Имам задача за домашно.
Изключително приятна задача. Да
чета Стивън Кинг и да се вдъхновявам. Доста негови книги съм изчела, но досега
не съм се сещала да се вдъхновя. Идваше ми наум да се уча, да се вторачвам в
това как-той-го-прави. Но не и да му позволя да напои сетивата ми със своята
атмосфера и после да ми драсне клечката.
Разбира се, това последното, е
много по-трудно. С обявяването на конкурса „Вдъхновени от Краля“ Явор Цанев ни
пусна да ходим по ръба. Знаел го е, бас държа.
Предполагам, че непосветеният
читател вече ме е разбрал неправилно. Всички, които не са чели Стивън Кинг (и някои от
тези, които са го чели),
си мислят, че той просто пише за някакви ужасии. Че го наричат Краля на хоръра
защото е много талантлив в ужасяването и много на „ти“ със зомбитата, таласъмите,
вампирите и извънземните.
Само че Стивън Кинг е нещо
много повече. Той създава реалности и те потапя в тях с главата надолу. И
винаги в центъра на тези реалности са хората, и теб те боли за тях. И аз ще го
докажа, като ви разкажа за „Зеленият път“. Можех и с „Буик 8“, но това някой
друг път.
Книгата не е нова, никак даже.
Излязла е 1996-та година, а след 3 години е филмирана. Както чувам, много
сполучливо. Някой ден ще видя как, но точно сега няма да си развалям
удоволствието от филма, като го изгледам веднага след прочитането на книгата.
Представят „Зеленият път“
например така: „В клетките на затвора, издълбани в Студената планина по
протежение на дълга редица, известна като „Зеленият път“, изроди убийци, като
психопата „Били хлапето“ Уортън и налудничавия Едуард Делакроа, оковани очакват
смъртта си. Охраняват ги надзиратели като добрия Пол Еджкоум и садисти като
Пърси Уетмор.“
Аз я видях малко по-иначе.
Професионална деформация, предполагам.
В заглавието няма нищо
интригуващо, затова и толкова време не привлече вниманието ми. В края на
краищата, при такова огромно творчество на Стивън Кинг, няма как да съм прочела
всичко негово.
Но ако ви кажа, че името „Зеленият
път“ идва от зеления линолеум, с който е застлан коридорът в отделението за
осъдени на смърт в един затвор? И този коридор води към помещението с
електрическия стол? Това вече е друго, а?
Тук човек би си помислил, че в
книгата ще има екзекуции, агресия, затворнически сбивания, надзирателски
жестокости. Всъщност има. И въпреки това романът е изпълнен с човечност. Защото
това прави Стивън Кинг. Той разказва за малките хора, среща ги със злото и им
дава възможност да бъдат герои. И те наистина стават герои. Макар понякога да
не си го признават.
Пол Еджкоум, главният
надзирател, обяснява, че той и колегите му се държат внимателно с осъдените,
защото те са на ръба на психичния срив и не бива да бъдат дразнени, за да няма
неприятности. Скоро разбрах, че той омаловажава своите и техните заслуги. След
някоя и друга страница реших, че те действат по-скоро като доброволци социални
работници и психолози, а докрая вече знаех истината. Надзирателите от „Зеленият
път“ са просто добри и свестни хора и осъзнават, че насреща си имат също хора,
независимо от това, какво те са извършили в даден момент. И правят нужното.
Ето пример.
Процедурата изисква екзекуциите
да бъдат репетирани. За времето на репетицията осъдените се извеждат извън
сградата, за да не виждат какво се случва. Но не просто се извеждат, а се
измисля някакъв повод, така че те нищо
да не заподозрат. Всички заедно се включват в този театър, никой не мрънка,
никой не издава истината. Като се замислиш, защо да щадиш някого, който и без
това съвсем скоро ще умре? Ами, изглежда има защо и героите нямат никакви
съмнения в това.
Те са готови да дадат милост,
разбиране и утеха. Готови са потърсят човека под маската на престъпника и да му
дадат шанс, не да живее, защото нямат това право, но да си отиде с мир. Те не
мразят и не съдят. Знаят, че има кой да
го прави вместо тях. И че трябва да има равновесие.
Сега да не си помислите, че
цялата книга е населена само с ангели? Разбира се, че не, но те определено са
ми любимите. Освен тях има още: много симпатичен чернокож лечител, чиято съдба
ще ви скъса сърцето; лигаво връзкарче-злодейче без морал; интересен французин,
обречен на мъчителна смърт; любов, която дава смисъл на живота; приятелство,
способно да прекрачи граници; красива, фино поднесена мистика. И една гениална
мишка.
Всичко има в тази книга, която
не те оставя да спиш. Защото те кара да се замислиш за своя собствен Зелен път.
Пътят, по който вървим всички ние. И не е без значение как точно го изминаваме.
Нели Цветкова
Читателски дневник
Няма коментари:
Публикуване на коментар