Слънчогледите на Явор Цанев

Когато прочетох, че новият сборник на Явор Цанев „Слънчогледите“  ще съдържа весел  хорър, доста се озадачих. Обикновено не свързвам веселието с този автор. И не заради неподражаемата му лиричност. Когато чета нещо на Явор, винаги се сещам за сентенцията „Който трупа мъдрост, трупа тъга.“ Ей така, тъжен и мъдър ми е. Какво веселие може да се появи тук?

Всъщност, може би не сбърках много. Или да речем, че имаме разминаване в дефинициите. Това, което видях в повечето разкази от този сборник, не беше веселие, а един тънък, приятен интелектуален хумор. С чиято помощ се извежда и хорърът, пак на интелектуално ниво. Открих и още нещо, което ме изненада приятно и което липсва в предходните два сборника. Еротика, при това въздействаща, точно дозирана и уместна.

Моето лично читателско мнение е, че „Слънчогледите“ е още по-добър от „Странноприемницата“ и „Вино за мъртвите“. Защото в него са запазени хуманността и социалната ангажираност, които бяха техен отличителен белег. Но освен това са добавени повече тръпка и забавление и значително са разнообразени прийомите. Чак се чудя колко нагоре може още да стигне Явор Цанев. И нямам търпение да разбера.   

Това е автор с нестандартна мисъл и въображение, летящо в други измерения. Той притежава умението винаги да открива различната гледна точка, за която никой друг не се е сетил. Човек би помислил, че в главата му бушуват неясни за наблюдателя, безконтролни процеси. Но качеството на създаваната от Явор Цанев литература показва, че той има дисциплината да пише премерено, да намира точните съотношения и отдава нужното внимание на детайлите. И да прокарва през всяко изречение червената нищка, която задържа вниманието на затаилия дъх читател.

Не знам доколко ще е коректно да давам подробности за самите разкази, все пак книгата е още твърде нова. Но поне да споделя за тези, които ми станаха любими. Допадна ми /включително и с подредбата си/ вампирската триада „Енергиен вампир“, „Вампирска усмивка“ и „Видеонаблюдение“. „Затворът“, „Зимни тревоги“ и „Кого да пречукам“ ме изкефиха с иронията. „Ключ за никъде“ някак ме накара да изпитам носталгия по детството, нищо, че никога не съм била малко момче. „По магистралата“ запленява със своята болезнена романтика. А „Сутрин, по новините“ и „Задрямал за малко“ са сред фаворитите ми, дори без да мога да обясня защо.

Ами... това е. Затварям „Слънчогледите“ със съжаление и с намерението пак да я прочета. Прочетете я и вие.

Читателски дневник