вторник, 19 юни 2012 г.

Точният човек

разказ



- Ко стаа?
Дъщеря ми е на вратата, ухилена до уши и очевидно много доволна от себе си. Култовата реплика е от „Scary movie” и аз съм благодарна, че поне я изкрещя на български или нещо такова. „Уазаааааааап” звучи доста по-изнервящо, освен това на мен английският малко ми куца. Учила съм засилено френски и, да ви кажа,  някога това означаваше нещо.
Ако ще навлизаме в подробности, хлапето също учи вече френски, при това не къде да е, а в моето училище. Сама си го избра! Толкова горда майка бях!
Помня отлично първата родителска среща. Особено пътя към нея, през всичките четири етажа, по познатите стъпала. Не бях в състояние да си глътна усмивката, исках да се похваля на всички. Бях се върнала в моето училище. И повече от това. Бях довела второ поколение. Направо като в западноевропейските традиции. Или бяха американските? Все едно, хубаво ми беше да съм там. Усетих, че дори дишам по-дълбоко, в стремежа си да поема повече от атмосферата.
Мина време и почнах да разбирам, че ентусиазмът ми изглежда е бил леко преувеличен. Госпожицата, която в момента продължава да се хили насреща ми, питаше: „А какъв кабинет е била нашата класна стая? А последната на втория етаж вляво? А кой ти е предавал по психология?” И аз разбрах, че съм забравила ужасно много неща. Срам и позор, но по едно време не можех да си спомня малкото име на класната. А тя беше любима класна. Ужас!
Е, примирих се с фактите. Отлично владея умението да затискам на дъното информацията, която не ми е необходима. Да си призная, даже малко прекалявам. Явно бях прекалила и по отношение на гимназиалните си спомени. Голяма работа, няма да живеем в миналото!
Днес обаче ми предстои директен скок точно там. Защото съм тук за среща на класа. Пряката ми наследница е много ентусиазирана и от сутринта се занимава с моите вежди, коса, нокти и прочее кожни придатъци. Замъкна ме и на фризьор, не че се оплаквам. Общо взето, успя да извлече най-доброто от външността ми и сега ме разглежда, цялата светнала. Направо виждам как предвкусва триумфа ми.
Колкото до мен, аз също го предвкусвам, но определено не мога да достигна нейните висоти. Когато си израснал като пионерче и комсомолче, просто не можеш да се кълнеш само и единствено във фон дьо тен-а и пресата за коса. Ако ще шашкаш хората от миналото си, то ще е преди всичко с кариера, семейство и обществен авторитет. Не че някоя екс-комсомолка над четиридесетте ще се обиди, ако чуе: ”Ама въобще не си се променила, веднага те познах!”
Хлапето продължава да се колебае между няколко мои блузи. Очарователно е как младежта ни мисли за инвалиди, които самостоятелно няма да могат да си нацелят обувки и чанта в един и същ цвят. Докато обсъжда със себе си тоалета ми, изтърсва:
- Днеска си разчистих приятелите във фейсбук!
- Охо, браво! Нали съм ти казвала какво мисля за тоя сайт? Тази глупава публичност, която явно на вас не ви прави впечатление, е грозна, а може да стане и опасна.
- Да, да, разбира се, знам, мамо. Ако искаш да знаеш, и на мен не ми харесва. Но сега всички публикуват така!
- Ох, вие, с вашите моди, като овце сте! И няма ли как поне веднъж да излезе на мода нещо наистина смислено?
Мърморя точно като тийнейджърска майка, знам. Някога се заричах, че като порасна, в никакъв случай няма да забравям какво е да си на петнадесет. Може и да съм успяла. Малко. Утешавам се с мисълта, че след като познавам и двете гледни точки, има голям шанс да съм права. Да не говорим, че съм майка и на това основание съм права винаги. Поне засега.
- Ти пък, мадър! Ако сега направим всички смислени неща, какво ще ни остане за времето, когато ще сме стари, като вас?
Тъкмо да ахна възмутено и тя ме потупва снизходително по главата:
- Обаче пък колко си мъъъничка!
Акселерация.
- Ела тук, голямо момиче – казвам и я сгушвам. Колко е топла! И тъничка! Абе какво да обяснявам, прекрасна е!
Връщам се на темата за фейсбук.
- И колко души ти останаха в списъка?
- Амииии... – позамисля се тя. – Към четиристотин и нещо, не помня точно.
- Приятели? Нали знаеш, че...
- Знам, знаааааам. Стига де, мамо, кой е виновен, че тия от фейс са ги кръстили така тъпо: friends! Поне махнах всички, които не познавам и нямам идея какво ми правят в списъка.
Умислено пъха две чаши с вода в микровълновата и вади кутията с нескафе. Готино е да имаш пораснала дъщеря, с която да си пиеш кафето.
- Все пак мисля, че имам поне двадесетина човека, които мога да нарека приятели.
- Аз пък мисля, че това ти е по-скоро приятелският кръг, в по-широк смисъл, нали разбираш? Хора, с които можеш да се събереш на купон, които ти е приятно да срещаш и с които можеш да си говориш добре на разни теми.
- Добре де, щом държиш. Много ясно, че Пепито и Анито са друга категория.
Сигурно от кафето ме избива на философия.
- Тия приятелства от детството са толкова мили. Жалко, че след време нещата ще се променят.
- Не! Няма! – решително тръсва глава тя.
- О, фъстъчко, и на мен ми се иска да ти кажа, че няма. Но няма как да си остане същото, нали? Всяка от вас ще си тръгне по пътя, ето дори сега вече учите в различни градове и се виждате по-рядко. С времето общите ви интереси още ще намаляват и...
- Но ние сме приятелки! Какво значение има кой къде е? Ти да не би да си обичаш приятелките само защото са близо до тебе?
- Не, разбира се, какво говориш?
Всъщност, на мен май не ми останаха приятелки наоколо. Годините подло ми ги отнемаха с брутална последователност. Една се разведе и се върна в родния си град. Друга се омъжи и отиде да живее в града на новия си съпруг. Трета и без това си беше в друг град, където аз престанах да ходя, когато ми приключиха ангажиментите. И тъй нататък, и тъй нататък...
- Обаче, фъстък, замисли се! Може да си ги обичам, но откога не съм ги виждала, нали знаеш? Понякога се питам дали ще има за какво да си говорим, ако се срещнем.
Хлапето се ококорва насреща ми.
- Вие затова ли не се виждате? Защото ви е страх, че няма да е същото?
- Не... – въздъхвам. – Защото знаем, че няма да е същото. Оу, детенце, време е да излитам.
- Да, вярно, дай да ти видя червилото! Не тоя парфюм бе, другият! Супер си! Отивай, мамо, и да ги разбиеш!
- Слушам!


Чаткам с токчета по улицата и се улавям, че пак дишам дълбоко. Странно, но мисля, че май искам да поема атмосферата от моята празнична вечер. Изглежда почва да ми става навик.
И така, това са моите лични няколко минутки и аз ги посвещавам на спомени. Много се е изтрило, но и доста е останало. Ученическите бригади. Лудориите ни. Мислехме, че сме големи бунтари, задето оставаме да си говорим часове след изгасянето на лампите. А понякога прескачахме до чужди бунгала, с риск да бъдем заловени и наказани.
С особена гордост си спомням случая с бригадирския марш. Отказахме да сформираме женски футболен отбор и отнесохме наказание: два часа строева подготовка. И понеже това нямаше как да го откажем, измислихме пасивен протест. Запяхме бригадирския марш. Свършим го и хайде отначало. И пак. И така повече от половин час. Които не го знаеха, научиха го. По едно време дойде батальонният (на бригадите много неща имаха военни имена). Спря ни, даде тон за „Тих бял Дунав”. Изчакахме го да се махне и пак се върнахме на бригадирския марш. Освободи ни. Божичко, колко бяхме горди със себе си! Казах си, че непременно ще питам момичетата дали помнят.
Не знам защо досега не сме организирали такива срещи. Липса на инициативност, предполагам. Но ето че имаме шанс да наваксаме. Не си правя илюзии, сигурно ще има хора, които няма да мога да позная. Ами че аз някои не успявам да позная на училищните снимки дори! А сега всички ще сме променени.
Влизам. Започва се. Е, мен ме познаха всички. Аз обаче определено имам пропуски. За щастие се намира кой да ми ги попълва. Всъщност, оказва се, че почти всички са поддържали връзка с някого. Без мен обаче. Почвам да се тревожа, но осъзнавам, че пак е същото. Талантът да натискам на дъното излишната за момента информация. И отдалечилите се хора. Е какво, да се гръмна ли сега? Поне нямат лоши спомени от мен.
Всъщност, за спомени почти не става дума. Не знам защо съм си въобразявала, че ще почнем да си разказваме стари истории. Нищо подобно. Всеки говори за настоящето. Половината се хвалят. Другата половина се оплакват. Информират ни за отсъстващите – кой каквото знае. Приятна вечер с любезни непознати.
Към края изпадам в лека конфузия. Грешно съм разпознала една съученичка. Мислех, че съм сигурна коя е, не попитах и ето ти на. Добре поне, че тя не разбра.
Разотиваме се с обещание за нови срещи. Не стана луд купон, но ние и едно време не бяхме много луд клас.
Фъстъчко дреме над книгата си.
- Защо ме чакаш бе, мами? Да беше си легнала да спиш...
- Е как? Чакам да разказваш. Много весело ли беше?
- Хубаво беше. Даже успях да позная някои.
- А разби ли ги?
- Че как? Но и те мен – смея се.
После сериозно:
– Истината обаче е, че изобщо нямах чувството, че някога сме били близки.
- А бяхте ли? – пита с подозрение тя.
- С някои от тях, със сигурност.
- Но ти си ми казвала, че си имала една наистина много близка приятелка.
- Така е. Виж, на нея много й се зарадвах. Аз нали ти казах, че се видяхме и миналия месец, когато се организираше срещата.
- Ами тогава?
- Нищо. Радвам й се, но почти няма какво да си говорим. Освен какво сме чували за останалите съученички. Като си спомня... можехме да си кажем всичко. Ама абсолютно всичко. И заедно можехме всичко да направим.
Тя кима разбиращо. Последното й е познато. Пепито и Анито. Заедно от детската градина.
- Мамо, какво свързва приятелите? Не трябва ли да е обичта? Приятелството? Това, че не се предаваме една друга и си помагаме?
- Ами... да, така е.
И сама чувам, че звуча колебливо.
- Да, обаче, леля Диди откакто замина надалеч, вие и двете казвате, че сте завинаги приятелки, пък почнахте да си забравяте даже и рождените дни. Тогава не излиза ли, че трябва да имате общи интереси? Неща, които да правите заедно? От които да се вълнувате заедно? И като ги няма, вече не сте такива приятелки?
Не знам кога си разменихме позициите.
- Фъстъчко, аз не съм престанала да я обичам, само защото е далеч.
- Но вече не сте близки... даже може и да не знаеш каква е в момента. Може да се е променила и ти няма откъде да го разбереш.
Очите й са горещи и почват да плуват в сълзи. Да порастваш е гадно!
- Може да се е променила, права си. Трябва ли да изоставяме приятелите си заради това, че някой от нас се е променил? – питам, докато я гушвам.
- Не знам. Обаче те може да са станали лоши, нали?
- Може. Но също така може да имат нужда от помощ, за да бъдат пак добри.
- Или просто са направили нови стъпки по пътя си, ти нали така си ми казвала.
С моите камъни по моята глава.
- Е, добре. Знаеш ли какво мисля? С приятелите е като с президентите. Свършва им мандатът и те повече не работят като президенти. Могат да се занимават с нещо съвсем друго. Но за цял живот си остават президенти.
- Да, обаче...
- Шшшшт, стига вече. Да имаш приятел означава, че в точния момент точният човек е бил до теб. Сега заспивай.
Моето пораснало хлапе се сгушва в мен. След малко сънено промърморва:
- Мамо... Ти си ми най-добрата приятелка. 


Нели Цветкова