четвъртък, 26 април 2012 г.

Еменският каньон и как два пъти не видяхме Негованския водопад - 2

Пътека за по-нататък не открихме. Сигурно можехме да тръгнем директно през гората, но малко се притесних, че в един момент, все така без табели, ще си стигнем до дома (Борово, Русенско) и после ще трябва някой да се връща за колата. 
На паркинга се замислихме. Не ни се тръгваше обратно, не ни се искаше да се предаваме толкова лесно. И решихме да тръгнем по коритото на реката, ей така, докъдето може. В края на краищата, тя беше доста пресъхнала и можеше да се преминава свободно.  



Тук ни чакаше истинската изненада. Оказа се, че няколко десетки метра височина делят два съвсем различни свята, невидими един за друг. Реката беше невероятна, сякаш се намирахме насред планината. Огромни камъни, покрити с мъх, заоблени от вековните ласки на водата. Влажни зелени треви и сред тях греещи ярки дребни цветя. И водата, ту спокойно плъзгаща се по камъните на два сантиметра дълбочина, ту разпенена в бързеите и ниските прагове. Наоколо се носеше прохлада, въздухът беше свеж. Ухаеше на река, а това е аромат, който не може да се опише, също както този на морето.
Прескачахме от бряг на бряг, от камък на камък. Ненадейно се натъквахме на разливи и вирове, после пак виждахме тънки ручейчета, процеждащи се тук-там между скалите. Чудехме се как така водата е ту много, ту малко, но реката явно си знаеше работата, нали я е вършила хиляди години. 


 
Бреговете ставаха все по-отвесни. На места можеше да се навлезе на 5-6 метра навътре в гората, но другаде всичко наоколо беше само скали. На известно разстояние от водата се срещаха все същите блестящобели валуни, покрити с тъмнозелен мъх. Изглежда реката помнеше и по-добри времена.  


После отново чухме бученето. Коритото стана по-тясно и стръмно. И вече нямаше нито брегове, нито камъни, по които да се придвижим. Отново бяхме на крачка от водопада. И отново нямаше да го видим. 


 
Не знам защо, но този път не съжалих. Душата ми бе изпълнена с красота. И с прозрението, че понякога изминаването на пътя към целта носи по-голямо удовлетворение от самото й постигане.
Върнахме се и преди да тръгнем, се качихме до пещерата. Еменската пещера не е предназначена за посетители. Без подготовка може да се стигне само до входа й. Там живеят няколко вида прилепи, всичките защитени и всичките много намалели като брой. Видях ги, накацали по таваните, малки, тъмни и толкова беззащитни. На стената бяха закрепени няколко табели, обясняващи за прилепите и призоваващи да не се нарушава спокойствието им. Снимки не направихме, точно по тази причина. За съжаление, не преписах и авторите на табелите. Имаше от спелеологично дружество, както и от децата от едно търновско училище. И те струваха много повече от лъскавата табела при входа.

Нели Цветкова