Кристин

 

Една жена седи до кухненската маса и рови из парченцата на пъзел. Останали са ѝ двадесетина отрязъка синьо небе, нищо работа. Пръстите ѝ сами намират нужните части. Умът ѝ отсъства.

Постепенно светлината, идваща от прозореца, омеква. Жената седи и гледа в нищото. Откъм вратата се дочува драскане. Жената сякаш се събужда. С изненада вижда, че пъзелът е готов.

Тя става, без да го погледне повече. Отваря вратата. Заобикаля влязлата котка и отива в хола. Минава край покритите мебели и застава пред секцията. На рафта няма плетени салфетки, нито украшения. Там са подредени пъзели, поне двадесет на брой. Жената протяга ръка и взема най-близкия, без да избира.

По обратния път се отклонява, за да затвори вратата на детската. Дори не надниква вътре. Знае. Там всичко е идеално подредено. И потънало в прах.

Отбива се в спалнята, за да си вземе жилетка. Рови из камарите дрехи, струпани направо на пода. Накрая я открива върху свободната половина на леглото.

Котката чака в кухнята. Жената налива мляко в паничката и се отдалечава, без да повика животното. С един замах събира двете хиляди парчета на пъзела в кутията, отваря прозореца и я изхвърля в контейнера, който стои точно под него. Лъхва я упойващият, погребален аромат на прецъфтяващи кремове.

Жената затваря прозореца, слага новия пъзел на масата и се замисля. Прекарва пръсти през побелялата си коса. Изведнъж решително се навежда и взема котката в скута си. Не я погалва, а животното не мърка.

- Къде сгреших, Мария? Какво стана? – високо проговаря жената.

Котката се отблъсква от скута ѝ и се отдалечава с вирната опашка. Жената свива рамене и разопакова пъзела. Пейзаж. Селска къща с много цветя. Щастливи родители държат ръцете си на пейката. Малкото им момиченце в къса синя рокличка играе в градината. Щастие, начупено на 2000 малки парченца.

 

é

Една година по-рано

 

Мария показа пропуска си на дежурния възпитател и взе ключа за стаята. Изглежда се бе прибрала първа. Може би щеше да успее да се изкъпе на спокойствие, преди останалите четири момичета да си дойдат. А може би не. Те също щяха да бързат с банята, докато топлата вода не е спряла. Два часа режим на ден изобщо не са толкова много.

Девойката приготвяше чистото си бельо, когато телефонът ѝ зазвъня някъде в чантата. Трескаво зарови да го намери, защото знаеше как майка ѝ откача, щом не получи веднага отговор на позвъняването си. И как ѝ вади душата после.

Не беше майка ѝ. Мария с почуда зяпна дисплея. Преслава никога не ѝ звънеше. В техния девети б по принцип нямаше много хора, които да я търсят след училище. А Преслава – никога. Сърцето ѝ направи бързо салто в гърдите. Те все я изолираха и тя все се надяваше. Най-популярните в класа не я забелязваха. Преслава беше от тях. Може би това позвъняване беше шанс да бъде... просто нормален човек в този клас?

Пръстът ѝ потрепери върху зелената слушалка.

- Ало? – прошепна дрезгаво.

- Ти да не спиш? Влез си във фейса!

- Какво?

- Влез си във фейса бе! Имаш нещо в дневника.

- Какво? – повтори глупаво Мария.

- Какво, какво! – възмути се Преслава. – Влез и виж!

Стори ѝ се, че някъде отстрани дочува сподавено хихикане. Взря се безпомощно в телефона, после погледна към дрехите си. Накрая се предаде и седна на леглото. Опита се да прибере един упорит кестеняв кичур зад ухото си, но той бе твърде къс, за да се затъкне и твърде дълъг, за да не ѝ пречи. Хвана с две ръце телефона и натисна иконата за влизане в интернет.

Miss Fatalna > Maria Andonova Aide izdoi li ofcete :D

George George, WelikAtA MaFiA и 12 други харесват това

Krisk0o beat the great 6to se zanimava6 s taa  we

Miss Fatalna 6tot ma drazni selqnkata prosta :-D

Miss Fatalna de si ma pak li zubka6? ne razbra li 4e I da izqde6 u4ebnika pak 6a si selqnka

George George аве стига простотии ве, остейте момата, тя има да копай житот00ооо :-P

Preslawa Gajdardjiewa ej che ste, widqhte edna selska pruchka I se gawrite tuka… :D

Krisk0o beat the great ko ti dreme

Мария ужасено се взираше в текста. В стомаха ѝ сякаш се завъртя свредел. Не ѝ причиняваше болка, само повличаше в спиралата си цялата стая и караше тялото ѝ да отмалява. Ушите ѝ забучаха. Тя щракна на иконата за излизане, пое си въздух на пресекулки и се изправи. Все още не знаеше как да реагира, затова по инерция се върна към последното, което бе правила и се насочи към банята. Но преди да стигне вратата, краката ѝ се подвиха. Девойката се свлече на пода и се разрида. Допълзя обратно до леглото, грабна с конвулсивно движение телефона и набра номера на майка си.

- Мамо?

- Здравей, миличка, не  е ли рано да ми звъниш?

- Мамо, моля те, елате да ме вземете!

- Как така да те вземем? Знаеш, че баща ти е в командировка. Но, какво е станало? – разтревожи се майка ѝ.

- Мамо, те ме мразят! Подиграват ми се, че съм от село!

- Кой те мрази?

- От класа. Не искам повече да уча тука! Мамо, моля те, моля те!

- Ама какво говориш?  Я се стегни малко! Казали ти две думи накриво и вече ще се връщаш. Мария, не съм те учила така! Няма да се отказваш толкова лесно.

- Мамичко... Писали са и в дневника ми!

- Дневник ли?

- Във фейсбук. Подиграват ми се! Мамо, те ме мразят! Не мога...

- Мария, успокой се! Като плачеш, не разбирам какво говориш. И аман с тоя вашия фейсбук! Само простотии пишете там! Забранявам ти да го ползваш повече! Чу ли?

- Мамо, ама те...

- Чу ли? – натърти майка ѝ.

- Да – прошепна момичето и затвори телефона.

След малко се върна съквартирантката ѝ. Трите момичета от другата стая си дойдоха по-късно. Мария не говори с никого. Заряза учебниците, без да ги погледне и си легна рано. Дълго лежа, зашеметена и объркана, а сълзите безмълвно следваха пътя си по бузите ѝ.

Общежитието утихна. Надя, съквартирантката, отдавна се беше завила презглава и дишаше равномерно. Мария не можа да заспи. Накрая престана да опитва, извади изпод възглавницата си книга и зачете на светлината на нощната лампа. Стивън Кинг. Кристин.

 

ê

 

Мразеше ги. Мразеше всяка минута, прекарана в този отвратителен клас, с гадните нищожества, които ѝ се бяха паднали за съученици. Те не спираха. Използваха всяка възможност, за да я тормозят. Вторият срок бе към средата си. Бяха минали три седмици от онзи телефонен разговор, а Мария все още получаваше ужасно сърцебиене при всяко позвъняване. Час по час разтреперана отваряше фейсбук профила си. Докато изчакваше да зареди, едва дишаше от напрежение. Имаше чувството, че цялата ѝ глава пламти. После виждаше, че няма нищо, но облекчението траеше кратко. Съвсем скоро тя отново почваше да се пита дали точно в момента някой не пише следващата гадост, с която да я съсипе.

Мария знаеше с какво дразни съучениците си. Не бе забравила подмятанията в началото. „Всеки знае, че в селско даскало нищо не се учи. Шестиците от село тука стават тройки.“ Но нейните шестици не станаха тройки. И тогава започна тормозът.

Тя се бе надявала дълго време. Опитвала се беше да ги спечели, подсказвала бе в час, писала бе домашни, подмазвала се бе. Но те приемаха помощта ѝ, наслаждаваха се на унижението ѝ и продължаваха да я тъпчат. Чуваше ги как я коментират, застанали достатъчно близо, за да стигнат думите им до ушите ѝ. Знаеше, че случайните блъскания, препъвания и събаряния на учебници изобщо не са случайни. „Село, миришеш на овце, ма!“; „С тази блуза ли баба ти храни прасетата?“. И, разбира се „Можеш да извадиш човека от селото, но не можеш да извадиш селото от човека!“. 

Беше се опитала да сподели вкъщи. Но баща ѝ, вечно зает с неговите си работи, изобщо не ѝ обърна внимание. А майка ѝ каза, че се гордее да има дъщеря, по-умна от градските деца  и я посъветва да бъде по-твърда. И Мария се стараеше да бъде твърда. Но горчилката изпълваше душата ѝ и я караше да желае лоши неща.

Откак бе прочела „Кристин“, девойката не спираше да мисли за нея. Зловещите моменти изобщо не я бяха впечатлили. За сметка на това обаче съдбата на главния герой я бе развълнувала. Той приличаше на нея. И двамата бяха отличници, аутсайдери и неразбрани от родителите си. Но връзката с една шантава, жива кола, беше променила момчето от книгата. Докато четеше как той се опълчва на властната си майка, как става уверен и даже по-хубав, Мария чувстваше задоволство, сякаш в нейния собствен живот е настъпила положителна промяна. За нещо такова мечтаеше и тя. Да има своята Кристин, която да е готова да я защити. Която би била съгласна да убива заради нея. Е, не буквално. Все пак, нали частта с убийствата беше включена в книгата, само за да е по-интересно и ужасяващо?

Но, без убийства, една Кристин, под каквато и да е форма, би ѝ дошла добре. 

 

ê

 

- Имаш ли последния план по история?

Мария трепна, после се изчерви. Емил я бе застигнал, без да го забележи, и тя доста се стресна от гласа току до ухото си. Направи крачка встрани, за да се измъкне от навалицата излизащи ученици. Момчето я последва.

- Ще го дадеш ли да го препиша?

Девойката направи неуспешен опит да прибере кичура коса зад ухото си, после несръчно затършува из чантата. Емил ѝ беше симпатичен. Макар никога да не ѝ бе обръщал внимание, поне не беше сред нейните мъчители. А в този клас и това беше много.

Тя извади тетрадката и му я подаде. Той измъкна дебела, жълта найлонова торба и я разтвори. Мария пусна тетрадката вътре, а съученикът ѝ я зави плътно и я мушна в сака си. Тръгна, без да каже нещо, но след две крачки изведнъж се обърна и подвикна:

- Завих я в найлона, да не си умирисвам учебниците.

Ухили се и забърза към една групичка момчета и момичета от техния клас. Каза им нещо и те избухнаха в смях.

Мария остана на място, поразена. Тя не бе очаквала това от него и сега направо краката ѝ се подкосиха. Не разбираше защо го бе направил. Знаеше, че те я гледат, че очакват да видят сълзите ѝ, за да продължат с подигравките. И най-лошото беше, че наистина всеки момент щеше да се разплаче. Ужасена от тази перспектива, девойката се извърна рязко и тръгна, без да гледа къде върви. Спъна се в нещо меко, но тежко и се просна на земята.

Отдалеч се дочу гаден, злорад смях. Ушите ѝ пламнаха. Не ѝ се искаше да се изправя. Мекото нещо докосна ръката ѝ, после започна да се гали в нея и замърка. Мария учудена отвори очи и видя голям, рижав на цвят котарак, който ѝ се умилкваше. Тя обичаше котки, но не чак толкова. Обаче... точно сега никой друг не ѝ предлагаше утеха. Посегна да го погали, после си спомни случилото се и го попита строго:

- Ти ли ме спъна?

Животното я погледна с кръглите си зелени очи и не отговори. Момичето се изправи и тръгна, без да поглежда към съучениците си. Бързаше да се махне оттук. След известно време разбра, че котакът я следва.

Той измина с нея целия път. Когато Мария спираше, за да изчака на светофарите, веднага почваше да се гали в глезените ѝ и да ѝ мърка. После пак хукваше след нея. Когато наближиха общежитието, момичето забави крачка. Това пътуване в котешка компания се беше оказало толкова приятно! Всъщност, от много време никой не се беше държал така мило с нея. Изведнъж ѝ се прииска това коте да беше нейно. Но нямаше как да го гледа в общежитието, нито пък да го занесе на село. Ей сега щеше да се качи горе и повече никога нямаше да го види. А така не ѝ се искаше да го пуска!

Осенена от внезапна идея, Мария приклекна, отвори чантата си и каза „Влизай!“. Не се надяваше котето да я разбере. Но, за нейно изумление, то се приближи, вмъкна се внимателно в чантата и се сниши на дъното, за да може тя да я затвори и да го скрие. Сякаш четеше мислите ѝ.

 

 

 

ê

 

- Какво е това чудо? - изпищя ужасено Надя.

- Шшшшт, тихо, моля ти се. Котка е, не виждаш ли?

- Не искам да е котка... тоест, не искам котка тук. Махни го!

- Добре, утре заран ще го изкарам – обеща Мария, докато гледаше със съжаление новия си любимец.

- Не утре! Сега! – гласът на съквартирантката ѝ ставаше все по-истеричен. – Не го искам това нещо!

- Ама ти страх от котки ли имаш?

- Ами... не много, но тази е ужасна.

- Как ще е ужасна, виж какво сладко коте. Моля те, нека остане тази вечер! Как да го изкарам сега навън? Ами ако ме хване дежурната?

- А как го вкара? – ядоса се Надя. – Виж, нямам нищо против теб, но ако  не разкараш това чудо, аз лично ще кажа на дежурната, дори и да ми се разсърдиш. Ужасява ме!

Съквартирантката ѝ никога не се бе държала по този начин и Мария разбра, че няма избор. Отвори чантата и котаракът отново послушно се шмугна вътре. Тя изгледа Надя гневно и излезе. Заслиза бавно от третия етаж. Не ѝ се разделяше с новия ѝ приятел. Но ако не искаше неприятности, трябваше да го пусне навън.

- И какво толкова му имаше? – попита после заядливо тя другото момиче.

- Не знам бе, миличка, разбери, че голям страх ме хвана от него. Имах чувството, че... ох, не знам как да го обясня. Но повярвай ми, той е зъл.

- Дрън-дрън... – промърмори Мария и заизважда учебниците си.

Вечерта премина в неловко мълчание. Накрая двете момичета си казаха по едно сконфузено „лека нощ“ и се завиха презглава. Мария вече се унасяше, когато дочу дращене откъм прозореца. Тя надигна глава и видя отвън да блестят две кръгли зелени очи. Обзе я радостен трепет. Стана безшумно, отвори и взе котарака в ръце. „Ама как се качи дотука?“ – прошепна тихичко. В отговор животното се сгуши в нея и замърка. Сетне пропълзя под завивката ѝ и двамата заспаха прегърнати.

 

 

 

 

ê

 

На сутринта новият приятел на Мария я събуди с тихичко мъркане и гальовно побутване с лапа по носа. После застана пред прозореца, като я гледаше подканящо. Тя му отвори и притеснена зачака да види как ще слезе. Но в това време Надя се размърда и отвлече вниманието ѝ . Когато Мария отново погледна навън, котакът вече го нямаше на перваза.

Обаче я чакаше пред входа на общежитието и я придружи, както вчера. Момичето разговаря с него през целия път. Разказа му за тревогите си, сподели за безнадеждността, която изпълваше дните ѝ в училище. Сигурна беше, че той разбира всичко.

- Толкова се радвам, че ме намери – говореше му тя. – Мечтаех си да имам някой като теб. Ти можеш да бъдеш моята Кристин.

- Мъррррр – отвърна той.

- Харесва ли ти? Искаш ли да се казваш Кристин? Ама пък ти си момче... Но на кого му влиза в работата? Да те кръстя ли Кристин, как мислиш?

Котаракът измяука и Мария прие това като знак на съгласие. Пред училище тя му обясни, че няма как да го внесе вътре. Кристин я гледаше разбиращо, сетне отиде и легна на широкия каменен парапет. Там го намери да я чака в края на учебния ден.

Приятелството на Мария и Кристин продължи по същия начин. Той я придружаваше до училище и обратно, а вечер се появяваше на прозореца веднага, щом Надя заспеше. Момичето не се замисляше как така котаракът знае точно кога да дойде през нощта и кога да я събуди сутрин, за да го пусне навън. Нямаше представа и какво прави той, докато тя е на училище. Понякога ѝ се струваше, че го мярка за момент на прозореца на класната стая. Но тя беше на четвъртия етаж, така че сигурно си въобразяваше.

 

ê

 

След три дни Мария намери тетрадката по история, оставена на чина си. „Тъпанар!“, каза си тя, без да се впечатлява особено. Откак имаше приятел, пред когото да излива душата си, девойката беше по-спокойна и нечие лошо възпитание не можеше просто така да я изкара от релси.

Същия ден имаха последен час и Мария реши да прегледа отново плана си. Отвори тетрадката и се втрещи. На всяка страница с ъгловат момчешки почерк беше изписано „тъпа селска пача“. Сякаш мозъкът ѝ се нажежи. Обидата беше колкото груба, толкова безсмислена и незаслужена. Ама... ама... тя му беше помогнала? Защо? А?

Сълзи запариха в ъглите на очите ѝ. Тя отиде пред чина на Емил. Той говореше със съседа си, но когато я забеляза, се обърна с арогантна усмивка. Класът затихна. Явно всички знаеха какво има в тетрадката ѝ. Не беше неочаквано и все пак тази мисъл я пречупи.

- Ръцете ти да изсъхнат! – изкрещя момичето през плач и хвърли тетрадката в лицето му. Завъртя се и се втурна към вратата. Някаква девойка се обади:

- Що кълнеш, ма?

Мария не се обърна, само протегна ръка назад и показа среден пръст. На излизане дочу: „Луда селска вещица!“

 

ê

 

Тази вечер Мария сънува Емил.

Съученикът ѝ спеше в стаята си. Над главата му имаше постер на рапъра Сто кила. До него беше застанал Кристин и го гледаше втренчено. Момчето се размърда и отвори очи. Погледът му беше още замъглен от съня, но когато видя котарака, бързо се разсъни. Задърпа се колкото може по-далеч от него. Изглеждаше уплашен.

Очите на Кристин станаха още по-кръгли и още по-зелени. Бяха зли. Мария не бе виждала нищо толкова зло. Котаракът се хвърли напред и с един замах на челюстите отхапа двете ръце на Емил до лактите. Младежът погледна с изумление стърчащите кости, после започна да пищи. В очите му се напукаха капиляри и бялото около ирисите почервеня. Една от ръцете падна от леглото и издаде пляскащ звук. Кристин седеше на нощното шкафче и невъзмутимо миеше кървавата си муцуна.

Девойката се събуди ужасена. Сърцето ѝ думкаше в гърдите. Посегна към Кристин, но не го напипа. Измъкна се от леглото и отиде до банята, да пийне вода. Наплиска лицето си и постоя подпряна на напуканата мивка. Кошмарът полека почваше да си отива. Мария се намести под завивките. Любимецът ѝ се сгуши в нея и замърка. Разбира се, че  е бил там, просто е била сънена, каза си тя и го прегърна.

 

ê

 

Сутринта  Мария мълча по целия път. Чувстваше се гадно след кошмара. Онзи Кристин, от съня ѝ, я бе изплашил сериозно. Тя поглеждаше крадешком котарака, но той се държеше, както обикновено. Беше тъпо, но не я напускаше мисълта, че иска да види Емил в училище. Да се убеди, че има ръце.

Имаше ръце. Не я удостои с поглед. Дори не се присъедини към групичката на другата редица, която очевидно пак се забавляваше за нейна сметка. Внезапно я обзе силно желание да отиде при него и да му каже да се пази. Но вместо това седна на чина си и заби очи в някакъв учебник.

Цял ден никой не ѝ проговори. Едва дочака да свърши последният час и забърза навън. Кристин беше там. Муцунката му имаше доволното изражение, което придобива някой, който е подготвил страхотна изненада и е сигурен в ефекта от нея. Мария му се усмихна неуверено.

- Кой остави тоя ластик тука бе? – чу се гневният глас на Никол от техния клас, същата, която във фейсбук се бе нарекла miss Fatalna. – Ей, малки дрисли, мамицата ви ще разкатая!

Мария се обърна точно навреме, за да я види как помага на Емил да се изправи от земята. Очевидно, някакви момиченца си бяха нанизали ластик за скачане на две дървета и го бяха оставили там, а съученикът ѝ се бе спънал в него. Нещо обаче не беше наред. Никол изведнъж започна да пищи, около тях се скупчиха младежи. Мария разбута тълпата. Емил седеше на земята и втренчено гледаше ръцете си. При падането се бе подпрял на тях. Но увреждането изобщо не отговаряше на травмата. Костите им бяха раздробени на по няколко места. Неравните, остри ръбове, бяха пробили плътта и стърчаха през грозните рани. Ръцете му до над лактите представляваха късове безформена плът, която бързо се обагряше в кръв. Гъсти червени капки падаха на зелената трева и почти веднага се съсирваха.

- Не може да бъде... – прошепнаха побелелите ѝ устни.

Емил вдигна очи и срещна погледа ѝ. И запищя. В очите му се напукаха капиляри и бялото около ирисите почервеня.

Мария разблъска децата и хукна да бяга. Косата полепна по челото ѝ. Главата ѝ запулсира от болка, въздухът в дробовете ѝ лютеше. След няколко пресечки спря задъхана, наведе се и подпря ръце на коленете си.

Ушите ѝ бучаха, но въпреки това чу мъркането. Кристин се галеше в глезените ѝ. После гласът му дойде в ума ѝ.

„Доволна си, нали, красавице?“

Мария тръсна глава. Сега пък и халюцинация. Полудяваше ли? Не беше възможно котарак да ѝ говори телепатично, нали?

„Напротив.“

Отново? Какво ѝ ставаше? Много стрес, явно. Изведнъж ѝ домъчня за нея си. Изглежда, съучениците ѝ я бяха разболели най-накрая. Те я бяха докарали дотук, това беше истината. Сълзите кипнаха в очите ѝ. Лютяха, също като въздуха в гърдите. Как ги мразеше онези! Искаше ѝ се да ги тръшне грип!

„За теб винаги, красавице. Ако предпочиташ, може хепатит или СПИН.“

Момичето коленичи на тревата, хвана котарака зад врата и го вдигна. Погледна го в очите и попита на глас:

- Ти не можеш да говориш, нали?

Кристин стоеше покорно и я гледаше с кръглите си зелени очи. Мария въздъхна облекчено и го погали по главата. Но миг преди да го пусне, тя мярна в погледа  му нещо и изстина. Знаеше какво беше това изражение. Абсолютното зло от кошмара ѝ.

 

ê

 

До края на седмицата съучениците ѝ я заобикаляха. Момичето, което седеше с нея на чин, се премести, без да ѝ каже и дума. В петък дойде майката на Емил и говори дълго с класната в коридора. През открехнатата врата се дочуваше плач. Учениците се споглеждаха, но никой не посмя да каже нещо. Когато майката си тръгна, учителката влезе в клас. Всички притихнаха в очакване да заговори, но на нея явно ѝ беше трудно. Накрая каза:

- Деца, току-що разбрах, че вашият съученик Емил няма да се върне. Развил е много тежка инфекция и не са могли да му помогнат с лекарства. Наложило се е... – тя направи усилие да не се разплаче, - наложило се е да ампутират ръцете му.

Мария се сви на чина. Имаше един кратък, много кратък миг, в който мълчанието беше пълно. В този миг всички погледи се насочиха към нея. Усещаше ги как я горят, като нажежено желязо за дамгосване. Сякаш не ѝ бе достатъчен ужасът, който я изгаряше отвътре. След първоначалния шок класът зашумя. Някои коментираха оживено, други плачеха. На няколко момичета им прилоша. А на Мария ѝ се искаше да си запуши ушите, да изчезне. Но не виждаше изход.

Тази събота тя едва дочака да си стигне на село. Хвърли сака и се затвори в стаята си. Плака с часове. На другата сутрин събра смелост и отново помоли майка си да я преместят от това училище.

- Миличка, разбирам, че ти е трудно – каза майка ѝ и хвана двете ѝ ръце в своите. – Но разбери, така се върви напред в живота. Да не мислиш, че на мен ми е лесно тук? Правя всичко, за да можеш ти да получиш добро образование. Ето, баща ти пак го няма...

- Не, мамо, разбери...

- На всички деца от село им е трудно като на теб, когато отидат в града – прекъсна я майка ѝ. - Но пък ставате жилави и после нищо не може да ви уплаши.

- При мен е различно, мамо.

- Разбира се, Миминка. Всеки чувства своите проблеми като най-важни и по-големи от тези на другите хора, това е нормално.

Думите ѝ прозвучаха малко снизходително и Мария не издържа. Сълзите й бликнаха отведнъж и тя изкрещя:

- А другите имат ли котарак, който се качва по стената на третия етаж? И който отхапва ръцете на съучениците им? Имат ли, а?

И изтича в стаята си, като тръшна вратата. Майка ѝ остана като гръмната. Тя веднага се обади на класната. След като узна за случая с Емил и разказа на учителката какво се е случило току-що, двете стигнаха до извода, че Мария трябва да посещава училищния психолог. Очевидно, тази история ѝ бе повлияла много зле.

 

 

ê

 

Психологът изглеждаше симпатичен, но това не беше достатъчна причина за Мария да сподели тревогите си. Тя направи всичко възможно да го убеди, че е била разстроена за кратко и вече всичко е наред. Сама не можеше да повярва как добре ѝ се удаде да го заблуди. Той се върза напълно и това я накара да позлорадства малко. Не беше типично за нея, но ѝ хареса.

Обаче това, че се отърва от досадните и малко плашещи въпроси на специалиста, не означаваше, че проблемите на Мария са решени. Чувството, че с нея се случва нещо необичайно и ужасно, я преследваше неотстъпно. Започна да се пита дали не полудява. А после, със свит на топка стомах, си казваше, че по-добре да полудява. Защото, ако не беше това, значи се беше замесила в нещо много по-страшно.

Кристин изглеждаше все така невинен, но момичето не можеше да се отърве от усещането, че ако успее да го изненада, отново ще види в погледа му онова студено и зло изражение, което караше тялото ѝ да изтръпва. Обаче не смееше да опита, за да не се окаже права.

Често виждаше в кошмарите си Емил, безпомощно размахал отрязаните си ръце. Всеки път той пищеше и капилярите в склерите му се пукаха пред очите й. Тогава Мария стискаше силно топлото телце на Кристин и се опитваше да не запищи на свой ред.

 

ê

 

Но, след всичко, тя се оказа неподготвена за следващия кошмар. Този път сънува, че Кристин отново ѝ говори. Събуди я и я покани да се поразходи с него. Мария прие с усмивка, но когато котаракът я поведе към прозореца, се стъписа. Тогава той се усмихна под мустак, махна с лапа... и Мария почувства как се смалява и тялото ѝ се покрива с козина. В съня не беше необходимо да му мисли много. Тя веднага разбра, че Кристин беше превърнал и нея в котка. Пухкава, светлосива писана, с бели чорапчета на лапичките. Това ѝ хареса.

Двамата се отправиха навън и дълго танцуваха по покривите под почти пълната луна, а в нощта се носеше уханието на майския сняг. Гърленият звук, с който котаракът я зовеше, предизвикваше странно вълнение у Мария. Искаше ѝ се да следва рижавия самец до края на света.

 - Ти си моята прекрасна любима – каза ѝ той. – А сега, имам подарък за теб.

И я поведе към някакъв прозорец.

Вмъкнаха се в стаята и Мария видя, че в леглото спи нейната съученичка Никол. Изведнъж я обзе лошо предчувствие, но не посмя да попита нищо. Спотаи се в един тъмен ъгъл, а Кристин седна върху корема на спящото момиче и замърка силно. Никол го погали пипнешком в съня си, после отвори рязко очи. Писъкът ѝ разцепи тишината. Мария веднага разбра какво е видяла. Есенцията на злото в очите на котарака.

В отговор на ужасяващия писък, Кристин заби нокти в беззащитния корем на Никол. После отскочи право нагоре, а подире му се провлачиха кървави вътрешности. Той ги изтръска от себе си и седна да се мие. Мария се опита да изпищи, но от гърлото ѝ излезе мъчително хриптене. Жертвата вече надаваше само тихи дрезгави стонове, люлееше се с обезумял поглед и притискаше с длани изкорменото си тяло.

На Мария ѝ прималя. Тя се втурна навън през прозореца, но точно когато щеше да почне да се катери към покрива, котаракът здраво хвана лапата ѝ.

- Пусни ме! – изкрещя му тя.

- Какво има, красавице? Тя те мрази! Тормози те! Нали точно тя започна онзи разговор във фейсбук?

- Остави ме! Никога не съм искала това! Как ти хрумна, че бих... – дърпаше се момичето.

- Така ли? – бавно каза Кристин, а в очите му отново проблесна злото пламъче. – Както пожелае дамата на сърцето ми.

И махна с лапа. Мария се намери увиснала от прозореца на осмия етаж. Отново беше човек. И всеки момент щеше да падне.

Ужасът изпълни цялото ѝ тяло, като тъмна лепкава материя. Замени разума ѝ, отне волята ѝ. Тя можеше само да се държи с отмаляващи ръце и да моли с очи. А Кристин седеше отгоре и се миеше. После пръстите ѝ започнаха да се изплъзват...

... и Мария се събуди, като се опитваше да задържи писъка, свит на бодлива топка в гърлото ѝ. Втурна се в банята и повърна. Едва, когато се отпусна изтощена обратно в леглото си, усети, че писъкът си е отишъл. Но се страхуваше, че ще се върне.

Този път тя не прегърна котарака.

 

ê

 

На сутринта нямаше търпение да види Никол. Но съученичката ѝ не дойде на училище този ден. Нито следващия, нито по-следващия.

Когато класната им влезе при тях, Мария разбра, че се е случило нещо ужасно. Никол нямало да се върне, каза учителката. Претърпяла тежка операция и било нужно време, за да се възстанови.

До другия ден всички знаеха подробностите. Никол получила много силен кръвоизлив. Не помогнало нищо и, за да спасят живота ѝ, се наложило да отстранят матката. Сега лежала вкъщи и била на силни успокоителни.

Веднага след клюката дойдоха шушуканията. Най-често дочуваше думите „откачена“ и  „вещица“. Но този път никой не говореше на висок глас и никой не я попита нищо. Мария едва дочакваше да свършат часовете, напрегната от подозрителните и изплашени  погледи, ужасена, че може да пострада някой друг. Веднага след последния звънец се втурваше навън, нахлупила ниско качулката на суитчъра, забила ръце дълбоко в джобовете си. Вървеше, устремена напред, без да усеща майската жега, бързаше да се скрие в общежитието.

Кристин тичаше след нея, но тя не му обръщаше внимание. Дори не спираше на светофарите, за да не му даде възможност да се отърква в глезените ѝ. Нахлуваше в общежитието с такъв хъс, сякаш бързаше да премине финална лента.

А когато Надя заспеше, спускаше щорите на прозореца, завиваше се презглава и запушваше ушите си, за да не чува настоятелното мяукане на котарака. И лежеше с часове, с разтуптяно сърце, изгаряща от ужас, че ако заспи, може отново да се озове в стаята на някой свой съученик.

 

ê

 

Последната неделя преди края на учебната година класът се събра „на вила“. Обикновено в такива случаи се намираше някой, който ехидно да каже на Мария нещо от рода на „мислехме да те поканим, но знаем, че тази неделя трябва да помагаш на баща си да дои кравите“. Този път имаше само мълчание. Всъщност, това беше единствената полза от случилото се. Съучениците  бяха спрели да я подиграват. А когато срещнеха погледа на Кристин, който продължаваше да я следва като сянка, се свиваха и бързаха да се отдалечат. Ако по-рано някой ѝ беше казал, че ще е благодарна да не ѝ говорят,  Мария би се изсмяла. Обаче сега само се молеше някой да не я попита има ли нещо общо с нещастията, сполетели Емил и Никол. Тя самата не знаеше със сигурност. Но нямаше как да не подозира, че всичко е причинено от Кристин. И че вината за това е нейна.

Оставаха само два учебни дни. Сутринта Мария тръгна за училище с огромна неохота. Единствено това, че Кристин ходеше по петите ѝ, я караше да бърза. Дежурната учителка я спря на входа и ѝ каза да отиде в съседния клас. Лицето ѝ беше угрижено и тя внимателно огледа момичето.

- Защо, госпожо Василева? – попита с обречен глас Мария. Дежурната имаше същото изражение както класната ѝ, когато им бе съобщавала лошите вести.

- Твоите съученици са в болница. Вчера са се събирали някъде и всичките имат хранително отравяне. Някои са много зле. И лекарите не могат да разберат от какво е.

Аз обаче мога, каза си Мария, докато влачеше крака към стаята на съседния клас. 

„За теб винаги, красавице. Ако предпочиташ, може хепатит или СПИН.“

Припадна по средата на втория час. Паникьосаните лекари първо попитаха дали е била на вилата. След като се успокоиха, че не страда от заболяването на съучениците си, се обадиха на майка ѝ да дойде да я вземе.

 

ê

 

Мария прекара следващата седмица в леглото, обърната към стената. На два пъти местният новинарски канал съобщава за смърт вследствие загадъчното отравяне. Първо почина Преслава, после Кристиян. Останалите се възстановяваха, но щяха да се лекуват цяло лято. Повечето имаха трайни увреждания на вътрешни органи.

Майката на Мария се опитваше да скрие от детето си тези новини, но не винаги успяваше да спре звука на телевизора навреме. Като знаеше как бе реагирала на злополуката с Емил, предполагаше, че случилото се сега направо я съсипва. Искаше ѝ се да гушне момичето си и да го държи здраво, докато се наплаче. Само че то не плачеше.

Тя се обади на съпруга си и го помоли да се върне по-рано от задграничната си командировка. Не се учуди много, като получи отказ. Мъжът ѝ все работеше и това все му беше по-важно от семейството. Дори не се опита да спори, просто, както всеки път, се захвана с проблема сама. Консултира се с училищния психолог и той ѝ обясни, че поведението на Мария показва състояние на шок. Посъветва я да осигури на дъщеря си уют, спокойствие и положителни емоции, за да се възстанови по-бързо. Затова жената се зарадва, когато видя по двора да се навърта незнайно откъде дошъл пухкав рижав котарак. Животното беше много дружелюбно, идваше при нея да се гали, мъркаше приятно, изглеждаше и доста умно.

След като котето се задържа няколко дни наоколо, една сутрин майката го взе на ръце и влезе с него при Мария.

- Виж каква изненада ти нося – нежно каза тя.

И Мария запищя.

 

ê

 

Кризата беше ужасна и лекарят от Бърза помощ много трудно се съгласи да остави момичето у дома. Наложи се майка ѝ да подпише няколко декларации, да обещае, че ще ѝ дава всички предписани лекарства и, ако няма подобрение до ден-два, ще я заведе на психиатър.

Инжекциите подействаха бързо и Мария спа цяло денонощие. В това време майка ѝ не мигна. Извади прибраната преди три години кутия цигари и прекара нощта в кухнята, сама с пепелника. Сутринта Мария се събуди и заплака. Плака безмълвно няколко часа, след това заразказва с равен тон. Историята звучеше абсурдно и кошмарно. Но, за свое собствено удивление и без специална причина, майка ѝ ѝ повярва. Тя прегърна момичето си, после взе въздушната пушка на мъжа си и излезе навън да търси Кристин.

Върна се след  дълго обикаляне. Не го бе открила никъде. Тъкмо сложи ръка на бравата на стаята на Мария и дочу отвътре гласове. Единият беше на дъщеря ѝ. Другият звучеше странно – протяжен и вибриращ от злоба.

- Ти какво си въобразяваше, красавице? Че ще ти ходя по гайдата, а ти ще можеш да се отметнеш, когато си искаш?

- Не си ми ходил... никога не съм те карала да вършиш тези ужасии! Аз исках само – хълцане, – само с някого да си говоря...

- Ти искаше отмъщение! Искаше ги мъртви, изпотрошени, унищожени!

- Не съм...

- Трябва ли да ти обяснявам колко пъти съм влизал в мислите ти, в сънищата ти?

- Но това бяха само мисли! Аз никога не съм искала тия неща да станат наистина!

- И ще ми кажеш, че не почувства поне малко удовлетворение?

- Разбира се, че...

- Честно!!!

- Дяволите да те вземат! И какво, ако съм почувствала? Беше за секунда и не се гордея с това!

- Аааа, видя ли?

- Остави ме на мира! Ти не ме попита и аз те мразя, че им причини това! Мразя те, че го причини на МЕН! Отивай си в ада, мръсна гадино!

- И това ще стане, само че ти ще дойдеш с мен!

Майката направи усилие да излезе от вцепенението, взе отново пушката и на пръсти се измъкна навън. Пред вратата се сети нещо и се върна. Взе едно малко шишенце от шкафчето с лекарствата и го стисна в шепа. Сетне пропълзя под открехнатия прозорец на стаята и надникна предпазливо. Мария седеше на леглото си, лицето ѝ беше подуто от плач, а ръцете ѝ ровеха некоординирано из косата. Котаракът беше седнал на дупе с гръб към прозореца, а опашката му бясно биеше по пода. Жената внимателно нагласи въздушната пушка на отвора и зачака.

Вътре диалогът продължаваше:

- Ти ме унищожи, сега поне ме остави на мира.

- Говориш глупости, красавице. Не си дадох толкова труд, за да те оставям на мира сега.

- Но какво искаш?

- Нали ти казах? Ще дойдеш с мен. Ти си моя!

- Никъде няма да идвам. Махни се. И разбира се, че не съм твоя.

- Ха-ха! А да си чувала за Фауст?

- Остава да кажеш, че си дявол...

- Не точно, но принципът е същият.

- Иди си, моля те. Ще извикам...

- Кого? Баща си? Той няма скоро да се върне от поредната командировка. Нали е там с любовницата си? О-хооооо, ти май не знаеше? Ама недей плака, красавице, аз ще ти бъда и баща, и майка. Всичко ще ти бъда!

Ридания.

- Ще си моето любимо котенце. Нали видя как ти отива сива козинка с бели чорапки? Ще си лудуваме двамката, ще си танцуваме по покривите, а ако някой се държи зле... нали знаеш?

Майката на Мария нервно се опитваше да уцели. Кристин се беше приближил до леглото и се търкаше в краката на момичето. Беше твърде опасно да стреля. А и дали обикновената сачма щеше да убие това изчадие?

Изведнъж Мария изпищя „Нееее!“ и силно изрита котарака. Изненадан, той полетя във въздуха и се строполи в другия край на стаята. Изправи се замаян и проговори объркано:

- Защо? Ами че ти си моята красавица...

Майката натисна спусъка. В същият момент звярът махна с лапа към Мария. Тялото на момичето се смали и почна да се покрива с козина. Черепът на рижавия котарак се пръсна. Стаята заприлича на бойно поле. От мястото, където лежеше още потрепващото тяло започна да се надига огнен силует на котарак, който растеше. Достигна размерите на лъв и се хвърли към сивата котка. Тя изкрещя и се втурна навън през вратата. Огненият лъв я последва с раззината паст. Майката отпуши шишенцето и тичешком се насочи към тях. Колко смешно, мислеше си, докато бързаше. А съседката едва я бе накарала да вземе светената вода, да си има за всеки случай.

Лъвът настигаше Мария. Миг преди нажежените му зъби да се хлопнат около врата ѝ, майката плисна водата. Чу се страховито съскане, после огънят изчезна. Едно малко пламъче потанцува тъжно на мястото на сблъсъка, сетне се стопи.

Жената седна на земята и обгърна тялото си с ръце. Косата ѝ се бе разпуснала в суматохата. Хвана един кичур и го огледа с удивление. Беше бял.

- Мария? – повика майката дрезгаво. Но сивата котка бе избягала.

 

 

ê

 

На другия ден бащата на Мария се върна. Намери дрехите си, струпани насред спалнята. Не попита нищо. Тръгна си. Замина отново в чужбина.

Сивата котка се прибра след няколко дни. Навърташе се наоколо, но нищо в поведението ѝ не напомняше на Мария.

Майката се опитваше да приласкае котката, викаше я постоянно, оставяше ѝ храна. Когато успееше да я хване, я прегръщаше и галеше. Но с времето проумя, че тези ласки не запълват липсата на детето ѝ. А на самото животно явно му беше досадно. Явно, Мария не я помнеше. Не помнеше дори и себе си.

Тогава тя тръгна по врачки и баячки. Обиколи всички, които успя да открие. Повечето я вземаха за луда. Тези, които ѝ повярваха, побързаха да я отпратят, изплашени. Никой не можа да ѝ помогне. 

Накрая стана ясно, че нищо няма да се промени. Майката се обади в училището, отписа Мария и обясни, че тя е заминала с баща си в чужбина. Същото каза и на любопитните съседи.

Заживя сама. Понякога сивата котка се появяваше, но това вече по-скоро стряскаше жената, отколкото да ѝ донесе радост. Всичко бе изгубило смисъл. Нямаше какво друго да прави, освен да чака останалите органи да последват съдбата на косата ѝ.

Веднъж влезе в книжарницата и видя пъзел от 2000 части. На него бяха изобразени майка и дъщеря – прегърнати и усмихнати. Купи го импулсивно и започна да го реди. И повече не можа да спре.

Купуваше нови и нови картини на семейно щастие и се опитваше да им даде живот с ръцете си. Редеше ги прецизно, извайваше детайлите и предвкусваше красотата. Накрая обаче те си оставаха едни и същи мъртви рисунки. И жената ги изхвърляше.

Но там някъде имаше една, която щеше да я допусне в себе си и да ѝ позволи отново да е щастлива. Сигурна беше в това. Просто не трябваше да спира.

към страницата

Огледалото

 

Вежен

“Брат ми, къде си? Отговори ми! От три дни те викам, къде се покри, копеле? Добре ли си? Мамка му, идвам да те намеря!”

Най-вероятно диването е забъркало поредната си каша и сега се крие. Няма да е задълго. Никога досега не ми е било проблем да проникна в съзнанието му, за да предам съобщенията си. Както и да уловя неговите отговори в мига, в който той ги формулира. Много е просто. Аз съм телепат.

Семейството ми е сред посветените. Майка ми беше лечител,  баща ми – ясновидец. Красен може да материализира желанията си. Неговата дарба е наистина интересна. Понякога се шегувам, че е точно като магьосник от приказките. Поглежда те, хвърля към теб мисъл, примерно “Да ти порасне косата”… и ето че на главата ти се вее буйна грива. Забавна дарба, само да не злоупотребяваш с нея. Но моето братче знае ограниченията. Както и всички ние.

Само че къде се е дянал?

 

***

Поли

Усещам го от няколко дни. Косъмчетата на тила ми са постоянно настръхнали и това ме изнервя до крайност. Не знам кой е той, но чувствам, че ме следи. Откак развих дарбата си, сетивата ми се изостриха много. Самото умение го изисква. Аз съм нещо като огледало. Отразявам чуждите въздействия и ги връщам към източника. Но за да го направя, трябва да предугадя намеренията на човека срещу мен миг по-рано.

Отначало ми се струваше безсмислено. Просто не разбирах за какво би могла да послужи подобна способност. Докато не ми се случи онова с джебчийката в метрото.

Беше задушно и аз бях в отвратително настроение. Броях минутките до пристигането. Тогава я видях. Младата циганка гъвкаво се промъкваше през навалицата. Хората я оглеждаха намусено, когато минаваше покрай тях, после се попипваха, но не откриваха да им липсва нещо. В тъпканицата нямаха възможност да проверят основно, а момичето явно бе много способно. Така че всички я пропускаха да мине, като се опитваха да не се допират до нея. Усетих, че ще бръкне в чантата ми част от секундата, преди да го направи. Съсредоточих се, вдигнах мислено огледалото пред нея... и се сепнах от възбудения шепот на тълпата. Момичето протягаше към мен тъничките си мургави ръце и ми поднасяше пари, телефони, портмонета... Намерението ѝ да ме обере се бе обърнало в желание да ми даде всичко, което имаше в джобовете си.

Така започнах да харесвам дарбата си. И я харесвах доста време. Докато не се случи това с Красен.

А сега усещам, че някой ме следи. Още не знам какви са намеренията му, само се питам какво ще стане, ако някой е разбрал за инцидента...

 

***

Вежен

“Излез навън! Излизай веднага!”.

Точно срещу къщата има автобусна спирка. Седя на пейката и повтарям:”Излизай!”. Знам, че тя е вътре. Следя я дни наред. Това момиче, Полина, е единственият човек, който може да ми даде някакви отговори. Подозирам обаче, че няма да го направи доброволно. Затова трябва да я изплаша.

Упорито продължавам да я зова мислено. Предполагам, че е стряскащо да имаш глас в главата си. Сигурно ѝ  звуча като дух от отвъдното. Хех, тази ситуация би била забавна, ако нещата не бяха толкова сериозни. Ако брат ми не беше изчезнал безследно. Ако не ми беше казал...

Аха, ето! Долавям объркано изречение: “Какво, по дяволите? Това не може да е...” После тишина. Никаква реакция повече. Май съм я изплашил прекалено. Натискам отново:”Излез навън! Ела при мен!”. И най-сетне получавам отговор. Той гласи:”Излез навън! Ела при мен!”

Огледало! По дяволите! Какво си направил, Красене?

 

***

Поли

Телепат! Дотук бяхме с мълчаливото следене. Той премина към действие и явно няма намерение да се откаже. Наистина много ме изплаши. Дано не е разбрал нищо, преди да успея да вдигна огледалото. Досега не бях срещала други посветени, освен Красен. Дори не знам какви са правилата в техния свят. Никога не го помолих да ми обясни. Никога не говорихме за тези неща като равнопоставени. Е, вината си е изцяло моя. А сега няма кого да питам.

Какво може да иска от мен друг посветен? Или търси Красен? Ами ако доведе и други?

Допивам чая си. Прозорецът ми гледа към спирката. Той не помръдва от пейката. Чака. Какво пък?

 

***

Вежен

Толкова много внимавах, а накрая съм пропуснал момента, в който бравата помръдна. Сега тя стои пред вратата. Обикновена е. Дънки, блузка, често срещана прическа. Само напрежението, което се излъчва от цялото ѝ същество, привлича вниманието към нея. Никой от нас не помръдва. След десетина минути решавам да бъда по-умният, който винаги отстъпва. Надигам се и спокойно тръгвам към къщата. Изкачвам трите стъпала и заставам точно срещу момичето.

“Ще бъдем ли директни или искаш първо малко превземки?”

“Имаш си уста, говори като нормалните хора!” – по някакъв начин дори мисълта ѝ успява да прозвучи троснато.

“Но ние с теб и Красен не сме нормални.”

Мълчание. И в очите ѝ мълчание. Корава мадама.

- Е, добре - разпервам ръце, решен да я обезоръжа. – Аз съм Вежен.

По някакъв начин тя успява да вдигне вежда, без да изглежда изненадана. После изрича безизразно:

- Големият брат.

- Точно така, а ти си?

- Не знаеш ли? – свива рамене момичето.

- Знам, Полина.

- Какво искаш?

- Не мога ли да те посетя? Все пак съм единственият роднина на гаджето ти.

- Нямам гадже.

Неволно сграбчвам ръката й над лакътя.

- Къде е Красен?

Тя се отръсква от мен и спокойно казва:

- Замина.

- Къде? С ченгел ли да ти вадя думите?

- Остави ме на мира! Изобщо не ми се говори за твоето братче!

- Добре, кажи ми закъде е заминал и няма да те занимавам повече!

- Не знам! Разбра ли, не знам! Напълни един сак дрехи и си би камшика! Изобщо не ме интересува къде е!

Обръща се рязко, отваря входната врата със замах и влиза вътре. Затръшва след себе си, обаче аз съм по-бърз. Натъртвам леко китката си, но успявам да спра вратата. Момичето натиска отвътре, но няма шанс срещу мен.

 

***

Поли

Хващам се да зареждам кафе-машината. Той ме наблюдава. Не се опитва да ми говори, нито нормално, нито мислено. Сигурно разсъждава, играе си на детектив. Но тук няма улики. Това, което се случи, просто... Спри се, Полино, не го знаеш на какво е способен! Млъкни! Дори в главата си млъкни.

Слагам чашата пред него. Сядам. Сега ще заговори.

- Откога имаш дарбата?

Неочаквано.

- След като той замина.

- Научил те е да търсиш.

Не е въпрос.

- Да.

- Защо си тръгна?

Тогава мисълта ме пронизва като светкавица. Цял живот ли ще се крия? Нима искам оттук нататък всичко да е дебнене и озъртане? Докато стоя тук, няма да поправя нищо. А ако изобщо някой може да ми помогне, това е Вежен. Брат му е, посветен е. И да реши, че съм виновна, и да поиска да ме накаже... Какво пък, това поне ще сложи някакъв край на историята.

 

***

Вежен

Току-що нещо се случи в главата ѝ. Видях го. Тя сяда срещу мен. Очите ѝ са огромни.

- Не съм виновна. Моля те, повярвай ми. Помогни ми!

В стомаха ми се отваря дупка. Краката ми отмаляват. Добре, че съм седнал. Думите й не ми казват много. Но отчаянието, което лъха от нея, ме изпълва с огромен страх. За пръв път си задавам въпроса:”Ако той е мъртъв, аз ще усетя ли?”.

Издишам, после съсредоточавам цялото си внимание в това, да накарам ръката си да не трепери, докато пренася горещата чаша по пътя от масата до устните ми и обратно. Нямам сили да попитам, затова само я гледам. Тя също ме гледа и очите ѝ са още по-огромни, въпреки че това е невъзможно. Треперещите й устни прошепват с болка:

- Той ми каза “изчезни”...

Нищо не проумявам и Полина явно го разбира. Внезапно решава да се вземе в ръце и проговаря бавно, някак обречено:

- Ти знаеш ли всъщност какъв беше брат ти?

Мълча. И без това ще ми каже какво има предвид.

- Знаеш ли доколко несериозно се отнасяше той към дарбата си?

 

***

Поли

Не ми вярва. Как да му обясня, че откакто това се случи, аз се побърквам бавно, затворена в тази къща... ослушвам се с надеждата да доловя знак от Красен, да ми светне идея как да оправя кашата... Той ми е нужен. На моя страна.

Започвам да разказвам. Колко бях очарована от сладките магически номера, които Красен правеше за мен. Колко горд беше той всеки път, когато извикаше на устните ми усмивка. Какви щуротии измисляше, само и само да ме впечатли. Колко бях щастлива с него...

Виждам, че Вежен се усмихва. Картината е приятна, без съмнение. Беше приятна, до появата на първите сенки.

- Не знам кога осъзнах, че той няма мярка. Беше готов на всякакви простотии. Рискуваше хората да почнат да задават въпроси. Не се интересуваше кого наранява. Всичко му се струваше забавно. Правеше си шеги със случайни минувачи.

- Знам, че понякога прави такива неща, но...

- Понякога? Правеше го непрекъснато! Имаше последствия! Отидохме да гледаме тренировката на отбора по спортна гимнастика и той лепна на фаворитката 30 кила само с поглед. Момичето след седмица трябваше да ходи на републиканско първенство! Тя се побърка, буквално! Ходи по улиците рошава, по някакъв странен гащиризон и скандира на висок глас химна...

- Стига де, чак толкова ли?

- Искаш ли още примери? – надигам се разгорещена от стола.

- Не, не... – възпира ме той с жест. – И какво стана после?

- Разбрах, че това трябва да спре. Отначало опитах да го убедя с добро, но ти познаваш Красен, с него не може да се говори сериозно... Почнахме да се караме. Само че той е идиот, той дори не се кара като нормален човек!

- Много гняв си насъбрала... – тихо, с разбиране, казва Вежен.

- Вярно... Даже не осъзнавах...

- И после?

- Щом почнех да крещя, той правеше поредната магия. Смешни, глупави магии за развеселяване на ядосаното момиче. Ако беше друг, сигурно щеше да застане на ръце или да пее серенади под прозореца ми, или...

- Схванах.

- А той боядисваше косата ми или правеше ноктите ми една педя дълги. Първите няколко пъти наистина беше смешно. После вече не действаше. И тогава у него се появи озлобление. Шегите му станаха груби.

- Какво е правил?

Понечвам да махна с ръка. Оттук нататък е унизително. Но, ако не кажа истината, няма да мога да се защитя. Затова продължавам.

- Превръщаше ме в изрод. Без зъби, без нос, с три ръце... После оправяше всичко, но...

- Но това вече не беше шега.

- Не беше.

- И как това ни води до днешния ден?

- Ще ти кажа. Преди да се влошат нещата, Красен ми беше обяснил как да търся дарбата си. Но докато я открия, вече му бях твърде ядосана, за да споделя. Затова я тренирах тайно. И реших, че един ден ще събера смелост и ще отразя тъпите му, отвратителни нападения...

 

***

Вежен

Ненадейно от очите на Полина потичат сълзи. И аз си спомням думите, с които започна разказа си. “Той ми каза изчезни...” Господи!

Не смея да го изрека. Питам я мислено и тя мислено потвърждава. Била готова да обърне срещу Красен поредната гадна шега, а той бил толкова бесен, че ѝ изкрещял:”Изчезни!”. И след миг го нямало.

- Дали е мъртъв? – изхлипва.

- Не е.

Очевидно предизвиквам интереса ѝ. Огромните очи са приковани в мен и молят за спасение.

- Успях да се свържа с него. Виках го дни наред, а той не ми отговаряше. Но докато те... – поколебавам се.

- Докато ме следеше – кимва тя, а в гласа ѝ не долавям обвинение.

- Еее, да. Тогава той ми отговори.

- Къде е? – оглежда се неволно, сякаш ей сега Красен ще се появи отнякъде.

- Тук е. Просто не го виждаме.

- Ама как, и в момента ли е тук?

- Не знам. Това беше преди два дни. Тогава се чух с него и ми каза, че е в къщата. Каза ми да те разпитам какво е станало, после млъкна.

- И сега какво?

- Сега седни там и мълчи.

 

***

 

“Красене. Направих, каквото поиска. Какво следва?”

“Трябва да помисля, брат ми. И аз едва сега разбирам какво се случи. Знаеш ли колко време ѝ говорех и се чудех защо не ме забелязва? Мислех, че е сърдита, мислех, че се побърквам...”

“Отвратителен кошмар. Не съм си и представял подобно нещо. Все пак да се радваме, че не си изчезнал напълно.”

“Как напълно?”

“Не ти ли мина през ум? Можеше да изчезнеш изобщо, напълно. Или да бъдеш запратен някъде другаде, където да нямаш никакъв контакт с този свят. Това, което е станало, си е истински късмет.”

“А, да. Предполагам, че е заради подтекста на мисълта ми. Като ѝ извиках да изчезне, аз не се опитвах да я омагьосам. Просто ѝ крещях да се махне от очите ми.”

“Брат ми. Тя сигурно е помислила, че се опитваш да я унищожиш.”

“Знам. Знам.”

“И сега какво?”

“Да видим. Не мога да прилагам магии върху себе си. Не мога да я накарам да отрази магия за възстановяване.”

“Да, вярно. Ти трябва да я насочиш към нея и тя да я върне. Но ти не можеш да омагьосваш Поли да се възстанови, защото тя не е изчезнала. Безсмислено е”.

 

***

Вежен

Сядам срещу Полина, вземам ръцете ѝ в своите и ѝ преразказвам целия разговор. Тя слуша, от време на време смръщва вежди. Сега разбирам истинския смисъл на израза “давам петаче за мислите ти”.

След малко приятелката на брат ми става и, без да каже дума, отива в спалнята. Последвам я, за да видя как тъпче безразборно дрехи в един сак. Не съм очаквал това. Паникьосвам се. Тя е брънка от веригата, ако си тръгне, шансовете ми да оправя нещата намаляват съвсем. Понечвам да кажа нещо, но Поли се блъска странично в мен, за да премине и се запътва с бързи крачки към вратата. Изкрещявам:

- Върни се!!!

Полина спира на място и се обръща. Тръгвам към нея, но замръзвам, поразен от вида ѝ. Нещо става. Тялото ѝ, умът ѝ, цялото ѝ същество се напряга до крайност. Изглежда като тетива на лък, опъната и готова да звънне. Лицето ѝ се изкривява от някакво безумно усилие. После на него се мярка за миг мека, успокоена усмивка и тя се свлича на пода.

Красен се затичва към нея, вдига я на ръце и я носи на спалнята. Красен? Красен??? Последвам го с омекнали крака, после го докосвам с пръст. Истински е!

- Иди за вода – казва ми през рамо той и се надвесва над Поли.

 

***

Красен

Хубаво е да се върнеш към нормалния си вид. Все още ми е малко странно, но съм сигурен, че скоро ще свикна. Подавам на Поли чашата с кафе и питам:

- Миличко, как го направи?

- Не разбра ли? Изкривих огледалото...

- Превърнала си моите думи в магия? – криво се усмихва брат ми. – Вместо да ги върнеш обратно към мен, си ги отклонила към него?

- Добра съм, нали? – прошепва тя.

- Страхотна си! – възкликвам. – Обичам те! И от благодарност ще ти направя чашка Д.

Но Поли изглежда тъжна.

- Недей – казва тя. – Обичам те, но... повече не искам това. Нищо няма да се промени и аз... не искам това.

За пръв път я виждам толкова сериозна и разбирам, че наистина го мисли. Ако искам да остане, май и аз ще трябва да стана сериозен. Или пък... дали да не пробвам да я омагьосам, за да се влюби отново в мен?

 

 към страницата

 

Шоколадовите фигурки

 

Тази вечер луната се беше сгушила между облаците и в квартала бе абсолютна тъмнина. Това, изглежда, беше добре дошло за шофьора на пикапа. Той угаси фаровете си много преди да стигне до задния вход на антикварния магазин. Слезе от колата и тихичко почука. Вратата се открехна, после се отвори по-широко. Мъжът от магазинчето излезе и двамата започнаха бързо и безшумно да разтоварват от колата различни по големина кашони и да ги носят вътре.

Вече в склада, домакинът прегледа внимателно донесените вещи, пресметна стойността им и започна да ги прибира в тайно подземие. Другият запали цигара и зачака да получи възнаграждението си за стоката.

- Ха, ами това какво е? – учудено попита собственикът на магазина, симпатичен, светлокос мъж на около тридесет години.

- Знаех, че ще попиташ, Венци – усмихна се доставчикът. – Ами, моите скапаняци правят глупости. Грабнали кашончето от един негър на гарата. После се уплашили и настояха да го взема. Подарявам ти го. Аз сладко не ям, наблягам на бирата и мезето. Пък ти, нали имаш жена, тя сигурно обича шоколад.

Домакинът с любопитство разглеждаше съдържанието на кашона. Това беше по-скоро луксозно оформена картонена кутия. Вътре бяха подредени около четиридесет майсторски изработени човешки фигурки от шоколад. Имаше и млечни, и натурални, само бели нямаше. Вики щеше да е очарована. Тъкмо малко да я омилостиви, че напоследък нещата не вървяха добре.

- Интересни са… Киро, благодаря ти за подаръка. Обаче пак ще ти кажа, стига си работил с тия. Виж какви глупости правят. Някой път ще хванат някого от тях и не се знае къде ще му излезе краят. По-добре да се действа направо с магазините. Имаш ли директен сблъсък с човека, рискът е голям. А защо, викаш, са се уплашили?

- Ами, и аз не разбрах добре. Казаха, че онзи стоял на място и шепнел нещо. Гледал право в тях и… не знам, явно от него са се шашнали.

- Хм… Нали ти казах, идиоти. Негър не виждали. А! Киро, добре ли си?

Приятелят му беше внезапно пребледнял, по челото му избиваше пот.

- Нещо не съм много в ред, давай да се оправяме и да ходя да си лягам. Стомахът ли е, какво е…

- Да не си ял нещо? – попита Венцислав, докато отброяваше дължимата сума от пачката.

- Знам ли… - изпъшка Киро. – Хайде, мерси, пък утре, ако не ти се обадя, заповядай на погребение.

Намигна му измъчено и затвори вратата след себе си. 

Дишането издаваше, че Вики не спи. Венцислав реши да не я дразни. Щом иска да се преструва на заспала, добре. И без това всичко беше наопаки, по-добре да не ѝ дава още поводи за сърдитни. Утре ще ѝ поднесе в леглото кафе и шоколад и тогава може би…

… но се успа. Когато отвори очи, видя, че жена му стои до леглото и е вече облечена за работа. Явно погледът ѝ току-що беше попаднал върху красивата кутия и тя се чудеше дали да я отвори, за да види какво има вътре. Венци ѝ се усмихна сънено. По-рано това я разнежваше. Тогава тя притискаше главата му към гърдите си и разрошваше и без това чорлавата му от съня коса. Но сега само му кимна за добро утро.

- Това е за теб - каза Венцислав.

Вики вдигна вежди, но нищо не попита. Отвори кутията и едва сподави ахването си. Сините ѝ очи грейнаха. Най-сетне дългоочакваната усмивка се появи на лицето ѝ.  Извади няколко фигурки една след друга и ги разгледа. Всички те бяха различни. Имаше старци с бради и мускулести младежи с препаски. Имаше и красиви тъмнокожи девойки, както и майки с деца, привързани с парче плат към гърдите им. Изработката беше великолепна.

- Невероятни са - прошепна възхитено Вики. - Но не бих могла да ги ям.

- Стига де! Фигурата ти е съвършена. Можеш да си позволиш малко шоколад.

- Глупости! - сопна се тя. - Една жена трябва винаги да внимава, ако иска да е във форма. Но не става дума за това изобщо.

- А за какво?

- Не виждаш ли? Те са живи!

- Хайде сега фантасма… - Венци усети, че е нагазил лука, но беше късно.

- Фантасмагории, да! Женски глупости, нали? Пак дотам стигнахме, Венциславе, много ти благодаря! Знаеш ли какво? Довечера ще спя у майкини! Ако трябва - и утре вечер. И колкото трябва вечери, докато не разбереш, че трябва да престанеш да ми говориш с тази снизходителност!

- Ама, бебончо…

- Никакъв бебончо не съм ти! Аз съм зряла жена! И докато продължаваш да ме смяташ за някакъв специален вид олигофрен, ще си стоиш тук сам!

Вики се врътна гневно и тръгна да излиза. На вратата спря и добави:

- А, да! И не ти искам шоколадовите фигурки! Изяж си ги… ако ти стиска. Но на твое място не бих ги пипнала и с пръст.

Объркан, Венцислав протегна ръка към жена си, но тя излезе и след миг се чу затръшването на входната врата. Младият мъж седна в леглото, разтърка очи и заразглежда отново фигурките. Наистина са красиви, помисли си той. Приличат на истински, не като нашите тъпи дядоколедовци в станиол. Ама, чак пък живи?

Какво ѝ ставаше на Вики напоследък? Каквото и да направеше, все се оказваше, че е успял да я обиди. Тя постоянно го обвиняваше, че я подценява, че я гледа отвисоко и снизходително. Ами че можеше ли да не гледа с нежност едно тъй фино и скъпо създание? Съпругата му беше ситничка и приличаше на кукла с естествено русите си къдрици. Венци не познаваше по-миловидна жена. Видът ѝ караше сърцето му да се топи, като шоколад, оставен на слънце…

Замислен, той не усети как поднесе към устата си една от сладките фигурки. В момента, в който зъбите му започнаха да се затварят около врата на шоколадовото негърче, зазвучаха писъци. Стреснат, Венцислав издърпа фигурката от устата си и я захвърли в ъгъла. Искаше да извика “Кой е?”, но гърлото му внезапно пресъхна. Огледа се изтръпнал наоколо, но не видя никого.

“Идиот, каза си, май се върза на фантазиите на жена си.” Понечи да се усмихне. И чу думкане на барабани. То идеше сякаш изпод земята и носеше древен, непознат ритъм. После се обади глас:

- Ти искаше да изядеш Нати.

- Какво? Не съм… Кой е Нати?

- Нати е братовчедка ми. Ти я хвърли в ъгъла.

Венци не вярваше на фантасмагории, затова стана, отиде в ъгъла и взе фигурката. Искаше да се увери, че това не е никаква Нати, а просто парче шоколадова отливка. Но черното момиче бе вдигнало ръцете си, сякаш да се предпази от опасност. Лицето ѝ беше изкривено от ужас и по него се стичаха мънички шоколадови сълзи.

Младият мъж се отпусна на леглото потресен. Погали малката фигурка с върха на показалеца си, после внимателно я постави на мястото й в кутията.

- Сега видя ли? - обади се пак гласът.

- Видях. Всички ли сте живи?

- Да. Освен Бонго и Сал. Той ги уби.

- Кой? Негърът от гарата ли? - Сега Венци си спомни, че крадците на Киро се бяха изплашили от него. Стоял на място, гледал ги и нещо си говорел.

- Да. Чичо ми, Лумба. Той е магьосникът на племето.

- О, стига!

Младият мъж отново разтърка очи. Това бяха някакви ненормални глупости. Какви магьосници, какви живи шоколади? Сигурно още спеше. Той затръшна капака на кутията, отиде в кухнята и се наплиска няколко пъти със студена вода. Направи си силно, двойно кафе, а след него взе и хладен душ. По някое време барабаните изчезнаха.

Едва тогава се върна в спалнята, решително грабна кутията с шоколадови човечета и я занесе на кухненската маса. Заразглежда ги внимателно. Бяха напълно неподвижни. Красиви, но неодушевени. Момичето, което беше хвърлил преди малко в ъгъла, изглеждаше съвсем нормално. Ясно, сънен е бил. Когато разкажеше на Киро в какъв филм се е вкарал с неговите шоколадчета, добре щяха да се посмеят.

Впрочем, Киро трябваше да му е звъннал още преди половин час. “Ако не ти се обадя утре, заповядай на погребение.” Ама и той, с неговия хумор. Венци взе телефона и набра номера. Едва след петото позвъняване отсреща отговори момичешки глас, леко треперещ:

- Бате Киро не може да ви се обади, господине…

- Защо? - попита раздразнено. (“Киро, какви дечурлига забърсваш, брат?”)

- Защото… той умря - прошепна момичето отсреща и се разплака.

След дълго и търпеливо разпитване и след като в разговора се включи и майката, Венци разбра, че сутринта намерили приятеля му проснат пред входа. Бил мъртъв, а на устата му имало зеленикава пяна. Отнесли го с линейка. Жената, която чистела входа, се наела доброволно да оправи апартамента му, за погребението. Телефона бе вдигнала дъщеря ѝ.

И барабаните затрещяха страховито.

“Ако не ти се обадя утре, заповядай на погребение.”

“Онзи стоял на място и шепнел нещо, гледал право в тях.”

“Чичо ми, Лумба. Той е магьосникът на племето.”

Венцислав грабна кутията и я раздруса:

- Къде си? - изкрещя. - Кажи ми какво става, по дяволите?

Този път гласовете бяха много и се надпреварваха да обясняват. Известно време той нищо не разбираше от цялата тази гълчава. Накрая женският глас отпреди малко надвика останалите и им нареди да млъкнат.

- Ние се разбунтувахме срещу него. Чичо ми няма деца, аз съм единственото дете на единствената му сестра. Обичаят на племето повелява той да обучи на магьосничество този, когото аз ще избера за съпруг. Само че чичо ми не го хареса.

- Защо, какво му имаше?

- Беше добър. Не беше подъл като него. Нямаше да му помага в злините, които вършеше. А той вършеше много. Магьосникът трябва да мисли за другите, не да облагодетелства себе си. А чичо ми отнемаше вещите и храната на хората, понякога дори жените от мъжете им. 

- И какво стана после?

- Чичо Лумба искаше да ме даде на друг. Един противен тип, с когото много си приличаха. Но аз помолих хората да ми помогнат. И, макар, че се страхуваха, те го направиха. Защото повече ги беше страх какво ще стане, ако Коно бъде следващият магьосник на племето. Вече бяха видели много лошо от него.

- Разбирам. И как се стигна до това, че сега сте в тази кутия?

- Не е ли ясно? Той победи. Във фигурките са затворени само душите ни. В момента нашите тела лежат безжизнени в селото. И ако това продължи още дълго, ние никога няма да можем да се върнем.

- Но защо ви носи със себе си?

- За да поддържа силите си. Щом изяде някоя от фигурките, той поглъща душата, която е в нея.

На Венцислав му се зави свят при мисълта какво щеше да направи преди малко. Той потърси с поглед Нати, погали я отново с върха на показалеца си и прошепна: “Извинявай!” Шоколадовото момиче леко кимна в отговор.

- И сега какво? - попита младият мъж.

- За да излезем оттук, шоколадът трябва да се разтопи. После, да се излее в течаща вода. Имате ли тук река, море?

- Много е далеч… в мивката не може ли? 

- Къде ще отиде?

- Ами, в канала и оттам в друг канал и най-накрая все пак в реката.

- Добре, става. Ще го направиш, нали?

- Иска ли питане? - усмихна се Венцислав.

После изведнъж му се зави свят. Почувства слабост в корема, сякаш някой го бе ударил с юмрук в слънчевия сплит. Зловещите барабани тътнеха в слепоочията му. Обърна се да седне на дивана и случайно погледна през прозореца.

Долу на улицата стоеше негър в широка, пъстра дреха. Гледаше втренчено нагоре. Всъщност, гледаше право в него. Устните му се движеха.

Венци разбра. Магьосникът го бе намерил. Може би все още можеше да се спаси. Той грабна кутията, затвори я и тръгна към балкона. Просто щеше да му я хвърли и… и в ушите му зазвучаха писъци. Ужасени, отчаяни писъци. Ако го направеше, щеше да ги чува непрекъснато, до края на живота си.

Не можеше да го направи.

Като насън Венци отвори кухненския шкаф, взе пластмасова купа и изсипа шоколадовите човечета в нея. Усещаше как магьосникът го притиска все повече. Краката му отмаляха, изби го студена пот. Той мушна купата в микровълновата, придърпа един стол и седна до нея. Душите на хората от племето продължаваха да пищят, цялото му тяло пулсираше в барабанния ритъм, но сега се чуваха и заклинанията на Лумба, зловещи и яростни.

Микровълновата иззвъня и в същия момент външната врата се отвори. Венцислав грабна купата и пусна водата да тече силно. Започна да излива шоколада в канала. Сигурно магьосникът идваше, трябваше да го изпревари!

Но вместо него в кухнята тичешком влезе жена му.

- Мило, не искам да се караме, аз…

- Вики, бягай! - изкрещя Венцислав, докато бързаше да отмие и последния шоколад от купата с гореща вода от чешмата. - Махни се веднага оттук!

Сините ѝ очи се отвориха широко, тя се обърна да погледне към вратата, после неочаквано направи последна крачка към съпруга си и се хвърли в обятията му.

***

Не знам точно къде съм. Помня, че купата от шоколада беше напълно чиста, а някой извика “Благодарим ти, сбогом!”. Сега плувам в някаква особена мъгла и не усещам тялото си. Не мога да се помръдна и да се огледам встрани. Виждам само пред себе си. А там има миловидно женско лице, обрамчено от дълги къдрици. Широко отворените очи са изненадани, но устните са поднесени за целувка. Любимото лице на моята Вики, направено от бял шоколад.

към страницата