Оръжие срещу богове

           Мъжът затвори лаптопа. Нямаше нищо ново в обявите. Все същите капани за лековерници, напълно безинтересни за него. Стана и се протегна, после отиде до бара и си наля питие. Оставаше само да провери вечерното предаване и можеше да си ляга.

Пусна телевизора с неудоволствие. Напоследък като че ли тия екстрасенски и ясновидски предавания се рояха. Всички телевизионни канали се занимаваха с темата, кои по-свенливо, кои направо нагло. Даже националните телевизии правеха продукции за паранормалното и, макар да нямаха никаква представа за какво става въпрос, се опитваха да им придадат научно звучене. А той трябваше да следи всичко и беше толкова изморен! Не ги обичаше. Вече дори не му бяха смешни, само досадни.

Започваше. На екрана се появи странен, претенциозно изрисуван знак, съдържащ лек намек към илюминатската пирамида и египетския йероглиф за вода едновременно. Как пък го бяха измислили! Встъпителната музика на предаването явно трябваше да бъде загадъчна и древна, но на екипа нещо не му се беше получило. Друг път Антион би се усмихнал с одобрение на този пореден провал, но днес му беше особено тъпо. До смърт му бе доскучало да гледа все едни и същи некадърници. Знаеше, че това е добре. То означаваше, че всичко върви по план и няма да има сътресения. Трябваше да е доволен, но... понякога наистина го засърбяваха ръцете за действие.

            Отпи бавно от уискито. Дебелата жена на екрана беше притворила очи и се опитваше да наподоби задгробен шепот. С овъртяни изрази тя обясни на чакащия зрител, че оплакванията му се дължат на заболяване, което официалната медицина все още не е изследвала достатъчно. Поради това болестта няма нито име, нито лечение. За нея, каза тя, засега се говорело плахо и загадъчно само сред големите медицински професори. Но тя, Сиолина, можела да му помогне. Само нека й се обади след предаването на телефона, изписан на екрана.

Антион се изхили. Тая си струваше парите. Трябваше да има повече като нея. Тогава забавлението щеше да е пълно. Но не такива търсеше той.

Доля чашата си, погледна разсеяно към екрана и усмивката му замръзна. За пръв път виждаше момичето, но веднага разбра, че не е като другите. Изглеждаше толкова нежна, почти безплътна. Бяла кожа, руси къдрици, спускащи се по раменете, лазурносини очи. Сякаш беше излязла от приказка. Върна се отново на очите й и разбра. Тя имаше знанието.

С трепереща ръка преписа телефоните от екрана. Едва дочака предаването да свърши и веднага се обади, за да попита дали ясновидката София има кабинет и как може да си запише час.

На другия ден беше там в края на приемното й време. Всички  офиси наоколо вече бяха затворили. Антион изчака търпеливо да си тръгне и последният клиент. Скоро тя щеше да излезе навън и тогава... Но лампата вътре продължаваше да свети. Защо се бавеше тая жена? Изведнъж той се плесна по челото. Колко глупаво от негова страна! Та тя имаше знанието! Защо си бе въобразил, че няма да предвиди идването му? Тичешком пресече улицата.

Внимателно пристъпи в тъмната чакалня. Зад вратата на кабинета се процеждаше светлина. Влезе, без да почука. София седеше на тъмнозелен фотьойл в дъното и гледаше право в него. Не проговори. Антион пристъпи от крак на крак. За момент се почувства неуверен. Посветени и без това се намираха рядко, но чак такава сила досега не беше срещал. Разгледа я изучаващо. Телевизионният екран не показваше и половината от харизмата й. Дали тя знаеше какво носи в себе си?

- Чакала си ме – заяви гостът накрая. Ясновидката само кимна. – Знаеш ли защо съм тук?

- Знам, - каза спокойно тя. – Мислех, че нещата са постарому.

Ясно. Знаеше всичко. Нямаше да бъде лесно.

- Е, не са. Главните решиха да вземат мерки.

- И ти сега искаш да ти предам дарбата си.

- Радвам се, че така добре се разбираме.

Младата жена разтри слепоочията си и въздъхна. Изправи се, после с жест подкани посетителя си да седне на фотьойла за клиенти. Отново настана мълчание.

Антион нямаше проблем да почака. Така или иначе тя щеше да се предаде. Изобщо не ставаше дума да й дава избор. Нещата бяха решени.

- Не съм съгласна! – каза изведнъж ясновидката.

- Моля?

- Много добре ме чу. Не съм съгласна и ще се оплача от теб, където е нужно.

- Не се занимавай с глупости. Изпратиха ме точно тези, на които искаш да се оплакваш. Дори не съм длъжен да седя тук и да те убеждавам. Нито пък да ти давам обяснения.

- Но го правиш. Защо?

Антион се поколеба, но реши да отговори. Нещо в тази жена го караше да уважи разбиранията й.

- Както вече казах, не съм длъжен да ти обяснявам. Но ще го направя. Аз съм войник. Това е безспорен факт. Но не искам да бъда просто машина. Тези, над които упражнявам принуда, трябва да знаят, че го правя, защото така разбирам нещата и вярвам в каузата.

- И каква е каузата ти?

- Не трябва да се допусне промяна. Сегашната ситуация устройва всички. Хората се управляват от разума, а боговете... Е, с две думи всеки си знае мястото и това е хубаво.

- Ясно, - кимна София. – И ти вярваш, че духовните сили на хората трябва да бъдат унищожени.

- Не унищожени. Само овладени. Да им се попречи да вършат глупости.

- Няма как да отрека това за глупостите, - усмихна се леко тя. – Но сега човечеството има шанс да се поправи. Навлиза нова ера, знаеш. Всичко може коренно да се промени.

- Човечеството вече е показало, че не е способно на това. Не забравяй, че то имаше силата и злоупотреби с нея.

- Този въпрос е спорен... Сигурен ли си, че историята не е малко пренаписана?

- Спести ми тези аргументи, чувал съм ги стотици пъти.

- Не и от мен! – рязко каза София, после се надвеси над него, като се опря на облегалките за ръце. – И сега ще слушаш!

Антион я изгледа намусено и нищо не каза.

- Някога хората имали богат душевен живот. Те владеели ясновидство, телепатия, телекинеза и още много други умения – всичко, което сега се нарича паранормално.

- Моля те, знам всичко това! – опита да я прекъсне той.

- Млъкни! – обвинително го посочи с пръст ясновидката. – Дошъл си да ми причиниш нещо много сериозно, затова имам право да ме чуеш!

Воинът сви рамене.

- Хората... – продължи тя. - Те знаели предварително последиците от постъпките си и правели информиран избор. Предавали знанията си чрез изкуството. И никога не лъжели, защото нямало смисъл. Не осъждали злото, а поддържали баланса между него и доброто. Живеели в непрекъсната връзка със земята и един с друг. Били щастливи.

- Но това не им стигнало – мрачно каза Антион. – Не им било достатъчно да живеят божествен живот. Поискали те самите да станат богове.

- О, моля те! Гордостта винаги е била считана за голям човешки грях. А всъщност просто говори страхът на боговете. Като с Вавилонската кула...

- Има богове и богове. Тогавашните главни, понеже били твърде меки и отстъпчиви, не знаели как да се справят. - Гласът му изразяваше презрение. – Докато един от войниците не дръзнал да застане начело и да им помогне да запазят властта си.

- И ти смяташ, че това е било героизъм? Според мен е преврат!

- Говориш глупости! Той им е помогнал! Образувал Твърдото крило в Съвета, после наредил божествените умения да бъдат отнети от хората.

- И на практика откраднал властта от Главните...

- Не е така! Те са си пак там!

- Но нямат думата!

- Виж... почваш да ме дразниш. Давай да свършваме и да си ходя. В края на краищата, няма да те убивам. Само ще те направя обикновена.

- Но защо? Защо сега? Винаги се е допускало да има ясновидци и лечители!

- Това беше преди. Тогава не беше опасно. Винаги се вземаха мерки да нямате власт. Религиите ви отричаха и забраняваха. Създавахме множество самозванци, за да рушим авторитета ви.

- А сега какво се промени?

- Не се прави на глупава. Сама го каза. Идва нова ера. Преход. Има опасност нещата да се обърнат. Тогава всичко, за което сме се борили, ще отиде по дяволите.

- Ако отиде по дяволите, значи така е трябвало! Махалото се люлее, Антион! Може би е време хората да се върнат към някогашната си мощ! Защо си толкова сигурен, че това не бива да става?

- Знам го! Вярвам го!

- Не разбираш ли, че всъщност служиш на репресивен апарат?

- Но как да съхраним доброто без сила? Жертви винаги са нужни...

- Добре! – вдигна ръце тя. – Добре... Да се успокоим. Знам, че имаш преимущество. Аз мога само да виждам бъдещето, но нямам способности, с които да се защитя. Затова имам една молба. Дай ми малко време.

- За какво ти е?

- Да направя последното си предсказание. 

***

Първите лъчи на слънцето бавно опипаха неподвижните фигури в двата фотьойла. София гледаше невиждащо пред себе си. Антион не откъсваше мрачния си поглед от нея.

Цяла нощ ясновидката се бе мятала между морала и дълга. Посветените бяха научени да пазят на всяка цена чистотата на човешкия дух. Да не лъжат, да не бъдат подли, да не падат до нивото, до което се бяха сринали обикновените хора. Да съхранят искрицата и да я предадат на всички в деня, когато се върне някогашната мощ. Научени бяха... но тази нощ беше различна.

Накрая София стана, изправи се пред мъжа и каза:

- Готова съм. Изпълни дълга си.

- Просто така?

- Просто така.

- Няма ли да ми кажеш какво видя?

Сините й очи грейнаха.

- Защо да не ти кажа? Проверих всички възможни линии. Независимо от бъдещите избори на когото и да било, всичко води към една развръзка. И да отнемеш дарбата ми, това няма да промени нищо. Вашето време си отива.

Антион се вгледа в сияещото й лице, изправи се рязко и се олюля. Това трябваше да е истина. Посветените никога не лъжеха. Идваше краят на всичко, в което бе вярвал. Остана на място замаян, после, без да каже нищо, си тръгна.

София на свой ред залитна от изтощение и едва успя да се намести във фотьойла, който още пазеше топлината от тялото на госта. Пронизваше я болка, но тя я заглуши. Щеше да си даде само малко почивка. После трябваше да се свърже с останалите и да ги предупреди.

Беше излъгала Антион съвсем съзнателно. Битката щеше да бъде тежка, рискът от загуба – съвсем реален. Не биваше да допуска да бъдат отнети силите й. Нито нейните, нито на когото и да било от сподвижниците й. Иначе още най-малко 2000 години мрак и безпросветност очакваха човечеството. Хората щяха да продължат да не разбират големите истини. Все така щяха да вършат зло и да лъжат.

Изведнъж младата жена се усмихна. Не приемаше лъжата, но понякога тя се оказваше спасителна. Посветена или не, София бе човек. Това, което не можа да постигне с висшата си сила, успя да направи чрез един малък грях. Човешкият род беше жилав. Главните и техните войници ги очакваше изненада. Лишени от способностите си, щом бе нужно, хората превръщаха и недостатъците си в оръжие. Оръжие срещу богове.