Създателят бавно огледа помощниците си,
насядали около заседателната маса. Разговорите бързо секнаха. Дванадесетте
напълно еднакви на пръв поглед мъже затаиха дъх в очакване. Но Главният не
бързаше, продължаваше да ги разглежда. Това бе част от удоволствието да си
Създател: да се връщаш отново и отново и безсрамно да се наслаждаваш на
произведенията си.
За кой ли път Той се поздрави за
находчивостта си. Беше ги направил по свой образ и подобие, тъй както беше
редно. Но се бе постарал да нямат неговия блясък, защото е опасно, когато
творението надмине твореца си. А за свое лично удобство, на всекиго бе дал по
един малък дефект. Различни дефекти, за да може да различава асистентите си.
Това имаше и някои неудобства. Така
например погледът на Едноокия беше прекалено втренчен и плашещ. А Пелтекът не
можеше да бъде идентифициран, докато не проговореше. И все пак творческото
решение беше много добро и Създателят не спираше да се поздравява за него.
- Мисля, че знаете защо съм ви събрал –
каза Той тихо.
Всички закимаха усърдно.
- Настъпи 2012-та година по сегашното земно
летоброене. Време е да решим по какъв начин ще дойде краят на света. Чакам
вашите предложения.
Естествено, всички си бяха написали
домашното предварително. Създателят намръщено изслуша всички апокалиптични
сценарии. Когато помощниците му замлъкнаха, Той изсумтя. После се изхили
вътрешно, защото видя как всички буквално подскочиха от столовете си. Твърда
ръка им трябваше на тях, иначе се отпускаха. Гледа ги навъсено още известно време,
после благоволи да проговори:
- Коя година сме, казахме?
Докато асистентите се чудеха дали този
въпрос е риторичен, Главният продължи с тих, съскащ тон.
- Коя година сме? Не по земното летоброене.
Колко милиарда години, откак съм направил тази вселена? – и отново без да
изчака отговор, продължи: - В кое време живеем? Какви са тия жестокости, какви
са тия изпарявания от слънчеви протуберанси, психострес от сблъсъци с комети,
масова смърт от земетръси, мъчителни страдания от пандемии? Какви са тия размазващи,
унизителни поглъщания от черни дупки? Къде ви е хуманността? Вие зверове ли
сте?
- Ама Шефе... – опита да възрази
Еднокракият.
- Какво ама? А помислихте ли колко ще
струва психотерапията на тия души, дето ще пристигнат вкупом тука и всичките ще
бъдат нещастни и стресирани? Ами ако ни съдят за обезщетения? Ами ако поискат
облекчени условия при следващите прераждания?
- Обаче, Шефе, по-рано... – поде Дебелият.
- По-рано си беше за по-рано! Времената се
промениха. Вече трябва да се съобразяваме с много неща!
Да, времената се промениха, мислеше си
Създателят, докато наблюдаваше през спуснатите си клепачи своите печално
умълчани помощници. Твърде много информация, твърде много грамотност. Адвокати,
синдикати... нищо не беше същото! Не му харесваше тази вселена! Изобщо не я бе
планирал такава! Дразнеше го!
Видя, че Беззъбият плахо вдига ръка. Гадно!
Почти нищо не му разбираше! Почуди се дали да не го игнорира, но беше длъжен да
използва всяка възможност.
- Такова... Шефе... ами в такъв случай не
може ли да го отложим?
- Как така да го отложим?
- Ами така... Да не го правим сега. Това е
най-хуманното решение. А по-нататък, в по-благоприятен момент...
- Идиот! А откъде ще взема материали за
новите планети? Нали проектите са вече в ход? Поел съм ангажименти! Ама вас
това защо трябва да ви интересува? Нали има кой да носи отговорностите?
Беззъбият млъкна и се сви на стола си.
Настъпи мълчание. Никой нямаше нови идеи. А и не смееха да се обадят, току-виж
казали някоя глупост. Всички усещаха как заседателната маса се тресе все
по-силно от нервно подскачащото коляно на Шефа. А никак не им се искаше той да
побеснее съвсем и да грабне жезъла си.
Мина известно време. В залата цареше
мъртвешка тишина. Асистентите гледаха как ушите на Създателя все повече се
зачервяват и мълчешком редяха молитви. „Моля те, Създателю, помогни на нашия
многообичан Създател да се освободи от натрупания от корпоративната работа
стрес и да си стане благ и всеопрощаващ, както едно време! Моля те, не му
позволявай да хване жезъла... само не и жезъла! Амин!”.
И тогава Хремавият не издържа на
напрежението. Мощна кихавица процепи тишината. И послужи като спусък. Очите на
Главния се наляха с кръв, той рипна от мястото си, като в движение извади изпод
робата си страховития гръмовержки жезъл. Нададе боен вик „Ааааааааааааа!
Рисайкъл бин за ваааааас!” и хукна из вселената, като стреляше наред.
Планетата Земя се изпари за секунда. Никой
там дори не разбра какво се е случило. В един момент земните жители четяха
новината, че от НАСА отложили края на света. В следващия – на мястото на НАСА и
земните жители имаше няколко прашинки. После дойде ред на останалите планети от
Слънчевата система и на самата звезда. И така, Създателят подкара наред всички
свои творения по схемата „изстрел – прашинка”.
Накрая, тъй като не беше останало нищо и
Творецът нямаше къде да съществува, изчезна и той самият. Прашинките бавно се
стелеха във вакуума и полека се приближаваха една към друга, докато всички се
събраха на едно място.
Мина време, но никой не знае колко, защото
там времето не течеше. Кълбото от прашинки се нагряваше все повече, докато
накрая не издържа и се взриви. Това беше един наистина Голям взрив! А когато
пушекът и останалите ефекти от него се разсеяха, насред чисто новата вселена
седеше Създателят и замислено триеше лицето си от чернилката.
Той погледа благодатното нищо, разпростряло
се до безкрайност около него, после вдигна жезъла си и усмихнато каза:
Няма коментари:
Публикуване на коментар