Експериментът

 

Звънецът отекна по коридора на Детска хематология. Санитарката забърза да отключи.

- А, доктор Самуилов, заповядайте. Шефът каза да влезете направо при него.

Лекарят кимна и се запъти към вратата с надпис „Завеждащ отделение – д-р Цанков“. Тя се отвори и приятелят му го посрещна с широка усмивка.

- Влизай, влизай, Андрей! Тони, никой да не ни безпокои!

Двамата се настаниха около ниската масичка. Самуилов разпери ръце:

- Е, хайде казвай сега, за какво е тази тайнствена покана.

- Ще ти обясня. Но първо искам да ми обещаеш, че на никого няма да казваш, докато не успеем да получим разрешение.

- Добре де, обещавам – усмихна се Андрей. Приятелят му беше склонен към лудории, затова подобна молба изобщо не го учуди.

- Ето каква е цялата работа – започна Цанков. – На път съм да открия нов метод за лечение на левкемия.

- Хайде бе!

- Хайде я! Виждам, че не го вземаш на сериозно, но ще видиш! Методът е ефикасен, не е скъп и ще направи революция.

- Цанко - вдигна длан д-р Самуилов. – Нали знаеш, че моята специалност е друга. Може би не е правилно да ми разказваш, ако нещата са толкова сериозни. Това си е твое откритие все пак...

- Приятелю, не се прави на ударен. Не те каня да участваш в експеримента. Трябваш ми заради връзките ти. Защото, каква полза, че съм измислил нещо, ако не може после да навлезе в практиката? Пък и аз да си получа заслуженото възнаграждение...

- Ааааха – бавно каза Андрей.

- Недей се чумери де! Много ясно, че ще ти се отблагодаря! И също тъй е ясно, че исках да споделя с най-добрия си приятел от академията. Мислех, че разбираш... Това е такова вълнение!

- Добре, добре – усмихна се Самуилов. – Сега ще ми разкажеш ли?

- Ами всъщност е много просто. Кръв, това е отговорът на всички въпроси.

- Как така?

- Така! Болна кръв, здрава кръв, жива кръв! Като живата и мъртвата вода от приказките.

- Чакай малко, някакви кръвопреливания ли правиш?

- Не! – усмихна се загадъчно Цанков. – По-добре ела да видиш.

И го поведе по коридора към една от болничните стаи.

Първото, което видя вътре Андрей, беше една голяма клетка на пода. Огледа се. По леглата бяха насядали три момчета на възраст от шест до десет години. Лицата им бяха бледи, главите – обръснати. Тънките им вратлета стърчаха трогателно от яките на болничните пижамки. Всяко от децата държеше в ръце някакво животинче. Лекарят толкова се шокира, че в първия момент не можа да разпознае какви са.

Той се обърна към приятеля си:

- Цанко, какви ги вършиш, бе човек? Тия деца не трябва ли да са изолирани от микроби? Какви са тези домашни любимци?

- Не са домашни любимци – доволно отговори завеждащият. – Гледай, гледай...

Едно от децата вдигна животинчето към лицето си. Сега вече Самуилов видя, че това е малко зайче. Момчето хвана с едната си ръка двата му предни крака, а с другата – задните. После заби зъби в шията му. Зайчето изкрещя жално и се замята.

- Не! – извика лекарят и посегна да го спре, но Цанков го хвана здраво отзад и изви ръцете му. Момченцето вдигна очи, изгледа ги безразлично с размътен поглед и засмука по-силно кръвта на животинчето. По брадичката му потече тънка алена струйка, лицето му изрази блаженство.

Другите деца последваха примера му. Андрей мимоходом видя, че те държат кученца.

- Какво си направил? – ужасено прошепна той.

- Нищо лошо! – отсече приятелят му. – При обектите на експеримента се отбелязва подобрение.

- Какви обекти бе, идиот! Това са деца!

- Деца са на майките си! Аз тук нямам време за глезотии. Спасявам човечеството, ако не си забелязал.

- Цанко... Ти откачи ли? Добре, кажи ми, как изобщо си ги накарал? И няма ли да кажат на някого?

- Я ги погледни по-добре – подигравателно се изсмя в ухото му завеждащият. Той все така го държеше здраво. Децата унесено смучеха кръвта и не им обръщаха никакво внимание.

Тогава Самуилов осъзна.

- Дрогирал си ги??? Абе, ти ум имаш ли? Погледни ги само на какво приличат! Кой знае какви увреждания си им причинил! Ами тази кръв, неизследвана, необработена, тя пък какви ли зарази носи?

- Ти въобще не разбираш, Андрей. Това е жива, силна, топла кръв! Тя ги прави нови, различни! Кара ги да оцелеят на всяка цена! И наистина, показателите им се подобряват!

- Цанко, разбери, това няма да мине. И страничните ефекти не са ясни. Но не може да няма такива.

- Не ми пука за тях!

- Ами ако загине пациент?

- Хайде стига си ми лицемерничил! Това са раково болни! Пък и да загинат няколко... какво толкова? Важното е, че някой ден експериментът ще има успешен край.

- Ти си откачил – бавно каза Андрей. – Пусни ме. Още утре ще докладвам това на главния лекар. Казвам ти го, защото си ми приятел. Ако искаш, бягай.

Д-р Цанков не отговори известно време. Самуилов понечи да обърне глава, за да види защо мълчи. В този момент във врата му се заби игла. Силният опиат го приспа за секунди. Завеждащият се бе подготвил за всеки случай.

След като тялото се свлече на земята, той се обърна към децата. Бе ги обучил, докато се намираха под влиянието на наркотиците. Те знаеха, че някой ден техният доктор ще им осигури и кръв от човек и когато пият от нея, ще оздравеят напълно. Сега той се изправи и властно каза:

- Деца! Сега ще пиете човешка кръв!

Трите момчета се огледаха. До този момент те изобщо не бяха обърнали внимание на ставащото в стаята. Главите им бяха замаяни от лекарствата. Изобщо не забелязаха проснатия на пода д-р Самуилов. Единствения човек, когото видяха в стаята, беше техният лекуващ лекар и те вкупом му се нахвърлиха. Две от тях майсторски прегризаха вените на китките му, а най-голямото се насочи към врата.

Не очаквал подобна атака, д-р Цанков залитна и падна върху най-близкото легло. После замята ръце и се опита да отстрани децата от себе си. Но самият той ги бе превърнал в обучени малки зверчета и сега те не му позволиха да помръдне. Залепиха се за него като грозд бледи, гладни кърлежи. Така ги и намериха на сутринта, заспали като доволни кърмачета до изстиналото му тяло.

към страницата

Това ще разкъса сърцето ти

 

- Ами... довиждане... – смутено каза младата жена, поколеба се за миг, но не намери какво да добави и излезе, понесла сака си.

„Сбогом!” – тросна се наум Борислава, а на глас изсумтя нещо неясно, обърна се на другата страна и отвори книгата си.

Най-после малко спокойствие! Беше ѝ писнало от оглупелите, вмирисани на мляко родилки и техните пищящи бебета. Гледката на смучещите малки усти беше толкова... гнусна... Как хората се възхищаваха от подобни неща? Борислава никога не бе могла да понася тези кравешки истории. Не можеше да си намери място от яд, че се бе хванала в тоя капан.

Но още малко! Утре щеше да подпише всички документи и да си тръгне от мизерната болница. Щеше завинаги да забрави, че бе имала глупостта да забременее в най-неподходящия момент, от най-неподходящия мъж и на всичко отгоре да пропусне срока за аборт поради някакви глупави хормонални отклонения.

Щеше да ѝ бъде нужно време, за да забрави погледите на другите жени – някои съчувствени, други презрителни, но всичките изпълнени с неразбиране. Смотли! Те си въобразяваха, че са по-добри от нея, защото бяха омъжени и с бебета. А всъщност, просто се бяха вързали с първия срещнат мухльо веднага след училище, защото така и така не можеха да направят нищо по-свястно с живота си.

А Борислава имаше планове, и то какви! Почти завършваше първата си магистратура, а за след това си беше подготвила списък със специалности за второ висше, за квалификации и курсове. Засега бавно се изкачваше в йерархията в голямата фирма, но много скоро се готвеше да направи скок нагоре.

Колкото до мъжете... Само веднъж да влезе отново във форма и щеше да се възползва максимално от тях. Но оттук нататък щеше да допуска до себе си единствено тези, които можеха да й бъдат полезни да се издигне.

Тя прекара остатъка от деня, наслаждавайки се на плановете си за бъдещето. Вечерта заспа бързо, унесена в мечти. Веднъж да дойде утре... утре отваряше нова страница от живота си. Нито веднъж не се сети за бебето, което спеше само в съседния сектор.

Събуди се от усещането за нечие присъствие. Въздъхна с досада (сигурно са домъкнали някоя нова родилка нощес), обърна се на другата страна и понечи пак да заспи. Но присъствието беше някак натрапчиво и я принуди да отвори очи.

На съседното легло седеше млада жена. Очите ѝ бяха подути от плач. През разтвореното деколте на нощницата се виждаха очертанията на напращелите ѝ гърди, с изпъкнали вени. Ръцете на непознатата бяха скръстени отпред, тя се полюляваше едва забележимо, потънала в мислите си.

 Изведнъж тя се обади с леко треперещ глас:

- Наближава дванадесет. Скоро трябва да донесат бебетата за кърмене. Твоето къде е?

- Аз... не кърмя.

- Знам – отговори неочаквано непознатата.

Борислава се надигна в леглото раздразнена, готова да я прати по дяволите. Но жената я изпревари и се приведе развълнувана напред. Впери в нея горящи очи и зашептя бързо и високо:

- Недей да го правиш, моля те! Дойдох специално, за да те спра! Не си оставяй бебето!

- Това не ти влиза в работата – повиши тон Борислава, но непознатата не ѝ обърна внимание.

- Ти не знаеш каква благословия е, че никой не може да ти забранява да си отгледаш детенцето. Макар и да си сама! Ти можеш да се справиш! Просто нямаш причина... нямаш право да го оставиш!

- Това си е мое решение!

- Но то е грешно решение! Още утре ще съжалиш за него!

- Разбира се, че няма да съжаля! Много добре знам какво правя!

- Не, не ме разбираш! Щом се скъса и последната нишка, която те свързва с твоето бебе, това ще разкъса сърцето ти! – от очите на непознатата бликнаха горещи сълзи. – Душата ти ще изсъхне, смисълът на живота ти ще изчезне, слънцето ще угасне за теб... Цял живот ще го търсиш и няма да го намериш...

- Какви ми ги говориш? Много добре знам какъв е смисълът на живота ми. Това... бебе беше грешка! Просто искам да се махна оттук и да започна начисто.

- Послушай ме! – изплака гостенката, в гласа й се долавяше отчаяние.

- Както ти казах още отначало, не ти влиза в работата. Сега си лягай, искам да спя. – отсече Борислава и понечи да ѝ обърне гръб.

- Прости ми... не успях да те убедя... отивам си... – неочаквано прошепна непознатата.

Борислава не разбра веднага какво се случва. Само след миг странната жена се бе покатерила на един стол. Точно над главата ѝ се полюляваше клуп на бесилка. Въжето беше оплетено от ивици чаршафи. Непознатата провря глава в примката и ритна стола.

- Какво? Не! – Борислава скочи от леглото. – Не го прави, по дяволите! Помощ!

Тя се опита да сграбчи тялото на жената и да го надигне нагоре. Но ръцете ѝ свободно преминаха през него. Обзе я ужас. Какво беше това?

Вдигна поглед нагоре и срещна обвинението в очите на обесената, миг преди въжето да се затегне напълно около шията й. Ръцете неволно започнаха да драпат по клупа, после очните ябълки примирено се обърнаха, лицето постепенно промени цвета си от червено към синьо. Тялото се люля известно време, безплътните му крака преминаваха през главата на Борислава, но при досега им тя усещаше единствено мъртвешки студ. После обесената се отпусна, но изпъкналите ѝ очи продължаваха невиждащо да следят вкаменената фигура на младата жена. Накрая бавно се разтвори във въздуха.

 

***

„Какво стана, момиче, Гинка ли видя? Сигурно нея си видяла, ама няма да ми кажеш. Като ти гледам дереджето, надали някой ден ще проговориш. Докторът поръча да стоя тука, да те наглеждам, докато дойдат да те вземат от психиатрията. Да не си посегнеш. Ама ти няма да го направиш, знам. Виждала съм и други като тебе. Тежко изпитание е да срещнеш Гинка.

Ама вие си го просите... Извинявай, че ти го казвам, ама е срамота, момиче. Млади жени, учени, пък не си искате децата. Че кой да ви ги гледа бе? Жената е създадена да бъде майка! Колко други примират за детенце, а на вас Господ ви дал благословия и вие плюете на нея. Срамота! Ти знаеш ли едно време какво беше? Едно време, когато стана това, с Гинка.

На мене никой не ми вярва. От всички, дето бяха тогава в отделението, само аз съм останала. Даже сестра ми, Миланка, дето е помощничка в кухнята долу, и тя не ми вярва. Но всичко си е истина, до последната дума.

40 години има оттогава. Дойде Гинка при нас да ражда. Лесно роди, бързичко. И после тръгна приказката. Тя не била омъжена. А тогава такова нещо си беше, кажи-речи, престъпление. След туй научихме и цялата история. Сгодила се Гинка, нагласили сватбата, ама направили и бебето. И, като дошъл денят, тя си била така, вече с корема. Нагласили се всички, сватбарите с костюмите, булката с роклята – чакат. А младоженецът не дошъл. Чак после се разбрало, че на същия ден тоя мизерник се оженил за друга. Господ да го съди!

А на Гинка баща ѝ побеснял! И казал, ний тоз резил няма да го търпим! И семката на оня боклук аз в моя дом няма да гледам! Как не плакали и не молили Гинка и майка ѝ, но не излезли наглава. Заплашил, че ще ги изгони и двете.

И така, Гинчето подписа документите и се отказа от бебето. Момиче, не съм виждала друг човек толкоз сълзи да изплаче... На деня, като дойдоха да го вземат детенцето, че бяха му намерили вече нови родители, цялото отделение рева. Гинка стои в стаята при малкото и ридае, а ний отвънка в коридора и сълзите ни не спират да текат. Как го гледаше само, да го изпие с поглед. Какво ли си е мислила, някой ден да го срещне и да го познае...

Като го отнесоха, легна тая жена и цял ден не стана. Докторът вика, ще я оставим до утре, малко да дойде на себе си, че тогава да я изписваме. А на другата сутрин я намерих да се люлее от тавана, точно ей тука...

Мда... Такива ми ти работи, момиче, с Гинка. Мина време и всички забравиха. И на мен никой не ми вярва, че тя е още тука. А тя, милата, се мъчи да ви спаси от вашата глупост. Нищо да не ти пречи да си вземеш детенцето, пък ти да не искаш, не го разбирам това... Ех...”

към страницата

Клиниката

 

Мъжът въведе кода. Тежката метална врата се отвори. Покани с жест дамата си и я последва вътре. После набра друг код на дистанционното и вратата се затвори зад тях.

- Днес за последно домакинстваш – засмя се жената.

- Така е - кимна той. – От утре ти си шефът. Ти и другите.

- А може и от тази вечер да вляза във владение на сградата... и може би на архитекта? – изсмя се дрезгаво тя, после го хвана за ръка и го поведе навътре.

Приглушеното осветление се бе включило автоматично при влизането им. Мъжът се спря, за да огледа още веднъж луксозното фоайе. Но партньорката му бе нетърпелива. Облечена в тясна вечерна рокля, леко залитаща на високите си токчета, тя явно беше в настроение да прави шоу. Отърка се в меката материя на посетителския диван, измърка гърлено, като не сваляше предизвикателен поглед от мъжа. Спря се пред огромното огледало, за да се наслади на вида си. После се запъти към дъното на коридора, където се виждаха две табели: „Д-р Радинчев, психология и психоанализа“ и „Д-р Кралевска, диетология и ендокринология“. На горния етаж имаше още кабинети – фитнес, масажи, пластична хирургия. Тук щеше да се продава красота. Още утре парите щяха да потекат.  Но сега това не интересуваше никого.

- Заповядайте, г-н архитект, каня ви в моя кабинет – каза дамата.

Той  се усмихна неуверено. Не знаеше защо, но тази вечер се чувстваше странно неспокоен.

- Какво ли правят на купона за откриването? – запита. Тъпо.

- Със сигурност въобще не са разбрали, че ни няма – нехайно отбеляза  тя. – А Кралевски вече е пиян като свиня.

С рязко движение лекарката отвори вратата, дръпна го след себе си, после притисна тялото си към неговото.

- Чакам този миг, откакто те видях за пръв път  - изрече задъхано. – Това трябваше да се случи много по-рано.

- По-рано... бях зает. Не ми беше до това – отговори мъжът, докато сваляше ципа ѝ.

- Да, видях. Беше обсебен. От сградата. Сякаш беше женен за нея. Ти си гений, нали знаеш? – шепнеше жената в ухото му. Усещаше горещия ѝ дъх.

- Знам...

- Да направиш това бижу тук... на входа на градската болница... в тази мизерия... на мястото на детската поликлиника... това е извратено... подлудява ме... Ох, по дяволите, пишка ми се – тя сложи пръст на устните му. – Не мърдай оттук, отивам до банята.

Архитектът тръсна глава. Нещо продължаваше да го безпокои. Стори му се, че долавя шум от коридора. Гол до кръста, той излезе от кабинета. Откъм банята се чуваше шуртене на вода. Направи няколко крачки нататък, като оглеждаше отново арките, прозорците, мебелите. Сградата бе живяла в ума и сърцето му дълго време. Сега беше готова да заблести за всички. Щеше да му липсва, когато се захванеше със следващия проект. Вече го очакваха да приключи тук.

За миг му се стори,  че дочува глух тътен. Ослуша се, но звукът изчезна. Мъжът махна с ръка и реши, че сигурно е от изпития алкохол на партито. Но звукът се повтори и той се разтревожи. Забърза към кабинета, където беше оставил партньорката си. Изведнъж  подът под него сякаш се задвижи вълнообразно. Изглежда, имаше земетресение. Архитектът спря на място. Едва се задържаше прав. Усмихна се вътрешно. Сградата беше проектирана така, че бе напълно устойчива на такива природни бедствия. Нямаше причина за притеснение.

Но вълнообразното движение се засили. Подът се надигна и като трамплин го подхвърли  към отсрещната стена. Това вече не беше нормално, осъзна мъжът и за пръв път се изплаши. Колко тъпо, беше зарязал дистанционното в сакото си, а то беше в кабинета, чак на другия край. Трябваше да се добере дотам и да го вземе.

Опита да се отдели от стената, но установи, че е залепнал за нея. Дръпна се по-силно и го прониза пареща болка. Кожата му, дрехите му, всичко се беше сляло с боята. Беше се сляло? Сега вече ужасът го сграбчи. Какво ставаше тук? Това не беше възможно...

Дръпна се отново и този път се освободи. Краткото чувство на радост веднага беше заменено от кошмарна болка. Олюля се, зави му се свят.  По челото му изби ледена пот. Тогава погледът му попадна в отсрещното огледало и той видя, че голяма част от кожата му отзад липсва. Гърбът и седалището му представляваха кървава повърхност, по която тук-там се провиждаха мазнини и мускули.

Отвори уста да изпищи, но тогава подът се надигна отново. Този път го залепи на стената по лице. Мина известно време, преди окървавената фигура да се строполи на земята. Останалите без клепачи очи бяха помътнели от шока, капилярите бяха образували гъста червена мрежа около ирисите му. На стената се виждаха парчета от кожа, както и  от други телесни части, които тя бе успяла да откъсне. Постепенно те сякаш се разтвориха в боята. Последен изчезна езикът му. Очните ябълки ужасено се въртяха, но не можеха да спрат да гледат натам.

С едва чуто скимтене човешките останки се опитаха да пълзят към изхода. От недрата на сградата се дочу нещо като дълбока въздишка. После подът се надигна за последен път и го запрати на стълбището. Двете части на стъпалата се събраха като челюсти и с наслада схрускаха кървавата фигура.

Още преди малко лекарката бе опитала да излезе от банята. Странно защо, но бравата изведнъж отказа. Тя повика партньора си, но не получи отговор. Започна да блъска и да крещи, но не постигна никакъв успех. Ядосана, натисна с все сили. Внезапно вратата поддаде и се отвори без проблем.

- Хей, какви шегички си правиш? – подвикна жената.

Не получи отговор. Това минаваше всякакви граници. Явно бе зарязана, но защо по този начин? Грабна дистанционното от масата, нахлузи на голо роклята си и излезе в коридора. И там нямаше никого. В приемната цареше все същото спокойствие и уют. Лекарката отвори вратата и си тръгна, като сърдито чаткаше с токчета.

Клиниката въздъхна за втори път. Тази жена не ѝ харесваше. Може би щеше да е добре някой ден да падне по стълбите. Но засега не ѝ се занимаваше с това.

Беше доволна. Нали нейният създател бе при нея? След всички тия месеци, през които бяха едно цяло, нямаше как да го пусне да си отиде. Щяха да останат завинаги заедно. Какво повече да иска?

към страницата

Възстановката

 

- Знам на какво се надяваш, но няма да стане, мамо, избий си го от главата!

В стремежа си да бъде убедителна Ралица беше смръщила вежди. Вилицата ѝ, с набодено на нея картофче, сочеше към майка й обвинително.

- На нищо не се надявам, на какво да се надявам толкова? – изсумтя Миланка. – Нали виждам какво става? Те, мойте набори повечето избягаха оттука, какво остава за вас?

- Ами тогава какво все подмяташ? Естествено, че няма да се закопая тука. Другия месец, като си взема дипломата, ще си потърся свястна работа. В града!

Майка ѝ понечи да каже нещо, но се отказа. Бузите й се зачервиха.

- Ралице, спри се! – повиши тон баща ѝ. – Ето, майка ти вдигна кръвно! Откак си се обадила, че пристигаш, не е мърдала от печката, имай малко уважение!

Младата жена стисна зъби. Издиша бавно, после протегна ръка и погали Миланка по ръкава.

- Извинявай, мамо...

- Няма нищо, добре съм – въздъхна майка ѝ. – Просто... наистина се надявах... Ти да не мислиш, че работа се намира под път и над път? Че някой ще те чака пред университета да ти я подари? Кой знае колко време ще има да чакаш за добра възможност? А дотогава какво пречи да приемеш предложението на кмета?

- Мамо... – внимателно каза Ралица, като се стараеше да звучи твърдо. – Първо, аз още не съм получила предложение от кмета. Идвам тука и ти ми казваш какво ти е подметнал, като сте се срещнали на улицата. И второ, това са три години! Ще изостана, ще си загубя контактите, кой ще ме вземе после на работа?

- Рале, виж, майко, аз не разбирам от твоите науки. Но иди утре да чуеш какво ще ти каже човекът. Не ме гледай така де, имаш запазен час, няма какво толкова да ти стане. Поговорете, пък като не искаш, никой не може да те върже тук насила.

Намеси се и баща ѝ:

- Послушай майка си, иди! Новият кмет е младо момче, разтропано, има големи планове. На тоя музей нали знаеш колко мандата подред само му се канят и нищо не правят? А сега, с наш уредник, който милее за тукашното, може и да се получи. Чува се, че имало и други идеи, за европейски проекти. Ще станем туристическа дестинация.

- Дестинация? – Ралица се усмихна. – Тате, ти пък откога взе да говориш така по европейски?

- Имаме кабелна, ей, момиче! – разсмя се Костадин и вдигна чашата си с домашна гроздова. – Ха наздраве!

- Наздраве! – отвърнаха в един глас майката и дъщерята.

Няколко часа по-късно Ралица с доволна въздишка отпусна глава на възглавницата. Уж все бързаше да се върне в града, да се зареди с бълбукащата му енергия, да вдъхне аромата на бензин и напечен асфалт, уж там се чувстваше на своето си място. Но като дойдеше тука, като положеше глава на познатата от детството възглавница, заспиваше мигом и не мръдваше цяла нощ, а на сутринта беше като новородена. Хубаво беше човек да си почива в родния дом понякога, да набира сили и пак да тръгва по своите дела. Хубаво беше, но за малко.

С кмета Харизанов се познаваха бегло. Десетина години по-голям от нея, той бе заминал да учи в града, докато Ралица още беше в детската градина. По-късно се разминаха отново – тя влезе в гимназия по изкуствата, а той се върна в родното място, обзет от ентусиазъм да го възроди. Свилен Харизанов беше амбициозен тридесет и пет годишен мъж, който се отличаваше с трудолюбие и упоритост. Имаше и едно рядко срещано качество. Милееше за родния си край, за традициите, за спомените на старците, за уникалността на песните, носиите и съдините. В това нямаше нищо чудно, защото собственият му дядо дълги години беше проучвал местния бит и обичаи. В къщата си старецът беше отделил цяла стая, старателно измазана и проветрива. В нея съхраняваше снимки, дрехи, битови предмети, дарени му от съселяните, надлежно картотекирани, опаковани и подредени. Мечтата му беше един ден те да влязат в музей. Но така си умря, без да я види реализирана. А сега внукът му беше решил да ѝ даде нов живот. Само че му трябваше някой с нужната квалификация и с нужната любов.

Ралица много бързо се почувства омагьосана от ентусиазма му. Слушаше с огромен интерес за красивата стара сграда, която ще бъде ремонтирана, за впечатляващия брой най-разнообразни експонати. Разбра, че плановете на Харизанов са напълно сериозни, когато той заговори за екопътеката, за местата за пикник около малкото езеро с водопада, за хотелския комплекс, състоящ се изцяло от възстановени и пригодени за целта стари къщи, за малкото предприятие, което щеше да даде възможност на местните майсторки да правят и продават красивите одеяла с характерна шарка, които се тъчаха само тук. Младата жена неусетно му повярва и беше обзета от желание да стане част от всичко това, за което той ѝ разказваше.

После в съзнанието ѝ се включи аларма. Какво правеше? Та тя си имаше планове! Да, всичко това беше чудесно, но нейното място не беше тук. С удоволствие щеше да идва на гости или като туристка, дори щеше да води приятели и да прави реклама на родното си село. Но колкото и красиво да звучаха идеите на Харизанов, Ралица не можеше коренно да промени живота си заради тях. Беше учила, беше работила упорито, за да се измъкне оттук. Нямаше да провали всичко заради нечия мечта.

Тя отказа любезно и понечи да тръгне. Верен на навика си да не се предава, кметът я спря на вратата.

- Госпожице Костадинова, предложението ми остава в сила до края на лятото. Междувременно нали ще сте тук? Аз така разбрах, че ще почивате след защитата на дипломната работа, нали? Мога ли да предложа нещо? След месец имаме празници. Седмица на общината, знаете, така е на мода, пък и наистина е приятно. Защо не се включите, от читалището са измислили много интересна програма. Между другото ще има и възстановка на пазарен ден, ще се демонстрират занаяти, стоки, ще се използват част от експонатите... Със сигурност ще ви хареса, а на нас ще ни е от полза. Ще го направите, нали? Моля Ви!

На това Ралица нямаше как да откаже, а и не видя причина да го направи. На другия ден пристъпи прага на старото читалище. Библиотеката си беше все същата, с ония уютни рафтове, между които тя обичаше да се свира като дете и да разглежда книгите. Понякога оставаше така с часове, докато библиотекарките си спомнят за нея и я потърсят. Обичаше аромата на старите книги, обичаше да прокарва показалеца си по целия ред. Някога можеше само с докосване да намери любима книга в детския отдел, защото библиотекарката Звезда си имаше строг ред и местата никога не се разменяха.

Сега зад бюрото седеше млада жена, която вдигна поглед при влизането на Ралица. Изгледа я въпросително, после скочи, разсмя се на глас и я прегърна:

- Рали, ама ти ли си наистина? Божичко, откога не съм те виждала! Станала си истинска гражданка...

Стела беше по-голяма от нея с три години. Не бяха първи приятелки като малки. Когато си на десет, три години са си сериозна разлика. Но когато мине време и хората почнат да се делят на заминали и останали, всеки, свързан с детството, ти се вижда мил.

- Стелке, аз пък изобщо не знаех, че сега работиш тука – усмихна се на свой ред Ралица. – А леля Звезда?

- А, тя се пенсионира. Успя тъкмо преди да вдигнат пак възрастта. Сега си гледа внучето в града.

- Значи звездата си отиде и на нейно място дойде друга звезда – закачливо каза Ралица. – Ето на това му викам аз приемственост!

- Как така? – изгледа я неразбиращо Стела. Помисли малко и се разсмя. – Леле, каква съм тъпа! Изобщо не ми беше дошло наум, знаеш ли? Стела – Звезда! Ей, че весело!

Двете си поприказваха малко за общи познати, после Ралица си спомни за какво е тук.

- Всъщност аз дойдох, защото ще съм си на село цялото лято и кметът предложи да се включа в организацията на празниците. Нещо за възстановки говореше...

- Ааа, да, чудесно! Разбира се, че ще те включим! И без това не ни достигат хора. Тъкмо ще помогнеш и с експонатите, да не объркаме нещо.

- Нямаш проблеми, добре ще се позабавляваме.

И двете момичета заобсъждаха оживено идеята за селския пазар от миналото. Щеше да има сергии с черги и платове, с грънци и бакъри. Щяха да се продават пържени на огън мекици и локум на клечка. На скоро възстановената чешма млади момичета с менци щяха да си наливат вода. Един палавник от трети клас щеше да бъде ваксаджийче. Местните цигани също пожелаха да участват. На поляната до пазара щеше да гори огънят на ганусарите – майстори по калайдисване на медни съдове. До тях няколко джамбази щяха да разиграят пазарлък за коне и магарета. А устатата баба Дана, с вечната ѝ накриво вързана забрадка и престилката с много джобове,  щеше да обикаля по сергиите и да гледа на ръка на всички желаещи.

- Само се чудя моята роля каква да бъде – сподели вечерта Ралица с родителите си. – Наистина не знам, ще ми се още нещо да добавим, хем да е автентично, хем да е интересно, пък и да ми е приятно.

Костадин и Миланка се спогледаха.

- Е, то е ясно - рече майка ѝ. – Изкарай шевиците.

- Не знам... – замисли се Ралица. Тя се увличаше от традиционна българска бродерия още от малка. Разпитваше бабите, ровеше по стари скринове и шиеше, шиеше. Беше натрупала голяма колекция от ризи, възглавници, парчета за окрайчване на чаршафи, дори цели пердета. Държеше шевиците в детската си стая и на всяко идване носеше нови, които добавяше към колекцията. Понякога майка ѝ ги редеше наоколо, после сядаше и гледаше как греят цветовете им, също като усмивката на детето ѝ. Позабърсваше някоя сълза и ги прибираше.

- Не знам - повтори Ралица. – Ще видим. Може и тях да извадя.

Продължиха да похапват от пилето с ориз и да си говорят за различни неща. По едно време Костадин додаде:

- Днеска идва Росен, люцерната била готова за балиране. Утре ще се става рано.

- Трябва ли ти помощ, татко? – попита Ралица.

- Не, моето момиче. Вече и ние сме съвременни, направо си плащаме да ни балират. Не обръщаме и не товарим с вила на каруцата, като едно време. Росен ще докара балировачката и ще свършим за нула време.

- Той, Росен, сега е в кооперацията, така ли?

- Ами да, тука си е.

Младата жена кимна и не попита повече. Дразнеше се, когато чуеше, че някой си пропилява живота, както Росен го беше направил. Той беше само година по-голям от нея и тя много добре го помнеше – красив, умен, добър спортист. Имаше всички шансове да успее. А беше останал на село. Работеше в кооперацията, по дяволите! Сигурна беше, че нито се бе оженил (че за коя в това село?), нито пък водеше някакъв интересен живот. Та тук нямаше едно свястно заведение, нямаше кино, басейн... Нищо, освен читалището с летаргичната библиотекарка Стела, и самодейните инициативи. Колко много беше пропуснал Росен! Добре, че тя не направи неговата грешка!

Дните летяха, до празниците оставаше все по-малко време. Подготовката кипеше усилено. Неразбории, нови идеи в последния миг, все нещо се объркваше, после нещата се оправяха някак на магия. Ралица имаше чувството, че всичко е пълна каша. С течение на времето тя проумя, че Стела е всичко друго, но не и летаргична. Незнайно как, библиотекарката държеше здраво юздите, всичко знаеше и можеше, беше на няколко места по едно и също време. Успокояваше разстроените, подбутваше разсеяните, преместваше някое гърне или разменяше местата на две черги и под ръцете ѝ всичко засияваше. Тя просто беше на мястото си тук, сред книгите, народните носии и развълнуваните самодейци.

Оставаха само два дни до празника, когато Стела се втурна при Ралица с блеснали очи.

- Той се съгласи, ще участва! Ура, ура, ура! Знаеш ли откога го моля? А той все работа имал, все не можел. Е, съгласи се! Сега вече всичко си е по местата!

- Ама за кого говориш? – попита Ралица.

- Е, много ясно, за Росен! – Стела недоумяваше как Ралица може да не я разбира.

- Аха, и как ще участва Росен? Ще обърква сценария ли?

- Не бееее, ей че си и ти! Трябваше ми нещо цветно, нещо буйно, което да внесе живот. От самото начало му пазя мястото в сценария, ама той като не щеше...

- И какво ще прави значи той? – още веднъж търпеливо попита Ралица.

- Ами той ще е младият агроном! Ще дойде на кон, ще го поразиграе, ще открадне някоя и друга китка и някое и друго моминско сърце и после ще изчезне в далечината.

Росен на гърба на коня! Това бе гледка, която Ралица не искаше да си спомня. Петнадесетгодишен, пъргав и жилав, той се мяташе на гърба на животното с един скок, хващаше се за гривата му и просто политаше. А малкото момиче гледаше с пресъхнала уста как се вее къдравият му перчем, който младежът оставяше кокетно малко по-дълъг. Много време сърцето ѝ беше туптяло с ритъма на неговото име, много време Ралица бе сънувала как я мята на коня пред себе си и я отнася. После обаче тя последва мечтите си и замина. А той остана тук и се превърна в неудачник. Вече не заслужаваше сърцето ѝ да бие за него.

Тя процеди с презрение:

- Е, поне да си поиграе на агроном!

Стела я погледна озадачено:

- Ама той Е агроном, ти не знаеш ли? Завърши задочно, а сега ръководи кооперацията. Като нашата кооперация няма друга в областта! Кани учени, развъждат нови хибриди. Техниката му е от най-висок клас, направо шапката да ти падне! А овощните градини да видиш! А билковите масиви! Изнася направо в Европейския съюз, екологично чисто! От тая година и пчелин ще правят, сега хората му са на обучение, парите за първите кошери са осигурени!

- Не знаех... – промърмори гузно Ралица. – Никой не ми беше казал...

- Еми... – разпери ръце Стела.

Росен не дойде на репетициите. Беше зает в кооперацията. Но в деня на празника цяло село се беше събрало на площада. Никой не работеше. Ралица беше подреждала шевиците цяла сутрин, старателно, като за изложба. Сложи ги така, че всяка да изпъква. Сергията ѝ грееше отдалеч и привличаше погледите. Участниците бързаха да се преоблекат в носиите. Ралица сплете дългата си коса на две плитки, сложи руж на бузите, а на главата си постави само венче от цветя.

Празникът започна. Всичко вървеше почти по сценарий. Стела отново беше навсякъде и замазваше гафовете. Пъстротата и шумотевицата омайваха главите. Всички наоколо грееха в усмивка или зяпаха изумено, неочаквали, че ще полетят във времето и наистина ще се окажат на пазар отпреди сто години. Носеше се мирис на мекици, дочуваха се подвикванията на ваксаджийчето. Ученичките от местното училище, до една пременени като селски моми с китка на ухо, обикаляха сергиите, разглеждаха и току избухваха в смях.

Баба Дана спря пред шевиците.

- Ах, моме, каква хубост! Браво, моето момиче! Ти ли си ги шила?

- Аз, бабо Дано – отвърна Ралица.

Старицата протегна ръка към една бродирана кърпа за глава.

- Ей тая е баш като за мене! Но какво да ти дам за нея? Да ти гледам на ръка?

Увлечена от панаирджийския дух, Ралица кимна и протегна длан.

- Аааау, момичеее! – проточи баба Дана. – Леле какъв късмет те чака, баби! Ти ще си намериш едно хубаво момче, ще си имате хубава къща, ще си народите дечица и ще си живеете тука, за радост на майка ти и баща ти.

- Не, бабо Дано, аз ще ида в големия град. Нали затова учих.

- Господ си знае работата, чедо. Камъкът си тежи на мястото – каза старата циганка, взе везаната кърпа и отмина.

Сред шумотевицата Ралица не разпозна веднага звука. После разбра. Конски тропот. Бавен, не спокоен, ами суетен. Сякаш конят и ергенът, и двамата изпъчени, пристъпят бавно, да видят всички колко са хубави.

Сърцето на младата жена избухна в гърдите. Той щеше да мине оттук след малко. Видя го. В градски костюм, с накривен каскет. А под каскета – същият къдрав перчем. Вървеше и водеше коня. Заприказваше ту един, ту друг. Щипна момиче по бузката. Намигна на друго. Всички го изпращаха със замаяни усмивки.

Ралица едва дишаше. Десет години изчезнаха някъде и тя пак беше тъничкото девойче, което не можеше да свали поглед от красавеца. Росен я загледа отдалеч. Фиксираше я някак насмешливо, сякаш знаеше колко е объркал душата ѝ, сякаш чуваше ударите на сърцето й. А може би сам той не можеше да откъсне очите си от нея.

Младият мъж не би го признал на никого, но беше точно така. Беше чул за завръщането на Ралица, но така и не посмя да я потърси. Не след дълго разбра, че и тя няма да го направи. Тогава махна с ръка и си каза „Майната му, каквото е писано! Тя и без това не е за тук! Време ми е да спра да я чакам!”. Заради нея се съгласи да участва в празника. И после пак заради нея пропусна всички репетиции. Не смееше да я срещне.  Сега само той си знаеше какво усилие му коства да задържи на лицето си това изражение. Ако си позволеше за миг да се отпусне, Ралица щеше да прочете в очите му всичко. И после щеше да му се присмее.

Продължаваше да върви бавно към нея. Хората наоколо  усетиха, че нещо се случва и около тях се освободи празно място. Младата жена чу, че тропотът на копитата спря и вдигна очи. Росен стоеше пред нея. Известно време никой от двамата не можа да проговори. После той се наведе и плъзна пръсти по една риза, бродирана от нея. Погали меката тъкан, а Ралица трепна, сякаш беше погалил плътта й. Всички скрупули и страхове сякаш отлетяха нанякъде. Тя вдигна ръка и докосна къдрицата над окото му. Той вдигна ръка и бавно извади цветето иззад ухото ѝ. После си го закичи и неочаквано за всички се метна на коня. Разигра го и накара всички да ахнат. Мина по пазара открай докрай, после го засили към сергията с шевици. Забави ход и протегна ръка с въпросително изражение. Ралица излезе отпред и отвърна на жеста. С ловко движение Росен я издърпа на коня и препусна.

На другия ден медиите се надпреварваха да хвалят празника. Организаторите били показали оригинален подход, като вмъкнали в сценария изненада – възстановка на обичая „крадене на мома”. Общината вървяла с решителни стъпки към превръщането си в желана туристическа дестинация. И това със сигурност щяло да стане скоро, след като вече имало и сключен дългосрочен договор със специалистка, която да превърне етнографската сбирка в чудесен съвременен музей.

към страницата