Босилкова поляна

 

Небето червенееше. Цветята в малката градинка разтваряха чашки в очакване на нощния хлад. Уханието им изпълваше въздуха.  

Босилка шеташе по двора и си припяваше тихичко. Едното ѝ ухо все беше към пътя – да чуе скрибуцането на Ивановата каруца, да долови как земята трепери под уморените стъпки на воловете, за да хукне да отвори портите. 

Цял ден не бе излизала от стана. Още малко и щеше да свърши платното. Дружките ѝ я чакаха да стане готова, та заедно да вървят на реката да го белят. Не че не беше бързала, не че не ѝ спореше. Просто тия дни твърде често я бяха викали за болни дечица, твърде често… Лошата болест върлуваше наред. Жените окачваха билки над праговете, палеха всяка вечер кандилце на Света Богородица. Но сякаш нищо не помагаше. Докато не си вземеше нейното, болестта нямаше да си иде. Слава Богу, поне днес отникъде не се бе дочул майчин писък и затова денят беше хубав. Може би пък вече да ѝ се виждаше краят на болестта?

Младата жена спусна длан на корема си. Тъкмо чуден ден да каже на Иван добрата новина. Ще му помогне да прибере воловете, ще му полее да се измие, сетне ще сипе топла гозба и двамата ще седнат на софрата. Като хапнат, тогава ще му обади…

Конски тропот я извади от унеса. Турчинът спря пред портата и, без да слиза, забързано каза:

- Булка Иванице, Ремзи бей те вика в конака.

- Какво стана? – разтревожи се Босилка.

- Касимчо се разболя. Вземи си там, каквото ти трябва.

- Аз ей сега. Кажи, че ида.                                                                                

В това време пристигна и Иван, но, като видя какво става, се зае мълчешком да се оправя с добитъка.

- Аз нали ти казах – въздъхна Босилка на тръгване. – Нали те питах, там, на поляната до вира, знаеш ли с какво се захващаш. Цял живот ще е тъй. Хайде, ако се забавя, сипи си, не ме чакай. Друго мислех, ама…

- Ще се оправя, Босиле-пиле – усмихнато погали страната ѝ Иван. – Ти иди, пък дано помогнеш на малкото бейче.

- То, дано не е лошата, че…

 

В конака всички се бяха изпокрили. Беювицата Хатидже седеше по турски в ъгъла на стаята, олюляваше се и тихо виеше. Още беше отслабнала, забеляза Босилка. Три пъти тя бе поемала от утробата ѝ посинелите, мъртви телца на дребни, недоносени момченца. Четвъртият, Касимчо, се роди здрав и едър. Но крехките кости на майката не издържаха на натиска на голямото бебе. Нещо в таза се скъса и след плода се провлачиха вътрешностите ѝ. Тогава Босилка направи, каквото можа. Но Хатидже така и не се възстанови. Коремът ѝ все се подуваше и около нея се носеше лоша миризма, въпреки тежките парфюми. Тя повече нямаше да зачене, знахарката бе сигурна в това и ѝ го беше казала.

А сега единственият син на бея умираше. Босилка разбра това по хрипкавото му дишане още с влизането в стаята. Бузките на детенцето бяха алени и горяха. Вече беше започнало да се отпуска. Пребледнелият баща стоеше прав до леглото. Очите му я приковаха.

- Спаси го, Иванице! Ще те позлатя… Седем чешми ще направя и на всичките твоето име ще пише. Спаси сина ми!

Босилка поклати загрижено глава:

- Не знам, бей ефенди. Не ми се види никак добре. Ще се опитам, но… Откога е тъй?

- Днес по икиндия нищо му нямаше. Сетне изведнъж… - прошепна Ремзи бей. После повиши глас. – Не може толкоз бърже да се разболее! Трябва да се оправи! Ти ще го излекуваш!

- Ще се опитам, бей ефенди. Но се боя за него. Много е лоша тая болест, много. Толкоз невинни душици си заминаха. А той от най-тежката е прихванал…

- Гяурчета! – кресна беят. – Какво ми приказваш за някакви гяурчета? Моят син трябва да живее! Захващай се!

Лечителката стисна зъби, но нищо не му отвърна. Беят не беше лош господар. Винаги я бе уважавал заради дарбата ѝ да цери. Тя знаеше, че страхът и болката някой път правят човека лош, затуй реши да не му връзва кусур. Отвори вързопа си, разшета се и почна да приготвя отвари, да налага лапѝ и вендузи.  Ремзи бей я погледа, изрече тихо проклятие и излезе от стаята. В ъгъла Хатидже, нечуваща и невиждаща, продължаваше да вие.

 

Призори детето почина. Сякаш усетила кога точно се скъса нишката, която го държеше за живота, в същия миг майката замлъкна. Олюлявайки се от изтощение, Босилка отвори вратата на стаята. Беят седеше отвън. Той се взря в лицето ѝ, изблъска я и влезе вътре.

Сърцето на лечителката се свиваше от мъка. Едничка рожбица, както  на толкова други хора. Дали си бей, дали бедняк, кога господ реши, всекиго може да почерни. Тя протегна ръка към съсипания баща, да го утеши.

А той вдигна своята и с един удар я повали на пода. Зашеметена, Босилка опита да се надигне, но Ремзи бей я сграбчи за плитките и я повлече вън от стаята. Блъсна я и се отпусна отгоре ѝ.

- Мръсна гяурко – свистеше през зъби. – Колко гяурчета спаси, а? Гледай ме в лицето, уруспийо!

Заби пръсти в бузите ѝ и я обърна към себе си. Очите му – въглени, се впиваха в нейните с омраза. Ръката му все замахваше и замахваше, от носа ѝ потече кръв, един от зъбите ѝ хвръкна и го удари по лицето.

- Спасяваш гяурчетата, а моя син не можа, а? Сега ще те убия, мръснице! – и почна да удря главата ѝ в пода. Сетне, когато младата жена почти изгуби свяст, раздра полите ѝ и заблъска в беззащитната ѝ утроба.

 

Босилка се свести на същото място. Наоколо нямаше никого. Тялото я болеше, крака  и ръце не я слушаха, но тя знаеше, че трябва веднага да се махне оттук. Бавно, подпирайки се по стените, се добра до изхода и излезе на двора. Там също беше пусто. Само на голямата круша се полюляваше тялото на Хатидже. Младата жена прошепна „Сбогом, сестрице“ и се отправи към портата.

Иван я чакаше у дома, рошав, недоспал. Той бе свикнал да я няма по цели нощи, но тоя път го беше налегнала тревога. Щом я видя, изтръпна. Веднага се втурна да я подкрепи. „Умря…“ – прошепна Босилка и изгуби съзнание.

Успя да я внесе у дома. Положи я на чергата и с разтреперани ръце загали челото ѝ. Задавиха го сълзи. Колко ли беше пострадала? И кой щеше да ѝ помогне, когато тя беше лечителката? Неговата Босилка, пиленцето му. „Знаеш ли с какво се захващаш?“ – бе го попитала. А то, тя самата не е знаела. Понечи да махне дрехите ѝ, да не ѝ стягат. И тогава видя кръвта, стичаща се по краката ѝ.

 

Закара я през две села, при баба Санда, що на времето я беше учила на билките и другите церителски работи. Старицата вече хич не я биваше, но щом я видя на какво прилича, веднага взе да гласи лековете.

- Речѝ ми само едно: трудна ли е била? – попита Иван. Бабата видя, че в погледа му има смърт, но не посмя да го излъже.

А Босилка беше трескава. Цяла неделя тя се мята, без да дойде на себе си. Баба Санда я слушаше какво бълнува и си мислеше колко е добре, че Иван тръгна още тогава. Ако беше чул всичко, щеше веднага да хукне към конака и да си направи беля.

Когато младата жена отвори очи, тъкмо се свечеряваше. Свеж ветрец надигаше перденцето и донасяше ухание от градинката пред къщи. Баба Санда, която от доста време бдеше до нея в очакване, побърза да ѝ поднесе кратунка с лековита отвара.

- Преско̀чи трапа, чедо – промълви тя и я погали по челото.

- Загубих си рожбата, нали? – Старата жена кимна. – Ами Иван?

- Мъж ти замина с хайдутите. Заръча да ти кажа бея да не го мислиш, негова работа бил.

Босилка се надигна на лакти.

- Бабо Сандо, трябва ми магия за смърт!

- Недей, чедо. Ако е трябвало, щях да ти я кажа, кога те учих.

- Но знаеш, нали?

- Знам.

- Е, сега вече трябва. Кажи ми я – Старицата мълчеше. – Ще го убият, бабо Сандо! Ще иде там и ще го хванат… А, ако аз го направя, никой няма да разбере. Ще може да се прибере, даже няма да се знае къде е бил.

- Ех, момиче… Ти мислиш ли, че туй не се плаща? Мислиш ли, че няма да ти вземе душата?

- Аз да спася стопанина си, пък за душата ще се разправям с господ, кога му дойде времето. Без туй имам да го питам някои работи.

- Виждам, на господ няма да му е лесно да си говори с тебе. Но лошата магия и здравето взема, да знаеш.

- Какво ли здраве пък ми е останало на мен…

Баба Санда премълча. Босилка още не бе видяла лицето си, обезобразено от счупения нос. Не знаеше, че повече няма да носи дете в разкъсаната си утроба. А и кръв беше пикала, та не бе сигурно вътре в корема ѝ какво става.

- Да ти река още нещо все пак. Хората разправят, беят всеки ден идел пред вашата порта. Носел кесия злато, говорел, че прошка ще ти иска. Полудял бил от мъка, не знаел какво прави, затуй се каел.

Този път Босилка преглътна сухо.

- Не e лесно да осъдиш покаял се човек. Но някои неща не се измиват със злато, нито се лекуват с покаяние.  Казваха, бил добър господар. И аз тъй мислех. Но вече знам – господарят е добър до време. Докато поиска да ти вземе туй, що имаш… Не мога, бабо Сандо, заради Иван  не мога да се откажа. Ще загине, а заради мен е тръгнал. По-мил ми е  и от прошката, и от душата ми. Кажи ми магията.

Старата жена въздъхна тежко:

- Твоя воля, чедо. Трябва ти сълза, твоя сълза. Не вярвам да е трудно. Кръв от утробата ти съм нагласила в таз кратунка. Също тъй, пръст от гроба на беювицата. И още има, а и думите ще трябва да научиш. А другото, то вече е от тебе, от твоята сила…

 

Не мина много време и се чу – Ремзи бей го мъчела невярна болест. Станал бил като вейка, не можел да ходи сам. Босилка се пооправи и се прибра у дома. Все се надяваше, че като чуе, Иван ще си дойде. Затуй седеше там, да го чака. Но Иван не идваше, а вместо него се появи един от хората на бея. Тоя път не я помоли да иде, а направо я подкара пред коня си.

Беят лежеше, подпрян на няколко възглавници. Не приличаше на себе си. Не само се беше стопил, а и бе някак почернял, сякаш вече готов да иде в черната земя. Той я изгледа и едва проговори:

- Като ми казаха, че ми е направена магия и веднага се сетих за теб. Ти ли ми стори това?

- И аз да съм…

- Не си ли чула, че се покаях за туй, което ти направих? Търсих те, с кесия жълтици дойдох.

- Златото не измива всичко. Покаянието – и то.

- Помогни ми и ще ти простя. И мъжа ти ще опростя, дето е тръгнал с хайдутите.

- И да искам – не мога. А не искам.

- Виждам -  и ти си се стопила. Сигурно не е проста работа да вземеш живот. Не ти ли тежи?

- Бей ефенди – тихо каза Босилка. – Ти може да си господар тук. Но не си господар на туй, що е в душите на хората. Нито на живота и смъртта. Не си.

Думите ѝ разгневиха Ремзи бей.

- Така ли?  - процеди той. – Я погледни сега през оня джам, да видим на какво съм господар.

Прозорецът гледаше към вътрешния двор на конака. Младата жена погледна и краката ѝ се подкосиха. Там стояха колове с набити на тях глави. Нагласени бяха за изнасяне на мегдана. Едва позна Иван. Беят я беше излъгал. Не беше и мислил да го опрощава.

Босилка се втренчи в него и от сухите ѝ очи вместо сълзи изригнаха пламъци. Бесът и мъката ѝ бяха тъй големи, че ѝ дадоха неведома сила. Турчинът закри лице, но вече бе ослепял. Кожата му взе да се надига на мехури, той запищя от болка. Жената се хвърли към него и го удари през ръцете. Продължи да удря, дето свари и при всеки удар плътта му се късаше, костите му се чупеха, сякаш го налагаше с тежък топор. Присъстващите се разбягаха с викове „Шейтан!“. След малко писъците спряха. От Ремзи бей беше останала трепереща купчина плът. Босилка му обърна гръб и излезе от конака. Никой не я спря. На пътя погледна веднъж през рамо и дървената къща лумна в пламъци.

Тя мина през село и хвана пътя към горския вир. Вървеше унесена, нищо и никого не виждаше. Спря се на поляната до вира, същата поляна, където някога се бяха срещали с Иван, където я бе попитал дали ще му стане булка. Прошепна:

- Ида, господи. Нещо имам да те питам.

И се хвърли във вира.

А на поляната поникна непознато цвете, със сладък, упойващ аромат. Нарекоха я Босилкова поляна.

към страницата

Онази роза

 

След малко може да ме няма. Но аз седя тук и не се опитвам нищо да променя. Само сетивата ми са болезнено напрегнати в очакване да доловят стъпките му. А мислите се мятат хаотично в главата ми.

Онази роза е пред очите ми. Отново и отново виждам изумителното ѝ раззеленяване, появата на малка пъпка, разтварянето на тъмнобелите ѝ листенца. Мразя я. Тя се поддаде на магията и съсипа живота ми. Съсипа го до смърт и не преувеличавам, като казвам това.

А минаха едва три години оттогава.

 

***

Преди три години

 

Купонът беше тегав, вътре бе задушно и аз излязох навън, просто излязох да изпуша една цигара в градината. Приятелката ми беше на квартира в покрайнините на града, в стара къща с ограда от ковано желязо. Само след година и този квартал щеше да падне на колене пред булдозерите, но тогава къщата беше още там. С малката си градина и с розите, едва започнали да дават признаци на живот в ранната пролет.

- Прекрасна си! – чух глас зад гърба си.

Непознатият ме наблюдаваше през оградата и ми се усмихваше. Такава усмивка не бях виждала никога. Не добряшка, не шармантна, не дори и иронична. Зъбите в устата му бяха равни и въпреки всичко усмивката беше вампирска. Точно онази, която авторите на романтични страхотии описват. Тя е усмивката, която те кара да отвориш прозореца. И аз не направих изключение.

Усмихнах му се, а той продължи:

- Аз съм Статул, а ти?

- Камелия! – отвърнах, останала без дъх. – Странно име имаш...

- Магьосническо – засмя се отново непознатият и аз не можах да разбера дали се шегува. Явно съм го гледала с недоумение, защото замълча за миг, сякаш премисли нещо, после попита: - Не вярваш, че съм магьосник ли?

Този път аз се засмях, по-скоро се изкикотих неловко. После вдигнах рамене. Тогава Статул се втренчи в една роза. Тя бе подрязана и зарината за зимата. Едва бе почнала да се подава над камарата пръст. И изведнъж започна да расте под погледа му. Стъблото ѝ се издигна нагоре, после по него избиха мънички листенца с нежен зелен цвят. След тях се появиха пъпките, пораснаха, разлистиха се... и само след минута пред мен се изправи великолепен розов храст.

Стоях като статуя. Толкова бях шокирана, че не можах нито да се учудя, нито да се изплаша. Дори не ми хрумна да погледна към новия си познат, за да видя изражението му. Просто стоях и гледах розата и нямах представа как бих продължила да живея, след като съм била свидетел на такава гледка. Накрая все пак вдигнах очи, за да попитам странния младеж какво се е случило и в този момент горещите му устни превзеха моите. Не знаех кога се е приближил. Или може би аз бях пристъпила към него? Не знам...

 

***

 

Така започна всичко. От този момент нататък аз принадлежах на Статул и нищо не можеше да ме откъсне от него. Бяхме неразделни от ставане до лягане, а нощем той идваше в сънищата ми. След случката с розата последваха още множество такива.

- Но как правиш тия неща? – питах аз изумена.

А той поставяше пръст на устните ми, намигаше ми и прошепваше:

- Магия...

Естествено, не вземах това на сериозно. Както вече казах, бях млада и наивна. Само три години оттогава, а колко различна бях... Не че намирах разумно обяснение за възвирането на кафето с поглед или за внезапно появилия се вятър, щом кажех, че ми е горещо. Просто избягвах да се замислям и си казвах, че със сигурност моите въпроси имат съвсем прост отговор. Само че аз не го виждам, а Статул си мълчи, за да бъде загадъчен и да ме очарова. Може би беше просто фокусник? Изглеждаше невероятно това да са илюзии, но как можех да знам със сигурност? Както и да е... Единственото, което имаше значение, беше да съм с него. Бях влюбена и летях от щастие.

Оженихме се само след месец. Разбира се, родителите ми бяха против, струваше им се, че действам прибързано. Но Статул поговори с тях няколко минути и всичките им възражения изчезнаха като дим. Не можех да зная, нямаше как да се досетя, че те за него са били просто още два розови храста, които е трябвало да подчини на волята си. Не можех... нали?

А трябваше да говоря с тях още в началото. Когато се случи това с кучето.

 

***

 

Беше лятна вечер и въздухът ухаеше на жега. Притъмняваше. Настъпи оня призрачен момент, когато на небето няма никакво светило, а уличните лампи още не са запалени. Вървяхме, хванати за ръце, после мен ме обзе внезапен порив. Пуснах се и се затичах напред. Исках да лудувам, да се веселя. Исках Статул да ме настигне и да ме завърти във въздуха. Но се случи друго.

Усетих неочаквана болка в крака и изпищях. Чух кучешко ръмжене и ужасена, тръснах крака си. Откопчих се от зъбите на нападателя и го ритнах. Кучето изквича, но после реши да се върне. Ужасена се огледах за нещо, с което се защитя, докато мъжът ми стигне до нас. И тогава кучето се запали. Избухна в пламъци пред изумения ми, ужасен поглед. Зави неистово. Хукна напосоки в опит да се освободи от болката. Но след минута се превърна в разпадаща се жарава.

Не знам колко дълго съм пищяла. Дойдох на себе си в прегръдките на Статул. Лицето ми беше мокро от сълзи.

- Няма нищо, няма нищо - повтаряше той. – Всичко вече е наред.

- Какво стана? – попитах го с пресекващ глас.

- Нищо особено. Защитих те.

- Ти ли направи това? – почти изпищях.

- Няма защо да се правиш на учудена, нали? – беше раздразненият отговор.

- Но... – опитах се да възразя. И млъкнах. Статул не ми беше дал избор. Повече не можех да се правя, че нищо особено не се случва...

 

***

 

Едва след няколко дни събрах смелост да попитам какво точно е това.

- Дарба – отвърна той кратко.

- Дарба? Само това ли ще ми кажеш?

- За какво ти е да знаеш друго? Много хора имат паранормални способности. Това всеки го знае. Аз мога да материализирам мислите си. Това е всичко. Помислям си нещо и то се случва. Когато запратя мисълта с необходимата сила, разбира се.

- И това ти е по рождение?

- Беше по-слабо. Развих го.

- Значи да внимавам да не те ядосам - засмях се неловко.

- Точно така. Внимавай.

Погледнах го и видях, че говори сериозно.

Оттогава нищо не беше същото. Наблюдавах Статул с изострено внимание и започнаха да ми правят впечатление неща, които по-рано не бях забелязвала.

Веднъж една сервитьорка ни удари в сметката. Едва прибра парите и изведнъж се свлече на земята с пребледняло лице. Откараха я с линейка. После чух, че я оперирали заради спукана язва. А никога не била боледувала.

И заядливият стар съсед, дето все създаваше проблеми. При последния скандал внезапно спря да крещи, хвана главата си с две ръце и лицето му се изкриви. Помислих, че е вдигнал кръвно от яд. Но видях студения поглед на Статул и разбрах истината. Съседът не умря. Остана парализиран и мучащ. Веднъж го посетих, но при вида ми очите му се замятаха с такъв ужас, че никога повече не посмях да стъпя там.

 

***

Наложи се да осъзная. Статул нямаше задръжки. Безценната дарба беше опасна в неговите ръце. Направих опит да му говоря. Изсмя се. След това усещаше бунта ми в зародиш и с един поглед го смазваше.

Тогава реших, че трябва да се опитам да свикна. Но не беше възможно. Твърде много жестокост. Твърде много мъртви кучета и котки, твърде много наранени хора. Мен не закачаше. Но не щадеше душата ми.

Накрая разбрах, че имам само един изход. Трябваше да го напусна. Когато реших това, се заключих в банята и дълго ридах под душа. Какво щях да правя без него? Та аз бях пристрастена! Как щях да живея без нежността и закрилата му, без ласките и тъмния му поглед? Взетото решение ме убиваше, но знаех, че не мога да остана.

Той влезе точно когато бях струпала саковете на леглото. Беше се върнал по-рано. Погледна ме само за миг. Нищо не каза. Обърна се и излезе. Неволно направих крачка след него. И паднах. Не усещах краката си. Абсолютно нищо не усещах! Опитах се да ги размърдам, но видях, че не се движат. Беше ми счупил гръбнака.

 

***

Остави ме така часове наред. Отначало опитах да пълзя, да се кача на леглото. После се предадох. Останах на пода, тихо хлипаща от мъка и безсилие.

Унесла съм се от изтощение. Така и не съм разбрала кога ме е вдигнал в леглото. Когато отворих очи, саковете ми бяха изчезнали. Статул седеше до мен и ме гледаше безизразно. Избухнах. Крещях му. Той просто стана и излезе, а аз не можех да го последвам. Нямаше го цяла нощ. Лежах безпомощна в обятията на ужаса и неизвестността и това време точно ми стигна, за да го намразя завинаги.

На сутринта ме попита дали ще остана, ако ме излекува. Помислих си да го излъжа и после да си тръгна. Но веднага осъзнах, че съм в безизходица. Мисълта му можеше да ме настигне във всеки един момент. Затова кимнах бавно. Сълзите ми се застичаха, а аз не можех да ги спра. Мисля, че го дочух как изскърца със зъби. След минута усетих мравучкане в пръстите на краката.

 

***

Заживях така. Във вечен страх. Постоянно стъпвайки на пръсти, за да не го ядосам. Не си позволявах да му възразявам и за най-малките неща. Изпълнявах на мига всичко, което му хрумваше да поиска от мен.

Понякога улавях погледа му. Когато мислеше, че няма да видя, Статул ме гледаше продължително и в очите му се четеше отчаяние. После те потъмняваха до буреносност и поредното проклятие се стоварваше върху беззащитното ми тяло. Пронизваше ме внезапна болка, костите ми се чупеха, вътрешните ми органи се разкъсваха. Падах на земята, тежко, глухо. Стараех се да викам само вътре в себе си. Той ме поглеждаше гневно и излизаше, затръшвайки вратата. По-късно се връщаше да ме лекува. Притискаше ме силно към гърдите си, без да издаде нито звук. Но аз знаех, че плаче.

Чудех се какво би станало, ако някой ден не се върне. Ако остана там, влачеща се по пода, без надежда за спасение. Но Статул се връщаше всеки път. И аз му бях благодарна за това.

Само нощем беше различно. Нощем, под прикритието на тъмнината, ние се търсехме – двама мъченици, взаимно причиняващи си болка, взаимно лекуващи се. Докосванията ни бяха трескави, отчаяни. Това бе всичко, което можехме да си дадем един на друг.

 

***

Тази сутрин се събудих, а той седеше на леглото до мен и ме гледаше. Като че ли го беше осенила някаква идея и само чакаше да отворя очи, за да я сподели с мен. Беше видимо неспокоен, но и някак обнадежден. Помълча малко, но питащият ми поглед го принуди да заговори.

- Мисля, че разбрах... Всъщност... всъщност ти ме обичаш... Просто си горда и не го признаваш. Може би дори пред себе си не го признаваш, но ако се замислиш, ще видиш...

Той говореше все по-бързо. Думите му се изпреварваха една друга, бузите му порозовяха от вълнение.

- ...така е, нали? Просто ти трябва време, за да го осъзнаеш...

Сигурно в този момент трябваше да го излъжа. Но не можах. Поех дълбоко въздух в очакване на следващия удар, погледнах го право в очите и казах:

- Съжалявам.

Видях го как се смали. Повярва ми. Очите му потъмняха, аз се свих. Не се страхувах вече. Но ми беше жал. За него, за мен си. За любовта, която умря. Прошепнах отчаяно:

- Защо не ме накараш да те обикна чрез магия?

- Не мога... – задавено каза той и изтича навън.

 

***

Сега стоя тук и чакам да се върне. Знам, че ще дойде. Може би сега обикаля някъде, взривява дървета и блъска коли. Но това няма да му помогне. Няма да бягам. Къде да бягам? Мисълта е по-бърза от всичко, ще ме настигне навсякъде. Вместо да се оглеждам през рамо, по-добре да остана тук и да чакам своя съпруг. В добро и зло, в болест и здраве...  докато смъртта бъде така милостива да ни раздели.

Бравата на вратата бавно се накланя надолу...

 

към страницата

Лабрадорът

 

Лабрадорът лежеше пред портата му. Тъжна, изпосталяла женска със занемарен вид. Червеникавата ѝ козина бе сплъстена, с омотани в нея трънаци. Ребрата ѝ се четяха, за опашката ѝ се бе закачило парче бодлива тел. На десния ѝ хълбок имаше дълбока драскотина. Любомил обичаше кучета и сърцето му се сви. Той леко побутна с крак животното, но то не се помръдна. Само жално изскимтя, после вдигна очи и го погледна.

Напоследък не му вървеше с кучетата. Опитваше се да си завъди, но все нещо се случваше. Едно умря, две изчезнаха. И Любо се отказа и остана сам в малката къщичка в покрайнините, единствено наследство от майка му. Не се оплакваше от живота, имаше нужното, а и пари изкарваше що-годе. Само му се искаше куче.

Истината е, че спокойно можеше да си купи едно паленце, дори и от по-скъпа порода. Не бе богат, но пък нямаше и особени разходи. Даже не пушеше. Тъй че пари за куче щяха да се намерят. Но на Любо не му се искаше купено куче. Искаше да стане нещо необичайно. Да се срещнат по някакъв специален, много особен начин. И не само искаше, а беше сигурен, че това ще се случи рано или късно. Предчувствията никога не го бяха лъгали.  

А сега пред портата му лежеше мръсна и окаяна, може би умираща кучка. Любо въздъхна, после я вдигна и я внесе у дома. Понякога специалните срещи изглеждат по неочакван начин.

Младият мъж внимателно среса дългата козина на кучката. Един по един извади бодлите. После напълни старото корито, в което майка му переше някога. Отново взе кучката на ръце и я занесе във водата. Тя изскимтя от болка, но не оказа съпротива. Остави го да я мие, после благодарно лизна пръстите му с език. Дишането ѝ беше пресекливо и младежът се притесни.

- Няма да ми направиш някой номер сега, нали? Почакай до утре и ще те заведа на ветеринар да те види. Обещавам  – каза ѝ на глас.

Беше късно, къде щеше да търси клиника сега? А нямаше и кола... Надяваше се животинчето  да изтрае до утре.

Беше постлал на новата си любимка едно одеяло в ъгъла, но по някое време тя се примъкна в леглото. „Какво пък?“ – каза си в просъница и я остави да се сгуши до него.

Тази нощ Любо сънува странен сън. Навън валеше студен, изнервящ дъжд. Той стоеше до прозореца и се взираше в светлосивото небе. Откъм вратата се дочу странен звук, подобен на драскане с нокти. Вместо да се притесни, в съня си младият мъж изпита радост. Сякаш дълго бе очаквал този сигнал. Забърза се и отвори със замах. На прага стоеше красива млада жена. Вода течеше от червеникавата ѝ коса. Дрехите ѝ бяха прогизнали. Красавицата протегна към него ръка с молба за помощ. Вкочанените ѝ от студ пръсти докоснаха неговите и той сграбчи дланта ѝ.

Поведе я към банята и пусна душа. Внимателно изтри тялото и косата ѝ,  после я зави с голяма хавлия. Посочи ѝ легло, но през нощта жената се примъкна при него. Сгуши се и сложи глава на рамото му. 

Любо се събуди с усмивка. Сънят беше от тези, които те карат да изпитваш лекота и радост поне до обяд. Погали кучката, която спеше сгушена на рамото му, точно като жената от съня. После стана и надроби попара с мляко в една стара емайлирана чиния. Повика животното. То се надигна и бавно, но доста уверено се придвижи. Явно беше по-добре. Застана над храната и го погледна с очакване.

- Яж! – насърчи я той, но кучката изджафка и тръсна глава. След няколко опита Любо се отказа. Включи тостера и си препече филийки. Намаза ги с маргарин, после нареди върху тях парченца салам. Хвърли едно и на нея. Тя го взе внимателно и го постави в чинията при попарата.

- Виж ти, интересни навици имаш... – учуди се младият мъж.

Закуската му беше готова. Той се настани на масата и посегна към една филийка. В този момент чу шум от тътрене и се обърна. Кучката дърпаше със зъби емайлираната чиния. Докара я при масата и застана до Любо. Погледна го настойчиво и джафна отново. Той я зяпа смаян известно време, после вдигна сандвича и го захапа. Тогава и тя започна да яде.

Почивните дни бяха свършили и Любомил трябваше да отиде на работа. Не се тревожеше много за новата си любимка. Беше ѝ оставил всичко нужно, а понеже живееше в къща, нямаше съседи, на които да им попречи кучешкият лай. Кучката сякаш разбра, че той тръгва, но и тя не изглеждаше изплашена или много тъжна. Очевидно бе живяла с хора и беше свикнала на такъв режим.

Младият мъж каза:

- Чао, красавице, ще се върна!

Лабрадорът джафна кратко, после вдигна лапа, сякаш да помаха за довиждане. „Интересни навици“ – каза си отново Любо и излезе.

Вечерта нямаше търпение да стигне вкъщи. Още следобед у него се беше появило усещането, че ще се случи нещо необичайно. Понякога имаше такива предчувствия и те винаги се оправдаваха. В края на деня колегите го поканиха на бира, но той дори не ги чу и забърза към спирката.

Още докато отключваше вратата, Любо се провикна:

- Красавице, тук съм, дойдох си!

Ослуша се, за да чуе ответен лай или скимтене, но в къщата цареше пълна тишина. „Не бързай да се плашиш, предчувствието не беше лошо“ – каза си той успокоително и бавно тръгна из стаите.

Още преди да светне лампата в спалнята, чу равномерно дишане. „Аха, тук си. Заспала си“ – отдъхна си Любо. Натисна копчето и... в леглото му лежеше красива жена с червеникава коса. Жената от съня. Младият мъж разтърка очи. Не, не сънуваше отново. Тя беше тук, беше влязла в дома му (но откъде, нали беше заключено?) и спеше в леглото му. Сега косата ѝ не беше мокра и преливаше на светлината на лампата в огнени оттенъци.

Любо посегна да я събуди, но се спря. Всичко беше прекалено шантаво и той въобще не беше сигурен нито какво става, нито какво иска да направи. Тогава се сети, че все още не е намерил лабрадора. Обиколи навсякъде, но животното го нямаше. Нямаше и отворени прозорци. Не можеше да е излязло. Или тя го е пуснала? Но защо да го прави? Все по-озадачен, младият мъж приседна до кухненската маса и се замисли.

Какво ставаше тук? Каква беше тази жена? Той не искаше жена! Беше си мечтал за куче. Но кучето изчезна някъде и на негово място се появи тази червенокоса мацка. По дяволите! Просто беше невъзможно това да не е сън! Но той беше имал предчувствие за промяна в живота си...

Любо решително се върна в спалнята и застана на вратата.

- Хей! – подвикна оттам. – Хей! Събуди се!

Червенокосата бавно отвори очи, погледна го объркано и каза:

- Заспала съм... Здрасти!

- Ама как здрасти? – възмути се Любо. – Коя си ти и какво правиш в леглото ми?

- О... извинявай – каза непознатата и посегна да стане. Неволно се отви. Побърза да оправи надигналата се блузка, но Любо успя да види голямата, заздравяваща драскотина на десния ѝ хълбок. През главата му мина абсурдно предположение, но той се постара да го забрави незабавно. Едно е да имаш предчувствия за бъдещето, друго е да вярваш, че куче може да се превърне в жена.

Червенокосата се изправи и застана неловко до леглото. После разпери ръце и каза:

- Ами... аз съм Соня.

- Любомил.

Замълчаха. Не я попита нищо. Беше раздразнен от поведението ѝ, от предчувствието си, от цялата тази невъзможна ситуация. Не искаше да чуе какво има да му каже тя. Беше толкова красива! И така го объркваше...

- Не знам как да ти обясня – поде Соня притеснено. – Изпратена съм тук.

- Може би да започнеш с това как влезе?

- Ами... всъщност ти ме внесе...

- Глупости! Нали за пръв път те виждам (и съм внасял тук само кучето, но КУЧЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ЖЕНА!!! )

- Сигурен ли си, че наистина не се досещаш какво искам да ти кажа?

- Не!

- Добре де, няма нужда да викаш... Аз не съм дошла за лошо.

- Досега по нищо не си личи.

- Виж - вдигна ръце пред себе си жената. – Нека да опитаме отначало.

Вместо отговор, Любо отвори гардероба и взе да рови вътре.

- Добре, щом искаш, стой там, но аз трябва да ти кажа, каквото имам, защото съм тук със задача.

Мълчание.

- Чувал ли си за Посветените? Сигурно не, но аз ще ти обясня.

Раменете на мъжа се напрегнаха. Соня въздъхна и продължи:

- Ние сме носители на древното знание. От времената, когато всички хора са владеели магия, телепатия, телекинеза, въобще всичко, което днес се счита или за свръхзагадъчно, или за шарлатанство. Някога то е било нормално за всички, но хората злоупотребили с тази способност. Това разгневило боговете, но те били готови да простят. Само че воините-пазители на божията власт били по-непреклонни. Те фактически извършили преврат и образували Твърдото крило в Съвета. Това крило управлява и до днес. И напоследък е разпратило своите войници по цял свят, за да отнемат дарбата на Посветените. Те се боят, че на прехода между двете епохи човечеството може да възвърне способностите си.

- Млъкни, това са глупости! – дочу се измъчен глас откъм гардероба, но Соня не спря:

- Ние обаче смятаме, че човечеството има право на нов шанс. Че е научило уроците си след две хилядолетия мъки. Затова стягаме редиците. Издирваме всеки Посветен. Така открихме и теб. Ти имаш дарба. Спомни си за предчувствията, които всеки път се оказваха верни!

- Това са глупости! Върви си! – повтори Любо.

- Не мога! За доброто на човешкия род ти си длъжен да развиеш дарбата си и да се присъединиш към нас.

- Не ме интересува! Къде ми е кучето?

- Аз съм кучето, още ли не си разбрал? Това е дарбата ми, да се превръщам в животни!

Мъжът въздъхна тежко и се обърна.

- Така ли? – каза той. Гласът му изведнъж се промени. Нещо особено се появи и в погледа му, но Соня не можеше да разбере какво. – Значи ти си била онзи лабрадор?

- Да, аз бях. Помислих си, че така по-лесно ще спечеля доверието ти...

- А защо беше в това ужасно състояние?

- Бях нападната... влачих се с дни... това не е важно сега. Въпросът е за дарбите, моята и най-вече твоята.

- Докажи го! – прекъсна я Любо.

- Какво?

- Превърни се пак в куче! Искам да видя и тогава ще говорим.

Червенокосата въздъхна, после започна да се преобразява. След миг пред Любо отново стоеше лабрадорът и го гледаше с тъжни очи. На лицето на мъжа последователно се появиха колебание, съжаление и накрая решителност. Цялото му тяло се напрегна, като от някакво огромно усилие. Козината на кучето настръхна, то оголи зъби и заръмжа зловещо.  Опита да нападне с вой, но сякаш невидима стена го отблъсна. После някаква сила го хвърли нависоко във въздуха и то падна на земята зашеметено. Остана там, без да може да помръдне, само трепереше, а от очите му се стичаха сълзи.

Любо приклекна и почеса животното между ушите.

- Съжалявам, красавице. Бих те взел за мое куче, но няма да оставам тук. Чака ме друга мисия. Ще се оправиш, скоро ще дойдеш на себе си. Мисля, че добре ще си живееш като кучка. Защото нали знаеш, вече няма да можеш да се превърнеш в човек. Отнех ти дарбата. Нищо лично.

Лабрадорът изскимтя.

- Да ти призная, най-трудно беше да оставя да изтрият част от паметта ми и да се преструвам на друг, за да послужа за примамка. Но имаше полза - дори ти, с твоя опит, не можа да познаеш, че съм ти враг. А аз самият, едва докато рових в гардероба, си спомних всичко. Думата „Посветените“ беше ключът, тя събуди спомените ми. Не са лесни задачите ни, а? Нито моята, нито твоята. Даже малко ти завиждам, че вече няма да имаш нищо общо с това.

Мъжът погали още веднъж кучето, замисли се и каза:

- Да, така ще си по-добре.

Изправи се и излезе в мрака навън, оставяйки вратата отворена.

към страницата

Картички за добро утро

 към всички картички

Картички за приятен уикенд

 към всички картички

Оръжие срещу богове

 

            Мъжът затвори лаптопа. Нямаше нищо ново в обявите. Все същите капани за лековерници, напълно безинтересни за него. Стана и се протегна, после отиде до бара и си наля питие. Оставаше само да провери вечерното предаване и можеше да си ляга.

Пусна телевизора с неудоволствие. Напоследък като че ли тия екстрасенски и ясновидски предавания се рояха. Всички телевизионни канали се занимаваха с темата, кои по-свенливо, кои направо нагло. Даже националните телевизии правеха продукции за паранормалното и, макар да нямаха никаква представа за какво става въпрос, се опитваха да им придадат научно звучене. А той трябваше да следи всичко и беше толкова изморен! Не ги обичаше. Вече дори не му бяха смешни, само досадни.

Започваше. На екрана се появи странен, претенциозно изрисуван знак, съдържащ лек намек към илюминатската пирамида и египетския йероглиф за вода едновременно. Как пък го бяха измислили! Встъпителната музика на предаването явно трябваше да бъде загадъчна и древна, но на екипа нещо не му се беше получило. Друг път Антион би се усмихнал с одобрение на този пореден провал, но днес му беше особено тъпо. До смърт му бе доскучало да гледа все едни и същи некадърници. Знаеше, че това е добре. То означаваше, че всичко върви по план и няма да има сътресения. Трябваше да е доволен, но... понякога наистина го засърбяваха ръцете за действие.

Отпи бавно от уискито. Дебелата жена на екрана беше притворила очи и се опитваше да наподоби задгробен шепот. С овъртяни изрази тя обясни на чакащия зрител, че оплакванията му се дължат на заболяване, което официалната медицина все още не е изследвала достатъчно. Поради това болестта няма нито име, нито лечение. За нея, каза тя, засега се говорело плахо и загадъчно само сред големите медицински професори. Но тя, Сиолина, можела да му помогне. Само нека ѝ се обади след предаването на телефона, изписан на екрана.

Антион се изхили. Тая си струваше парите. Трябваше да има повече като нея. Тогава забавлението щеше да е пълно. Но не такива търсеше той.

Доля чашата си, погледна разсеяно към екрана и усмивката му замръзна. За пръв път виждаше момичето, но веднага разбра, че не е като другите. Изглеждаше толкова нежна, почти безплътна. Бяла кожа, руси къдрици, спускащи се по раменете, лазурносини очи. Сякаш беше излязла от приказка. Върна се отново на очите ѝ и разбра. Тя имаше знанието.

С трепереща ръка преписа телефоните от екрана. Едва дочака предаването да свърши и веднага се обади, за да попита дали ясновидката София има кабинет и как може да си запише час.

На другия ден беше там в края на приемното ѝ време. Всички  офиси наоколо вече бяха затворили. Антион изчака търпеливо да си тръгне и последният клиент. Скоро тя щеше да излезе навън и тогава... Но лампата вътре продължаваше да свети. Защо се бавеше тая жена? Изведнъж той се плесна по челото. Колко глупаво от негова страна! Та тя имаше знанието! Защо си бе въобразил, че няма да предвиди идването му? Тичешком пресече улицата.

Внимателно пристъпи в тъмната чакалня. Зад вратата на кабинета се процеждаше светлина. Влезе, без да почука. София седеше на тъмнозелен фотьойл в дъното и гледаше право в него. Не проговори. Антион пристъпи от крак на крак. За момент се почувства неуверен. Посветени и без това се намираха рядко, но чак такава сила досега не беше срещал. Разгледа я изучаващо. Телевизионният екран не показваше и половината от харизмата ѝ. Дали тя знаеше какво носи в себе си?

- Чакала си ме – заяви гостът накрая. Ясновидката само кимна. – Знаеш ли защо съм тук?

- Знам - каза спокойно тя. – Мислех, че нещата са постарому.

Ясно. Знаеше всичко. Нямаше да бъде лесно.

- Е, не са. Главните решиха да вземат мерки.

- И ти сега искаш да ти предам дарбата си.

- Радвам се, че така добре се разбираме.

Младата жена разтри слепоочията си и въздъхна. Изправи се, после с жест подкани посетителя си да седне на фотьойла за клиенти. Отново настана мълчание.

Антион нямаше проблем да почака. Така или иначе тя щеше да се предаде. Изобщо не ставаше дума да ѝ дава избор. Нещата бяха решени.

- Не съм съгласна! – каза изведнъж ясновидката.

- Моля?

- Много добре ме чу. Не съм съгласна и ще се оплача от теб, където е нужно.

- Не се занимавай с глупости. Изпратиха ме точно тези, на които искаш да се оплакваш. Дори не съм длъжен да седя тук и да те убеждавам. Нито пък да ти давам обяснения.

- Но го правиш. Защо?

Антион се поколеба, но реши да отговори. Нещо в тази жена го караше да уважи разбиранията ѝ.

- Както вече казах, не съм длъжен да ти обяснявам. Но ще го направя. Аз съм войник. Това е безспорен факт. Но не искам да бъда просто машина. Тези, над които упражнявам принуда, трябва да знаят, че го правя, защото така разбирам нещата и вярвам в каузата.

- И каква е каузата ти?

- Не трябва да се допусне промяна. Сегашната ситуация устройва всички. Хората се управляват от разума, а боговете... Е, с две думи всеки си знае мястото и това е хубаво.

- Ясно - кимна София. – И ти вярваш, че духовните сили на хората трябва да бъдат унищожени.

- Не унищожени. Само овладени. Да им се попречи да вършат глупости.

- Няма как да отрека това за глупостите - усмихна се леко тя. – Но сега човечеството има шанс да се поправи. Навлиза нова ера, знаеш. Всичко може коренно да се промени.

- Човечеството вече е показало, че не е способно на това. Не забравяй, че то имаше силата и злоупотреби с нея.

- Този въпрос е спорен... Сигурен ли си, че историята не е малко пренаписана?

- Спести ми тези аргументи, чувал съм ги стотици пъти.

- Не и от мен! – рязко каза София, после се надвеси над него, като се опря на облегалките за ръце. – И сега ще слушаш!

Антион я изгледа намусено и нищо не каза.

- Някога хората имали богат душевен живот. Те владеели ясновидство, телепатия, телекинеза и още много други умения – всичко, което сега се нарича паранормално.

- Моля те, знам всичко това! – опита да я прекъсне той.

- Млъкни! – обвинително го посочи с пръст ясновидката. – Дошъл си да ми причиниш нещо много сериозно, затова имам право да ме чуеш!

Воинът сви рамене.

- Хората... – продължи тя. - Те знаели предварително последиците от постъпките си и правели информиран избор. Предавали знанията си чрез изкуството. И никога не лъжели, защото нямало смисъл. Не осъждали злото, а поддържали баланса между него и доброто. Живеели в непрекъсната връзка със земята и един с друг. Били щастливи.

- Но това не им стигнало – мрачно каза Антион. – Не им било достатъчно да живеят божествен живот. Поискали те самите да станат богове.

- О, моля те! Гордостта винаги е била считана за голям човешки грях. А всъщност просто говори страхът на боговете. Като с Вавилонската кула...

- Има богове и богове. Тогавашните главни, понеже били твърде меки и отстъпчиви, не знаели как да се справят - Гласът му изразяваше презрение. – Докато един от войниците не дръзнал да застане начело и да им помогне да запазят властта си.

- И ти смяташ, че това е било героизъм? Според мен е преврат!

- Говориш глупости! Той им е помогнал! Образувал Твърдото крило в Съвета, после наредил божествените умения да бъдат отнети от хората.

- И на практика откраднал властта от Главните...

- Не е така! Те са си пак там!

- Но нямат думата!

- Виж... почваш да ме дразниш. Давай да свършваме и да си ходя. В края на краищата, няма да те убивам. Само ще те направя обикновена.

- Но защо? Защо сега? Винаги се е допускало да има ясновидци и лечители!

- Това беше преди. Тогава не беше опасно. Винаги се вземаха мерки да нямате власт. Религиите ви отричаха и забраняваха. Създавахме множество самозванци, за да рушим авторитета ви.

- А сега какво се промени?

- Не се прави на глупава. Сама го каза. Идва нова ера. Преход. Има опасност нещата да се обърнат. Тогава всичко, за което сме се борили, ще отиде по дяволите.

- Ако отиде по дяволите, значи така е трябвало! Махалото се люлее, Антион! Може би е време хората да се върнат към някогашната си мощ! Защо си толкова сигурен, че това не бива да става?

- Знам го! Вярвам го!

- Не разбираш ли, че всъщност служиш на репресивен апарат?

- Но как да съхраним доброто без сила? Жертви винаги са нужни...

- Добре! – вдигна ръце тя. – Добре... Да се успокоим. Знам, че имаш преимущество. Аз мога само да виждам бъдещето, но нямам способности, с които да се защитя. Затова имам една молба. Дай ми малко време.

- За какво ти е?

- Да направя последното си предсказание.

 

***

Първите лъчи на слънцето бавно опипаха неподвижните фигури в двата фотьойла. София гледаше невиждащо пред себе си. Антион не откъсваше мрачния си поглед от нея.

Цяла нощ ясновидката се бе мятала между морала и дълга. Посветените бяха научени да пазят на всяка цена чистотата на човешкия дух. Да не лъжат, да не бъдат подли, да не падат до нивото, до което се бяха сринали обикновените хора. Да съхранят искрицата и да я предадат на всички в деня, когато се върне някогашната мощ. Научени бяха... но тази нощ беше различна.

Накрая София стана, изправи се пред мъжа и каза:

- Готова съм. Изпълни дълга си.

- Просто така?

- Просто така.

- Няма ли да ми кажеш какво видя?

Сините ѝ очи грейнаха.

- Защо да не ти кажа? Проверих всички възможни линии. Независимо от бъдещите избори на когото и да било, всичко води към една развръзка. И да отнемеш дарбата ми, това няма да промени нищо. Вашето време си отива.

Антион се вгледа в сияещото ѝ лице, изправи се рязко и се олюля. Това трябваше да е истина. Посветените никога не лъжеха. Идваше краят на всичко, в което бе вярвал. Остана на място замаян, после, без да каже нищо, си тръгна.

София на свой ред залитна от изтощение и едва успя да се намести във фотьойла, който още пазеше топлината от тялото на госта. Пронизваше я болка, но тя я заглуши. Щеше да си даде само малко почивка. После трябваше да се свърже с останалите и да ги предупреди.

Беше излъгала Антион съвсем съзнателно. Битката щеше да бъде тежка, рискът от загуба – съвсем реален. Не биваше да допуска да бъдат отнети силите ѝ. Нито нейните, нито на когото и да било от сподвижниците ѝ. Иначе още най-малко 2000 години мрак и безпросветност очакваха човечеството. Хората щяха да продължат да не разбират големите истини. Все така щяха да вършат зло и да лъжат.

Изведнъж младата жена се усмихна. Не приемаше лъжата, но понякога тя се оказваше спасителна. Посветена или не, София бе човек. Това, което не можа да постигне с висшата си сила, успя да направи чрез един малък грях. Човешкият род беше жилав. Главните и техните войници ги очакваше изненада. Лишени от способностите си, щом бе нужно, хората превръщаха и недостатъците си в оръжие. Оръжие срещу богове.

 към страницата