неделя, 29 юни 2014 г.

Добрият човек и 35-годишната жена


Обикновено чета  по-други неща. Но моята приятелка Цеци е в период „съвременна българска литература“ и иска да съпреживява. Затова послушно прочитам книгите, които ми дава. Все пак, винаги е добре човек да знае още и още. Понякога тези книги ми идат малко на мъка. Понякога съм щастлива от попаденията.
Та... напоследък четох два сборника разкази на Калин Терзийски. По-старите – „Любовта на 35-годишната жена“ (2010) и „Имен ден за добрия човек“ (2011)
Калин Терзийски, знаете, е противоречиво явление в днешната българска литература. Някои го обожават и го намират твърде интересен, други го хулят, задето си бил въобразил, че е писател. Характерното за него е, че първата му професия е много далеч от литературата (макар че всъщност изобщо не е) – той е дипломиран психиатър и е работил няколко години по специалността си, при това не някъде в чистичък, хубав кабинет, а в голяма психиатрична болница.
Другото характерно е, че Калин Терзийски е писател-стриптийзьор. И то не до гола кожа. До кости. Всички гадости и щастия, които са му се случили, всички простотии, които е извършил – всичко е предоставено на читателя за свободна консумация. Дето вика приятелката Цеци, той е неуязвим, защото всичко си е казал. Сега, разбира се, ние няма как да знаем дали е точно така, но очевидно похватът му е най-малкото така да изглежда.
Което създава добро впечатление. Докато обаче не започне да изглежда твърде суетно. Аз-личната форма е добра за характеризиране на герои, но когато всеки път героят е идентичен с автора, в един момент ти идва малко в повече. Да, разбрах много добре, че Калин Терзийски иска да каже на хората много неща. Тези неща са важни, нужни и сигурно ще отворят нечии очи. Но, казани по този начин, те звучат доста назидателно и това на читателката Нели Цветкова не й харесва.
Освен това, тук вече си е въпрос на вкус, не ми допадат разкази от типа: „Седях и пиех кафе, една муха кацна на масата и това ме наведе на следните мисли: (следват мисли) Край.“ Може би съм разглезен читател в една комерсиална епоха, но на мен ми се иска в разказа нещо да се случи и това да ме накара да си мисля за разни неща. Аз да мисля, не авторът директно да ми сведе своите мисли. Нали четенето все пак е пресътворяване. И ето сега тук се явява едно противоречие, защото самият Калин Терзийски казва, че не уважава четенето за забавление и иска чрез книгите си да кара хората да мислят. По което сме на едно мнение, но някъде в разбирането за прийомите явно се разминаваме. Но няма лошо, защото Калин Терзийски е достатъчно голям, за да не му пречи, че една читателка има възражения срещу методите му.
А аз за себе си все пак намирам достатъчно хубави неща в творчеството му. Просто ги пазех за десерт.
Първо, прозиращата между редовете личност на автора. Винаги много важна за възприемането на произведението. В случая – ръбат и благороден, единак и общественик, готов на глупости, готов и на смирение, излъчващ мъжкарство и интелектуалност в добре премерено съотношение. Това виждам аз. Въздейства ми. Харесва ми.
Второ, стилистика. Супер! Цветна реч, добра игра с думите, попадения, които не си срещал другаде и които доставят удоволствие или ти зашлевяват по някой шамар. Не видях много експерименти с формите, но държа да спомена „Стаята, гледката, ваната“ от „Имен ден за добрия човек“, който е много сполучливо завързан на фльонга.
Трето, топлинка. Ами да, така мисля. Писателите-мъже са харесвани от читателките-жени, когато покажат топлинка. При Калин Терзийски я има в достатъчни количества и, ако на някого му е студено в момента, веднага изброявам: „Кучката Лора“, „Пешо Морския“, „Дядо Коледа като млад“, „Самотният наблюдател“ от „Любовта на 35-годишната жена“; „Луцифер или горещ ден“ и „Имен ден за добрия човек“ от „Имен ден за добрия човек“.
Четвърто, безскрупулност. Какво да ви кажа, писателите-мъже са харесвани от читателките-жени, когато наред с топлината покажат и нужното количество безскрупулност. Като например в „Четене в тролея“ от „Имен ден за добрия човек“ или в разказа, дал името на сборника „Любовта на 35-годишната жена“.
Пето, ирония и самоирония. Кой не обича, особено второто. Така усещаш известните хора по-близо до твоето ниво, защото, видиш ли, те също имат слабости. Тук за мен безспорна перла е разказът „Напоследък“ от „Любовта на 35-годишната жена“.
В заключение, поставям тези два сборника в графата „По-скоро да“ (чела съм и „Лудост“, хареса ми повече). Ако не беше усещането ми, че значителна част от разказите по съдържание са по-скоро есета, бих ги сложила и в „Любими“. Определено искам някой ден да прочета и по-късните сборници на Калин Терзийски, казват, че те били „по-хард“, не знам какво значи. Но май повече искам да прочета романите. 

към Читателски дневник