Меденки за Мила

 

Диляна захвърли палтото си и се отпусна на дивана. Толкова! Бачкането бе приключило, започваха празниците. Щеше да заключи добре вратата и пет дни да реве на коледни песни и да пече меденки.

Мила обичаше меденки. Бяха ѝ любими. С шоколад, с глазура, с форма на сърчица, на меченца, всякакви. Най-сладката ѝ бебешка снимка беше с меденка в ръка и с лице, омазано с шоколад. Като беше малка, обожаваше да гледа как Диляна майстори сладки. Искаше да ѝ помага.  Майка ѝ откъсваше парче тесто, после двете заедно сплескваха питка и след изпичането тържествено я поднасяха на техния тати Събчи. Той приемаше подаръка, нацелуваше ги шумно и изяждаше смешната, крива меденка с възторжени възклицания.

Диляна извади уискито и  напълни чашата догоре. Наздраве! За Мила, която тази Коледа щеше да е на десет. За Събин, който не понесе смъртта и си отиде. За левкемията, която толкова лесно печелеше битките си. За нея, Диляна, която не искаше нищо, освен пет дни самота.

„Пада сняг, сняг вали, като в приказен сън...“. Диляна се опитваше да припява, но гласът ѝ секваше всеки път, щом я задавеха сълзите. Напълни чашата си отново. Добре напредваше с пиенето, няма що. Да беше си взела още една бутилка.

Неочаквано периферното ѝ зрение засече някакво движение. Сърцето ѝ се превъртя в гръдния кош. Бъзла, присмя се на себе си. Беше сама и заключена, пък и на кого е притрябвала... Но листата на фикуса се полюляваха леко и сърцето ѝ направи още един лупинг. С разтреперани крака пристъпи към растението. Зад него, разбира се, нямаше никого, но сега пък ѝ се стори, че нещо шава в другия край на стаята. Обърна се рязко. Нищо. Май не трябваше да пие толкова тази вечер. Беше уморена и...

... И в кухнята нещо изтрополи.

- Кой е там, бе? – внезапно побесняла кресна Диляна и хукна нататък. – Ти ще ме плашиш ли? К’во си мислиш, че все още ми пука от нещо ли?

Задъхана се втурна вътре и едва не настъпи джуджето. То беше приклекнало и се опитваше да събере разпиляната на пода захар. Наоколо се валяха парчетата от счупената захарница. Погледна я виновно и забърза още повече.

- Ти... кой... кое си? – заекна Диляна.

- Джудже – сви раменцата си съществото. Беше безбрадо, синеоко и русичко, с червена коледна шапчица.

- От... на Дядо Коледа ли?

- Аха.

- И какво, дошло си да видиш дали слушкам? – изсмя се мрачно тя. –  Май здравата съм прекалила с уискито.

- Мислех, че ще има меденки.

- Е, няма – махна с ръка Диляна. – Не съм стигнала до тях. Първо напиването, после меденките. Ела утре. Ще си лягам. И без това не съществуваш.

„Не е добре работата - мислеше си тя, просната върху завивките. - Щом виждам джуджетата на Дядо Коледа, хич не е добре. Но на кого пък му пука?“

Унасяше се, когато почувства, че някой я завива. Отвори едното си око и този път дори не се учуди. Джуджето с пъшкане дърпаше едно одеяло и се опитваше да го намести.

- Лека нощ – промърмори Диляна. В просъница ѝ се стори, че то се сгушва до нея.

На сутринта седеше в кухнята и я чакаше. Жената разтърка очите си, но джуджето не изчезваше.

- Значи си истинско? – каза тя. То нищо не каза, само я гледаше със сините си очи. – Добре де. Джуджетата пият ли кафе?

Това беше шантав ден. Малкото създание бе постоянно наоколо. Диляна се чудеше дали да не го изхвърли, но имаше, имаше нещо в тия очи, което я спираше. Не можеше да им устои. Сякаш ѝ напомняха някого.

- А кога ще има меденки? – попита джуджето някъде по обяд.

Диляна разпери ръце в знак на примирение и заизважда продуктите. След час целият апартамент ухаеше на мед, канела и джинджифил. Гостенчето лично бе направило една голяма меденка и сега с нетърпение чакаше да я опита.

- Малко е кривичка, но я бива - потупа го по рамото Диляна. – Даже такива най-много ги харесвам.

Като меденките на Мила. По дяволите! Сълзите ѝ рукнаха отведнъж. А днес дори не беше пила.

Малка ръчичка нежно докосна лицето ѝ. Джуджето беше стъпило на стола и се опитваше да изтрие сълзите ѝ. Беше като любимо коте, дошло да я утешава, като… като детенце, което вярва, че една прегръдка лекува всяка болка. И тя не можа да откаже тази прегръдка.

Обядваха меденки и мляко. Джуджето потупа пълното си коремче и каза:

- Хайде сега да занесем на съседите.

- Прекаляваш. Не ходя там.

Наистина не ходеше. Там имаше деца.

Но джуджето я погледна умолително и Диляна отново не можа да устои на тези очи.

- Поне ще кажеш ли на Дядо Коледа колко съм послушна? – промърмори нацупено. Напълни чиния с меденки и се запъти към съседния апартамент.

Отсреща обикновено се дочуваше глъчка, която я дразнеше. Сега обаче беше тихо. Диляна вдигна ръка и позвъни.

- Може да не са вкъщи? – обърна се тя към джуджето. Но джуджето беше изчезнало. Тъкмо се обръщаше, за да се върне у дома и вратата се отвори.

– Аз... малко меденки... – измърмори несигурно.

Не беше срещала скоро съседката си. Роси беше отслабнала поне с десет килограма. На бледото ѝ лице очите се открояваха като две дълбоко изрязани черни дупки. Празни.  Изведнъж Диляна си даде сметка, че познава това изражение. Беше го виждала в огледалото. Гледаше го от години. Обзе я страх.

– Роси, какво... какво има? Какво се е случило?

- Раличка... не е добре... – прошепна майката. – Ако искаш, влез.

 Диляна я последва колебливо. Хлапето лежеше на дивана, ръчичките му, като клечици, бяха отпуснати върху завивката на розови пеперуди. По-малкото си играеше тихичко в ъгъла. Беше наредило няколко кукли на пода, завило ги бе с кърпа и ги галеше грижовно по главите. Не издаваше абсолютно никакъв шум. Краката на Диляна се подкосиха.  Тя остави меденките на масата и издърпа Роси в кухнята.

- Лекувате ли я? Какво казват лекарите?

- Иван замина в Германия... толкова пари… откъде да ги съберем? Останах у дома да я гледам… то пък и без моята заплата сега…

Гласът ѝ беше по-празен и от очите и на Диляна ѝ се стори, че е забравила за нейното присъствие. Обзе я гняв срещу черната бездна, която не се насищаше, без значение колко измъчени майчини души бе погълнала. Тя сграбчи Роси за раменете и я разтърси:

- Колко? Колко ти трябват?

- Пет хиляди лева!

Пет хиляди? Толкова ли струваше един детски живот? Ако можеше да спаси своята Мила за пет хиляди...

- Чуй ме! Роси! Имам пет хиляди! Ще ти ги дам!

- Не, той, Иван… - някъде на дъното на бездната нещо се олюля. – Какво?

- Ще ти ги дам! Като свършат почивните дни,  отиваме в болницата.

- Не можеш, това са много пари! – но за пръв път очите ѝ бяха очи на жив човек.

- Просто пари…

И от бездната се роди река с бели, топли, лечебни води.

- Ще ти ги върнем – изхълца Роси. – Той, Иван…

Диляна се замисли само за миг, преди да изрече:

- На мен не ми трябват...

Съседката вдигна очи към нея. Сега сълзите ѝ се лееха свободно и по пътя си сякаш заглаждаха бръчките на измъченото лице.

- Благодаря ти! Не знаеш колко много ти благодаря! Кой те доведе у дома в най-тежкия час...

Диляна само се усмихна.

Бе разбрала. Не я бе посетило джудже, а ангел. А очите му, на които не можеше да устои…

Това бяха очите на Мила.

към страницата

Бонбони за Хелоуин

 

Джеси намести за последен път коронката в косите си. Прическата ѝ бе твърде хлабава, затова беше трудно да се закрепи украшението. Татко ѝ се бе опитал, но той не можеше да прави прически като мама. А Кати въобще не пожела да помогне. Тя и без това цял ден се хилеше по телефона с глупавите си приятелки. Наговаряха се кого и как ще изплашат тази вечер. Кати беше маскирана като зомби. Не ѝ трябваше прическа. По-голямата ѝ сестра много се беше зарадвала на хубавия костюм, купен от магазина. Не че Джеси не харесваше роклята си, но сто пъти предпочиташе тези, които мама им шиеше. Само че мама вече беше ангел на небето и занапред щяха да имат само купени костюми – лъскави и абсолютно безинтересни.

Момиченцето взе торбичката си за лакомства и почука на вратата на спалнята. Татко ѝ беше разпръснал наоколо някакви листи и пишеше нещо на лаптопа.

- Слизам долу, тате. Клеър и другите вече трябва да дойдат.

- Мхм… - отвърна разсеяно баща ѝ.

- Тате? – Той май не я чу. – Приятна вечер!

- А, да. Не изяждай всички бонбони.

Джеси застана права до входната врата, за да изчака приятелките си. Майката на Клеър щеше да дойде с тях за обиколката по къщите. Бяха на седем и все още не ги пускаха сами в нощта на Хелоуин. Джеси си спомни как миналата година нейната майка ги бе придружавала и очите ѝ запариха. Но тя ги стисна и разтръска главата си, за да спре сълзите. Напоследък бе установила, че това помага, когато не искаш да се разплачеш и после всички да те съжаляват и да ти говорят онези глупави неща, на които дори не знаеш какво да отговориш.

Нещо я перна отзад по главата и коронката ѝ хвръкна. Изведнъж сдържаните сълзи рукнаха и ѝ оставаше само да се мъчи да не се разреве на глас. Тогава татко щеше да слезе и да се скара на Кати, която бе причината за нещастието ѝ. Може би дори щеше да я накаже да не излиза, а в нощта на Хелоуин това е наистина ужасно наказание. После Кати щеше да ѝ се сърди и нямаше да ѝ проговори най-малко една седмица. И Джеси щеше да е много самотна у дома, защото татко също нямаше време за говорене. Откак мама отиде на небето, той беше още по-зает, защото трябваше да изкарва пари и за детегледачката.

- Стига де, ревла такава… - скара ѝ се по-голямата ѝ сестра и се захвана да наглася прическата ѝ. – Сега ще ти оправя глупавата корона.

На Джеси ѝ се стори, че долавя нежност в гласа на Кати и се разплака още по-силно.

- Тихо, татко ще те чуе. Ето ти кърпичка. И върви се наплискай. Принцесите не ходят с подути очи. Те са винаги красиви и никой не знае кога им е мъчно за нещо. Нали говорихме вече за това?

Малката кимна и подсмръкна. Отвън се дочуха детски гласове.

- Хайде, бягай – каза сестра ѝ.

На Джеси изведнъж ѝ се прииска да я прегърне, но не посмя. Махна неловко за довиждане и се запъти към изхода.

След около три часа детската групичка влачеше крака обратно към къщи. Вълнението от празника бе достигнало и преминало връхната си точка. Децата се прозяваха открито, а майката на Клеър носеше най-малкото на раменете си.

- И да не забравите някой бонбон в джобовете си – обади се Боби, единственото момче в групата.

- Защо? – намусено попита дебеличко момиченце на име Марджи. Тя много обичаше сладкиши и вече се беше погрижила да си скрие няколко, които да изяде в леглото. Родителите ѝ я ограничаваха, но тя не смяташе да им се дава току-така.

- Не знаеш ли? – възкликна артистично момчето. – Заради духовете!

- Боби, не плаши останалите – обади се майката на Клеър. Но и тя се беше изморила и изобщо не прозвуча категорично. Боби млъкна за малко, но след като тя спря да му обръща внимание, продължи да разказва:

- В нощта на Хелоуин се отваря една врата в небето. И тогава умрелите идват и почват да дебнат живите. И после баууу! Вселяват се в теб и повече не излизат. И ти се побъркваш. И не помниш кой си и други такива работи.

- И какво пречат бонбоните? – обнадеждено попита Марджи. Дотук тя не беше открила никаква връзка.

- Как какво? – изуми се от невежеството ѝ Боби. – Ами че те привличат духовете на умрелите. Докато си навън с другите деца, няма проблем. Но останеш ли сам в стаята си, ако имаш бонбони и баууу! И освен това трябва да не си махаш маската. Или поне може да си нацапаш лицето, за да не те познаят.

- Вече говориш глупости! – ядоса се Марджи. – Госпожо Бауман, нали не е вярно? Кажете му!

- Всъщност, повечето е вярно. Или почти.

- А това за бонбоните?

- Особено това за бонбоните.

Марджи се изчерви и се дръпна настрани. Боби понечи да я посочи с пръст и да почне да ѝ се подиграва, но майката на Клеър не беше вчерашна. Тя само вдигна показалец и строго каза: „Да не си посмял!” Палавникът се нацупи и повече не се обади. Стигнаха до техния квартал и децата се разотидоха едно по едно.

Джеси влезе у дома и внимателно почука на вратата на спалнята. Татко ѝ бе приключил с работата си и четеше книга.

- Тате, прибрах се.

- Беше ли забавно?

- Горе-долу.

Момиченцето запристъпва от крак на крак, сякаш очакваше баща ѝ да каже още нещо, например да поиска от нея да му даде бонбоните си за през нощта. Но очевидно татковците не бяха наясно с тия хелоуински работи и, след като той не каза нищо, Джеси пожела лека нощ и си отиде в стаята.

След като облече пижамката си и изми зъбите, тя се огледа в огледалото. По личицето ѝ още имаше следи от ружа и червилото, с които се бе украсила, за да бъде по-хубава принцеса. Преди да излезе от къщи, не бе знаела, че изрисуваното лице предпазва от духовете на умрелите. Сега Джеси взе сапуна, силно стисна очи и хубавичко се изтърка. Когато се погледна, видя, че по зачервената ѝ кожа нямаше и следа от грима. После момиченцето извади няколко бонбона от торбичката си и внимателно ги подреди върху нощното шкафче във формата на сърце. Помисли малко и отиде пред прозореца. Коленичи, сключи ръце като за молитва и зашепна:

- Много ли ми се сърдиш, мами? Задето не дойдох да те видя? Учителката казва, че не е хубаво да се оправдаваме с другите, но тати не ми позволи, наистина. Не е хубаво и да се лъже, нали? Аз не му се сърдя. Тати каза, че не мога да те видя в болницата, защото трябва да те помня здрава и красива. Знам, че само се оправдаваше, защото ти няма как да си била грозна. Ти си винаги най-прекрасната и не може да станеш грозна, колкото и да си болна.

Мисля, че знам защо тати не ме пусна. Като си болен, те боли, нали? Той не е искал да ми стане мъчно. Малко е глупав, а? Ами че на мен ми беше мъчно през цялото време. Много ли те болеше, мами? Извинявай, че малко се насълзих. Обещах на Кати, че ще бъда истинска смела принцеса, за да може да се гордееш с мен.

Кати казва, че ни виждаш. Тук ли си, мами? По-рано виждах госпожа Дилейни, която умря миналата година. Все търся да видя и теб, но те няма. И госпожа Дилейни не виждам вече. Сигурно се криеш от мен, защото си ми сърдита, понеже не дойдох да те видя.

Джеси помълча малко, после посочи към нощното шкафче.

- Мами, донесох ти бонбони. И хубаво си измих лицето. Няма от какво да те е страх. Може да дойдеш и да се вселиш в мен. Обещавам да не се побърквам. На никого няма да кажа. Само ела.

Изправи се и почака малко, но нищо не се случи. Тогава си легна в леглото и стисна очи в очакване. Известно време поглеждаше към прозореца, но, понеже вече беше голяма, не виждаше сенките, които се извиваха пред стъклото и сякаш търсеха пролука да влязат. Накрая измореното дете заспа.

- Да се вселя в теб… Сякаш бих ти причинила подобно нещо, малката ми – прошепна майка ѝ, която през цялото време бе седяла в края на леглото и я бе слушала просълзена. – Толкова ми липсваш! Но най-много ми се иска да знаеш, че не ти се сърдя за нищо, миличка, няма за какво да ти се сърдя. Ти не си виновна за нищо. Обичам те!

Тя погали косата на дъщеря си. Джеси се усмихна в съня си.

Фигурата на жената затрептя и се превърна в сноп бяла светлина. Премина през затворения прозорец, разстели се и го покри целия. Тази нощ щеше да пази детето си от зли духове. И щеше да очаква следващия Хелоуин.

 

към страницата

Точният човек

 

- Ко стаа?

Дъщеря ми е на вратата, ухилена до уши и очевидно много доволна от себе си. Култовата реплика е от „Scary movie” и аз съм благодарна, че поне я изкрещя на български или нещо такова. „Уазаааааааап” звучи доста по-изнервящо, освен това на мен английският малко ми куца. Учила съм засилено френски и, хм,  някога това означаваше нещо.

Ако ще навлизаме в подробности, хлапето също учи вече френски, при това не къде да е, а в моето училище, при това по свой личен избор.

Помня отлично първата родителска среща. Особено пътя към нея, през всичките четири етажа, по познатите стъпала. Не бях в състояние да си глътна усмивката, исках да се похваля на всички. Бях се върнала в моето училище. И повече от това. Бях довела второ поколение. Направо като в западноевропейските традиции. Или бяха американските? Все едно, хубаво ми беше да съм там. Усетих, че дори дишам по-дълбоко, в стремежа си да поема повече от атмосферата.

Мина време и почнах да разбирам, че ентусиазмът ми изглежда е бил леко преувеличен. Госпожицата, която в момента продължава да се хили насреща ми, питаше: „А какъв кабинет е била нашата класна стая? А последната на втория етаж вляво? А кой ти е предавал по психология?” И аз разбрах, че съм забравила ужасно много неща. Срам и позор, но по едно време не можех да си спомня малкото име на класната. А тя беше любима класна. Ужас!

Е, примирих се с фактите. Явно отлично владея умението да затискам на дъното информацията, която не ми е необходима. Да си призная, даже малко прекалявам. Явно бях прекалила и по отношение на гимназиалните си спомени. Голяма работа, няма да живеем в миналото!

Днес обаче ми предстои директен скок точно там. Защото съм тук за среща на класа. Пряката ми наследница е много ентусиазирана и от сутринта се занимава с моите вежди, коса, нокти и прочее кожни придатъци. Замъкна ме и на фризьор, не че се оплаквам. Общо взето, успя да извлече най-доброто от външността ми и сега ме разглежда, цялата светнала. Направо виждам как предвкусва триумфа ми.

Колкото до мен, аз също го предвкусвам, но определено не мога да достигна нейните висоти. Когато си израснал като пионерче и комсомолче, просто не можеш да се кълнеш само и единствено във фон дьо тен-а и пресата за коса. Ако ще шашкаш хората от миналото си, то ще е преди всичко с кариера, семейство и обществен авторитет. Не че някоя екс-комсомолка над четиридесетте ще се обиди, ако чуе: ”Ама въобще не си се променила, веднага те познах!”

Хлапето продължава да се колебае между няколко мои блузи. Очарователно е как младежта ни мисли за инвалиди, които самостоятелно няма да могат да си нацелят обувки и чанта в един и същ цвят. Докато обсъжда със себе си тоалета ми, изтърсва:

- Днеска си разчистих приятелите във фейсбук!

- Охо, браво! Нали съм ти казвала какво мисля за тоя сайт? Тази глупава публичност, която явно на вас не ви прави впечатление, е грозна, а може да стане и опасна.

- Да, да, разбира се, знам, мамо. Ако искаш да знаеш, и на мен не ми харесва. Но сега всички публикуват така!

- Ох, вие, с вашите моди, като овце сте! И няма ли как поне веднъж да излезе на мода нещо наистина смислено?

Мърморя точно като тийнейджърска майка, знам. Някога се заричах, че като порасна, в никакъв случай няма да забравям какво е да си на петнадесет. Може и да съм успяла. Малко. Утешавам се с мисълта, че след като познавам и двете гледни точки, има голям шанс да съм права. Да не говорим, че съм майка и на това основание съм права винаги. Поне засега.

- Ти пък, мадър! Ако сега направим всички смислени неща, какво ще ни остане за времето, когато ще сме стари, като вас?

Тъкмо да ахна възмутено и тя ме потупва снизходително по главата:

- Обаче пък колко си мъъъничка!

Акселерация.

- Ела тук, голямо момиче – казвам и я сгушвам. Колко е топла! И тъничка! Абе какво да обяснявам, прекрасна е!

Връщам се на темата за фейсбук.

- И колко души ти останаха в списъка?

- Амииии... – позамисля се тя. – Към четиристотин и нещо, не помня точно.

- Приятели? Нали знаеш, че...

- Знам, знаааааам. Стига де, мамо, кой е виновен, че тия от фейс са ги кръстили така тъпо: friends! Поне махнах всички, които не познавам и нямам идея какво ми правят в списъка.

Умислено пъха две чаши с вода в микровълновата и вади кутията с нескафе. Готино е да имаш пораснала дъщеря, с която да си пиеш кафето.

- Все пак мисля, че имам поне двадесетина човека, които мога да нарека приятели.

- Аз пък мисля, че това ти е по-скоро приятелският кръг, в по-широк смисъл, нали разбираш? Хора, с които можеш да се събереш на купон, които ти е приятно да срещаш и с които можеш да си говориш добре на разни теми.

- Добре де, щом държиш. Много ясно, че Пепито и Анито са друга категория.

Сигурно от кафето ме избива на философия.

- Тия приятелства от детството са толкова мили. Жалко, че след време нещата ще се променят.

- Не! Няма! – решително тръсва глава тя.

- О, фъстъчко, и на мен ми се иска да ти кажа, че няма. Но няма как да си остане същото, нали? Всяка от вас ще си тръгне по пътя, ето дори сега вече учите в различни градове и се виждате по-рядко. С времето общите ви интереси още ще намаляват и...

- Но ние сме приятелки! Какво значение има кой къде е? Ти да не би да си обичаш приятелките само защото са близо до тебе?

- Не, разбира се, как ти хрумна?

Всъщност, на мен май не ми останаха приятелки наоколо. Годините подло ми ги отнемаха с брутална последователност. Една се разведе и се върна в родния си град. Друга се омъжи и отиде да живее в града на новия си съпруг. Трета и без това си беше в друг град, където аз престанах да ходя, когато ми приключиха ангажиментите. И тъй нататък, и тъй нататък...

- Обаче, фъстък, замисли се! Може да си ги обичам, но откога не съм ги виждала, нали знаеш? Понякога се питам дали ще има за какво да си говорим, ако се срещнем.

Хлапето се ококорва насреща ми.

- Вие затова ли не се виждате? Защото ви е страх, че няма да е същото?

- Не... – въздъхвам. – Защото знаем, че няма да е същото. Оу, детенце, време е да излитам.

- Да, вярно, дай да ти видя червилото! Не тоя парфюм бе, другият! Супер си! Отивай, мамо, и да ги разбиеш!

- Слушам!

Чаткам с токчета по улицата и се улавям, че пак дишам дълбоко. Странно, но мисля, че май искам да поема атмосферата от моята празнична вечер. Изглежда почва да ми става навик.

И така, това са моите лични няколко минутки и аз ги посвещавам на спомени. Много се е изтрило, но и доста е останало. Ученическите бригади. Лудориите ни. Мислехме, че сме големи бунтари, задето оставаме да си говорим часове след изгасянето на лампите. А понякога прескачахме до чужди бунгала, с риск да бъдем заловени и наказани.

С особена гордост си спомням случая с бригадирския марш. Отказахме да сформираме женски футболен отбор и отнесохме наказание: два часа строева подготовка. И понеже това нямаше как да го откажем, измислихме пасивен протест. Запяхме бригадирския марш. Свършим го и хайде отначало. И пак. И така повече от половин час. Които не го знаеха, научиха го. По едно време дойде батальонният (на бригадите много неща имаха военни имена). Спря ни, даде тон за „Тих бял Дунав”. Изчакахме го да се махне и пак се върнахме на бригадирския марш. Освободи ни. Божичко, колко бяхме горди със себе си! Казах си, че непременно ще питам момичетата дали помнят.

Не знам защо досега не сме организирали такива срещи. Липса на инициативност, предполагам. Но ето че имаме шанс да наваксаме. Не си правя илюзии, сигурно ще има хора, които няма да мога да позная. Ами че аз някои не успявам да позная на училищните снимки дори! А сега всички ще сме променени.

Влизам. Започва се. Е, мен ме познаха всички. Аз обаче определено имам пропуски. За щастие се намира кой да ми ги попълва. Всъщност, оказва се, че почти всички са поддържали връзка с някого. Без мен обаче. Почвам да се тревожа, но осъзнавам, че пак е същото. Талантът да натискам на дъното излишната за момента информация. И отдалечилите се хора. Е какво, да се гръмна ли сега? Поне нямат лоши спомени от мен.

Всъщност, за спомени почти не става дума. Не знам защо съм си въобразявала, че ще почнем да си разказваме стари истории. Нищо подобно. Всеки говори за настоящето. Половината се хвалят. Другата половина се оплакват. Информират ни за отсъстващите – кой каквото знае. Приятна вечер с любезни непознати.

Към края изпадам в лека конфузия. Грешно съм разпознала една съученичка. Мислех, че съм сигурна коя е, не попитах и ето ти на. Добре поне, че тя не разбра.

Разотиваме се с обещание за нови срещи. Не стана луд купон, но ние и едно време не бяхме много луд клас.

Фъстъчко дреме над книгата си.

- Защо ме чакаш бе, мами? Да беше си легнала да спиш...

- Е как? Чакам да разказваш. Много весело ли беше?

- Хубаво беше. Даже успях да позная някои.

- А разби ли ги?

- Че как? Но и те мен – смея се.

После сериозно:

– Истината обаче е, че изобщо нямах чувството, че някога сме били близки.

- А бяхте ли? – пита с подозрение тя.

- С някои от тях, със сигурност.

- Но ти си ми казвала, че си имала една наистина много близка приятелка.

- Така е. Виж, на нея много ѝ се зарадвах. Аз нали ти казах, че се видяхме и миналия месец, когато се организираше срещата.

- Ами тогава?

- Нищо. Радвам ѝ се, но почти няма какво да си говорим. Освен какво сме чували за останалите съученички. Като си спомня... можехме да си кажем всичко. Ама абсолютно всичко. И заедно можехме всичко да направим.

Тя кима разбиращо. Последното ѝ е познато. Пепито и Анито. Заедно от детската градина.

- Мамо, какво свързва приятелите? Не трябва ли да е обичта? Приятелството? Това, че не се предаваме една друга и си помагаме?

- Ами... да, така е.

И сама чувам, че звуча колебливо.

- Да, обаче, леля Диди откакто замина надалеч, вие и двете казвате, че сте завинаги приятелки, пък почнахте да си забравяте даже и рождените дни. Тогава не излиза ли, че трябва да имате общи интереси? Неща, които да правите заедно? От които да се вълнувате заедно? И като ги няма, вече не сте такива приятелки?

Не знам кога си разменихме позициите.

- Фъстъчко, аз не съм престанала да я обичам, само защото е далеч.

- Но вече не сте близки... даже може и да не знаеш каква е в момента. Може да се е променила и ти няма откъде да го разбереш.

Очите ѝ са горещи и почват да плуват в сълзи. Да порастваш е гадно!

- Може да се е променила, права си. Трябва ли да изоставяме приятелите си заради това, че някой от нас се е променил? – питам, докато я гушвам.

- Не знам. Обаче те може да са станали лоши, нали?

- Може. Но също така може да имат нужда от помощ, за да бъдат пак добри.

- Или просто са направили нови стъпки по пътя си, ти нали така си ми казвала.

С моите камъни по моята глава.

- Е, добре. Знаеш ли какво мисля? С приятелите е като с президентите. Свършва им мандатът и те повече не работят като президенти. Могат да се занимават с нещо съвсем друго. Но за цял живот си остават президенти.

- Да, обаче...

- Шшшшт, стига вече. Да имаш приятел означава, че в точния момент точният човек е бил до теб. Сега заспивай.

Моето пораснало хлапе се сгушва в мен. След малко сънено промърморва:

- Мамо... Ти си ми най-добрата приятелка.

 

към страницата

Благотворителна кауза

             За пръв път Петя се вълнуваше за благотворителност. Обикновено разните му там инициативи я дразнеха. Отдавна не вярваше, че ако даде пари за нещо такова, те наистина ще отидат по предназначение. Два-три пъти бе пускала смс-и в кампании и после все се разчуваше как средствата  са потънали някъде. Това беше унизително и я караше да негодува. А как ѝ се искаше да помага понякога! Нали беше жена, майка! Само че в тази объркана държава на всичко добро се слагаше прът в колелетата.

Затова Петя много се зарадва на инициативата, която предлагаше всеки да помогне на някой беден пенсионер вечерта на 21-ви декември. Това вече беше реално. Нямаше нужда дори да казва на някого. И щеше да види къде отива даденото от нея. Щеше да знае, че има смисъл. Всъщност, се чудеше как досега не ѝ е хрумнало да го направи.

А после разбра, че не е толкова просто. В града май беше по-лесно. Намираш си някой клошар – пред магазин или до контейнер. После му даваш плик с храна, усмихваш се, пожелаваш весели празници и готово. И човекът доволен, и твоята работа свършена.

Но на село клошари не се намираха лесно. Даже хич ги нямаше. Е, имаше самотни бабички, които вземаха малки пенсии, но не можеше да ги познаеш по това, че чакат  в магазина, за да си купят хляб и кисело мляко, както градските пенсионери. Те се справяха по своему. Докато можеха, чоплеха градинките, правеха си зимнина, а като паднеше снегът, се свираха в малки стаички и вардеха печките. Напролет отново излизаха да се греят на слънчице по пейките и да ровят из пръстта. И всичко при тях отстрани изглеждаше горе-долу нормално. Как да разбереш кой от старците наистина има нужда да му занесеш вечеря няколко дни преди Коледа?

Тончо, мъжът на Петя, вдигаше рамене. „Хубаво си решила, казваше той, ама според мен няма такава баба. Не и в нашата махала.“ После се усмихваше и я прегръщаше. „Не се ядосвай, ще измислим нещо.“

И докато Петя се чудеше как да постъпи, Коледа почти дойде. Все още нямаше сняг, но студът и поледицата бяха  покрили клонките на дърветата с блестяща глазура. Изглеждаха като фини стъклени играчки, взети от замъка на Снежната царица. Слънцето прекрати разходките си по бялото небе. Очакването на истинската зима тлееше във въздуха. 

В дома на Петя и Тончо Коледа се познаваше по това, че дъщеря им се прибира за повече време. Сега беше тук за събота и неделя,  но трябваше да се върне в града за още два дни. После вече почваше истинският празник – дете у дома. „Къде ли ще е догодина? – питаше се Петя. – Тогава вече ще е студентка...“

В неделя майката и дъщерята украсиха цялата къща, написаха меню чак до Нова година, направиха и списък с продукти, които  трябваше да се напазаруват. После седнаха да си бъбрят на кафенце.

- Украсата е супер – похвали Петя щерка си. – Станала си истински дизайнер.

- Това са дългогодишни тренировки – ухили се Калина.

- О, вярно, като беше малка, всяка година забиваше гвоздейчета къде ли не, за да връзваш гирляндите. Просто не знам как нито веднъж не се удари. Ама ти си беше оправно хлапе.

- Това с гвоздеите съм го наследила от тати. То, ако остане на тебе, с твоя крив мерник, ще си почупиш всички пръсти.

- Хм, права си. Но пък от мен си наследила красотата.

- Буйна красота – разсмя се Калина и разроши косата на майка си. – Помниш ли, като ти бях отмъкнала червилото и го занесох у баба Кичи да се гримирам тайно?

Можеше ли да не помни? Леля Кичка ѝ беше помагала много, когато Калина бе мъничка. По-възрастната жена живееше на съседната улица и пътят на Петя към центъра минаваше край дома ѝ. Леля Кичка често ги спираше да се порадва на пухкавото бебе. Закачаше го, а то се заливаше в смях, когато шеговито го мушкаше с пръст в коремчето. Един път тя каза на Петя:

- Като имаш работа, оставяй ми я. Свекърва ти много ми е помагала, като беше жива.

Младата жена знаеше, че леля Кичка няма внуци. Единственият ѝ син не беше създал семейство. Все се бореше с алкохола, но като че ли по-често губеше битките. А на майка му така ѝ личеше, че си умира да гушне малко детенце до гърдите си, да нацелува кръгли бузки и да се порадва на детски лудории. Затова Петя бързо се съгласи. И никога не съжали.

Дъщеричката ѝ обикна съседката като своя собствена баба. При нея винаги бе добре гледана, измита и нахранена. Леля Кичка я учеше на стихотворения и често я черпеше с вкусен тиквеник, който правеше по тайна рецепта. После Калина  порасна, тръгна на детска градина, след това и на училище. Все по-рядко оставаше в дома ѝ, а когато замина да учи в града, вече и родителите ѝ не я виждаха достатъчно често.

Сега момичето се сети за смешната случка от детството си, а майка ѝ възкликна:

- Ама разбира се! Защо не ми хрумна по-рано? Ще отидем при леля Кичка!

- За какво говориш, мам?

- За онази инициатива, за пенсионерите, тя е днес. Нали ти се оплаках, че не се сещам за подходящ човек?

- И какво, искаш да носиш вечеря на баба Кичи ли? Че тя толкова зле ли е?

- Никаква представа нямам – вдигна рамене засрамено Петя. – Не съм я виждала от месеци. Все грижи, все ядове... забравихме се. Ама не е, каквато я помниш, това е сигурно.

- То хубаво, ама... аз имам няколко часа, докато тръгна. Давай да видим какво ще ѝ гласим, пък ти ще ѝ ги занесеш, като замина.

- Калинче, тя ще се зарадва да те види...

- Ама какво ще правя там? Оф, хайде не ме карай... не ми се ходи при бабички...

- Тук сбърка – втвърди тона майка ѝ. – Ами че тя почти те е отгледала, как може да говориш така?

Калина се смръщи, но после реши да бъде добра дъщеря и гушна майка си.

- Добре, заради тебе. За да видиш колко те обичам. Леле, колко си мъничка!

Петя въздъхна:

- Диване с диване. Давай да почваме.

Двете жени приготвиха кюфтенца, зелева салата и картофено пюре, подредиха ги красиво в поднос, направиха и семейния сладкиш. Сложиха в торбичка шише безалкохолно и още едно, с хубавото винце на Тончо и се запътиха към дома на леля Кичка.

А коминът ѝ не пушеше.

- Да не е заминала в Търново, при чичо Цаньо? – зачуди се Калина.

- Не знам - отвърна майка ѝ и бутна портата. Беше отключена. – Тук трябва да е.

- Хубаво де, ама защо не ѝ гори печката? Дали... дали е добре? – гласът на момичето трепна. Петя също се притесни.

- Чакай, аз ще отида първа.

В този момент изведнъж от комина блъвна облак дим. Двете се спогледаха и влязоха заедно.

В стаята непоносимо миришеше на пушек. Пердета, одеала, дрехи, всичко беше накиснато в тази тежка, мъчителна миризма. Стените бяха сиви, тук-там направо покафенели. Леля Кичка лежеше на леглото, завита с юрган и с шапка на главата. Петя сподавено промърмори нещо, после отвори широко прозореца и вратата. Калина стоеше, замръзнала насред стаята. Изглеждаше потресена. В този момент леля Кичка се развика:

- Какво правиш, Петьо, луда ли си? Да не искаш да ме умориш от студ?

- Ще се задушиш! – възмутено каза Петя. – Какво става тука, не гори ли печката?

- Гори, когато иска – рече сърдито бабата. Гласът ѝ беше дрезгав от пушека. – Дървата са мокри, късно ги докараха.

- Цаньо не е ли идвал?

- Цаньо? Не ща и да чувам за него!

- Ама, лельо Кичке, как ще караш така цяла зима?

- Ей тъй, както ме виждаш. А защо си дошла?

- Решихме с Калинчето да дойдем да те видим. Носим ти и нещо за хапване.

Старата жена се надигна на лакът. Очите ѝ блеснаха гневно към Калина.

- Охооооо, госпожице? Ти се сети да дойдеш да ме видиш? Или защото майка ти те накара?

През цялото време девойката  бе стояла насред стаята и очите ѝ ставаха все по-големи и все по-блестящи от влага. При сърдитите думи на леля Кичка тя тръшна на близката маса подноса, който носеше и изхвърча навън.

- И се сърди... – намусено провлече старицата.

Петя се огледа наоколо с ръце на кръста. После каза решително:

- Лельо Кичке, ще доведа Тончо. Не можеш да стоиш така цяла зима.

- Твоя работа – отсече възрастната жена и се обърна към стената.

Петя и Калина стигнаха до къщи, без да проговорят. Още с влизането момичето започна да хвърля дрехите си в сака. Майка ѝ мълчеше и не можеше да реши какво да направи. Накрая Калина троснато каза:

- Ето ти я твоята благотворителност! Друг път, като искаш да правиш такива неща, дай ми пет лева и ще купя едни цигари на клошаря, дето все стои пред магазина. Той поне ги пуши с удоволствие!

- Тя беше унизена... – глухо възрази Петя.

- Не сме я унижили ние!

И затръшна вратата след  себе си.

Следващите два дни Тончо размени част от дървата на леля Кичка с техни и повика човек да оправи комина. Петя изпра пердетата и завивките, а двамата дружно варосаха малката стаичка. Навън беше студено, но сега печката гореше, затова стените съхнеха добре. Вътре замириса на свежо.

Леля Кичка отначало сумтеше, но полека-лека почна да се усмихва и да разговаря по-бодро със съседите си.

- Тя, Калинчето, май ми се разсърди. Дали можеш да я доведеш да я видя, като се прибере?

- Ще ѝ кажа, лельо Кичке.

Но се притесняваше, че Калина може и да откаже. Младите хора не обичат да виждат грозни и тъжни неща.

Обаче дъщеря ѝ си дойде и почти веднага попита за съседката.

- Какво стана, мам? Как е баба Кичи?

- Оправихме стаята, по-добре е. Питаше за теб.

- Много се изплаших, като я видях така – въздъхна Калина. – Тя беше... ти знаеш, тя можеше всичко! А сега...

- Всеки остарява, моето момиче... – намеси се Тончо.

- Така е, тате, ама... сигурно е много гадно да зависиш от някого и само да си спомняш колко си бил силен.

Милото ми дете, помисли си Петя.

- Ще идеш ли да я видиш?

- Не.

- Калина...

- Ама чуй ме де. Ще отида да готвя с нея.

- Чакай, а Бъдни вечер? Нали винаги правиш питката? – обърка се майката.

- Ще я направя, като се върна. Мамо, не ми се сърди! Баба Кичи има нужда да бъде пак полезна за някого. Искам да разбере, че е още силна. Ще се оправиш тук без мен, нали? Само за два-три часа. Моля те, мам...

Първата мисъл на Петя беше: „А аз? Аз откога те чакам? Аз какво ще правя без теб? Догодина може да не си тук...“ Но после осъзна. Не чинията с храна беше истинската благотворителност, а жертвата на част от своето. Тя се усмихна:

- Върви. И да ми донесеш тиквеник.

Леля Кичка седеше на леглото. Дървата в печката пукаха приветливо. В стаята беше топло и чисто. Вече нямаше нужда да стои завита. Можеше да си ошета за празничната вечер. Но не ѝ се искаше. За кого да го прави? Тя беше просто една стара жена, просто едно бреме.

Точно когато обмисляше да си легне отново и въобще да не се занимава с празници, отвън се дочу познат глас.

- Бабо Киче? Тук ли си?

Старата жена се оживи.

- Тук съм, тук съм, върви, Калинче.

- Бабо Киче, аз ида да те помоля нещо.

- Какво?

- Искам да ме научиш да правя като твоя тиквеник. Помниш ли, че ми обещаваше, като бях малка. Казваше, че само да порасна, и ще ме научиш. И ето, пораснах.

- Да, порасна – усмихна се широко старата жена, погали челото на Калина, после я прегърна. Топлина и щастие изпълниха душата ѝ. Постоя така известно време, сетне се надигна:  – Я да видя сега здрава ли е още старата ми точилка,  че работа ни чака. Бъдни вечер е!

към страницата

Бягство заради Мара

             Дядо Димчо не можеше да понася Мара. Всичко у нея го дразнеше. Начинът, по който се движеха стегнатите ѝ бутове, докато тикаше количката с чистите чаршафи; яката хватка на ръцете ѝ, когато повдигаше съседа му по стая, за да го сложи на тоалетния стол; мощният глас, с който се провикваше:“Хайде, бабки, дядкиии, слагайте ченетата, манджата идеее!“ Дядо Димчо се ядосваше, че директорът на дома оставя Мара да ги командори, сякаш бяха слабоумни дечурлига, но не смееше нищо да му каже.

Тая сутрин санитарката бързаше да раздаде закуската и пляскаше пастета в чиниите с все сила.

- Внимавай де, не го слагаш на кучета тоя пастет – озъби ѝ се дядо Димчо. Обикновено той си се дразнеше тихомълком, обаче  тая сутрин съвсем се беше изнервил.

Мара го изгледа отвисоко и отвърна:

- Ако искаш, да ти го направя на попара, като на бай Цани?

Бай Цани беше другарят по стая на дядо Димчо. По-рано жизнен и весел старец, една сутрин той се бе събудил с парализирана дясна половина. Всеки ден дядо Димчо го гледаше как бавно се храни с треперещата си лява ръка, а попарата се стича настрани от изкривената му уста. Кошмарът му беше, че ще му се случи същото и ще трябва само да лежи и да чака Мара да дойде, за да го обслужи.

Старецът изгледа санитарката накриво, взе си закуската и отиде да седне. Постоя, без да хапне, после изведнъж разбра, че просто не издържа повече да е тук. Тръшна чинията на масата, стана и се запъти към стаята си. Останалите го проследиха с поглед, но никой не го спря. Понякога тук се случваха и такива неща.

Дядо Димчо се облече, събра малко вещи в една чанта и излезе навън. По пътя си срещна само един старец от другото крило. Не знаеше името му, но често го срещаше в градината и бе разбрал, че склерозата му е взела акъла. Независимо от това, той гневно му съобщи:

- Махам се оттука! Да знаеш! Бягам! Бягам заради Мара!

Дядката го погледна със сините си очи и нищо не каза. Но дядо Димчо не беше и очаквал отговор. Той излезе от портата и тръгна да си ходи.

Живееше на три километра оттук, в съседното село. По-рано често бе минавал разстоянието пеша, на пазар или до железарския магазин. Познаваше пътя.

Юлското слънце беше напекло рано и, докато стигне последната къща, дядо Димчо се измори. Малко учуден, че толкова е изгубил форма, той приседна на счупената пейка. Над нея имаше самотен некролог на непозната бабичка. Катинарът на портата беше започнал да ръждясва. Една дива лоза се бе  увила около бравата.

Пулсът му бавно се успокояваше. Дядо Димчо се размисли за дъщеря си. Да не беше я слушал, по-добре щеше да направи. А тя беше толкова настоятелна: „Татко, не мога! Разбери, не мога! Далеч си, а Илия вече не вижда и трудно кара колата. Не мога да идвам постоянно да те гледам. Виж се на какво си заприличал, откак почина майка! Там хората ще се грижат за тебе, а аз ще ти идвам на гости. Ще ти е опрано, наготвено, какво повече му трябва на човек? И компания ще си имаш, че нали ще има и други дядовци там…“

Да не бе я слушал. Можеше и сам да се оправи вкъщи. Какво, като не бил винаги опран? Какво, като къщата не била толкова чиста и подредена, както я поддържаше жена му? Можеше да се запише да му носят храна. И никой нямаше да му я мята в чинията, все едно храни куче.

Дядо Димчо се надигна и бавно потегли по селския път. От седенето кръстът му се беше схванал, а коленете и без това не спираха да го въртят. Как не се сети, да беше си взел бастунчето. Но нищо, все някак щеше да стигне и така. Веднъж да стигне!

По пътя той няколко пъти сяда на тревата отстрани, за да си почине. Старите дървета бяха изсечени и нямаше сянка, а слънцето вече прижуряше мъчително. Започна да се притеснява. Виждаше, че не е минал и половината разстояние, а силите го напускаха. Не бе очаквал да е толкова зле работата. Но какво можеше да направи вече? Сега му бе далеч и обратният път.

Когато видя задаващия се джип, се зарадва. Вдигна ръка и колата спря. Младежът зад волана му се усмихна сърдечно:

- Къде си тръгнал, дядо, ще те тресне това слънце и ще останеш на пътя. За селото ли си? Хайде, скачай!

Дядо Димчо забърза да се качи, но му бе трудно да се покатери във високия джип. С доста пъшкане накрая успя да се намести, изгледа накриво младежа и изсумтя:

- Скочих… - Но след малко осъзна грубостта си и измърмори: - Благодаря, момче!

Смутен, младият мъж измънка нещо. До селото и двамата повече не проговориха. Дядото помоли шофьора да го остави пред магазина. Трябваше да си купи нещо за ядене.

Продавачката Мария му се зарадва.

- Тоньо, ела, ела – викна тя към склада. – Ела да видиш кой си е дошъл!

Докато го разпитваше как е, мъжът ѝ се подаде отвътре. Засмян до уши, той се здрависа с госта. Мария се захвана да претегли поръчаната наденица, а Тоньо попита:

- Какво те носи насам, малко на гости ли?

- А, не, махнах се оттам. Връщам се, тука ще си живея – гордо заяви дядото.

- Ама то… - започна Мария, но мъжът ѝ ѝ хвърли предупредителен поглед и тя млъкна.

Дядо Димчо не забеляза това. Двамата съпрузи изпратиха госта с усмивка. Той се запъти към дома. Оттук беше близо.

Още отдалеч видя, че къщата му е много променена. Оградата беше нова, дограмата също. Старата череша я нямаше. Старецът забави крачка, коленете му взеха да омекват. Не можеше да разбере какво става. Нали уж дъщеря му нямаше време да идва да го наглежда, как тогава бяха успели да направят такъв голям ремонт? Пък и с какви пари, те нямаха толкова. Освен, да не би…

Догадката го жегна и накара гърлото му да пресъхне. Дядо Димчо спря и се поколеба. Изведнъж го обзе страх да се приближи към своя дом. Ами ако подозрението му беше вярно и къщата бе продадена? Дъщеря му, въпреки обещанията, не беше идвала при него повече от половин година. Понякога го викаха на телефона при директора на дома, но разговорите бяха кратки и неловки. Той никога не ѝ сподели какво преживява, нито пък знаеше какво се случва с нея. Може би беше избягнала да му съобщи какво се кани да прави.

В това време новата, красива порта се отвори и оттам излезе непознат мъж, около петдесетгодишен. Той се огледа, явно чакаше някого. Забеляза дядо Димчо, който изглеждаше напълно объркан и се приближи към него.

- Търсите ли някого? – попита любезно.

- Аз… не… Не, само минавам – заекна дядото. – Вие… тука ли живеете?

- Да – отговори непознатият, - Купих къщата преди половин година. Постегнах я вече, но има още работа.

- Аха… - промърмори дядо Димчо, после, неспособен да каже нещо повече, се обърна и се отдалечи. Гърлото го стегна и си помисли, че не иска да плаче тук, пред този чужд човек, който му беше взел дома.

Тръгна замаян напосоки и влезе в съседната улица. Седна на някаква пейка и загълта жадно въздух, за да затисне с него напиращите сълзи. Дъщеря му го беше предала, беше му отнела пътя към дома. Нищичко не му беше останало. Нищо вече не можеше да решава сам. Свършен беше. Свършен. Убит.

Дълго остана така, умислен и отчаян. Чудеше се дали да наведе глава и да се върне при Мара или да събере смелост и да легне под влака. Унесен в тия тягостни мисли, дори не бе забелязал, че се здрачава. Неочаквано усети нещо мокро по ръката си. Сигурно съм плакал, помисли, но после вдигна поглед. Пред него беше застанало мръсно, проскубано куче. Гледаше го с огромни очи, пълни с обич и преданост.

- Балкане! – викна дрезгаво дядо Димчо и протегна ръце. Кучето се вдигна на задни лапи и покри лицето му с целувки. Едва сега сълзите на стареца потекоха, той здраво прегърна животното и захлипа. То сякаш разбра колко му е нужна тази приятелска прегръдка и остана в ръцете му, като от време на време проскимтяваше тихичко, сякаш да покаже съпричастност.

Постепенно дядо Димчо се поуспокои. Изтри очи и се огледа да види къде е. Оказа се, че краката сами са го довели до портата на баба Радка, комшийката. Дворовете им граничеха от задната страна и двамата много си помагаха по съседски. Като тръгна за старческия дом, й остави Балкан, да се гледат и да си  правят компания. Но сега до портата беше залепен некролог, катинарът беше почнал да ръждясва, а около бравата се виеше дива къпина. Ребрата на кучето се брояха, а загладената му някога козина имаше занемарен вид.

Дядо Димчо си поплака още малко. Всичко тук се бе променило след заминаването му. Никой не го чакаше. Освен кучето. Балкан седеше пред него и махаше с опашка. От овлажнените му очи струеше радост. Неговият човек се беше върнал, всичко щеше да е наред. Старецът се сети за парчето наденица, извади го и го раздели надве. Сетне въздъхна:

- Ами сега, Балкане? Сега какво ще правим? Къде ще спим? Как ще се върна? Ами тебе какво да те правя?

Балкан джафна кратко в знак на разбиране, но не му даде никакви идеи. Дядо Димчо посегна да го погали между ушите, но изведнъж кучето скочи и залая. В тъмното светнаха фарове. Малък бус се приближи бавно и спря пред тях. От него слезе директорът на старческия дом. Сложи ръце на кръста си и каза:

- Ей го нашия герой! Браво бе, дядо Димчо, така да ни изкарваш акъла! Все едно си малко дете. Знаеш ли откога те търся? Хайде, качвай се и да си ходим! 

- Никъде не мърдам оттука – запъна се дядото.

- Как така, ами къде ще живееш?

- Ти откъде знаеш, че нямам къде?

- Защото днес, като изчезна, говорих с дъщеря ти, от нея знам. Хайде, моля ти се. Нека да вървим. Моля ти се.

- Не искам!

Директорът се приближи и сложи ръка на рамото му:

- Виж, дядо Димчо, знам какво ти е. Ти си ми все едно баща, всички сте ми като бащи и майки. Много съм видял през тия години. Ама… трябва все някъде да се спи. Трябва нещо да се яде. Знам, тежко ти е. Но… ела си. Друг ако нямаш, имаш нас.

Старецът заклати упорито глава и каза:

- Никъде не отивам без Балкан. Няма на кого да го оставя тука. Комшийката умряла…

Директорът помисли малко и махна с ръка:

- Хайде, така да бъде, ще си имаме дворно куче. Обаче никакво влизане вътре!

- А, какво приказваш, кучето няма работа вкъщи – ухили се дядо Димчо и поведе Балкан към буса.

Докато пътуваха, директорът подметна:

- И какво не ѝ харесваш на Мара?

Старецът разбра, че онзи дядо е повторил думите му. Явно бе имал просветление.  Стана му малко гузно, защото се чувстваше неудобно да се оплаква. Само промърмори:

- Абе… абе нищо.

- Знаеш ли - каза директорът. – Ако не е тя, не можем да успеем да ви гледаме всичките. Никой не иска да работи в старчески дом, в малко село. А Марчето кара по две смени, почти не се прибира вкъщи. Тя е самичка, вие сте ѝ и за родители, и за деца.  Сигурно ѝ идва нанагорно, ама никога не се оплаква. И нищо не отказва да свърши.

Дядо Димчо кимна мълчаливо в тъмното.

След няколко минути бусът зави в двора на старческия дом. Старецът и животното слязоха. Мара ги чакаше навън. Директорът каза:

- Марче, ето ти го беглецът. Света орева – дядо Димчо, че дядо Димчо. Ей ти го на, връщам ти го с лихва. Ще си имаме дворно куче. Утре Найден да оправи старата колибка.

Мара ахна и плесна с ръце:

- Боже, колко е хубав! Какви големи очи има! Горкото животно, кой знае откога не е яло. Ще трябва да го окъпя…

Тя започна да гали кучето, като поглеждаше дядо Димчо изпод вежди. Балкан близна ръката й.

- Ами ти, дядо Димчо? Защо ни плашиш така, а? – строго му се скара тя. – И сигурно не си ял? Хайде бързо вътре, оставила съм ти вечеря.

Дядо Димчо понечи да каже нещо, после се отказа. Приближи се към Мара и я прегърна.

към страницата