Мама ще те стопли

 

Недостроените сгради изглеждат също толкова зловещи, колкото изоставените. Особено нощем, когато през кухите им прозорци свободно нахлува луната и изкривява очертанията на струпаните боклуци и стърчащите железа. Рушащите се къщи пазят спомен за гласове, усмивки и аромати. Незавършените са... отчаяни.

Момчето бе твърде малко, за да мисли за такива неща. То просто искаше да се скрие някъде. Ноемврийската нощ беше студена, във въздуха се полюляваха заблудени снежинки. Детето беше с яке, но все пак трепереше. Сигурно трябваше да се върне вкъщи. Но изпитваше ужас при мисълта за това.

Чичо Велико го беше хвърлил към стената. Не го правеше за пръв път. Винаги после го болеше много, а майка му дълго го държеше в прегръдките си, галеше челцето му и подсмърчаше тихо. Опитваше да прикрие риданията си, но малкият Кирчо усещаше едва сдържаното разтърсване на тялото ѝ. На шест все още винаги знаеш какво чувства майка ти.

Беше я питал неведнъж, когато оставаха сами:”Не може ли да си отидем?”. Но майка му само поклащаше тъжно глава и очите ѝ се препълваха. А щом тя нямаше отговор, значи никой не можеше да помогне. Кирчо смътно си спомняше баба си. Тя почина, когато той беше на три. Други роднини не познаваше. Нямаше представа и къде е баща му. На въпросите за него майка му отговаряше отново с познатото тъжно поклащане на главата.

Кирчо се запита дали тя е добре. Тази вечер, след като ужасният чичо Велико го сграбчи за дрехите и го метна в стената, майка му се притече да го прегърне.

- Остави го тоя червей, само хленчи! – изръмжа онзи с накървавени очи. – Ела ми нарежи салата!

Майка му му хвърли бегъл, насълзен поглед и изчезна в кухнята. Малко по-късно, когато омразният чичо почна да обръща ракиите оттатък, тя се върна, вдигна го, опипа го за счупено, нахлузи му якето и го поведе към входната врата. Кирчо я погледна и видя увеличаващата се подутина под окото ѝ и странно променената форма на носа.

- Слушай сега! – изшептя майка му. – Ще отидеш в полицията. Върви по улицата към детската градина, но преди да стигнеш градината, завий наляво. Запомни ли? Там ще повървиш десет минути и после веднага вдясно, в първата уличка. Полицията е до болницата, ще я видиш. Разкажи им всичко и ги доведи. Нали помниш нашия адрес? Пък ако не можеш да намериш полицията, скрий се в детската градина. Разбра ли?

Кирчо кимна. Поколеба се малко и с треперещо гласче каза:

- Ела с мен, мамо... Нека да избягаме...

- Не бива, миличък - въздъхна тя. – Ако види, че ме няма, ще ни подгони. А така ще му кажа, че спиш. И... Кирче... много те обичам!

Прегърна го силно и го избута през вратата. Усещаше, че тази вечер у Велико клокочи лудост. Затова изпрати малкия навън. Нямаха съседи, на които да разчита. В момента нощните улици бяха по-безопасни за нейното дете, отколкото домът му. Сигурно щеше да се скрие на завет до сутринта, тогава щеше да го прибере. Той отлично познаваше пътя до детската градина. Ако пък успееше да доведе помощ, е... тогава значи е било писано най-сетне да поправи тази грешка с Велико.

Кирчо тича по целия път до детската градина. Когато обаче се отклони от познатата улица, крачката му стана по-колеблива. Наоколо не се виждаха хора, само веднъж от една шумна, осветена кръчма излязоха двама олюляващи се мъже. Малкият побърза да се прилепи до стената на някаква къща, за да не го видят. Той знаеше колко страшни могат да бъдат пияните.

Струваше му се, че са минали няколко пъти по десет минути, но не виждаше пресечка, нито болница. Нито полиция. Нямаше и кого да попита. Залута се между сгради и градинки, после стигна до някакъв недовършен строеж. Кирчо не знаеше, че това бе новото крило на болницата. Преди три години средствата бяха се изчерпали и обектът беше замразен, да чака по-добри времена. Но те все не настъпваха. И голият бетонен скелет продължаваше да стърчи в задния двор на болничния комплекс.

Студът стана режещ, снежинките се умножаваха. Детето спря за миг, да си почине. Обзе го отчаяние. Много беше изморен. Искаше да се стопли. Искаше у дома, при мама... Първата сълзичка се търкулна по бузката му, после малкият се разплака с глас. Юмручетата му размазваха сълзи и сополи по зачервеното от студа личице.

Отнякъде нещо изшумоля и накара плача му да секне. Мярна му се някакъв силует. Май се приближаваше голямо куче. Или някой пиян? Изпаднал в ужас, Кирчо скочи и бързо се шмугна в недостроената сграда. Сви се в някакъв ъгъл, а сърцето му биеше лудешки.

Мина известно време. Тук не духаше толкова и студът се усещаше по-малко. Момчето почна да се успокоява. Щеше да остане до сутринта, а по светло щеше да потърси пътя към дома. Утре навън щеше да има хора. А щом веднъж му покажеха как да стигне до детската градина, нататък щеше да е лесно.

Почти се бе унесъл, когато дочу стъпките. Не много тежки, но някак провлачени. Сърцето му отново забумтя в ушите. Сви се още повече и се заоглежда. Лъхна го миризма на пръст и на още нещо, нещо като развалено ядене. В помещението влезе някой.

В този момент луната услужливо огря през прозореца. Беше жена. Не много висока, с дънки и яке. Качулката закриваше лицето ѝ. Подаваха се само няколко руси кичура. Дори в тъмното дрехите ѝ изглеждаха много мръсни. Явно, миризмата идваше от нея.

Жената също видя Кирчо. Направи крачка към него, но той изскимтя ужасен. Гърлото му се бе свило и викът просто не можеше да излезе. Тогава тя въздъхна, от което гадната миризма се разнесе на талази. Отдалечи се и седна в отсрещния ъгъл. Лунната светлина не достигаше там и силуетът ѝ едва се различаваше.

- Как се казваш, момченце? – попита жената. Гласът ѝ беше много странен, сякаш някой я бе стиснал за гърлото.

- Кирил – отговори малкият разтреперан.

- А защо не си у дома, при майка си?

- Мама ме прати да търся полицията, но аз се загубих.

- Полиция? – скочи ненадейно непознатата. Опитът ѝ да повиши тон премина в писък. Кирчо се разтрепери отново.

- Заради чичо Велико... – опита се да обясни той.

- Какво е направил?

- Бие ни. Мен ме хвърля в стената.

- Полиция! – викна отново жената. – Полиция за насилниците! Бият, душат... убиват...

- И теб ли някой те е бил? – прошепна момчето.

Жената се разсмя тихо.

- Не, миличък. Мен ме удушиха.

- Как така? – изуми се Кирчо. – Ами как си жива?

- Не съм – отговори тя. После отиде до прозореца и свали якето си.

При вида ѝ в гърлото на момчето се надигна писък. Тялото ѝ бе в напреднало разложение. Месата ѝ висяха на парцали, ведно с разпадащите се дрехи. Носът ѝ бе силно изтънен, зъбите – оголени, а очите напълно безжизнени. Цялата беше изпоцапана с пръст. Кирчо скочи и се затича навън. Но, след всичко преживяно вечерта, силите не му стигнаха. Ужасът го надви. Краката му се подкосиха и пред очите му причерня.

Свести се в ръцете на русата жена. Тя го бе наместила на коленете си и го придържаше с майчинска нежност. Калната ѝ, съсухрена ръка галеше челото му. Отново беше загърнала якето си и страшното ѝ лице не се виждаше.

- Шшшт, бъди спокоен - тихо каза тя. – Нищо лошо няма да ти направя.

И изведнъж детето разбра, че може да ѝ вярва.

- А защо си такава? – попита с любопитство.

- Защото съм под земята вече три години.

- Добре де, ама ако си умряла, защо можеш да ходиш и да говориш?

- И аз не знам точно. Много исках да се върна и да си намеря детенцето, сигурно затова. И веднъж се оказах тук и така досега.

- Ти детенце ли имаш?

- Да, на една годинка. Сега трябва да е пораснало.

- А кой ти направи... това?

- Бащата на детенцето. Работеше тук, преди да спрат строежа.

Кирчо се обърка.

- Но той нали е бил татко на детето ти? Защо не сте се обичали? Нас с мама чичо Велико ни бие, но той не ми е татко.

- Понякога и татковците са лоши, Кирчо – въздъхна жената. Отвратителната воня се разнесе наоколо, но малкият бе престанал да ѝ обръща внимание.

- Моят е добър – отсече той. – Но не го знам къде е. И ти си добра майка.

Безжизнените очи светнаха мигновено в тъмното.

- Искаш ли да ми станеш дете?

Изкушението беше толкова голямо. Бе я измъчвало през цялото време, а ето че сега малкият неволно ѝ даваше повод. Изобщо нямаше да е трудно. Щеше да стисне малкото вратле и после да завлече детето със себе си във влажната пръст. Никога повече нямаше да е сама. Покоят щеше да дойде при нея. Това бе търсила през безкрайните три години. Вдигна ръка и посегна...

Тогава малкият каза категорично:

- Аз те харесвам. Но мама има нужда от мен, да я спася.

Русата жена въздъхна и отпусна ръката си:

- Ще я спасиш, миличък. Ти си един малък герой.

- Спи ми се... – отрони той в отговор.

 

Цяла  нощ оживялата мъртва събира наоколо изхвърлени парцали и ги трупа около детското телце. Така ѝ се искаше да може да го прегърне и да го стопли, но не бе способна на това.

Преди разсъмване го изведе навън и му показа пътя за полицейския участък. Кирчо се притисна до нея с благодарност, без изобщо да забелязва мръсотията.

-                 Ти си прекрасна майка - прошепна той. – Благодаря!

 

В полицията никой не обърна внимание на приказките на момчето за мъртвата жена. Отдадоха ги на преживения стрес.

Но тя е още там и чака своето детенце, за да го вземе със себе си.

към страницата

Гурме

 

Това дори не е сепаре. Направо си е стая за вип-гости. Тримата отпиват бавно от тумбестите чаши. Уиски без лед, от специалния резерв на заведението. Мълчат. Разпускат.

- Надявам се стажантът да не направи някоя беля – вяло казва един от тях. За разлика от другите двама, той е на дежурство тази вечер.

- Какво толкова ще стане? – отбелязва седящият срещу него, младолик мъж с кръгло лице. Дежурният свива рамене. Не отговаря. Вместо него се намесва третият:

- Най-много да умори някого. Но аз безсмъртни не познавам. Накрая всички идват при мене.

Тримата се разсмиват. Младоликият се вглежда в питието си, после бавно изрича:

- И все пак, понякога ми се иска хората да разберат колко са задръстени мозъците им от предразсъдъци... Като страха от смъртта например.

- И като почитта към телата на мъртвите – добавя Патологът.

- Е, сега, колкото за умрелите, не можеш да очакваш от обикновените... – започва Дежурният, но Младоликият го прекъсва:

- Моля ти се, колко такива сме нарязали с тебе в университета? Те са просто купчини месо, като в кланица. Разлагат се по същия начин, както свинското и рибата.

Дежурният не възразява повече, само кима в знак на съгласие. След малко се обръща към Патолога:

- Като стана дума, тази вечер ще имаме ли...?

- Естествено - усмихва се той. – Даже изненада съм ви подготвил.

- А, супер - възкликва Младоликият. – Нещо ми липсва тръпка напоследък. Скучая.

- Сигурно затова ти идват идеи да просвещаваш простосмъртните. Но погледни го от другата страна. Висшето знание не е за всеки – снизходително произнася Патологът.

Дежурният добавя:

- Какъв елит ще сме, ако тръгнем на всеки да отваряме очите? Пък и простият човек трудно ще приеме тези истини.

- Да бе - съгласява се Патологът. – Представи си да убеждаваш някоя набожна бабишкера, че забраната за инцест е цивилизационен предразсъдък.

- Именно! – вдига пръст Младоликият. – Или пък канибализмът. Толкова животински видове са канибали...

- Еее, ти пак си дойде на думата – ухилва се насреща му Дежурният. – Май си много изгладнял тази вечер.

- И аз като тебе съм гладен за тръпка. А колегата скоро не ни е доставял такава.

- Това да не ви е месарски магазин? – докача се Патологът. – Повечето органи са увредени. Или ви се е приял стеатозен черен дроб?

- Тъкмо ще има в какво да се пръжне – шегува се Младоликият. – Но извинявай, прав си. Пък и чувам, че напоследък нещо са ви погнали там.

- Вярно е - изсумтява Патологът. – Единият санитар да вземе да удуши пациентка. Докарали му я в летаргия, а като дошла на себе си, нашият я стиснал за гушата. Паникьосал ли се е, що ли... и сега заради него ни дебнат.

- Е, няма да е завинаги - потупва го утешително по ръката Дежурният. После въздиша и поглежда златния часовник на ръката си. – Боже, кое време стана! Дали са готови да ни сервират, че аз трябва да се върна в отделението все пак.

- Спокойно де, ще се върнеш – проточва с досада Патологът. – Ей го къде е, през улицата.

Той се подава през вратата и разменя доверително няколко думи със собственика. След минута възрастният мъж се връща. Носи сребърно блюдо с похлупак. Оставя го затворено и дискретно се оттегля.

Всички мълчат. Накрая Дежурният не се сдържа.

- Е... какво е? С какво ще ни изненадваш?

- Ще ви кажа – Той ги оглежда бавно, един по един, сякаш иска още да увеличи напрежението. – Нали знаете как често сме си говорили колко е жалко, че сме принудени да дегустираме само вътрешни органи.

Двамата кимат.

- Много ясно – обажда се Младоликият. – Цялата мускулна маса е видима, не можеш да рискуваш да отрежеш парче месо.

- Представи си само да изпратиш покойника вкъщи без бут например. Близките ще вдигнат врява до небесата – намесва се и Дежурният. – Сякаш пък няма да го приемат в рая без тоя бут...

- За това говорим – продължава Патологът. – А винаги съм мечтал да узная какъв е вкусът на човешкото месо, не само на карантиите.

- Да де, но няма начин...

- Има! Аз го открих! Има едно парче месо, което може да се вземе, без никой да забележи.

И той тържествено вдига капака. В подноса, върху канапе от свежа зелена салата, красиво са подредени изпечени на скара езици. Младоликият и Дежурният ахват в един глас.

- Как се сети?

- Страшен си!

- Такъв съм си – скромно кима Патологът.

После взема щипката и почва да сервира.

към страницата

Моята ледена принцеса

 

Йончо току-що беше измил големите каменни маси. Бяха готови за телата. Винаги бе смятал, че те много си подхождат. Студените маси и студените тела. Но тази вечер масите бяха самотни. И Йончо скучаеше.

Той прегледа доклада на санитаря от дневната смяна и изфуча презрително. Колегата му отново бе написал куп дежурни глупости. Личеше си, че не осъзнава смисъла на тяхната професия, не чувства творческия ѝ дух.

Те бяха първите, които докосваха мъртвите, след като някоя санитарка, в някое отделение, бе метнала чаршаф върху лицата им. Те бяха и последните, които ги подготвяха за срещата с опечалените близки. И със земята. Това бе романтично. И важно.

Именно то беше причината Йончо да работи тук. Всъщност, той имаше свястна диплома и въобще не беше некадърен. Но никъде не се задържаше на работа. Навсякъде се чувстваше зле. Освен тук, при мъртвите.

Леденината на кожата им, винаги по-студена от температурата в стаята, беше толкова аристократична. Абсолютната им неподвижност ги правеше да изглеждат като произведения на изкуството. Можеше да ги гледа до безкрайност. Обичаше да ги докосва. В тях нямаше злоба и гняв, нямаше съпротива и презрение. Те можеха да слушат по цяла нощ какво им разказва. Никога не му казваха не. Бяха... най-добрите приятели, които бе имал някога. Затова Йончо им се отплащаше с нежност.

Наближаваше един часът. В моргата беше все така тихо. Санитарят се прозя, захлупи на бюрото книгата, която четеше и се приготви да си ляга. Но изведнъж наостри уши. Не можеше да сбърка този звук. Насам идеше линейка.

Посрещна екипа на вратата.

- Какво ми носите, момчета?

Шофьорът се ухили към фелдшера, докато дърпаше носилката:

- Ще му хареса, а? Как мислиш?

Медикът го потупа по рамото:

- Булка, булка ти водим, Йончоооо! Хайде подписвай документите, че ни чакат адреси!

Метна на бюрото свитък формуляри, после тримата се заеха да преместят на една каменна маса тялото, опаковано в затворен черен чувал. Раздразнен от подигравката, Йончо почти не чуваше как фелдшерът обяснява:

- Отидохме по сигнал. Лежеше си на една пейка, кротко-кротко. Млада изглежда и няма никакви видими следи от насилие.  Криминалистите дойдоха, нащракаха си снимките и казаха да я вдигаме. Насочвай я към съдебната. И да не вземеш да я съблечеш, може да се наложат проби от дрехите.

- Няма, няма - разсеяно отговори Йончо.

Едва дочака линейката да замине. Старателно заключи, после изми ръцете си и седна на бюрото. Първо документите. Едно по едно. Така е най-сладко.

В омачканите листи нямаше нищо интересно. Самоличност неизвестна. Причина за смъртта неизвестна. Видима възраст 40 години. Йончо попълни внимателно журнала, после нагласи жетона с номер и се насочи към залата. Отново изми ръцете си и посегна към ципа. Сваляше го бавно, наслаждавайки се на всяка подробност, която се откриваше пред очите му.

Черна коса, абсолютно права. Все още не беше изгубила жизнеността и гъвкавостта  си, значи жената не бе мъртва отдавна. Нормално чело, гладко, без пъпки. Оформени вежди. Скоро изскубаните косъмчета щяха да избият и естествената форма щеше да се възстанови. Йончо обичаше естествеността. Очите бяха затворени. Може би по-късно щеше да се осмели да раздалечи с пръсти клепачите и да види цвета им. Но по-късно. Едно по едно. Нослето вирнато, устните – тънки. Беше не просто прекрасна. Беше съвършена.

Санитарят продължи да смъква ципа на чувала с убийствена бавност. Този своеобразен стриптийз го преизпълваше с трепет. Не усети кога ѝ заговори:

- Дразниш ме, а? Дразниш... Искаш да съм само твой? Да жадувам да те видя? О, принцесо... каква мръсница си! Моя си... „Булка ти водим, Йончо“! Нещастници! Какво разбират те?

С треперещи пръсти санитарят докосна изстиналата плът на жената. Още не бе достигнала оная пареща студенина, която стряска. Но имаше време. Нали цялата нощ бе пред тях?

Той погали бавно лицето ѝ, прокара върха на показалеца си по устните ѝ. Постави длан отстрани на шията ѝ, там, където обикновено се усеща пулсът. Не почувства нищо. Притвори очи, блажено усмихнат и остана така.

Мъртвата беше облечена простичко – пола, блузка, сандали. При полагането в чувала блузата се бе извъртяла и едната презрамка на сутиена ѝ се подаваше. Най-обикновена презрамка на бял сутиен.

- Играеш си на скромна, а? – прошепна Йончо в ухото й. – Но ние с теб знаем, че не си... Неее, изобщо не си. Не и с мен.

Щеше му се да може да я съблече. Обаче знаеше, че това може да му коства работата. Където пипаха криминалните, нямаше място за свободни съчинения. Но тя беше толкова изкусителна! Та нали много добре виждаше как го кани да я докосне, да я прегърне... да се наслади на мраморната ѝ красота.

Йончо надигна внимателно полата. Беше разкроена, какво толкова? Никой нямаше да разбере, че бе надникнал. Видът на пълничките ѝ бедра го накара да изгуби контрол. Нямаше да я съблича, нямаше да нарушава правилата... просто щеше да я прегърне, да я притисне... Разтрепери се. Нали тя беше неговата ледена принцеса? Ако можеше да говори, сега щеше да го моли да я вземе.

Той се покатери внимателно и притисна тялото в прегръдките си. Покри лицето ѝ с бързи, несръчни целувки. Зави му се свят от възторг. Усети, че боксерките му стават мокри, но това не го спря. Ръката му се спусна надолу и обхвана талията ѝ.

Внезапно дочу въздишка. Огледа се трескаво, колкото ужасЕн, толкова и разгневен. Но наоколо нямаше никой. В моргата все така беше бяло, студено и лъскаво. Сърцето му прескочи един такт. Бавно, много бавно Йончо сведе поглед надолу. Очите на мъртвата бяха лешниково кафеви. И не беше мъртва.

- Пусни ме... – прошепна тя отпаднало. – Пусни...

Бавно вдигна ръцете си, опря ги на гърдите му и се опита да го отблъсне. Но бе твърде слаба и не успя, а той беше в шок и въобще не му хрумна да се помръдне.

Жената облиза устните си и бавно, пресекливо заговори:

- Къде съм? Пак ли съм... изпаднала в летаргия? Ти... кой си?

Силите ѝ свършиха и тя млъкна. Но очите ѝ ставаха все по-будни и започнаха да шарят ужасено наоколо. Изглежда, започваше да разбира. Отново опря длани на гърдите на Йончо. Тялото ѝ се стегна.

Излязъл от шока, санитарят се вгледа в лицето на жената. Цветът му почваше да се връща. Кожата под дланите му се стопляше, мекотата ѝ бе осезаема. В душата му се надигна отвращение. Неговата принцеса се бе превърнала в жаба. Противна, мърдаща, гнусна жаба.

- Колко си грозна! – проплака той.

После впи пръсти в шията ѝ и стисна.

към страницата

До сутринта да е готово

 

Пръсти. С изкривени от артрит стави. Със суха, мъртвобледа кожа. Сбръчкани, сгърчени, вдървени. Ноктите почупени, пожълтели.

Пръстите пълзяха по тялото ѝ. Диана се опитваше да им се изплъзне, но те я намираха. Докосваха я мазно, противно. Опитваха се да проникнат в нея. Мъчеха се да пробият дупки в кожата ѝ, да се настанят между вътрешностите, където да шават безспир...

Отвори уста, за да изкрещи и две ръце веднага се набутаха вътре до китките. Кожата им бе трошлива, като изгоряла хартия. Миришеха на спирт и изпражнения....

Shit! Диана се изправи рязко на стола. Сърцето ѝ бумтеше със 140 удара в минута. Как бе могла да заспи точно сега? Чакаше я толкова работа!

Стана, за да си вземе кафе. Зави ѝ се свят и се подпря на студената стена. Това помогна. Искаше да дойде по-бързо на себе си, за да може да приключи и да се махне оттук. Оставаха ѝ само досиетата от аутопсиите.

Младата жена сбърчи гневно добре оформените си вежди. Нямаше никакво желание да се занимава с това. Дяволите да ги вземат ония тъпаци от партиите! От всичките! Само сменяха и сменяха началници. Дойдат ли на власт – и хайде! Веднага почваха да уреждат своите си хора! И въобще не ги интересуваше как съсипват животи.

Бяха минали едва три дни, откак доктор Ненков не беше завеждащ отделение, а на Диана ѝ се струваше, че са три години. Кошмарни години. Когато главният лекар представи новия шеф, всички погледи на колежките се стовариха върху нея. Тя вирна глава и се опита да не забелязва злорадството, но то я заливаше отвсякъде. Твърде много време хубавата секретарка на отделението се бе умилквала около началника, докато другите вършеха работата ѝ. Тук никой не я обичаше.

Затова и старшата сестра с особено задоволство ѝ съобщи в края на дневната смяна, че завеждащият д-р Киров иска утре в седем сутринта всички разпечатки с анализите за месеца на бюрото си. Това означаваше да работи до късно и най-вероятно да пропусне купона за Хелоуин, който си бяха спретнали с компанията. С каква радост би хвърлила в мутрата на дъртия молбата си за напускане! Но имаше да плаща семестриална такса, а д-р Ненков не ѝ вдигаше телефон.

Диана наплиска още веднъж лицето си със студена вода, притича до машината за кафе, после се настани пред екрана. Дори не беше сигурна дали ще може правилно да обобщи тъпите данни. Тази част винаги я беше правил някой друг. Но нямаше смисъл да моли за помощ, която щеше да ѝ бъде отказана ехидно, затова почна да рови из менюто.

Като че ли успя да налучка правилните команди. По едно време програмата започна някаква странна обработка на данните, но бързо приключи, без да изгуби информация. Към полунощ ѝ оставаше да въведе още две досиета. Може би щеше да успее да иде на купона. Все пак, след дванадесет беше най-интересната част. Протегна се на стола и се наслади на изпукването на прешлените си. Стисна очи за миг, но веднага стреснато ги отвори.

Сигурно ѝ се беше сторило. Явно кошмарът още не я беше напуснал напълно. Иначе защо би видяла същите костеливи пръсти да се подават от монитора и да посягат към нея?

Разтърка очи, за да се разсъни. И тогава нещо докосна ръката ѝ. Нещо сухо, като изгоряла хартия.

Вътрешностите ѝ се вледениха. Диана притисна юмруци към очите си, стисна зъби, сви се на кълбо в стола. Не искаше да знае какво е това, искаше то да се махне. Сигурна бе, че си внушава. Умората си казваше думата. Да не бяха запивали до четири нощес, ама ха де?

Тя се опита да поеме дълбоко дъх. После щеше да почне тихичко да си пее, както в детството, когато оставаше на тъмно. И ужасиите щяха да изчезнат.

Две студени ръце хванаха китките ѝ и ги дръпнаха встрани. Неволно, Диана отвори очи. Насреща ѝ беззъбо се хилеше дребна бабичка с безизразни, покрити с млечнобяла ципа очи.

- Дзяк! – каза тя. – Аз съм баба Спаска.

- К-к-к... – успя само да изрече секретарката. Ледена пот изби от порите ѝ. Главата ѝ се замая.

- Не бой са, ба! Аз дОдах от тоз телевизор – додаде старата жена и посочи с костеливия си пръст монитора. На ръката ѝ имаше синини от игла. През отвореното деколте на синята ѝ нощница се виждаше груб шев, като от...

Аутопсия! Диана автоматично погледна към главата и там, зад ухото, между сплъстената, отъняла старческа косица, видя още един такъв шев. Отвори уста да изпищи, но веднага се сети за двете ръце от кошмара и я затвори плътно. Да можеше сега да влезе някой! Но нямаше смисъл да се залъгва, никой тук не се интересуваше от нея и никой нямаше да я потърси. 

Бабата продължаваше да се хили, после направи няколко танцови стъпки из стаята.

- Не ма ли позна? – попита дружелюбно тя. – История на заболяване 36724. Туй си го помня. Ей сега преди малко ми писа книжата. „Причина за смъртта - остра сърдечна недостатъчност”. Ама не ми беше време, не ми бешеее... Още малко ми трябваше, само за кръщенето на праунуката...

Старицата подсмръкна замислено, после беззъбата усмивка наново цъфна на лицето ѝ. Обърна се към монитора. Плазмата се движеше, издуваше се. Оттам се подаде друга сбръчкана ръка.

- Ха! Ей го и дядо Филю! – възкликна бабата. Тя хвана ръката и я задърпа. Снажен старец се измъкна от екрана, пуфтейки. Лицето му бе керемиденочервено, чертите – изкривени отляво. Той промърмори нещо и се запъти към  медицинската кушетка, провлачвайки крак.

- Недей тъй, ба Фильо! – сгълча го баба Спаска. – То, момичето, не е виновно! Даже може да...

И тук тя залепи беззъбата си уста на ухото му и му зашепна нещо.

- Стига ма! – възкликна на няколко пъти дядото. После обаче се замисли дълбоко, като от време на време почесваше Y-образния шев на гърдите си.

- Хм, бива, бива... – изрече неуверено накрая.

Диана не можеше да проговори, нито да помръдне която и да било част от тялото си. Само очите ѝ шареха в паника между двамата мъртъвци. 

Баба Спаска отново се приближи към свитата на стола секретарка. Диана заклати неистово глава в опит да я възпре.

- Не бой са, ба! – повтори отново тя. Но това никак не подейства успокоително на младата жена. – Виж го сега дядо си Филю. И на него не му беше време. Може да сме дърти, ама има още ляб у нас, ба!

- Тъй, тъй! – поклати глава в знак на съгласие старецът.

- Дядо Филю, история 36726, комшия ми беше у моргата. „ИМИ в БДСМА”, не знам какво е туй. Ама е хубав човек. И много му е мъчно, че не можал да си пробва от ябълката, дето я садил на село. Таман за пръв път щяла да зрее. И на сина си юбилея изпуснал...

Дядото направи крачка към Диана. Погледът му беше странен. Сякаш я гледаше... гладно. Косъмчетата на тила ѝ настръхнаха. А бабата продължаваше:

- Има и други като нас там, вътре. Ей сега идат. Тая вечер лесно се отваря портата. Ти знаеш ли, момиче, какво е да си идеш, пък да не ти е било време? Мислила си за утре, чакала си го, пък утрето пуф! Изчезва и не се връща.

Младата жена кимна с разбиране. В момента и тя не знаеше ще има ли утрешен ден за нея.

- Но ти ще ни помогнеш – не спираше да нарежда дъртата с лукав поглед. – Нали? Млада си, здрава си... Можеш да ни вземеш всичките.

- За какво... да ви помогна? – за пръв път успя да проговори Диана с пресъхнала уста.

- Ще ни помогнеш да се върнем. Не ни беше време.

Плазмата отново се раздвижи. После пръстите, изкривени от артрит, с пергаментова кожа и ронливи нокти, се насочиха към Диана. Тя се опита да изпищи, но не можа.

 

***

На другата сутрин д-р Киров влезе в кабинета си и първо провери за разпечатките на бюрото. Нямаше ги. Старшата сестра, която го бе последвала, попита злорадо:

- Да повикам ли Диана?

- Недей - каза завеждащият. – Аз лично ще я намеря и ще я уволня.

Той отвори тефтера и веднага откри телефонния ѝ номер. Беше го подчертал още вчера. Набра го със студена усмивка. Линията се отвори, но никой не отговаряше. Докторът се обади:

- Ало? Жекова?

Отсреща се чу радостен старчески глас:

.- Кой си ти, ба? Аз съм баба Спаска!

към страницата

Бабини деветини

 

Да се вардя да не заспя. Туй е най-важното сега. Заспя ли, край с мене. Нали вече видях как измряха ония. Само да мога да изкарам до утре. До визитация, пък тогава ще се мъча да кажа на докторицата. Ама как ще стане? Не мога да приказвам, не мога да шавна!

Гламавата доктор Лишкова! Да бе ме послушала, ама то инат! Думах ѝ толкоз пъти, докторке, влечащо цвете не се държи в стая. Виках ѝ, че не е на добре, даже хора мори, пък тя се хили: „Ами тука е реанимация, с цвете, без цвете – все мрат.” Бабини деветини било... На ти сега едни бабини деветини!

Туй цвете отдавна го видях, че не му е чиста работата. Растеше кат лудо, пък как миришеше! Толкоз хубаво не е на хубаво и туй хич не е измишльотина. Таквиз кат докторицата, дето се пишат много учени, все се смеят на бабините деветини. Обаче бабите хич не са глупави. Е като леля Зарка от родилно, много умна жена. И какви работи разправя! На времето някаква женица, Гинка, родила копеле. И като я накарали да го остави, тя да вземе да си сложи въжето. Леля Зарка вика, че я виждала, показвала се там на булките. Призрак демек! Ама никой не ѝ вярва на леля Зарка, като луда я гледат. И аз като ѝ рекох на докторицата за цветето, и тя тъй ме погледна. Много ти знае тя! Учени докторици, пфу!

Тука, при нас, всичките са пътници. Има, дето лежат като умрели със седмици и месеци. Все съм се чудила, в туй време сънуват ли, с господ ли си говорят? Нали уж светлина виждали. Някой път личи – сънуват. Кой се мръщи, кой пък се смее, сякаш ангели вижда. 

Имаше един дядо Жельо, той все сънуваше. Много ще да е видял в тоз живот. Все го гледах и му се чудех. И един път влизам и – оппааааа... дядото плаче насън. Ма като малко бебе мрънка. А онуй ми ти цвете се омотало около главата му.

Останах като гръмната. Тая заран то не беше толкоз дълго. Как отиде чак дотам? Пробвах да го махна и то, Господ ми е свидетел – взе да ръмжи. Като куче!

Леле, тъй се уплаших, бърже избягах до вратата. Като погледнах пак, цветето си беше, както заранта. Почудих се да не се побърквам, ама си знаех, че нищо ми няма, че цялата лошотия иде от него.

Взех да го следя, а то, гадта, си стоеше хрисимо. Някой път ми се престорваше, че нещо виждам – и все не бях сигурна! А старецът прежълтяваше от ден на ден. Той, вярно, си беше пътник. Ама аз си знаех, че не отслабва от болестта си. Онуй цвете му изпиваше силата.

Накрая го сварих умрял. Лежеше си мирно и тихо, ще речеш – дошло му времето. Да, обаче до главата му намерих листо от цветето. Тъй разбрах, че вярно съм видяла. Вещерското цвете беше стигнало до дядката и го беше утрепало! 

Не знам с кой акъл тръгнах да го нося навънка. Ама то пак ме заръмжа. После едно клонче се разшава и ме цапна през ръката. Как не умрях на място, не знам.

Излязох заднишком и оттам – право при шефката. Почнах я отдалече, казах ѝ за влечащите цветя. Де да я знам, че така ще се запъне? Не даде да го бутне никой, любимо ѝ било. А аз да съм престанела с бабините деветини, така рече. 

И аз престанах... уж де. Ама с четири очи следях онуй дяволско нещо. Тогаз докараха баба Танка. Обаче нейната сила май му беше малко. Взеха да му бледнеят листата, спря да расте. И нови клончета не му избиваха. Знаех, щото ги бях научила всичките до едно. Нали се дебнехме с оня звяр.

След туй и баба Танка замяза на восъчна свещица и накрая свърши. Не можех вече да търпя. Тая дяволска китка трепеше живи хора! Отидох пак при Лишкова. Тоз път залостих с гръб вратата и си казах всичко. Даже ѝ показах онуй листо. И пак нищо! Уж докторица, ама май хич не чактисва. Изгледа ме, както гледат леля Зарка от родилно и ми рече веднага да излизам отпуска. И после ще ме пратела при писихолог.  Демек, чалната съм нещо...

Като се върнах от отпуската, оная гад беше станала двойна. Цъфтеше, вонеше и беше уморила таман три баби и един дядо, разпитах Сийка. Без мене ептен се беше разпасал, вампирът му с вампир!

Докторицата ме дебнеше, ама аз гледах да не ѝ се набивам на очи. И без туй видях, че не взема от дума. Как щях да се оправям сама, не знам. 

Пак пробвах да го изнеса, пък то така зверски ме изръмжа, че чак ми стана лошо. Ами че уплаших се, и аз съм човек!

Няколко дена си блъсках главата. Най-сетне, таман преди да си тръгна от първа смяна, се подадох от вратата и засилих един камък по саксията. Чух я, че се строши, ама не се и обърнах. Нека Сийка да го чисти, на нея може и да не ѝ посегне.

Като отивам на другия ден, тая Сийка да вземе да му купи нова саксия и да го насади! Дожаляло ѝ... Божкеее, а като я знам как не обича цветя! Тъй разбрах, че тоз дявол може и да омагьосва хората. Сигурно и докторицата ще е омагьосало.

Вече разбрах, че трябва да го утрепя самичка. Стиснах зъби и грабнах саксията. Взе да ръмжи като мечка, после ръмженето се обърна на бучене и ми затули ушите. Хукнах към вратата.

А гадта взе да расте и да ме омотава. Стегна ми краката и ръцете. Повече не можах ни да шавна, ни да хвърля саксията. Яка беше гадината. Впи ми се в месата, после тръгна из косата, щях да умра. Сякаш че змии ми бъркаха в носа и в ушите, че и в очите даже.

След туй не помня нищо. Събудих се на кревата в тая стая. Не мога да шавна. Парлазирана съм май. Опазих се тая нощ, а сега чакам докторицата. Ама как да ѝ кажа, как?

Ей я на, седна на кревата. Мъча се да говоря, обаче май само си въртя очите. 

А докторицата говори на сестрата:

- Прилича на някакъв по-нетипичен инсулт. Подозирам, че тук имаме склероза на мозъчните съдове. Ти знаеш ли какви шантави неща ми говореше понякога? Например за ей това цвете, че пиело енергия от болните. Представяш ли си? Горката жена, да бях ѝ  пуснала някои изследвания...

Пише нейните си докторски работи и излиза. Дотука бях! Гадината се хили и мляска. Облизва се. Дотука бях... май по-хубаво да заспивам, да не се мъча вече.

Таман се унасям и докторката се връща.

- Сийке, ей за това цвете ти говоря. Занеси ми го в кабинета, на обяд ще си го прибера. – И обяснява на някого, май на сестрата: - Нали ти казах, че си преобзаведох спалнята. Идеално ще пасне там...

към страницата