вторник, 9 октомври 2012 г.

Някаква си котка





Марга окачи новото пъстро перде на прозореца, подреди диплите му и се отдръпна назад да го огледа. Селската къща беше стара, такива прозорци отдавна не се правеха – с гъсто разположени рамки, малки стъкла и голям, вдълбан в стената перваз, на който можеха да се подреждат саксии с цветя. Точно такова перде пасваше тук – шарено и весело.
Младата жена се усмихна. Бабината й къща ставаше все по-хубава от ден на ден. Откакто реши да се пренесе да живее тук, Марга не спираше да чисти, да подрежда и да подновява. Постара се да запази атмосферата от детството си, но все пак внесе и някои съвременни елементи. Един от тях беше компютърът, на който работеше. Издържаше се като преводачка. Но отскоро, без да иска, се беше сдобила и с нова професия.
Преди известно време Марга и съпругът й катастрофираха. Той загина веднага, а тя изпадна в кома. Когато се събуди, вече знаеше, че животът е нещо съвсем различно от това, което бе мислила по-рано. Новопридобитата ясновидска дарба напълно обърка живота й. Затова младата жена реши да дойде да живее в старата селска къща, която баба й й бе завещала. Тук, където бе била най-щастлива в детството си, тя се надяваше да намери себе си и сега.
Съседите я приеха топло. Повечето от тях я познаваха от малка. Някои бяха дочули за премеждието и последствията от него, но не си позволяваха да повдигат темата. Самата Марга се чудеше какво следва занапред. Тя си бе поставила за задача да подреди новия си дом и вече го беше направила. А сега? Трябваше ли да открива кабинет? Или може би да си направи някакви изследвания? Нали имаше такива институти, беше чувала, че замервали нещо, но никак не беше в час. И да я питаха, нямаше представа как да им обясни какво вижда и чувства.
Днес обаче тя реши да се не занимава с този проблем. Току-що бе приключила с шетнята и й се полагаше почивка. Селото се намираше близо до града, а извън него имаше чудесен парк с малко езеро. Той беше любимо място за почивка на гражданите, затова кметът на общината се беше погрижил да има редовен транспорт дотам, особено в почивните дни. Когато се запознаха с Ангел, двамата бяха идвали тук един-два пъти. После все се канеха и така и не се наканиха. Сега обаче това се оказваше за добро. Иначе как би се справила със спомените? Твърде скоро беше... Откак я изписаха от болницата, още не си беше ходила в апартамента, където живееха двамата. Даде ключа на майка си и я помоли да й донесе дрехите и някои вещи. Не бе готова да се изправи срещу загубата. Днес искаше само да разпусне.
Добре щеше да й се отрази едно такова разтоварване. Денят беше работен, нямаше да има много хора. Младата жена знаеше, че зеленината около езерото е свежа и сочна, а въздухът – опияняващ. Метна в чантата си пакетче солети и мобилния телефон. Гледаше винаги да отговаря навреме на обажданията. Знаеше, че майка й се тревожи. Само да не вдигне веднага телефона и тя решаваше, че нещо фатално се е случило с нея. Майки, какво да ги правиш?
Беше вече на портата, когато по улицата се зададе момче. Около тринадесетгодишно, то бе дребничко и луничаво. Облечено беше спортно, както се обличат всички тийнейджъри. На гърба си носеше раница. Като видя Марга, че се готви да излиза, то спря на място. Постоя малко, после сякаш събра смелост и забърза към нея.
- Извинете, - провикна се момчето. Мутиращият му глас прозвуча кресливо и то се изчерви.
- Да, кажи? - отговори Марга.
- Вие... тук ли живеете? На номер шестнайсет?
- Да, това е моята къща. А ти кого търсиш?
- Вие ли сте... Марга? – момчето сниши глас някак доверително. – Дето... дето сте гадателка?
Младата жена се поколеба. Тя очакваше, че клюката ще се разчуе, но досега никой не я беше безпокоил в дома й. Освен това.... някакво момче? Откога тринадесетгодишните се занимават с ясновидки? Но любопитството й надделя.
- Аз съм Марга. Мен ли търсиш?
Луничавото момче се усмихна.
- Изобщо не сте страшна.
- Охо? Страшна ли трябваше да бъда? Я ми кажи сега, ти как се казваш?
- Кой, аз ли? Аз съм Мишо. Михаил де.
- Е, приятно ми е, Мишо. А ти... откъде знаеш за мен?
- От едно момиче от нашия клас. Деница се казва. Тя има баба тук. И ми разправяше, че до баба й живеела ясновидка.
- Ясно, това трябва да е баба Денка. А за какво ме търсиш?
- Аз... заради котката.
- Котка? – вдигна вежди Марга.
Мишо се смръщи.
- Точно така, котка. И нашите така казаха: хайде сега, някаква си котка.
- Ама аз не съм... – опита да се защити младата жена.
- Обаче си го помислихте! А Петинка плаче.
Марга отвори отново портата.
- Виж сега, я нека да влезем вътре и там ще ми обясниш всичко отначало докрай. Първо ми кажи, ти как стигна дотука. Пускат ли те да пътуваш сам? – докато му говореше, тя го поведе към градинската пейка.
- Не съм сам – с леко виновен тон каза момчето. – С класа сме на екскурзия в парка. Обаче аз се отделих, за да Ви намеря.
- Разбирам. Е, после ще те придружа до парка. И без това бях тръгнала натам. Кажи сега за котката.
- Ами котката е на Петинка. Петинка е сестра ми. Тя е на седем. Има я от малко коте. И сега тя изчезна.
- Котката, нали?
- Е да де, котката. Няма я от две седмици. И сестра ми плаче. А нашите не искат да я търсят. Аз обикалях, но не можах да я намеря.
- А аз с какво да ти помогна?
- Ами не можете ли да кажете къде да търся котката? Тя се казва Мелинда, викаме й Мели.
Марга се замисли. Цялата тази история с ясновидството досега бе изглеждала някак... импозантна. Загадъчно същество от отвъдното я бе посветило в знанието. Бе предсказала човешка смърт. А сега... котка. Хм, наистина, някаква си котка.
После младата жена си спомни за Жорко. Той беше малък, топчест, с клепнали уши и щом я видеше, почваше дружелюбно да маха с опашка. Един ден кученцето изчезна някъде, а родителите й казаха:”Не се разстройвай сега за някакъв помияр!”. А тя страда месеци наред и най-страшното в мъката й беше, че нямаше с кого да я сподели, защото никой не я разбираше.
- Добре, Мишо, нека да видим дали мога да направя нещо за Мелинда. Случайно дали не носиш със себе си някаква нейна играчка? Или може би някоя вещ на сестричката ти?
Момчето се отчая.
- Аз не знаех. Значи няма да може? Ей, че съм глупав, всичко развалих! А утре изписват Петинка от болницата и толкова много исках да я изненадам!
Марга го изгледа:
- Защо е в болницата сестра ти?
- Не знам. Някакви изследвания й правят. Ама на мен не казват. Тя все седи вкъщи, не може да излиза. Затова толкова й е мъчно за Мели.
Докато говореше, момчето ровеше в раницата си. После възкликна:
- Гледай я тая Петинка, пак ми е сложила в раницата ментови бонбони! Не ги дояжда и ми ги слага. После лепнат...
Но гласът му не изразяваше никакво раздразнение. Само обич. Топлина се надигна в гърдите на Марга. Тя взе от момчешките ръце лепкавото пликче и се съсредоточи. После се усмихна широко.
- Мишо, виж сега какво ще ти поръчам. Като се прибереш, слез в мазето на входа. Ходил ли си? Там коридорът трябва да прави една чупка. Има едно малко, тясно местенце, което не се вижда, ако не надникнеш специално. Иди там и ще намериш Мелинда. – Усмивката й стана дяволита: - Заедно с котенцата й.
- Котенца ли? – подскочи момчето. – Ама наистина ли? Колко ще се радва Петинка! Олеле, нямам търпение да се прибера! Благодаря Ви, госпожо! Ами... колко струва? Аз тук имам пари, дето съм си събирал... – и почна да рови в раницата си.
- Почакай, няма нужда – протегна ръка да го спре Марга. Докосна го и застина на място, ударена от внезапното видение. Малкото момиченце не ходеше случайно по болници. За нейните родители се беше сбъднал най-ужасният кошмар. Детето им беше болно от левкемия. Ясновидката почувства цялото им отчаяние и страх, очите й се насълзиха. Видя, че Мишо я гледа изпитателно и си наложи да се съвземе. Опита да надзърне в бъдещето, да потърси лек. Можеше да убеди момчето да доведе родителите си, само ако знаеше, че ще им даде малко надежда... Не беше сигурна как да го направи, но толкова много искаше да узнае какво предстои!
И тогава видя. На малкия герой предстоеше още веднъж да спаси сестричката си. Този път не от самота, а от смърт. Момчето от видението стоически понесе цялата процедура по даряване на костен мозък и дори намери сили да утешава малката Петинка.
- Нищо няма да ми плащаш – повтори тя. – Ти си прекрасен брат. Кажи на вашите, че ти можеш да излекуваш Петинка. Хайде сега, бягай, че учителката ще те търси.

***
Една вечер, около три месеца по-късно, пред портата на Марга спря кола. Тя тъкмо беше приключила с клиентите. Надяваше се тези да не я забавят много. Беше изморена. В двора влезе семейство с две деца – момче и момиче. Момиченцето беше бледичко, изглеждаше, сякаш се възстановява от тежка болест. Когато погледна момчето, Марга ахна. Беше Мишо, първият й клиент. Усмихнат до уши, той дърпаше майка си и сочеше към вратата. Ясновидката излезе навън.
- Здравейте! – каза тя.
- Здравейте – отвърна майката. – Извинете, ако ви притесняваме по това време, но...
- Мишо ни разказа всичко. Идваме да ви благодарим. – намеси се съпругът й.
- Няма нужда, аз... – запъна се Марга.
Тогава малката Петинка излезе напред. Протегна ръце към нея и й подаде малко черно коте.
- То е за теб – каза детето. – Да не си сама. Момче е.
Марга приклекна пред момиченцето.
- Благодаря ти, миличка. Ти оздравя ли?
- Оздравява – каза майката. – Благодарение на батко си и на Вас.
Ясновидката внимателно взе котето. То се сгуши на гърдите й и веднага замърка. Беше я избрало.
- Това от котетата на Мели ли е? – попита Марга. Помнеше наизуст всяка дума от онзи разговор.
- Да, - обади се Мишо, който досега беше мълчал.
- Страхотно е – каза младата жена. – Благодаря на всички ви. А на теб, Мишо, благодаря и за още нещо. Ти ме научи, че трябва да уважаваме това, което е важно за близките ни хора. Дори и ако е само някаква си котка.
- Като Мели, нали? – обади се Петинка и се засмя, показвайки липсващо зъбче.
- Като Мели, миличка. И като Луцифер. - потвърди Марга.
- Кой е Луцифер? – полюбопитства бащата.
- Котето, татко – каза детето уверено и посочи мъркащата топка, която дремеше на гърдите на Марга. 
- Точно така – каза ясновидката и погали лъскавата черна козинка. 

към "Ясновидката"