбираш ли? С моята смърт животът ти е съсипан. Никога няма да си щастлив, вечно ще страдаш! Никога не ще намериш щастието без мен! Никога, разбираш ли? Nevermore!

И тропаше с крак.

Не можех нищо да ѝ отвърна, пелтечех неразбрани глупости, накрая се обръщах и побягвах. За мое щастие с времето бях започнал да възвръщам силите си и бягах все по-бързо. Винаги поглеждах от края на пътеката и винаги на могилата стоеше неизменният гарван. Веднъж дори ми се стори, че го виждам да тропа с грозния си, ноктест крак.

Мина известно време и баща ми се успокои. Той бе възстановил добрите си отношения с мистър Рединг и вече започваше да крои нови планове за спасяване на компанията. Само че те не включваха моя тъст и семейството му, затова задължението ми да посещавам редовно гроба отпадна.

Чувствах се по-добре, като не срещах покойната си съпруга и здравето ми се укрепи, доколкото това бе възможно. Само нощем, в просъница, дочувах завивките да съскат, като от извиващо се между тях тяло, а грачещ шепот повтаряше “Nevermore, nevermore”. Но, под влиянието на лауданума, който бях започнал да приемам заради треската, бързо се унасях и призрачните звуци не достигаха задълго до мен.

Един ден баща ми ме повика в кабинета си.

- Едуард - започна той. - Ти поставяш пред мен изключително трудна задача. Очевидно никак няма да ми е лесно да спася наследството ти. Смятах, че съм намерил решението, но се оказа, че ти дори не можеш да опазиш жива една жена.

- Съжалявам, сър - измънках с наведена глава.

- Няма как, ще трябва да направя още един опит. Споразумях се с Илай Билингс за женитбата ти с малката му дъщеря. Както той ме увери, тя е в отлично здраве. Имала неблагоразумието да те хареса, макар че не разбирам защо. Не оставила баща си на мира, докато не дал съгласието си за тази сватба. Илай много обича Елизабет, имай го предвид. Опитай се да не я убиваш.

Побързах да се измъкна от кабинета, преди баща ми да е забелязал зачервените ми бузи. Аз също не бях безразличен към чара на младата мис Билингс. Развълнуван, сякаш летях към стаята си, без да предположа, че там ще ме очаква покойната мисис Прайс. Тя седеше на леглото ми с мрачно изражение, а очите ѝ ме пронизваха гневно.

- Кажи ми, че това не е истина, Едуард! Кажи ми, че няма да отидеш на тази сватба!

- Но, Робърта… баща ми… - опитах да се оправдая.

- Не ми разправяй басни, Едуард! Баща ти няма власт над живота и смъртта! Ти си ми дал дума!

- Всъщност не съм… - прошепнах с пресъхнали устни.

- Все едно! - отсече покойната ми съпруга. - Трябва да го направиш, трябва да дойдеш при мен! Не може да живееш без мен!

- Не! - изрекох твърдо и после се свих, сякаш очаквах да ме удари. Смелостта ми бе стигнала само за тази единствена дума.

- Каквооо? - изкрещя Робърта.

В стаята сякаш връхлетя торнадо. Завесите се изтръгнаха от местата си и заплющяха в лицето ми, предмети летяха и се удряха в мен. Гарванът, който бях виждал толкова пъти на гробището, изведнъж се появи отнякъде и ме връхлетя. Острите му нокти изподраха лицето ми, а огромната му, твърда човка се опита да изкълве очите ми. В стаята кънтеше грозният му грак. Свих се на кълбо и закрих, колкото можах, главата си. Изкрещях: “Иди си, Робърта, не те искам!” И изгубих свяст.

Съвзех се на пода. Бях се омотал в завесата. стаята приличаше на бунище, а драскотините по лицето ми кървяха. На вечеря баща ми поклати осъдително глава при вида ми, но не ме попита нищо.

Робърта повече не дойде да говори с мен. Но колчем дръпнех завесата, за да надникна навън, гарванът беше там и ме наблюдаваше. Нощем продължавах да чувам шепота “Nevermore, nevermore!”, после сънувах как удушавам Робърта в първата ни брачна нощ и се събуждах мокър от пот, потресен от възбудата, която този сън носеше на тялото ми.

 

Сутринта на втората си сватба не пих нищо, освен обичайната си доза лауданум. По-късно през деня се наложи да взема още, защото вълнението и нетърпението предизвикваха слабост у мен и на няколко пъти едва не припаднах. Новата ми съпруга беше най-красивото и мило същество, което бях виждал през живота си. Тя ме гледаше с обожание, което не разбирах как съм заслужил. Отвръщах на пламенните ѝ погледи и броях часовете до момента, когато щяхме да останем насаме. Тогава, сигурен бях, мъките ми щяха да приключат. Животът ми щеше да започне отново.

Защо съм си мислил, че мога да избирам?

Нетърпеливо последвах Елизабет в спалнята, като се спрях само за момент, за да взема още една доза. Любимата ми съпруга ме очакваше, тъй прекрасна в бялата си нощница, поръбена с дантела. Тя ми се усмихна свенливо и протегна ръце към мен, аз направих крачка... и тогава на пътя ми се изпречи Робърта. Изкривеното ѝ от ярост лице се приближи до моето. Усетих зловонието на сяра и катран. Устата ѝ зееше, кървавочервена отвътре, с остри, страховити зъби. Тя ме прегърна и тогава усетих, че ръцете ѝ са всъщност гарванови криле. Покри ме целия с тях, а устата, внезапно превърнала се в клюн, се насочи към шията ми.

Отблъснах я със сетни сили и отново направих крачка към Елизабет. Беше трудно, сякаш въздухът бе станал гъст и спираше движенията ми. Тогава жената-демон изграчи, върна човешкия си вид и легна в съпружеското ми легло… върху Елизабет. Мисълта как любимата ми е смазана под това адско изчадие ми донесе нови сили и пак тръгнах напред. Робърта се опита да си придаде изкусителен вид и ме повика с пръст. С един скок се озовах върху нея и стиснах с две ръце омразната ѝ шия. Тялото ѝ се разтресе, ръцете ѝ се опитаха да разхлабят хватката ми, но не успяха. Стисках, обезумял, и повтарях: “Няма да се върнеш повече! Nevermore, nevermore…”

Тялото под мен се отпусна.  Отворих очи и видях гарвана, който бе кацнал на таблата на леглото. В очите му имаше насмешка. Сведох поглед… и с ужас срещнах мъртвите очи на Елизабет, изскочили от орбитите. Главата ѝ се люлееше. Бях ѝ счупил врата.

Гарванът каза дрезгаво:”Ще се върна за теб, Едуард”. И изчезна.

Отгогава пиша и се старая да не поглеждам към леглото. Остана ми още малко лауданум, който ще изпия накрая, преди да стъпя на стола и да поставя на шията си въжето, което  вече съм закачил на тавана. Когато Робърта се върне, ще съм готов да тръгна с нея, в нейния свят, където има само мрак, мълчание и безнадеждност. Ще се моля да не срещна Елизабет, чията невинна душа погубих. Не бих могъл да понеса тази среща, но знам, че тя няма да се случи. Моята несбъдната съпруга сега пее с ангелите. Невинността и добродетелността ѝ радват същества, много по-достойни от мен, грешния.

А аз ще последвам Робърта. Бог да се смили над бедната ми душа!

 

Възрастният мистър Прайс дочете писмото и въздъхна тежко. Не бе очаквал, че лауданумът може да доведе до такива страшни последствия - халюцинации, самонараняване, убийство, самоубийство. Но, вероятно, причината не бе в лекарството, а в слабостта на сина му. С лауданум се лекуваха всички, все пак. Това не можеше да е проблем. Истинският му проблем сега беше друг.

На кого щеше да остави компанията?

към страницата

Меденки за Мила

 

Диляна захвърли палтото си и се отпусна на дивана. Толкова! Бачкането бе приключило, започваха празниците. Щеше да заключи добре вратата и пет дни да реве на коледни песни и да пече меденки.

Мила обичаше меденки. Бяха ѝ любими. С шоколад, с глазура, с форма на сърчица, на меченца, всякакви. Най-сладката ѝ бебешка снимка беше с меденка в ръка и с лице, омазано с шоколад. Като беше малка, обожаваше да гледа как Диляна майстори сладки. Искаше да ѝ помага.  Майка ѝ откъсваше парче тесто, после двете заедно сплескваха питка и след изпичането тържествено я поднасяха на техния тати Събчи. Той приемаше подаръка, нацелуваше ги шумно и изяждаше смешната, крива меденка с възторжени възклицания.

Диляна извади уискито и  напълни чашата догоре. Наздраве! За Мила, която тази Коледа щеше да е на десет. За Събин, който не понесе смъртта и си отиде. За левкемията, която толкова лесно печелеше битките си. За нея, Диляна, която не искаше нищо, освен пет дни самота.

„Пада сняг, сняг вали, като в приказен сън...“. Диляна се опитваше да припява, но гласът ѝ секваше всеки път, щом я задавеха сълзите. Напълни чашата си отново. Добре напредваше с пиенето, няма що. Да беше си взела още една бутилка.

Неочаквано периферното ѝ зрение засече някакво движение. Сърцето ѝ се превъртя в гръдния кош. Бъзла, присмя се на себе си. Беше сама и заключена, пък и на кого е притрябвала... Но листата на фикуса се полюляваха леко и сърцето ѝ направи още един лупинг. С разтреперани крака пристъпи към растението. Зад него, разбира се, нямаше никого, но сега пък ѝ се стори, че нещо шава в другия край на стаята. Обърна се рязко. Нищо. Май не трябваше да пие толкова тази вечер. Беше уморена и...

... И в кухнята нещо изтрополи.

- Кой е там, бе? – внезапно побесняла кресна Диляна и хукна нататък. – Ти ще ме плашиш ли? К’во си мислиш, че все още ми пука от нещо ли?

Задъхана се втурна вътре и едва не настъпи джуджето. То беше приклекнало и се опитваше да събере разпиляната на пода захар. Наоколо се валяха парчетата от счупената захарница. Погледна я виновно и забърза още повече.

- Ти... кой... кое си? – заекна Диляна.

- Джудже – сви раменцата си съществото. Беше безбрадо, синеоко и русичко, с червена коледна шапчица.

- От... на Дядо Коледа ли?

- Аха.

- И какво, дошло си да видиш дали слушкам? – изсмя се мрачно тя. –  Май здравата съм прекалила с уискито.

- Мислех, че ще има меденки.

- Е, няма – махна с ръка Диляна. – Не съм стигнала до тях. Първо напиването, после меденките. Ела утре. Ще си лягам. И без това не съществуваш.

„Не е добре работата - мислеше си тя, просната върху завивките. - Щом виждам джуджетата на Дядо Коледа, хич не е добре. Но на кого пък му пука?“

Унасяше се, когато почувства, че някой я завива. Отвори едното си око и този път дори не се учуди. Джуджето с пъшкане дърпаше едно одеяло и се опитваше да го намести.

- Лека нощ – промърмори Диляна. В просъница ѝ се стори, че то се сгушва до нея.

На сутринта седеше в кухнята и я чакаше. Жената разтърка очите си, но джуджето не изчезваше.

- Значи си истинско? – каза тя. То нищо не каза, само я гледаше със сините си очи. – Добре де. Джуджетата пият ли кафе?

Това беше шантав ден. Малкото създание бе постоянно наоколо. Диляна се чудеше дали да не го изхвърли, но имаше, имаше нещо в тия очи, което я спираше. Не можеше да им устои. Сякаш ѝ напомняха някого.

- А кога ще има меденки? – попита джуджето някъде по обяд.

Диляна разпери ръце в знак на примирение и заизважда продуктите. След час целият апартамент ухаеше на мед, канела и джинджифил. Гостенчето лично бе направило една голяма меденка и сега с нетърпение чакаше да я опита.

- Малко е кривичка, но я бива - потупа го по рамото Диляна. – Даже такива най-много ги харесвам.

Като меденките на Мила. По дяволите! Сълзите ѝ рукнаха отведнъж. А днес дори не беше пила.

Малка ръчичка нежно докосна лицето ѝ. Джуджето беше стъпило на стола и се опитваше да изтрие сълзите ѝ. Беше като любимо коте, дошло да я утешава, като… като детенце, което вярва, че една прегръдка лекува всяка болка. И тя не можа да откаже тази прегръдка.

Обядваха меденки и мляко. Джуджето потупа пълното си коремче и каза:

- Хайде сега да занесем на съседите.

- Прекаляваш. Не ходя там.

Наистина не ходеше. Там имаше деца.

Но джуджето я погледна умолително и Диляна отново не можа да устои на тези очи.

- Поне ще кажеш ли на Дядо Коледа колко съм послушна? – промърмори нацупено. Напълни чиния с меденки и се запъти към съседния апартамент.

Отсреща обикновено се дочуваше глъчка, която я дразнеше. Сега обаче беше тихо. Диляна вдигна ръка и позвъни.

- Може да не са вкъщи? – обърна се тя към джуджето. Но джуджето беше изчезнало. Тъкмо се обръщаше, за да се върне у дома и вратата се отвори.

– Аз... малко меденки... – измърмори несигурно.

Не беше срещала скоро съседката си. Роси беше отслабнала поне с десет килограма. На бледото ѝ лице очите се открояваха като две дълбоко изрязани черни дупки. Празни.  Изведнъж Диляна си даде сметка, че познава това изражение. Беше го виждала в огледалото. Гледаше го от години. Обзе я страх.

– Роси, какво... какво има? Какво се е случило?

- Раличка... не е добре... – прошепна майката. – Ако искаш, влез.

 Диляна я последва колебливо. Хлапето лежеше на дивана, ръчичките му, като клечици, бяха отпуснати върху завивката на розови пеперуди. По-малкото си играеше тихичко в ъгъла. Беше наредило няколко кукли на пода, завило ги бе с кърпа и ги галеше грижовно по главите. Не издаваше абсолютно никакъв шум. Краката на Диляна се подкосиха.  Тя остави меденките на масата и издърпа Роси в кухнята.

- Лекувате ли я? Какво казват лекарите?

- Иван замина в Германия... толкова пари… откъде да ги съберем? Останах у дома да я гледам… то пък и без моята заплата сега…

Гласът ѝ беше по-празен и от очите и на Диляна ѝ се стори, че е забравила за нейното присъствие. Обзе я гняв срещу черната бездна, която не се насищаше, без значение колко измъчени майчини души бе погълнала. Тя сграбчи Роси за раменете и я разтърси:

- Колко? Колко ти трябват?

- Пет хиляди лева!

Пет хиляди? Толкова ли струваше един детски живот? Ако можеше да спаси своята Мила за пет хиляди...

- Чуй ме! Роси! Имам пет хиляди! Ще ти ги дам!

- Не, той, Иван… - някъде на дъното на бездната нещо се олюля. – Какво?

- Ще ти ги дам! Като свършат почивните дни,  отиваме в болницата.

- Не можеш, това са много пари! – но за пръв път очите ѝ бяха очи на жив човек.

- Просто пари…

И от бездната се роди река с бели, топли, лечебни води.

- Ще ти ги върнем – изхълца Роси. – Той, Иван…

Диляна се замисли само за миг, преди да изрече:

- На мен не ми трябват...

Съседката вдигна очи към нея. Сега сълзите ѝ се лееха свободно и по пътя си сякаш заглаждаха бръчките на измъченото лице.

- Благодаря ти! Не знаеш колко много ти благодаря! Кой те доведе у дома в най-тежкия час...

Диляна само се усмихна.

Бе разбрала. Не я бе посетило джудже, а ангел. А очите му, на които не можеше да устои…

Това бяха очите на Мила.

към страницата

Бонбони за Хелоуин

 

Джеси намести за последен път коронката в косите си. Прическата ѝ бе твърде хлабава, затова беше трудно да се закрепи украшението. Татко ѝ се бе опитал, но той не можеше да прави прически като мама. А Кати въобще не пожела да помогне. Тя и без това цял ден се хилеше по телефона с глупавите си приятелки. Наговаряха се кого и как ще изплашат тази вечер. Кати беше маскирана като зомби. Не ѝ трябваше прическа. По-голямата ѝ сестра много се беше зарадвала на хубавия костюм, купен от магазина. Не че Джеси не харесваше роклята си, но сто пъти предпочиташе тези, които мама им шиеше. Само че мама вече беше ангел на небето и занапред щяха да имат само купени костюми – лъскави и абсолютно безинтересни.

Момиченцето взе торбичката си за лакомства и почука на вратата на спалнята. Татко ѝ беше разпръснал наоколо някакви листи и пишеше нещо на лаптопа.

- Слизам долу, тате. Клеър и другите вече трябва да дойдат.

- Мхм… - отвърна разсеяно баща ѝ.

- Тате? – Той май не я чу. – Приятна вечер!

- А, да. Не изяждай всички бонбони.

Джеси застана права до входната врата, за да изчака приятелките си. Майката на Клеър щеше да дойде с тях за обиколката по къщите. Бяха на седем и все още не ги пускаха сами в нощта на Хелоуин. Джеси си спомни как миналата година нейната майка ги бе придружавала и очите ѝ запариха. Но тя ги стисна и разтръска главата си, за да спре сълзите. Напоследък бе установила, че това помага, когато не искаш да се разплачеш и после всички да те съжаляват и да ти говорят онези глупави неща, на които дори не знаеш какво да отговориш.

Нещо я перна отзад по главата и коронката ѝ хвръкна. Изведнъж сдържаните сълзи рукнаха и ѝ оставаше само да се мъчи да не се разреве на глас. Тогава татко щеше да слезе и да се скара на Кати, която бе причината за нещастието ѝ. Може би дори щеше да я накаже да не излиза, а в нощта на Хелоуин това е наистина ужасно наказание. После Кати щеше да ѝ се сърди и нямаше да ѝ проговори най-малко една седмица. И Джеси щеше да е много самотна у дома, защото татко също нямаше време за говорене. Откак мама отиде на небето, той беше още по-зает, защото трябваше да изкарва пари и за детегледачката.

- Стига де, ревла такава… - скара ѝ се по-голямата ѝ сестра и се захвана да наглася прическата ѝ. – Сега ще ти оправя глупавата корона.

На Джеси ѝ се стори, че долавя нежност в гласа на Кати и се разплака още по-силно.

- Тихо, татко ще те чуе. Ето ти кърпичка. И върви се наплискай. Принцесите не ходят с подути очи. Те са винаги красиви и никой не знае кога им е мъчно за нещо. Нали говорихме вече за това?

Малката кимна и подсмръкна. Отвън се дочуха детски гласове.

- Хайде, бягай – каза сестра ѝ.

На Джеси изведнъж ѝ се прииска да я прегърне, но не посмя. Махна неловко за довиждане и се запъти към изхода.

След около три часа детската групичка влачеше крака обратно към къщи. Вълнението от празника бе достигнало и преминало връхната си точка. Децата се прозяваха открито, а майката на Клеър носеше най-малкото на раменете си.

- И да не забравите някой бонбон в джобовете си – обади се Боби, единственото момче в групата.

- Защо? – намусено попита дебеличко момиченце на име Марджи. Тя много обичаше сладкиши и вече се беше погрижила да си скрие няколко, които да изяде в леглото. Родителите ѝ я ограничаваха, но тя не смяташе да им се дава току-така.

- Не знаеш ли? – възкликна артистично момчето. – Заради духовете!

- Боби, не плаши останалите – обади се майката на Клеър. Но и тя се беше изморила и изобщо не прозвуча категорично. Боби млъкна за малко, но след като тя спря да му обръща внимание, продължи да разказва:

- В нощта на Хелоуин се отваря една врата в небето. И тогава умрелите идват и почват да дебнат живите. И после баууу! Вселяват се в теб и повече не излизат. И ти се побъркваш. И не помниш кой си и други такива работи.

- И какво пречат бонбоните? – обнадеждено попита Марджи. Дотук тя не беше открила никаква връзка.

- Как какво? – изуми се от невежеството ѝ Боби. – Ами че те привличат духовете на умрелите. Докато си навън с другите деца, няма проблем. Но останеш ли сам в стаята си, ако имаш бонбони и баууу! И освен това трябва да не си махаш маската. Или поне може да си нацапаш лицето, за да не те познаят.

- Вече говориш глупости! – ядоса се Марджи. – Госпожо Бауман, нали не е вярно? Кажете му!

- Всъщност, повечето е вярно. Или почти.

- А това за бонбоните?

- Особено това за бонбоните.

Марджи се изчерви и се дръпна настрани. Боби понечи да я посочи с пръст и да почне да ѝ се подиграва, но майката на Клеър не беше вчерашна. Тя само вдигна показалец и строго каза: „Да не си посмял!” Палавникът се нацупи и повече не се обади. Стигнаха до техния квартал и децата се разотидоха едно по едно.

Джеси влезе у дома и внимателно почука на вратата на спалнята. Татко ѝ бе приключил с работата си и четеше книга.

- Тате, прибрах се.

- Беше ли забавно?

- Горе-долу.

Момиченцето запристъпва от крак на крак, сякаш очакваше баща ѝ да каже още нещо, например да поиска от нея да му даде бонбоните си за през нощта. Но очевидно татковците не бяха наясно с тия хелоуински работи и, след като той не каза нищо, Джеси пожела лека нощ и си отиде в стаята.

След като облече пижамката си и изми зъбите, тя се огледа в огледалото. По личицето ѝ още имаше следи от ружа и червилото, с които се бе украсила, за да бъде по-хубава принцеса. Преди да излезе от къщи, не бе знаела, че изрисуваното лице предпазва от духовете на умрелите. Сега Джеси взе сапуна, силно стисна очи и хубавичко се изтърка. Когато се погледна, видя, че по зачервената ѝ кожа нямаше и следа от грима. После момиченцето извади няколко бонбона от торбичката си и внимателно ги подреди върху нощното шкафче във формата на сърце. Помисли малко и отиде пред прозореца. Коленичи, сключи ръце като за молитва и зашепна:

- Много ли ми се сърдиш, мами? Задето не дойдох да те видя? Учителката казва, че не е хубаво да се оправдаваме с другите, но тати не ми позволи, наистина. Не е хубаво и да се лъже, нали? Аз не му се сърдя. Тати каза, че не мога да те видя в болницата, защото трябва да те помня здрава и красива. Знам, че само се оправдаваше, защото ти няма как да си била грозна. Ти си винаги най-прекрасната и не може да станеш грозна, колкото и да си болна.

Мисля, че знам защо тати не ме пусна. Като си болен, те боли, нали? Той не е искал да ми стане мъчно. Малко е глупав, а? Ами че на мен ми беше мъчно през цялото време. Много ли те болеше, мами? Извинявай, че малко се насълзих. Обещах на Кати, че ще бъда истинска смела принцеса, за да може да се гордееш с мен.

Кати казва, че ни виждаш. Тук ли си, мами? По-рано виждах госпожа Дилейни, която умря миналата година. Все търся да видя и теб, но те няма. И госпожа Дилейни не виждам вече. Сигурно се криеш от мен, защото си ми сърдита, понеже не дойдох да те видя.

Джеси помълча малко, после посочи към нощното шкафче.

- Мами, донесох ти бонбони. И хубаво си измих лицето. Няма от какво да те е страх. Може да дойдеш и да се вселиш в мен. Обещавам да не се побърквам. На никого няма да кажа. Само ела.

Изправи се и почака малко, но нищо не се случи. Тогава си легна в леглото и стисна очи в очакване. Известно време поглеждаше към прозореца, но, понеже вече беше голяма, не виждаше сенките, които се извиваха пред стъклото и сякаш търсеха пролука да влязат. Накрая измореното дете заспа.

- Да се вселя в теб… Сякаш бих ти причинила подобно нещо, малката ми – прошепна майка ѝ, която през цялото време бе седяла в края на леглото и я бе слушала просълзена. – Толкова ми липсваш! Но най-много ми се иска да знаеш, че не ти се сърдя за нищо, миличка, няма за какво да ти се сърдя. Ти не си виновна за нищо. Обичам те!

Тя погали косата на дъщеря си. Джеси се усмихна в съня си.

Фигурата на жената затрептя и се превърна в сноп бяла светлина. Премина през затворения прозорец, разстели се и го покри целия. Тази нощ щеше да пази детето си от зли духове. И щеше да очаква следващия Хелоуин.

 

към страницата

Точният човек

 

- Ко стаа?

Дъщеря ми е на вратата, ухилена до уши и очевидно много доволна от себе си. Култовата реплика е от „Scary movie” и аз съм благодарна, че поне я изкрещя на български или нещо такова. „Уазаааааааап” звучи доста по-изнервящо, освен това на мен английският малко ми куца. Учила съм засилено френски и, хм,  някога това означаваше нещо.

Ако ще навлизаме в подробности, хлапето също учи вече френски, при това не къде да е, а в моето училище, при това по свой личен избор.

Помня отлично първата родителска среща. Особено пътя към нея, през всичките четири етажа, по познатите стъпала. Не бях в състояние да си глътна усмивката, исках да се похваля на всички. Бях се върнала в моето училище. И повече от това. Бях довела второ поколение. Направо като в западноевропейските традиции. Или бяха американските? Все едно, хубаво ми беше да съм там. Усетих, че дори дишам по-дълбоко, в стремежа си да поема повече от атмосферата.

Мина време и почнах да разбирам, че ентусиазмът ми изглежда е бил леко преувеличен. Госпожицата, която в момента продължава да се хили насреща ми, питаше: „А какъв кабинет е била нашата класна стая? А последната на втория етаж вляво? А кой ти е предавал по психология?” И аз разбрах, че съм забравила ужасно много неща. Срам и позор, но по едно време не можех да си спомня малкото име на класната. А тя беше любима класна. Ужас!

Е, примирих се с фактите. Явно отлично владея умението да затискам на дъното информацията, която не ми е необходима. Да си призная, даже малко прекалявам. Явно бях прекалила и по отношение на гимназиалните си спомени. Голяма работа, няма да живеем в миналото!

Днес обаче ми предстои директен скок точно там. Защото съм тук за среща на класа. Пряката ми наследница е много ентусиазирана и от сутринта се занимава с моите вежди, коса, нокти и прочее кожни придатъци. Замъкна ме и на фризьор, не че се оплаквам. Общо взето, успя да извлече най-доброто от външността ми и сега ме разглежда, цялата светнала. Направо виждам как предвкусва триумфа ми.

Колкото до мен, аз също го предвкусвам, но определено не мога да достигна нейните висоти. Когато си израснал като пионерче и комсомолче, просто не можеш да се кълнеш само и единствено във фон дьо тен-а и пресата за коса. Ако ще шашкаш хората от миналото си, то ще е преди всичко с кариера, семейство и обществен авторитет. Не че някоя екс-комсомолка над четиридесетте ще се обиди, ако чуе: ”Ама въобще не си се променила, веднага те познах!”

Хлапето продължава да се колебае между няколко мои блузи. Очарователно е как младежта ни мисли за инвалиди, които самостоятелно няма да могат да си нацелят обувки и чанта в един и същ цвят. Докато обсъжда със себе си тоалета ми, изтърсва:

- Днеска си разчистих приятелите във фейсбук!

- Охо, браво! Нали съм ти казвала какво мисля за тоя сайт? Тази глупава публичност, която явно на вас не ви прави впечатление, е грозна, а може да стане и опасна.

- Да, да, разбира се, знам, мамо. Ако искаш да знаеш, и на мен не ми харесва. Но сега всички публикуват така!

- Ох, вие, с вашите моди, като овце сте! И няма ли как поне веднъж да излезе на мода нещо наистина смислено?

Мърморя точно като тийнейджърска майка, знам. Някога се заричах, че като порасна, в никакъв случай няма да забравям какво е да си на петнадесет. Може и да съм успяла. Малко. Утешавам се с мисълта, че след като познавам и двете гледни точки, има голям шанс да съм права. Да не говорим, че съм майка и на това основание съм права винаги. Поне засега.

- Ти пък, мадър! Ако сега направим всички смислени неща, какво ще ни остане за времето, когато ще сме стари, като вас?

Тъкмо да ахна възмутено и тя ме потупва снизходително по главата:

- Обаче пък колко си мъъъничка!

Акселерация.

- Ела тук, голямо момиче – казвам и я сгушвам. Колко е топла! И тъничка! Абе какво да обяснявам, прекрасна е!

Връщам се на темата за фейсбук.

- И колко души ти останаха в списъка?

- Амииии... – позамисля се тя. – Към четиристотин и нещо, не помня точно.

- Приятели? Нали знаеш, че...

- Знам, знаааааам. Стига де, мамо, кой е виновен, че тия от фейс са ги кръстили така тъпо: friends! Поне махнах всички, които не познавам и нямам идея какво ми правят в списъка.

Умислено пъха две чаши с вода в микровълновата и вади кутията с нескафе. Готино е да имаш пораснала дъщеря, с която да си пиеш кафето.

- Все пак мисля, че имам поне двадесетина човека, които мога да нарека приятели.

- Аз пък мисля, че това ти е по-скоро приятелският кръг, в по-широк смисъл, нали разбираш? Хора, с които можеш да се събереш на купон, които ти е приятно да срещаш и с които можеш да си говориш добре на разни теми.

- Добре де, щом държиш. Много ясно, че Пепито и Анито са друга категория.

Сигурно от кафето ме избива на философия.

- Тия приятелства от детството са толкова мили. Жалко, че след време нещата ще се променят.

- Не! Няма! – решително тръсва глава тя.

- О, фъстъчко, и на мен ми се иска да ти кажа, че няма. Но няма как да си остане същото, нали? Всяка от вас ще си тръгне по пътя, ето дори сега вече учите в различни градове и се виждате по-рядко. С времето общите ви интереси още ще намаляват и...

- Но ние сме приятелки! Какво значение има кой къде е? Ти да не би да си обичаш приятелките само защото са близо до тебе?

- Не, разбира се, как ти хрумна?

Всъщност, на мен май не ми останаха приятелки наоколо. Годините подло ми ги отнемаха с брутална последователност. Една се разведе и се върна в родния си град. Друга се омъжи и отиде да живее в града на новия си съпруг. Трета и без това си беше в друг град, където аз престанах да ходя, когато ми приключиха ангажиментите. И тъй нататък, и тъй нататък...

- Обаче, фъстък, замисли се! Може да си ги обичам, но откога не съм ги виждала, нали знаеш? Понякога се питам дали ще има за какво да си говорим, ако се срещнем.

Хлапето се ококорва насреща ми.

- Вие затова ли не се виждате? Защото ви е страх, че няма да е същото?

- Не... – въздъхвам. – Защото знаем, че няма да е същото. Оу, детенце, време е да излитам.

- Да, вярно, дай да ти видя червилото! Не тоя парфюм бе, другият! Супер си! Отивай, мамо, и да ги разбиеш!

- Слушам!

Чаткам с токчета по улицата и се улавям, че пак дишам дълбоко. Странно, но мисля, че май искам да поема атмосферата от моята празнична вечер. Изглежда почва да ми става навик.

И така, това са моите лични няколко минутки и аз ги посвещавам на спомени. Много се е изтрило, но и доста е останало. Ученическите бригади. Лудориите ни. Мислехме, че сме големи бунтари, задето оставаме да си говорим часове след изгасянето на лампите. А понякога прескачахме до чужди бунгала, с риск да бъдем заловени и наказани.

С особена гордост си спомням случая с бригадирския марш. Отказахме да сформираме женски футболен отбор и отнесохме наказание: два часа строева подготовка. И понеже това нямаше как да го откажем, измислихме пасивен протест. Запяхме бригадирския марш. Свършим го и хайде отначало. И пак. И така повече от половин час. Които не го знаеха, научиха го. По едно време дойде батальонният (на бригадите много неща имаха военни имена). Спря ни, даде тон за „Тих бял Дунав”. Изчакахме го да се махне и пак се върнахме на бригадирския марш. Освободи ни. Божичко, колко бяхме горди със себе си! Казах си, че непременно ще питам момичетата дали помнят.

Не знам защо досега не сме организирали такива срещи. Липса на инициативност, предполагам. Но ето че имаме шанс да наваксаме. Не си правя илюзии, сигурно ще има хора, които няма да мога да позная. Ами че аз някои не успявам да позная на училищните снимки дори! А сега всички ще сме променени.

Влизам. Започва се. Е, мен ме познаха всички. Аз обаче определено имам пропуски. За щастие се намира кой да ми ги попълва. Всъщност, оказва се, че почти всички са поддържали връзка с някого. Без мен обаче. Почвам да се тревожа, но осъзнавам, че пак е същото. Талантът да натискам на дъното излишната за момента информация. И отдалечилите се хора. Е какво, да се гръмна ли сега? Поне нямат лоши спомени от мен.

Всъщност, за спомени почти не става дума. Не знам защо съм си въобразявала, че ще почнем да си разказваме стари истории. Нищо подобно. Всеки говори за настоящето. Половината се хвалят. Другата половина се оплакват. Информират ни за отсъстващите – кой каквото знае. Приятна вечер с любезни непознати.

Към края изпадам в лека конфузия. Грешно съм разпознала една съученичка. Мислех, че съм сигурна коя е, не попитах и ето ти на. Добре поне, че тя не разбра.

Разотиваме се с обещание за нови срещи. Не стана луд купон, но ние и едно време не бяхме много луд клас.

Фъстъчко дреме над книгата си.

- Защо ме чакаш бе, мами? Да беше си легнала да спиш...

- Е как? Чакам да разказваш. Много весело ли беше?

- Хубаво беше. Даже успях да позная някои.

- А разби ли ги?

- Че как? Но и те мен – смея се.

После сериозно:

– Истината обаче е, че изобщо нямах чувството, че някога сме били близки.

- А бяхте ли? – пита с подозрение тя.

- С някои от тях, със сигурност.

- Но ти си ми казвала, че си имала една наистина много близка приятелка.

- Така е. Виж, на нея много ѝ се зарадвах. Аз нали ти казах, че се видяхме и миналия месец, когато се организираше срещата.

- Ами тогава?

- Нищо. Радвам ѝ се, но почти няма какво да си говорим. Освен какво сме чували за останалите съученички. Като си спомня... можехме да си кажем всичко. Ама абсолютно всичко. И заедно можехме всичко да направим.

Тя кима разбиращо. Последното ѝ е познато. Пепито и Анито. Заедно от детската градина.

- Мамо, какво свързва приятелите? Не трябва ли да е обичта? Приятелството? Това, че не се предаваме една друга и си помагаме?

- Ами... да, така е.

И сама чувам, че звуча колебливо.

- Да, обаче, леля Диди откакто замина надалеч, вие и двете казвате, че сте завинаги приятелки, пък почнахте да си забравяте даже и рождените дни. Тогава не излиза ли, че трябва да имате общи интереси? Неща, които да правите заедно? От които да се вълнувате заедно? И като ги няма, вече не сте такива приятелки?

Не знам кога си разменихме позициите.

- Фъстъчко, аз не съм престанала да я обичам, само защото е далеч.

- Но вече не сте близки... даже може и да не знаеш каква е в момента. Може да се е променила и ти няма откъде да го разбереш.

Очите ѝ са горещи и почват да плуват в сълзи. Да порастваш е гадно!

- Може да се е променила, права си. Трябва ли да изоставяме приятелите си заради това, че някой от нас се е променил? – питам, докато я гушвам.

- Не знам. Обаче те може да са станали лоши, нали?

- Може. Но също така може да имат нужда от помощ, за да бъдат пак добри.

- Или просто са направили нови стъпки по пътя си, ти нали така си ми казвала.

С моите камъни по моята глава.

- Е, добре. Знаеш ли какво мисля? С приятелите е като с президентите. Свършва им мандатът и те повече не работят като президенти. Могат да се занимават с нещо съвсем друго. Но за цял живот си остават президенти.

- Да, обаче...

- Шшшшт, стига вече. Да имаш приятел означава, че в точния момент точният човек е бил до теб. Сега заспивай.

Моето пораснало хлапе се сгушва в мен. След малко сънено промърморва:

- Мамо... Ти си ми най-добрата приятелка.

 

към страницата