Само любов

 

От всичко друго се отказа баба Кина, когато се разболя, само цветята не остави. Помоли зет си Петко да ги премести от двора в малката лятна кухничка - кои в джамлъка, кои направо в стаята. Имаше саксии по стария зелен бюфет, върху хладилника, даже на раклата на спалнята. Данка, дъщеря ѝ, току промърморваше:

- Мамо, джунгла стана при тебе, не мога да те намеря между тия китки.

Но после се усмихваше на майка си с нежност. Знаеше тя, че цветята не бяха просто слабост на баба Кина. Бяха нейната дарба. Цяло село се чудеше какво им прави, та винаги бяха толкова хубави. Никога не ѝ бе умирало цвете. На всяко намираше мястото, на всяко знаеше капризите и правеше тъй, че да расте и избуява и да радва душата.

Допреди и градината пред къщи беше като на царски палат. Рядко можеше да видиш баба Кина в нея да копае или да полива. Затуй пък всеки път, щом минеше край лехите, тя се спираше и постояваше, сякаш да си поговори с растенията.

- Какво правиш там сега? Ела стой при мене – подвикваше през прозореца дядо Стоян. Когато заслабна от болести, той не можеше да излиза и скучаеше самичък. Бабичката се усмихваше, погалваше някоя китка, прошепваше нещо на друга и се запътваше навътре. Знаеше, че и дядото ѝ без нея не може.

После дядо Стоян се прибра в черната земя, а ето че сега май наближаваше и редът на баба Кина. Не само не я биваше да работи в градината, ами и трудно стигаше дотам, че да поседи с цветята. Лехите все още изглеждаха добре, но започваше да им личи, че са самотни. Затова пък растенията в саксиите грееха.

- Майко, не ме научи да гледам цветята като тебе, значи – протестираше понякога Данка. – Аз колкото от тях уморих... Има някакви тайни, дето не ми ги казваш.

- Няма тайни - отвръщаше баба Кина. – Само трябва да ги признаваш за живи.

- Е, аз ги знам, че са живи. Кой не го знае?

- Не е туй – клатеше глава майка ѝ. – То е, както правиш ти с хляба.

- Нищо не правя с хляба – чудеше се Данка.

Но баба Кина знаеше, че не е тъй. Щерка ѝ бе всепризната майсторка на пити и хлябове. Много булки бяха се опитвали да месят по нейните рецепти, но никоя не можеше да докара печивата като нея. Славата ѝ се носеше и често я молеха да прави пити за нечий празник. Данка никога не отказваше, това за нея не беше трудност, а гордост. Но докато тя си мислеше, че просто е умела, баба Кина виждаше друго.  

Когато дъщеря ѝ месеше, тя сякаш се забравяше. Като че ли си говореше с хляба, ама не с думи, а с тайна сила. Лицето ѝ светваше, ръцете ѝ пипаха здраво и умело. Раменете ѝ сякаш танцуваха, тялото ѝ следваше ритъма им, а тя се отнасяше, отнасяше... Все едно вещица вършеше чародейството си – за берекет, за сила и здраве.

Баба Кина си знаеше, че някой ден Данка сама ще разбере. Но не можеше да ѝ обясни наготово, то трябва да се усети. Тъй, както тя самата бе усещала, че може да накара цвете да разтвори чашка, а листенцата му да се устремят към нея и да искат да се погалят. Не с истинска магия, а просто с обич. Защото всичко на божия свят е едно – хората, животните, растенията. И земята, която храни всички и ги прибира, щом  им дойде времето.   

А времето на баба Кина изглежда наближаваше. Тя отмаляваше от ден на ден. Сутрин все по-трудно се надигаше от леглото, все по-болезнено бе да раздвижва схванатото си тяло. Но все пак го правеше, придърпваше бастунчето и тръгваше да нагледа цветята в стаята. Не подминаваше нито едно, обикаляше и саксиите в джамлъка и едва тогава се връщаше да си почине. Данка все казваше:

- Не се мъчи, мамо, аз ще ти ги гледам цветята. Не мога като теб, ама няма да ги оставя. Пък и ти, нали ще ми казваш.

- Докато мога, Данче, цветята не са твоя работа – отвръщаше баба Кина.

Но един ден не можа да стане от леглото.

Данка се изплаши. Повика веднага доктора, но той само вдигна рамене. Просто годините, промълви. Оттук нататък, колкото – толкова. Всеки ден е подарен. И се започна трудното.

Дъщерята не се оплакваше. Също като майка си, тя беше работлива и съвестна жена, затова не ѝ натежа да вдига и да къпе, да принася и отнася. Пък и баба Кина се опитваше да не създава много грижи. Виж, с цветята беше по-сложно.

Данка много се стараеше. Изпълняваше всички заръки на баба Кина. Но цветята знаеха, че приятелката им е болна, затова бяха тъжни. Не загина нито едно, но всички изглеждаха като притеснени, печални хора, свели глави и събрани накуп в очакване на лоши новини.

Запролети се. Във въздуха се усещаше мокрота, а мирисът на живо и зелено пронизваше гърдите. В цветната градинка се подаваха нежни, заоблени връхчета. По обяд слънцето припече и Данка накара мъжа си да изнесе баба Кина на пейката отвън. Старицата бе мъничка, сега още повече стопена от годините и болестите, затова едрият мъж не се затрудни изобщо. Но преди да я спусне на пейката, тя помоли:

- Петко, прощавай, мойто момче, ама остави ме там, до градинката.

- Майко, на цимента ли? Ами то е хладно още, няма как... – обади се отзад Данка. Но срещна очите ѝ, пълни с жажда и молба. И хукна за одеяло.

Настаниха старата жена на земята до цветната леха. Тя погали с върха на пръста си светлозелените кълнове, после зарови ръцете си в пръстта. Притвори очи и вдиша.. Вдигна шепа, пълна с дъхава, влажна почва, подържа я, после я върна обратно. „Пръст при пръстта“ – мина през ума на Данка и сърцето ѝ се сви.

До вечерта всички цветя в саксиите се оклюмаха. Листата им се спаружиха, някои направо изгниха. Данка ходеше напред-назад замаяна и, колчем ги погледнеше, затискаше уста и бягаше навън да плаче.

Като влезе за пореден път в стаята, баба Кина я повика. Потупа леглото до себе си, после хвана ръката ѝ и я погледна с бистрите си очи. Заговори бавно, като малко заваляше думите:

- Не плачи, моето момиче. Само това да помниш от мене: всичко е едно. И като се загубя, пак тук ще съм. Всичко е едно. Само любов... трябва... за да го държи заедно.

Старата жена притвори клепачи уморено. Дъщерята дълго остана там, не смеейки да помръдне, затаила своето дишане, за да чува майчиното.

На сутринта Данка намери баба Кина, както я бе оставила предната вечер. На лицето на старата жена бе застинала усмивка. До главата ѝ се бе отронил цвят от съседната саксия.

Петко много се постара с паметника, а Данка садеше цвете след цвете.

- Мама толкова ги обичаше, нали знаеш, Петьо? Трябва да има много, тука искам да стане като нейната градина.

Някои цветя се хващаха, други не, но Данка все имаше чувството, че нещо не е както трябва. Не беше само мъката. Много повече я тревожеше мисълта, че нещо пропуска, нещо не е разбрала. Че може би е разочаровала майка си.

Ходеше умислена, престана да меси любимите си пити. Петко взе да се тревожи, питаше я какво има, но тя не знаеше какво да му отговори.

 Така мина година.

Зимата беше тежка, но в средата на март свърши изведнъж, като отсечена с нож. За два-три дни всичкият сняг се стопи и във въздуха се почувства копнеж за пролет. Данка и Петко решиха да идат на гробища.

Слънцето беше напекло на баира край село. Навсякъде по гробовете имаше наболи цветя, засадени от грижовните близки. Беше толкова спокойно. Сякаш с преспите се бе стопила и печалта.

Гробовете на дядо Стоян и баба Кина бяха един до друг. Данка, която бе вървяла дотам умислена, без да поглежда наоколо си, изведнъж ахна. Пред паметника на майка ѝ имаше цвете. За пръв път виждаше такова. Беше много красиво, ароматът му изпълваше пролетния въздух.

Данка протегна ръка да го докосне и  остана като ударена от гръм. Петко се стъписа, но не посмя нищо да каже. За миг му се бе сторило, че цветето казва нещо на жена му. Тя падна на колене, погали листенцата и прошепна „мамо...“. Зарови пръсти в земята и вдъхна тръпчивия мирис. Стисна шепа пръст и я вдигна я към лицето си. Взира се в нея, докато влагата в очите ѝ взе да пари.

„Мога да замеся земята със сълзите си - разбра изведнъж. – Мога да замеся, каквото си искам, стига да вложа частица от себе си вътре. Както правеше мама с цветята. Защото всичко... всичко е едно. Само любов трябва.“

После си отиде вкъщи и замеси хляб.

към страницата

Има и по-страшно

 

Старата болница беше строена още през тридесетте. Беше от онези сгради с високи сводести прозорци и орнаментирани тавани. Пред нея имаше малка, зле поддържана градинка, с каменни пейки и малък кръгъл фонтан, който отдавна не работеше.

Болничният комплекс се беше разраснал и сега тя се намираше в най-отдалечената му част. Преди доста години бяха преместили там патологичното отделение. Сградата стоеше самотна и прозорците ѝ гледаха печално към съседния парк.

Наоколо не се мяркаше никой. Небето полека губеше яркостта си. Във въздуха се носеше ароматът на настъпващата вечер.

Илко заведе сестра си до една пейка, поръча ѝ да го чака и влезе в сградата. Хриси седна механично, без да му отговори. С нищо друго не показа, че го е чула. Обгърна тялото си с ръце и несъзнателно се залюля напред-назад. По лицето ѝ се стичаха сълзи. Погледът ѝ бе прикован във входа на моргата.

След малко младежът излезе пребледнял и седна до нея, без да каже нищо.

- Даде ли ги? – попита тя с треперещ глас.

- Да.

- Нагласила съм ѝ най-хубавите... дето си ги обичаше. Роклята, дето я облече на рождения си ден... – изхлипа.

Той само кимаше в съгласие. Не можеше да проговори, гърлото му бе стегнато.

- Какво... какво ще правим без нея? – разрида се девойката. Илко я прегърна и несръчно погали косата ѝ. После и той заплака.

След известно време младежът заговори пресипнало:

- Хриси, ще се... ще се оправим. Нали и двамата работим, ще можем да се издържаме.

- Знам, батко, но... как ще живеем без баба? Нямаме си никой друг!

- Ще се оправим! – можа само да повтори Илко.

Сестра му вдигна към него зачервените си очи и попита плахо:

- Мислиш ли, че... тя ще дойде?

Отначало не я разбра. После каза, като се стараеше да звучи уверено:

- Кой, майка ни ли? Не вярвам. Баба  ѝ е била свекърва. Пък и... тя не ни потърси толкова време... И да дойде - не я искам!

- Да, прав си - прошепна момичето. Помълча малко и попита нерешително:

- Батко... дали я е боляло много?

- Не.

- Сигурен ли си? Пита ли докторите?

Младежът смръщи вежди и замълча. Не му се говореше за това.

Баба им се почувства зле снощи. След като линейката я прибра, те двамата почти не спаха. На сутринта тъкмо се готвеха да идат да я потърсят в болницата, когато телефонът иззвъня. Шокът от лошата новина беше толкова голям, че въобще не разбраха в кое отделение трябва да отидат. Затова първо потърсиха в спешното.

Като по-голям, Илко пое нещата в ръцете си, докато Хриси чакаше отвън. Дежурната провери нещо в компютъра и го упъти към кардиологията. Той тъкмо затвори вратата и се сети, че не знае къде се намира отделението. Понечи да се върне и чу как вътре обсъждаха:

- Поредната издънка на доктор ти Ленков. Не се сетил човекът, че при диабет инфарктът на миокарда може да протече без болка. Четири часа е стояла жената снощи, докато я насочат! Леле, като дойде д-р Мартинова от кардиологията, че като го емна...

- Некадърник – изсумтя жената от отсрещното бюро. – На докторите грешките са на два метра под земята.

Илко се върна назад, без да попита. Но оттогава не го напускаше подозрението, че онези жени говореха за тяхната баба. Че може би тя щеше да оживее, ако...

- Не я е боляло, Хриси... – промълви той, а наум добави „И това май ѝ е струвало живота.“

- Сигурно я е било страх – прошепна с тънко гласче сестра му. – Гадно е да си в болница. Знаеш ли, днеска докато чаках да взема... смъртния акт в отделението, санитарките си говореха за някаква баба от интензивното. Как сестрата я нямало и тя станала от леглото и сама отишла в тоалетната. И паднала там. Ядосваха ѝ се.

- Какво? – изтръпна Илко. Санитарят в моргата му бе позволил да зърне за миг баба си. Младежът се изуми, като видя, че веждата ѝ е сцепена. Но санитарят не можа да му каже нищо по въпроса. А сега, изглежда, всичко си идваше по местата.

Той стисна юмруци. Искаше му се да пребие някого. Но, тогава щеше да си има работа с полицията, а Хриси щеше да остане сама. В главата му се заблъскаха мисли. Ами жалба? Но пари за адвокат? Пък и кой щеше да си признае? Какво да направи, мамка му? „На докторите грешките са на два метра под земята“... „Дали я е боляло?“... Ох, бабо, бабо!

Накрая остана една-единствена мисъл. Какво ще прави утре, когато донесат ковчега. И Хриси види веждата... Но на този въпрос нямаше отговор.

Младият мъж стисна очи и сълзите му потекоха отново. Брат и сестра постояха прегърнати. После момичето побутна Илко.

- Батко... Да си ходим. Притъмнява вече. Страх ме е тук.

Илко се огледа. Храстите в градинката заприличваха на тъмни, неясни силуети. Сградата до тях, със старомодната си архитектура, изглеждаше като излязла от филм за призраци. В далечината се виждаше новият корпус. Прозорците му светваха един по един.

Зад кой ли от тях е страдала баба им? Дали  други хора умираха сега там, зад тези малки, блещукащи в настъпващата вечер правоъгълничета? Младежът хвана по-здраво ръката на сестра си. Тя се оглеждаше нервно, сякаш се боеше от духове. „Има и по-страшно от това, Хриси, помисли си той. Хората са по-страшни“. Но не го каза на глас. Двамата се запътиха към изхода.

В болницата започваше нощното дежурство.

към страницата

Мама ще те стопли

 

Недостроените сгради изглеждат също толкова зловещи, колкото изоставените. Особено нощем, когато през кухите им прозорци свободно нахлува луната и изкривява очертанията на струпаните боклуци и стърчащите железа. Рушащите се къщи пазят спомен за гласове, усмивки и аромати. Незавършените са... отчаяни.

Момчето бе твърде малко, за да мисли за такива неща. То просто искаше да се скрие някъде. Ноемврийската нощ беше студена, във въздуха се полюляваха заблудени снежинки. Детето беше с яке, но все пак трепереше. Сигурно трябваше да се върне вкъщи. Но изпитваше ужас при мисълта за това.

Чичо Велико го беше хвърлил към стената. Не го правеше за пръв път. Винаги после го болеше много, а майка му дълго го държеше в прегръдките си, галеше челцето му и подсмърчаше тихо. Опитваше да прикрие риданията си, но малкият Кирчо усещаше едва сдържаното разтърсване на тялото ѝ. На шест все още винаги знаеш какво чувства майка ти.

Беше я питал неведнъж, когато оставаха сами:”Не може ли да си отидем?”. Но майка му само поклащаше тъжно глава и очите ѝ се препълваха. А щом тя нямаше отговор, значи никой не можеше да помогне. Кирчо смътно си спомняше баба си. Тя почина, когато той беше на три. Други роднини не познаваше. Нямаше представа и къде е баща му. На въпросите за него майка му отговаряше отново с познатото тъжно поклащане на главата.

Кирчо се запита дали тя е добре. Тази вечер, след като ужасният чичо Велико го сграбчи за дрехите и го метна в стената, майка му се притече да го прегърне.

- Остави го тоя червей, само хленчи! – изръмжа онзи с накървавени очи. – Ела ми нарежи салата!

Майка му му хвърли бегъл, насълзен поглед и изчезна в кухнята. Малко по-късно, когато омразният чичо почна да обръща ракиите оттатък, тя се върна, вдигна го, опипа го за счупено, нахлузи му якето и го поведе към входната врата. Кирчо я погледна и видя увеличаващата се подутина под окото ѝ и странно променената форма на носа.

- Слушай сега! – изшептя майка му. – Ще отидеш в полицията. Върви по улицата към детската градина, но преди да стигнеш градината, завий наляво. Запомни ли? Там ще повървиш десет минути и после веднага вдясно, в първата уличка. Полицията е до болницата, ще я видиш. Разкажи им всичко и ги доведи. Нали помниш нашия адрес? Пък ако не можеш да намериш полицията, скрий се в детската градина. Разбра ли?

Кирчо кимна. Поколеба се малко и с треперещо гласче каза:

- Ела с мен, мамо... Нека да избягаме...

- Не бива, миличък - въздъхна тя. – Ако види, че ме няма, ще ни подгони. А така ще му кажа, че спиш. И... Кирче... много те обичам!

Прегърна го силно и го избута през вратата. Усещаше, че тази вечер у Велико клокочи лудост. Затова изпрати малкия навън. Нямаха съседи, на които да разчита. В момента нощните улици бяха по-безопасни за нейното дете, отколкото домът му. Сигурно щеше да се скрие на завет до сутринта, тогава щеше да го прибере. Той отлично познаваше пътя до детската градина. Ако пък успееше да доведе помощ, е... тогава значи е било писано най-сетне да поправи тази грешка с Велико.

Кирчо тича по целия път до детската градина. Когато обаче се отклони от познатата улица, крачката му стана по-колеблива. Наоколо не се виждаха хора, само веднъж от една шумна, осветена кръчма излязоха двама олюляващи се мъже. Малкият побърза да се прилепи до стената на някаква къща, за да не го видят. Той знаеше колко страшни могат да бъдат пияните.

Струваше му се, че са минали няколко пъти по десет минути, но не виждаше пресечка, нито болница. Нито полиция. Нямаше и кого да попита. Залута се между сгради и градинки, после стигна до някакъв недовършен строеж. Кирчо не знаеше, че това бе новото крило на болницата. Преди три години средствата бяха се изчерпали и обектът беше замразен, да чака по-добри времена. Но те все не настъпваха. И голият бетонен скелет продължаваше да стърчи в задния двор на болничния комплекс.

Студът стана режещ, снежинките се умножаваха. Детето спря за миг, да си почине. Обзе го отчаяние. Много беше изморен. Искаше да се стопли. Искаше у дома, при мама... Първата сълзичка се търкулна по бузката му, после малкият се разплака с глас. Юмручетата му размазваха сълзи и сополи по зачервеното от студа личице.

Отнякъде нещо изшумоля и накара плача му да секне. Мярна му се някакъв силует. Май се приближаваше голямо куче. Или някой пиян? Изпаднал в ужас, Кирчо скочи и бързо се шмугна в недостроената сграда. Сви се в някакъв ъгъл, а сърцето му биеше лудешки.

Мина известно време. Тук не духаше толкова и студът се усещаше по-малко. Момчето почна да се успокоява. Щеше да остане до сутринта, а по светло щеше да потърси пътя към дома. Утре навън щеше да има хора. А щом веднъж му покажеха как да стигне до детската градина, нататък щеше да е лесно.

Почти се бе унесъл, когато дочу стъпките. Не много тежки, но някак провлачени. Сърцето му отново забумтя в ушите. Сви се още повече и се заоглежда. Лъхна го миризма на пръст и на още нещо, нещо като развалено ядене. В помещението влезе някой.

В този момент луната услужливо огря през прозореца. Беше жена. Не много висока, с дънки и яке. Качулката закриваше лицето ѝ. Подаваха се само няколко руси кичура. Дори в тъмното дрехите ѝ изглеждаха много мръсни. Явно, миризмата идваше от нея.

Жената също видя Кирчо. Направи крачка към него, но той изскимтя ужасен. Гърлото му се бе свило и викът просто не можеше да излезе. Тогава тя въздъхна, от което гадната миризма се разнесе на талази. Отдалечи се и седна в отсрещния ъгъл. Лунната светлина не достигаше там и силуетът ѝ едва се различаваше.

- Как се казваш, момченце? – попита жената. Гласът ѝ беше много странен, сякаш някой я бе стиснал за гърлото.

- Кирил – отговори малкият разтреперан.

- А защо не си у дома, при майка си?

- Мама ме прати да търся полицията, но аз се загубих.

- Полиция? – скочи ненадейно непознатата. Опитът ѝ да повиши тон премина в писък. Кирчо се разтрепери отново.

- Заради чичо Велико... – опита се да обясни той.

- Какво е направил?

- Бие ни. Мен ме хвърля в стената.

- Полиция! – викна отново жената. – Полиция за насилниците! Бият, душат... убиват...

- И теб ли някой те е бил? – прошепна момчето.

Жената се разсмя тихо.

- Не, миличък. Мен ме удушиха.

- Как така? – изуми се Кирчо. – Ами как си жива?

- Не съм – отговори тя. После отиде до прозореца и свали якето си.

При вида ѝ в гърлото на момчето се надигна писък. Тялото ѝ бе в напреднало разложение. Месата ѝ висяха на парцали, ведно с разпадащите се дрехи. Носът ѝ бе силно изтънен, зъбите – оголени, а очите напълно безжизнени. Цялата беше изпоцапана с пръст. Кирчо скочи и се затича навън. Но, след всичко преживяно вечерта, силите не му стигнаха. Ужасът го надви. Краката му се подкосиха и пред очите му причерня.

Свести се в ръцете на русата жена. Тя го бе наместила на коленете си и го придържаше с майчинска нежност. Калната ѝ, съсухрена ръка галеше челото му. Отново беше загърнала якето си и страшното ѝ лице не се виждаше.

- Шшшт, бъди спокоен - тихо каза тя. – Нищо лошо няма да ти направя.

И изведнъж детето разбра, че може да ѝ вярва.

- А защо си такава? – попита с любопитство.

- Защото съм под земята вече три години.

- Добре де, ама ако си умряла, защо можеш да ходиш и да говориш?

- И аз не знам точно. Много исках да се върна и да си намеря детенцето, сигурно затова. И веднъж се оказах тук и така досега.

- Ти детенце ли имаш?

- Да, на една годинка. Сега трябва да е пораснало.

- А кой ти направи... това?

- Бащата на детенцето. Работеше тук, преди да спрат строежа.

Кирчо се обърка.

- Но той нали е бил татко на детето ти? Защо не сте се обичали? Нас с мама чичо Велико ни бие, но той не ми е татко.

- Понякога и татковците са лоши, Кирчо – въздъхна жената. Отвратителната воня се разнесе наоколо, но малкият бе престанал да ѝ обръща внимание.

- Моят е добър – отсече той. – Но не го знам къде е. И ти си добра майка.

Безжизнените очи светнаха мигновено в тъмното.

- Искаш ли да ми станеш дете?

Изкушението беше толкова голямо. Бе я измъчвало през цялото време, а ето че сега малкият неволно ѝ даваше повод. Изобщо нямаше да е трудно. Щеше да стисне малкото вратле и после да завлече детето със себе си във влажната пръст. Никога повече нямаше да е сама. Покоят щеше да дойде при нея. Това бе търсила през безкрайните три години. Вдигна ръка и посегна...

Тогава малкият каза категорично:

- Аз те харесвам. Но мама има нужда от мен, да я спася.

Русата жена въздъхна и отпусна ръката си:

- Ще я спасиш, миличък. Ти си един малък герой.

- Спи ми се... – отрони той в отговор.

 

Цяла  нощ оживялата мъртва събира наоколо изхвърлени парцали и ги трупа около детското телце. Така ѝ се искаше да може да го прегърне и да го стопли, но не бе способна на това.

Преди разсъмване го изведе навън и му показа пътя за полицейския участък. Кирчо се притисна до нея с благодарност, без изобщо да забелязва мръсотията.

-                 Ти си прекрасна майка - прошепна той. – Благодаря!

 

В полицията никой не обърна внимание на приказките на момчето за мъртвата жена. Отдадоха ги на преживения стрес.

Но тя е още там и чака своето детенце, за да го вземе със себе си.

към страницата

Гурме

 

Това дори не е сепаре. Направо си е стая за вип-гости. Тримата отпиват бавно от тумбестите чаши. Уиски без лед, от специалния резерв на заведението. Мълчат. Разпускат.

- Надявам се стажантът да не направи някоя беля – вяло казва един от тях. За разлика от другите двама, той е на дежурство тази вечер.

- Какво толкова ще стане? – отбелязва седящият срещу него, младолик мъж с кръгло лице. Дежурният свива рамене. Не отговаря. Вместо него се намесва третият:

- Най-много да умори някого. Но аз безсмъртни не познавам. Накрая всички идват при мене.

Тримата се разсмиват. Младоликият се вглежда в питието си, после бавно изрича:

- И все пак, понякога ми се иска хората да разберат колко са задръстени мозъците им от предразсъдъци... Като страха от смъртта например.

- И като почитта към телата на мъртвите – добавя Патологът.

- Е, сега, колкото за умрелите, не можеш да очакваш от обикновените... – започва Дежурният, но Младоликият го прекъсва:

- Моля ти се, колко такива сме нарязали с тебе в университета? Те са просто купчини месо, като в кланица. Разлагат се по същия начин, както свинското и рибата.

Дежурният не възразява повече, само кима в знак на съгласие. След малко се обръща към Патолога:

- Като стана дума, тази вечер ще имаме ли...?

- Естествено - усмихва се той. – Даже изненада съм ви подготвил.

- А, супер - възкликва Младоликият. – Нещо ми липсва тръпка напоследък. Скучая.

- Сигурно затова ти идват идеи да просвещаваш простосмъртните. Но погледни го от другата страна. Висшето знание не е за всеки – снизходително произнася Патологът.

Дежурният добавя:

- Какъв елит ще сме, ако тръгнем на всеки да отваряме очите? Пък и простият човек трудно ще приеме тези истини.

- Да бе - съгласява се Патологът. – Представи си да убеждаваш някоя набожна бабишкера, че забраната за инцест е цивилизационен предразсъдък.

- Именно! – вдига пръст Младоликият. – Или пък канибализмът. Толкова животински видове са канибали...

- Еее, ти пак си дойде на думата – ухилва се насреща му Дежурният. – Май си много изгладнял тази вечер.

- И аз като тебе съм гладен за тръпка. А колегата скоро не ни е доставял такава.

- Това да не ви е месарски магазин? – докача се Патологът. – Повечето органи са увредени. Или ви се е приял стеатозен черен дроб?

- Тъкмо ще има в какво да се пръжне – шегува се Младоликият. – Но извинявай, прав си. Пък и чувам, че напоследък нещо са ви погнали там.

- Вярно е - изсумтява Патологът. – Единият санитар да вземе да удуши пациентка. Докарали му я в летаргия, а като дошла на себе си, нашият я стиснал за гушата. Паникьосал ли се е, що ли... и сега заради него ни дебнат.

- Е, няма да е завинаги - потупва го утешително по ръката Дежурният. После въздиша и поглежда златния часовник на ръката си. – Боже, кое време стана! Дали са готови да ни сервират, че аз трябва да се върна в отделението все пак.

- Спокойно де, ще се върнеш – проточва с досада Патологът. – Ей го къде е, през улицата.

Той се подава през вратата и разменя доверително няколко думи със собственика. След минута възрастният мъж се връща. Носи сребърно блюдо с похлупак. Оставя го затворено и дискретно се оттегля.

Всички мълчат. Накрая Дежурният не се сдържа.

- Е... какво е? С какво ще ни изненадваш?

- Ще ви кажа – Той ги оглежда бавно, един по един, сякаш иска още да увеличи напрежението. – Нали знаете как често сме си говорили колко е жалко, че сме принудени да дегустираме само вътрешни органи.

Двамата кимат.

- Много ясно – обажда се Младоликият. – Цялата мускулна маса е видима, не можеш да рискуваш да отрежеш парче месо.

- Представи си само да изпратиш покойника вкъщи без бут например. Близките ще вдигнат врява до небесата – намесва се и Дежурният. – Сякаш пък няма да го приемат в рая без тоя бут...

- За това говорим – продължава Патологът. – А винаги съм мечтал да узная какъв е вкусът на човешкото месо, не само на карантиите.

- Да де, но няма начин...

- Има! Аз го открих! Има едно парче месо, което може да се вземе, без никой да забележи.

И той тържествено вдига капака. В подноса, върху канапе от свежа зелена салата, красиво са подредени изпечени на скара езици. Младоликият и Дежурният ахват в един глас.

- Как се сети?

- Страшен си!

- Такъв съм си – скромно кима Патологът.

После взема щипката и почва да сервира.

към страницата

Моята ледена принцеса

 

Йончо току-що беше измил големите каменни маси. Бяха готови за телата. Винаги бе смятал, че те много си подхождат. Студените маси и студените тела. Но тази вечер масите бяха самотни. И Йончо скучаеше.

Той прегледа доклада на санитаря от дневната смяна и изфуча презрително. Колегата му отново бе написал куп дежурни глупости. Личеше си, че не осъзнава смисъла на тяхната професия, не чувства творческия ѝ дух.

Те бяха първите, които докосваха мъртвите, след като някоя санитарка, в някое отделение, бе метнала чаршаф върху лицата им. Те бяха и последните, които ги подготвяха за срещата с опечалените близки. И със земята. Това бе романтично. И важно.

Именно то беше причината Йончо да работи тук. Всъщност, той имаше свястна диплома и въобще не беше некадърен. Но никъде не се задържаше на работа. Навсякъде се чувстваше зле. Освен тук, при мъртвите.

Леденината на кожата им, винаги по-студена от температурата в стаята, беше толкова аристократична. Абсолютната им неподвижност ги правеше да изглеждат като произведения на изкуството. Можеше да ги гледа до безкрайност. Обичаше да ги докосва. В тях нямаше злоба и гняв, нямаше съпротива и презрение. Те можеха да слушат по цяла нощ какво им разказва. Никога не му казваха не. Бяха... най-добрите приятели, които бе имал някога. Затова Йончо им се отплащаше с нежност.

Наближаваше един часът. В моргата беше все така тихо. Санитарят се прозя, захлупи на бюрото книгата, която четеше и се приготви да си ляга. Но изведнъж наостри уши. Не можеше да сбърка този звук. Насам идеше линейка.

Посрещна екипа на вратата.

- Какво ми носите, момчета?

Шофьорът се ухили към фелдшера, докато дърпаше носилката:

- Ще му хареса, а? Как мислиш?

Медикът го потупа по рамото:

- Булка, булка ти водим, Йончоооо! Хайде подписвай документите, че ни чакат адреси!

Метна на бюрото свитък формуляри, после тримата се заеха да преместят на една каменна маса тялото, опаковано в затворен черен чувал. Раздразнен от подигравката, Йончо почти не чуваше как фелдшерът обяснява:

- Отидохме по сигнал. Лежеше си на една пейка, кротко-кротко. Млада изглежда и няма никакви видими следи от насилие.  Криминалистите дойдоха, нащракаха си снимките и казаха да я вдигаме. Насочвай я към съдебната. И да не вземеш да я съблечеш, може да се наложат проби от дрехите.

- Няма, няма - разсеяно отговори Йончо.

Едва дочака линейката да замине. Старателно заключи, после изми ръцете си и седна на бюрото. Първо документите. Едно по едно. Така е най-сладко.

В омачканите листи нямаше нищо интересно. Самоличност неизвестна. Причина за смъртта неизвестна. Видима възраст 40 години. Йончо попълни внимателно журнала, после нагласи жетона с номер и се насочи към залата. Отново изми ръцете си и посегна към ципа. Сваляше го бавно, наслаждавайки се на всяка подробност, която се откриваше пред очите му.

Черна коса, абсолютно права. Все още не беше изгубила жизнеността и гъвкавостта  си, значи жената не бе мъртва отдавна. Нормално чело, гладко, без пъпки. Оформени вежди. Скоро изскубаните косъмчета щяха да избият и естествената форма щеше да се възстанови. Йончо обичаше естествеността. Очите бяха затворени. Може би по-късно щеше да се осмели да раздалечи с пръсти клепачите и да види цвета им. Но по-късно. Едно по едно. Нослето вирнато, устните – тънки. Беше не просто прекрасна. Беше съвършена.

Санитарят продължи да смъква ципа на чувала с убийствена бавност. Този своеобразен стриптийз го преизпълваше с трепет. Не усети кога ѝ заговори:

- Дразниш ме, а? Дразниш... Искаш да съм само твой? Да жадувам да те видя? О, принцесо... каква мръсница си! Моя си... „Булка ти водим, Йончо“! Нещастници! Какво разбират те?

С треперещи пръсти санитарят докосна изстиналата плът на жената. Още не бе достигнала оная пареща студенина, която стряска. Но имаше време. Нали цялата нощ бе пред тях?

Той погали бавно лицето ѝ, прокара върха на показалеца си по устните ѝ. Постави длан отстрани на шията ѝ, там, където обикновено се усеща пулсът. Не почувства нищо. Притвори очи, блажено усмихнат и остана така.

Мъртвата беше облечена простичко – пола, блузка, сандали. При полагането в чувала блузата се бе извъртяла и едната презрамка на сутиена ѝ се подаваше. Най-обикновена презрамка на бял сутиен.

- Играеш си на скромна, а? – прошепна Йончо в ухото й. – Но ние с теб знаем, че не си... Неее, изобщо не си. Не и с мен.

Щеше му се да може да я съблече. Обаче знаеше, че това може да му коства работата. Където пипаха криминалните, нямаше място за свободни съчинения. Но тя беше толкова изкусителна! Та нали много добре виждаше как го кани да я докосне, да я прегърне... да се наслади на мраморната ѝ красота.

Йончо надигна внимателно полата. Беше разкроена, какво толкова? Никой нямаше да разбере, че бе надникнал. Видът на пълничките ѝ бедра го накара да изгуби контрол. Нямаше да я съблича, нямаше да нарушава правилата... просто щеше да я прегърне, да я притисне... Разтрепери се. Нали тя беше неговата ледена принцеса? Ако можеше да говори, сега щеше да го моли да я вземе.

Той се покатери внимателно и притисна тялото в прегръдките си. Покри лицето ѝ с бързи, несръчни целувки. Зави му се свят от възторг. Усети, че боксерките му стават мокри, но това не го спря. Ръката му се спусна надолу и обхвана талията ѝ.

Внезапно дочу въздишка. Огледа се трескаво, колкото ужасЕн, толкова и разгневен. Но наоколо нямаше никой. В моргата все така беше бяло, студено и лъскаво. Сърцето му прескочи един такт. Бавно, много бавно Йончо сведе поглед надолу. Очите на мъртвата бяха лешниково кафеви. И не беше мъртва.

- Пусни ме... – прошепна тя отпаднало. – Пусни...

Бавно вдигна ръцете си, опря ги на гърдите му и се опита да го отблъсне. Но бе твърде слаба и не успя, а той беше в шок и въобще не му хрумна да се помръдне.

Жената облиза устните си и бавно, пресекливо заговори:

- Къде съм? Пак ли съм... изпаднала в летаргия? Ти... кой си?

Силите ѝ свършиха и тя млъкна. Но очите ѝ ставаха все по-будни и започнаха да шарят ужасено наоколо. Изглежда, започваше да разбира. Отново опря длани на гърдите на Йончо. Тялото ѝ се стегна.

Излязъл от шока, санитарят се вгледа в лицето на жената. Цветът му почваше да се връща. Кожата под дланите му се стопляше, мекотата ѝ бе осезаема. В душата му се надигна отвращение. Неговата принцеса се бе превърнала в жаба. Противна, мърдаща, гнусна жаба.

- Колко си грозна! – проплака той.

После впи пръсти в шията ѝ и стисна.

към страницата