Застъпницата

    

Жените около ковчега вдигнаха глави при познатия звук. По пътеката отвън почукваше бастунчето на леля Лина, наричана от цяло село „погребалният агент”. Спогледаха се многозначително. Цветана вдигна вежди, а Люба изсумтя. Нямаше нужда от думи. Неотменима традиция беше леля Лина да присъства на всяко погребение в селото, тъй както беше традиция всички да се дразнят от това и да коментират зад гърба ѝ.

Вратата се отвори със скърцане. Люба си помисли, че това звучи зловещо, сякаш ей сега в стаята ще влезе смъртта. „И какво, ще влезе и ще каже „бау” ли?” – присмя се тя сама на себе си. „Това е просто леля Лина, съседката, ужасно досадната бабка, която не пропуска погребение, рови по ковчезите, проверява налице ли е всичко нужно и не пропуска нито една подробност с орловия си поглед”.

Всъщност, сравнението със смъртта си беше доста на място. Съсухрена от годините, винаги в черно от главата до петите, леля Лина изглеждаше почти като оная с косата. Само дето вместо коса, винаги носеше кривото си бастунче, чието потропване познаваше цяло село. Сега тя влезе бавно в стаята, каза високо и ясно „Бог да прости” и се запъти към ковчега. Внезапно всички присъстващи се почувстваха напрегнати, сякаш им предстоеше труден изпит. Чувството беше абсурдно и ги дразнеше, но не можеха да се отърват от него. Леля Лина втренчено се вгледа в лицето на покойника, после обходи с поглед ковчега. Размести няколко цветя, оправи една гънка на чаршафа, накрая положи и своя букет. Докосна скръстените ръце на дядо Еньо, въздъхна и се отправи към паницата с житни зърна, да си запали свещта. След като изпълни и това задължение, тя се обърна към жените:

- Сложихте ли солта в краката?

- Всичко сме направили, лельо Лино - отвърна Цветана, като се стараеше да звучи спокойно. Подобни сцени се повтаряха при всяко погребение в селото и сега тя очакваше въпросите, твърдо решена да не изгуби търпение.

- После да не забравите да наръсите хляб с тая сол и да го дадете на животните! – натърти леля Лина.

Гласът ѝ звучеше плътно и властно, дори на тази възраст, когато гласните струни губят силата си и човек сам не може да се познае, когато заговори. Този неин глас допреди две десетилетия без усилие бе държал в подчинение цели класове ученици. Колкото гласът, толкова и пронизващият поглед под дебелите черни вежди. Годините бяха отнели на леля Лина силата на краката и гъвкавостта на гръбнака, но ѝ бяха оставили това излъчване, заради което никой не се осмеляваше да ѝ противоречи. Правеха го само зад гърба ѝ или мислено, точно както правим със строгите си учители. Всъщност, много от хората в селото наистина бяха нейни някогашни ученици. За повечето от тях тя и досега беше другарката Михайлова.

- Няма да забравим – обеща Люба.

Леля Лина продължи с огледа. Присъстващите със затаен дъх я следяха в очакване на някоя остра забележка. Дядо Еньо лежеше в ковчега забравен, но едва ли се вълнуваше от това. Накрая старата жена кимна рязко и всички си отдъхнаха. Тя ги изгледа, сякаш казваше „Другия път ще ви хвана, ако нещо не е както трябва.”

Старата учителка остана на погребението докрая и не изпускаше от поглед нито една подробност. Забелязала, че един от носачите се олюлява и лъха на домашна ракия, тя го изгледа тъй люто, че човекът се извини на Цветана, свали вафлената кърпа, вързана с ивица черен плат на ръката му и си тръгна за вкъщи. Следващата жертва на поразяващия ѝ взор беше едната внучка на дядо Еньо. Хубавичкото градско момиче едва стигна до гроба, като се препъваше на високите си токчета. Гледаше церемонията с досада, а когато близките започнаха да се изреждат да хвърлят по шепа пръст върху ковчега, се скри в тълпата, за да не ѝ се наложи да се цапа. Леля Лина я забоде с очи като пеперуда в хербарий и девойката направо хукна към пресния гроб, за да изпълни дълга си. Намеси се само още веднъж, за да каже на Цветана да слага по-малко зеле по чиниите, защото има опасност да не им стигне. Дядовата Еньова дъщеря понечи да ѝ възрази, но преглътна думите си. Съвсем скоро тя се убеди, че възрастната жена е била права.

Животът в селото си продължи и без дядо Еньо. От време на време камбаната биеше за поредния покойник и се започваше отново: житото, попът, свещите, гробарите, бобът и зелето, леля Лина. Вездесъщата леля Лина, от чието постоянно присъствие всички се дразнеха, но на чиято помощ негласно разчитаха.

Старата жена живееше сама. Останала вдовица съвсем млада, тя отгледа и изучи децата си без чужда помощ. Сега те се бяха устроили в града, имаха семейства и добра кариера, но рядко намираха време за майка си. Минала седемдесетте, леля Лина все още успяваше да се грижи за себе си. Обикаляше цялото село, потропвайки с кривото бастунче. Упорито отказваше да се запише в социалния патронаж и си готвеше самичка. Тежеше ѝ само, че очите я предават. Вече не можеше да чете любимите си книги. Понякога сядаше на диванчето и вземаше някоя от тях в ръце, просто за да усети тежестта ѝ, да вдъхне аромата на хартията, да се наслади на допира до листата им. Отгръщаше страниците безцелно, разглеждаше илюстрациите, после с въздишка оставяше книгата на мястото ѝ в библиотеката.

Къщата на дядо Еньо постоя празна за известно време. След няколко месеца мъжът на Цветана се пенсионира и те решиха да се преместят на село. Велин беше деен човек. Пенсионерският живот много скоро му натежа и той почна да си търси занимавки. Направи градината като слязла от страниците на списание: с алпинеуми, цветни кътчета, колелета от каруца и глинени гърнета. Дори измайстори малък водопад с помпена система, която лично беше конструирал. Съседите се изреждаха да се порадват на красотите и възхитено цъкаха с език.

Веднъж дойдоха гости от града, бивши колеги на Велин. Докато пиеха изстудената ракия под асмата, един от тях подхвърли:

- Абе, Велине, къде си го крил досега това кътче? Ами че тука е рай, бе човек! Зеленина, чист въздух, вкусна вода, не като нашата в града... Ти що не направиш тука един селски туризъм?

Толкова му трябваше на Велин, който постоянно търсеше с какво ново да се захване. Още следващата пролет той почна основен ремонт на къщата, направи пристройки, нагласи няколко стаи и завъртя бизнес. Излезе, че ръката му е била лека. Работата потръгна отлично, често се налагаше да връщат гости и Велин започна да се оглежда за втора къща, която да купи. Понякога по съседски се шегуваше с леля Лина:

- Хайде, лельо Лино, продай къщата, ще те направя съдружник. Ще живееш при нас като почетен гост.

Възрастната жена се смееше и отговаряше:

- Велине, Велине, знам аз, че във всяка шега има малко истина. Но къщата няма да продавам. Почакай още малко, като си ида от тоя свят, тогава я купи. И да я направиш като картинка, чу ли?

Дойде зимата. Съседите се виждаха по-рядко. Всеки гледаше да си седи на топло до печката и да не се показва много навън. Единствено смъртта от време на време ги събираше заедно, за да изпратят поредния техен съселянин. Леля Лина винаги беше там, бдяща и досаждаща.

По Коледа наваля пухкав сняг. Велин излезе да изрине пътеките. Тъкмо беше почнал да се запъхтява, когато му се стори, че чува глас откъм съседната къща. Нададе ухо, после повика:

- Има ли някой там?

- Велине, ти ли си? Помощ, помощ! – дочу се плътният глас на леля Лина, сега някак изнемощял.

Велин прегази през дебелия сняг до оградата и я видя. Беше паднала близо до навеса с дървата. Около нея бяха разпилени няколко цепеници. Той хукна обратно до вкъщи, поръча на Цветана веднага да звъни в бърза помощ и да повика съседа от другата страна. После двамата мъже вдигнаха слабичката старица и я внесоха на ръце в къщата. Цветана постоя при нея, докато дойде линейката и я откара.

Мина време. Съседите очакваха леля Лина да се завърне, но вместо това на портата на къщата й се появи табела с надпис „Продава се”. Велин побърза да се свърже със сина й на обявения телефон. Узна от него, че съседката им вече живее в старчески дом. Имала нужда от гледане, а те не можели, били на работа... Загорча му. Сигурен беше, че не им е лесно, но с обявяването на къщата за продан, те сякаш казваха на света (и на самата нея), че са я завели там, за да умре.

Двамата с Цветана се вдигнаха до далечното село, където беше старческият дом. Леля Лина изглеждаше още по-смалена под завивките. За пръв път се беше смалил и мощният ѝ глас. По това те разбраха, че тя си отива.

- Купѝ къщата, Велине. Нали я искаше? Направи я като картинка... – едва прошепна старата жена. – И обещайте да ми идвате на гроба.

- Както поискаш, лельо Лино – с насълзени очи стиснаха ръката ѝ двамата.

Купиха къщата. Събраха старите вещи в кашони и започнаха ремонт. Нищо не се бе чуло за старата им съседка, но Велин и Цветана се утешаваха с мисълта, че липсата на лоши новини е добра новина. Един ден пред дома им спря непозната кола. Младият мъж, който слезе от нея, носеше в ръка ламиниран лист, тиксо и ножица. Отиде до близкия електрически стълб и залепи листа. Велин, който тъкмо подрязваше розите на пътя, се приближи. Прочете и ахна поразен. „40 дни от кончината на Ангелина Михайлова”.

- Ама как четиридесет? – обърна се той към младежа. – Вие кой сте?

- Аз съм ѝ внук. А вие кой сте?

- Аз купих къщата. Велин се казвам. Наистина ли е починала преди 40 дни леля Лина?

- Ами всъщност вече стават два месеца. Но сега имах идване в тая посока и реших да се отбия да лепна некролога.

- Ама чакайте, тук никой не знае, че леля Лина е починала! Къде е погребана, тя тук нали си има запазено място, до мъжа си, даже паметникът е двоен, само чака да ѝ се издълбае името.

- Ами, как да ви кажа, много далече беше за превозване. Нямате представа колко струват в днешно време катафалките! Решихме да ги оставим да я погребат в старческия дом. По-малко усложнения за всички. А за нея и без това вече няма никакво значение.

- Да, прав сте. Важно е човек да си спестява усложненията – процеди през зъби Велин. Обърна се и си влезе вкъщи.

- Между другото, баща ми поръча да ви кажа, че не искаме нищо от вещите ѝ, които са останали тука, може да ги ползвате – подвикна след него внукът.

След няколко дни Цветана се зае да сортира книгите на старата си съседка. Натъкна се на дебела тетрадка с кожена подвързия. Докато все още виждаше добре, леля Лина бе водила дневник. Цветана седна и се зачете.

„Знам, че ме наричат погребалният агент. Дразня ги, усещам го. Но съм сигурна, че никой никога няма да ме прогони от погребението на свой близък. Нужна съм им. Аз съм застъпникът на мъртвите пред живите. Сама го реших, защото вярвам, че всеки има право да си отиде достойно. Някой трябва да се погрижи за тези, които не могат да се защитят сами. Защо да не съм аз? Надявам се, че някой ден ще има кой да го направи и за мен.”

Велин откри Цветана цяла в сълзи, надвесена над тетрадката. Безмълвно я взе от ръцете ѝ и прочете редовете с тук-там поразмазани букви. Изтри лицето й и каза:

- Ние ще го направим за нея. Стегни се, жено, защото имаме да организираме помен за цяло село.

към страницата

Топличко

 – Ееее, ти пък, Надеждо, що приказваш тъй сега? Какво ти е крив човекът, старае се! Магистрали може – магистрали прави! То вярно, че ние с тебе няма да ги видим никога, ама младите поне...

– Младите, Ценке, гледат гръцките и испанските магистрали. А пенсиите не са бутани от три години вече – възрази Надежда, застанала в бойна поза с ръце на кръста.

Леля Тинка провери копчетата на жилетката си, преди да се приближи. По-рано винаги спретната, напоследък бе почнала да става небрежна в облеклото и често се хващаше, че се е закопчала накриво. Много грижи ѝ се бяха струпали, много мислене имаше да мисли и така забравяше обичайните неща. Тя поздрави любезно, жените ѝ отвърнаха и разговорът продължи. Бяха петнадесетина, чакаха пред кметството. Днес трябваше да дойде социалната работничка. Кметът беше лепнал обява и с големи букви бе написал, че който пропусне, остава за другия месец. А на никого не му се искаше да остане за другия месец, защото зимата щеше да дойде като стой, та гледай . Дървата трябваше да се купят по-навреме. И без това ги стоварваха все сурови, та се налагаше да се сушат, преди да се сложат в печките. Иначе само димяха, миришеха и от тях нямаше никаква полза.

След малко на площадчето пред кметството спря непозната кола. Социалната работничка Катя, добре известна на всички в селото, скочи пъргаво, подвикна към шофьора „Благодаря Ви!“ и се запъти усмихната към групичката.

– Кате, ти пак ли на стоп дойде, ба? Не те ли е страх, амче така може да попаднеш на някой престъпник? – завайка се баба Рада, най-възрастната от присъстващите.

– Нали знаеш, бабо Радо, мечка страх, мен не страх – каза Катя звънко и огря всички с топла усмивка. – Какво да направя, автобуса го спряха още миналата година, а на служебната кола ѝ дават бензин за една обиколка в месеца. Не мога да ви оставя, нали сте си моите.

Кметът се зададе отдолу и отдалеч почна бърка по джобовете си за ключовете.

– Хайде, бабки, готови ли сте да гласим документите за топличкото?

– Ааааа, Танасчо, какви бабки сме ний, бре? Я ни гледай, една от друга по-млади и хубави – беззъбо се ухили баба Рада.

– Тъй е, бабо Радо, затуй ти, като най-млада, ще си първа.

Докато те си разменяха шеги, Катя закачи якето си, бързичко се настани зад бюрото, извади от чантата си папка с формуляри, после се затюхка:

– Ееее, кмете, дай два-три химикала бе, пак забравих да купя, с какво ще пишат хората сега?

– Да купиш! – изсумтя кметът. – Не ви ли дават служебни?

– Как да не дават, миналата година дадоха по един от тия, еднодневките – саркастично каза Катя. – То добре, че напоследък почнаха да отпускат по малко принтерна хартия и кламери, че досега и тях си купувахме.

Кметът понечи да каже нещо, но се отказа. Беше издигнат от партията, която управляваше в момента и гледаше да не си позволява негативни коментари. Иначе като нищо можеха да му духнат под опашката. Или поне да му отровят живота до края на мандата.

Извади няколко химикалки и се зае да създава организация. Социалните работници имаха забрана да пишат по документите, които хората попълваха. Затова понякога диктуваха буква по буква цели текстове, докато възрастните хора, недовиждащи, притеснени и с треперещи ръце, старателно изписваха думичките и се молеха да не сбъркат някъде. След като няколко пъти стана свидетел на подобни мъчителни гледки, веднъж кметът Атанасов грабна химикалката и оттогава редовно попълваше молбите на хората от селото. Е, не на всички, по-младите и по-грамотните не закачаше, хем да не ги обиди, хем да има разнообразие в почерците. Така беше казала Катя, за да няма съмнение за злоупотреби. Това му звучеше странно, но социалните бяха държавна служба и явно параноята ги гонеше здраво.

Дойде редът на леля Тинка и Катя я попита малко учудено:

– Ами ти за какво си, лельо Тинке, чичо Ангел ще подновява молбата за инвалидните добавки чак догодина.

Миналата година мъжът на леля Тинка беше получил инсулт. Ей тъй, както режеше асмите и си подсвиркваше, изведнъж залитна настрани и падна с все стълба. Докато го вдигнат, чертите на лицето му се бяха изкривили. Прескочи трапа, но беше на легло почти през цялото време. Едва се надигаше да направи три-четири крачки из стаята. Подпираше се на една табуретка и я местеше. Бяха му отпуснали безплатна проходилка, но тя беше толкова тежка и неудобна, че той бързо се предаде и повече не опита да я ползва. И инвалидната количка така си стоеше в кашона. Докторът много настояваше да я вземат, извади му документи, свърза го с фирма, откъдето му я докараха направо вкъщи. Само че бай Ангел не можеше да преминава с нея високите дъсчени прагове между стаите. А навън не му се излизаше, тежеше му съседите да го виждат такъв.

Леля Тинка притеснено каза:

– Не съм за инвалидните, Кате. Ако можеш да видиш, такова... нас дали няма да ни хване за дърва...

Останалите жени в стаята я гледаха съчувствено. Всяка бе минала през това, да преглътне срама от просията на стари години и да отиде да се моли за пари от държавата. После почти се свикваше, но горчивината не изчезваше никога. На леля Тинка ѝ оставаха две години до пенсия. Тя толкова се бе надявала, че ще успее да се пенсионира в шивашкия цех, който работеше в съседното село и събираше жени от цялата околност. Но и тази фирма стана жертва на кризата и затвори врати. Чак след месец шивачките разбраха, че няма да получат нищо от борсата. Работодателят им беше използвал собственоръчните им молби за напускане, които някога бяха попълнили заедно с тези за назначение. Възрастната жена се луташе замаяна от месеци. Ум не ѝ стигаше как с пенсията на мъжа си да покрива всички разходи, да купува скъпите му лекарства, как да се справя с битовите проблеми и същевременно да се грижи за болния. На собствените си болежки отдавна беше престанала да обръща внимание. Мажеше ошипелите колене с обезболяващи мехлеми, гълташе хапчета за кръвното и продължаваше да отмята задачите една по една. Сегашната беше да осигури отоплението за зимата.

– Ами, дай да сметнем, лельо Тинке. Значи, ти не вземаш нищо от борсата. Чичо Ангел, втора група... абе що са му дали втора група на тоя човек бе, той си е направо за чужда помощ! Тъй, пенсията му... – тя драскаше на едно листче и бързо смяташе с калкулатор. – А ниви да сте продавали последните пет години? Или къща, вила?

– Продавахме, десет декара ниви сме продали. Трябваха пари за лечение, пък и за ремонт.

– Ама за колко пари? Щото, ако е под три и деветстотин, няма проблем – отбеляза социалната работничка.

– Ааа, по двеста и петдесет едвам им взехме. Не били хубава категория, не се търсели точно от това землище. Да ти кажа, май ни забаламосаха нещо, ама като бяхме на зор?

– Е, щом е под границата, тогава всичко е наред – усмихна се младата жена и подаде на леля Тинка документите за попълване.

 ***

След две седмици Катя дойде отново. Този път тръгна направо по адреси. Трябваше да обиколи домовете на всички, които бяха подали молби за помощ. Отиде и у леля Тинка. Тя я посрещна на портата, усмихната и леко притеснена.

– Чакай да хвана кучето. Ама мирувай де, Веске, какво си се разскачала, ще изкаляш момичето! Влез, Кате, заповядай!

Бай Ангел дремеше в леглото си. Изглеждаше смален и остарял. Катя се огледа. Не беше идвала от миналата година и забеляза, че има промени.

– Лельо Тинке, вие ремонт ли сте правили?

– Правихме, правихме, харесва ли ти? – усмихна се стопанката. – Сама се разправях с майсторите. То си е мъжка работа, ама като няма кой, наложи се. Обаче стана чудно, а, какво ще кажеш?

Катя въздъхна:

– Лельо Тинке, вие кога продадохте нивите?

– Ами тая година, кой месец беше, ще те излъжа... – замисли се тя, докато я водеше към малката кухничка, да я почерпи кекс.

– Не са минали шест месеца, откак сте ги продали. Сега всичко се проверява през интернет. Считат ви се като доход.

– И? – недоумяващо я погледна домакинята.

– Ами... няма да имате право на отопление. Тия пари се прибавят към пенсията на чичо Ангел и излиза, че доходът ви е бил много висок.

Леля Тинка пребледня. Не беше очаквала това. Беше разчитала на помощта.

– Ами сега? – прошепна.

– Нищо не мога да направя. Законът си е закон, всичко се изчислява на компютър. Ще имаш отказ.

– Кате... – умолително я погледна леля Тинка. – Никакъв ли начин няма? Ние какво ще правим сега?

Социалната работничка я изгледа съчувствено:

– Ако подадеш нова молба през последния месец от сезона, сигурно ще те хване, гледа се доход от последните шест месеца и парите от нивите няма да се броят. Обаче с тоя ремонт... Има изискване, лельо Тинке, не бива да притежавате луксозни вещи, да сте правили скъпи ремонти. А вие я виж – PVC дограма, теракот, бели китеници по леглото, че и на земята... А и леглото виждам, че е ново, телевизор хубав...

– Направихме го с парите от нивите – пресипнало рече възрастната жена. – Дограмата беше много зле. Духаше, не можеше да се стопли стаята. А човек на легло, трябва да му е топло, инак живота му изсмукваш. Пък и друго. Той е там по цял ден и цяла нощ. Никъде не излиза. Нищо друго не му остана. Исках... исках да е хубаво около него, да не е като захвърлен в дупка. С друго няма как да му помогна. Обаче излезе по-скъпо, отколкото го мислех. Нали сега цените постоянно се качват... А китениците, те са си наши. Едно време ми бяха чеиз.

Катя се чудеше какво да каже.

– Лельо Тинке, много съжалявам. Такъв е законът. Знаеш, и нас ни проверяват. Не може да се направи компромис.

Очите на леля Тинка се насълзиха.

– Какво ще правя сега? Аз... не знаех, че ще е така. Наистина разчитах на тези пари. И сега... изобщо не знам откъде ще намеря да купя дърва. Никакъв начин ли няма?

– Нищо не мога да направя. Началникът ще мине след мене, сигурно другия месец. Няма как да го скрием това. Нали и аз деца храня, ако ме накарат да върна парите от помощта ти, ами че това е почти цялата ми заплата!

– Не, не, как тъй ще връщаш? Не искам да ти направя беля. Ама наистина ли е такъв тоя закон бе? Каква е тая вашата служба? Нали уж сте, за да помагате на хората?

Социалната работничка мълчеше безпомощно. Имаше да посети още седем къщи. На други две места трябваше да съобщи лоши новини. После щеше да си търси превоз. И накрая цяла вечер вкъщи щеше да пише доклади, за да може да успее в срок.

– Съжалявам – каза Катя още веднъж. – Аз ще тръгвам.

Леля Тинка кимна мълчаливо и подсмърчайки, излезе да я изпрати. Върна се вкъщи. Бай Ангел лежеше, все така унесен. Тя го погледа известно време, после легна и се сгуши до него. На топличко.

към страницата

За отслабването от първо лице - 5

 Вътрешната съпротива, която може да чувстваме, когато се опитваме да се поддържаме с необичайно ниско за нас тегло, съвсем не означава непременно, че сме слабоволеви. Истината е, че наред с общоизвестните негативи нашето вредно хранене ни носи и някои ползи. Нещо повече – позитиви получаваме и от самия факт на наднорменото си тегло и фигура. А отслабвайки, ние губим всичко това.

5. КАКВО ДРУГО ГУБИТЕ ЗАЕДНО С КИЛОГРАМИТЕ

Да започнем с това, че храненето е удоволствие. Това е напълно нормално, защото то е процес, осигуряващ реализирането на един от двата основни инстинкта – този за самосъхранение. Насладата, свързана с храненето, е първата, която човек изпитва в живота си. Пълното стомахче казва на малкото бебе, че то ще живее. Храната и закрилата са първите неща, които ни дават нашите родители, чрез тях се учим да приемаме, а като огледален образ на това – и да даваме. Ето защо, при възрастния човек храненето носи удоволствие не само с вкуса, но и с носталгичното чувство за сигурност.

Много хора казват, че са склонни да ядат повече, когато са изнервени и уплашени. Те го правят поради механизма на регресия, който в моменти на стрес или по-сериозна психотравма ни връща към удоволствията от ранните периоди на развитие, в случая оралното удоволствие на кърмачето. Няма разлика между човека, който яде по време на стрес, и човека, който пие алкохол или пуши при същите обстоятелства. Това учуди ли ви? 

В интерес на диетите се препоръчва удоволствието от храненето да се пренебрегне и да се замени с други, по-зрели радости. Но това са процеси, които действат на по-ниски психични нива и управлението им коства много. Така, опитвайки да заменим радостта от яденето с радост от разходка сред природата, много вероятно ще се почувстваме насилени и дори ще увеличим стреса, от който сме се опитвали да се отървем. Не че имам нещо против разходките на открито.

Вероятно по-учудващо звучи твърдението, че човек има полза и от това да е с едра фигура. Тук ще навляза в територията на психосоматичните заболявания, при това в най-разширения вариант.

Психосоматично заболяване имаме, когато са налице физически оплаквания, но те са породени от психичен дискомфорт. Класически пример за такова е детето, което се страхува от днешното контролно в училище и сутринта се събужда със силни болки в корема. То не лъже и не преувеличава, просто тялото му е откликнало на неговия страх и е намерило външен израз за него. При това, му помага да реши проблема, защото заради неразположението то няма да отиде на училище и така поводът за страха ще бъде премахнат или отложен.

Някои автори тълкуват доста широко тази връзка между психично и телесно, като използват символиката, свързана с определени органи. Съществуват цели списъци при кой психо-емоционален проблем какво физическо заболяване може да се развие. Някои от тези взаимовръзки звучат на пръв поглед смешно, но някои изглеждат напълно логични и аз не съм готова да ги отрека, още повече, че те до голяма степен са свързани с източната медицина. От друга страна, смята се, че болестите понякога идват, за да ни помогнат да решим някои житейски проблеми или поне да фокусират вниманието ни върху тях.

Нима не е логично например да започнеш да се задъхваш (медицината нарича това хипервентилация) заради усещането, че ситуацията, в която си изпаднал, те задушава и не можеш да намериш изход от нея? И нима не е вярно, че ако се разболееш от бронхопневмония от изтощение, болестта ти осигурява принудително така нужната почивка?

Но каква полза все пак от заболяването затлъстяване? Веднага ще ви отговоря:

- Защита. Телесната мазнина създава защитна обвивка, това е една от нейните естествени функции. Подсъзнателно тя може да бъде възприемана и като защита от жестокостта на света. Така че, колкото е повече, толкова повече сме обвити в своя пашкул и се чувстваме сигурни. Ако мога да си позволя да се изразя символично, големият габарит увеличава нашето лично пространство, като по този начин държи останалите далеч от сърцето ни, за да не могат лесно да го наранят.

- Значимост. Едрият човек е авторитетен човек. Това е човекът, който може да победи повече хора. В миналото, дебел е бил добре храненият индивид, тоест този, който е бил кадърен, работлив и способен да си осигури добра храна или пък е бил достатъчно силен, за да принуди други да му я осигурят. Изследването на езика на тялото показва, че мъжете, като по-агресивен и експанзивен пол, при общуване жестикулират по-широко, седят разкрачено, разперват ръце. Правят го не за да бъдат по-добре разбрани, а за да завладеят повече територия около себе си. Това е. Човекът, който заема повече пространство, се възприема (или възприема себе си) като по-значим.

Снимка: crushpixel.com

- По-ниски изисквания. На принципа „той толкова може“, стереотипът за наднорменото тегло, водещо до влошено здраве и намалена подвижност, може да доведе до намаляване на очакванията на другите спрямо вас. А е общоизвестно, че когато от теб очакват по-малко, много по-лесно е да изненадваш приятно с постиженията си.

- Оправдание. Ще се учудите за колко неща, с които не сме се справили в живота, можем да се оправдаем със затлъстяването си. Например, за любовните неблагополучия. А понякога нещата се случват дори в обратен ред – едрата фигура (евентуално) ни лишава от вниманието на другия пол и така намалява риска да бъдем отхвърлени.

За отслабването от първо лице - 4

 Човекът, решен да се отърве от излишните килограми, обикновено е изпълнен с очакване. Той мечтае за деня, когато ще види желаната цифра на кантара и ще влезе в недостъпната дотогава секси дреха. Отслабващият човек е нахъсен и обзет от вяра, че щом веднъж постигне целта си, всичко, абсолютно всичко ще се оправи. Това ирационално очакване много помага за мотивацията. Но когато дойде Големият ден, то ни носи разочарования.

Ето какво може да ни очаква след „и заживели щастливо отслабнали до края на дните си“.

4. ПРОМЯНАТА В ЖИВОТА НИ

Някакси сме решили, че новата фигура ще оправи всичките ни проблеми. Едва ли не сме си въобразили, че нашето ново Аз ще има повече приятели, много ухажори, купища пари, възхищението на целия свят и никакви проблеми. Това става, защото в нашата култура свръхтеглото се смята за нещо ужасно – следователно няма как то да не е виновно за всичките ни ядове. И когато го победим – бум! Започва перфектният живот!

Ами, не.

Няма да ни повишат в работата, нито ще ни увеличат заплатата. Ремонтът у дома няма да се направи сам. Е, ухажори може и да се появят, но те очевидно няма да се интересуват от богатата ни душевност. Поне комплименти от познатите ще има, отначало.

Но всъщност, дори и да се превърнем в звезда за околните, това ще бъде „чудо за три дни“, след което ще бъдем изместени от нещо по-интересно. Ако успеем да докажем силата на волята си, възхищението към нас ще си отиде бързо, а на негово място трайно ще се настанят завишените очаквания. Ако пък не успеем, е...

Ще открием, че запазването на постигнатите резултати е тежък и неблагодарен труд. Докато сме сваляли килограми, ние сме влагали много психична енергия в изпълнението на тази задача. И сме били възнаграждавани чрез постепенното постигане на успеха и чрез одобрението на околните. Да се запази теглото в норма ще изисква още повече усилия (нали помните за йо-йо и предателските усилия на метаболизма и психиката ви?). Но наградата вече не е толкова блестяща.

Постепенно комплиментите намаляват, защото всички са свикнали с новия ни вид. А кривата на теглото ни повече не е низходяща, в най-добрия случай е хоризонтална. Откриваме, че здравето и красотата не са ни гарантирани само заради това, че сме с нова фигура. Вече сме като на бягаща пътека – тичаме, за да стоим на едно място. Стимулите намаляват и ние сме все по-уморени.

Все по-често ни обзема страхът, че може да оплескаме нещата. А е много по-болезнено да се провалим, когато вече сме получили общественото одобрение.

Съветват ни да не се вторачваме вече толкова много в режима си на хранене, да се съсредоточим върху нови задачи. Но ние си знаем, че отклоним ли вниманието си, ще изпуснем юздите.

И идва момент, в който се запитваме: нима оттук нататък ще трябва да посветя живота си само на това, да поддържам нормалното си тегло?

За отслабването от първо лице - 3

 Може би трябваше още отначало да предупредя, че вероятно не всеки отслабващ ще се припознае в това, за което разказвам. Ако вие сте били винаги слабичко момиче, но сте качили десетина килограма от бременността, най-вероятно проблемите ви се различават от тези на човека, който утешително се е тъпкал с храна още от четиригодишен. Така че, ако с нещо не сте съгласни, това си е ваше право и съм сигурна, че от своя гледна точка сте напълно справедливи. Молбата ми към вас е само да допуснете, че има достатъчно много хора, за които всяка дума в тези текстове е вярна.

3. ЕФЕКТЪТ ЙО-ЙО

Ефектът йо-йо е задължителен след всяка диета.

И не ми казвайте „да, ама ако след диетата…“ и т.н. Проблемът е именно в това, че е диета.

В буквален превод от латински думата „diaeta“ означава „начин на живот“. Реално обаче, под диета обикновено разбираме рязко променен и силно рестриктивен начин на хранене, който спазваме за ограничено време. След края му имаме намерение да се върнем към предишния си режим или пък се заричаме да се храним здравословно, но обикновено не го изпълняваме. Понятието диета е толкова компрометирано, че системите, които имат претенции да са за цял живот, обикновено са наричани режими, методи и по най-различни начини, за да се избегне „лошата“ дума.

Ефектът йо-йо има колкото метаболитна, толкова и психическа обосновка. Както вече стана дума веднъж, чувствайки недоимъка по време на диетично хранене, вашето тяло решава, че вие сте в опасност от гладна смърт. Независимо от възможните благотворни ефекти от сваленото тегло, този механизъм винаги проработва. Защото ние може да сме излезли от пещерите, но метаболизмът ни – не. И така, организмът ви започва:

- да ви атакува със сигнали за глад;

- да извлича максимума калории от приетата храна;

- да складира приоритетно тези калории под формата на мазнини.

Психиката ви също съдейства на подлия план на метаболизма ви. Виждате ли, по време на диетата вие сте чувствали дефицит – на определени любими храни, на общо количество храна, а най-често и на двете. А храната е базова потребност за всеки човек и насилственото (включително самонасилственото) лишаване от нея се изживява, е, ами, като насилие и ви фрустрира. Няма значение дали по време на диетата сте били в състояние на еуфорична радост от предчувствието за успех или преизпълнени със злорадство към дебелака в себе си, с когото ще се саморазправите веднъж завинаги, или пък сте прекарали безсънни нощи, страдалчески въздишайки в посока към хладилника. Лишението е лишение и ответната реакция чака зад ъгъла.

Така някъде към края на диетата (понякога този край е на втория ден, но за него няма да говорим) започват да ви обземат мисли като „май нямам нужда от повече отслабване“, „цял живот ли ще гладувам, а някои се тъпчат като за световно и са слаби“, „достатъчно пожертвах, сега заслужавам награда“ и други подобни. И това е нормално, защото не сте свръхчовеци.

А резултатът е йо-йо.

Кои са неприятните новини?

- Често благодарение на този ефект си връщате свалените килограми с лихва. В резултат, започвате диета, за да смъкнете пет излишни килца, а след 10 години имате за сваляне вече 30.

- За най-голямо съжаление ефектът йо-йо често се появява и когато не сте се върнали към предишния си начин на хранене. Това не е задължително да стане, но, уви, се случва и тогава е много демотивиращо. Дали това ще стане, зависи от много фактори.

И тогава какво?

Хм, аз, ако знаех какво, щях да изглеждам по друг начин. Предполагам, че има два варианта с голям шанс за успех:

- Някой/нещо направо да ви смени главата и да преминете към здравословен режим на хранене, като дълбоко в себе си завинаги повярвате, че това е единственото, което обичате и желаете. За повечето хора това е… ами, няма да кажа, че е трудно, защото по ред причини е невъзможно. Ние сме поколение, което не е склонно да бъде фанатично религиозно, а на дебелия човек, който до вчера е обожавал вредности, нищо по-малко от фанатизъм няма да му помогне. Такъв режим ще бъде с бавен ефект, което още повече изисква нагласата ви да е променена трайно.

- Да се разболеете тежко (естествено, не ви го пожелавам) и толкова да се изплашите за живота си, че да ви отмилеят всичките любими вкусотии.

И в двата случая става дума за едно и също - не диета, а промяна на живота ви. Това не е за всеки, но дано пък точно вас да ви огрее.

За отслабването от първо лице - 2

 Съзнавам, че може би за някого тези текстове звучат, сякаш се опитвам да ви откажа от всякакви режими на хранене. Повярвайте ми, не. За толкова години и след толкова опити не съм открила начина и при това положение не бих поела отговорност за чуждо здраве.

Просто… някога, отдавна, когато аз стигнах края на пътя и се оказа, че нищо не е така, както съм си го мислела, изпитах шок. Някои неща ги очаквах, други не ги и подозирах. Това със сигурност допринесе да се огъна. Затова говоря за тях. Защото никой друг не го прави, а те сигурно са нужни на някого.

2. КРАСОТАТА

Когато свалите много килограми:

- Откривате, че имате бръчки по лицето, които преди това не са си личали;

- Неочаквано се оказва, че слабите ви крака са криви или формата на слабото ви дупе не е толкова хубава, колкото ви се иска;

- Изгубвате бюста си още в началото на диетата;

- Последно отслабва мястото, което най-много ви дразни… ако отслабне изобщо;

- Отслабналото ви лице по един странен начин изглежда потъмняло и понякога хората ви питат загрижено да не би да сте отслабнали поради болест;

- Кожата ви увисва и се прибира много по-бавно, отколкото можете да понесете. А понякога не се прибира въобще;

- Както вече казах, много е възможно да пострадат косата и ноктите;

- При редуване на отслабване и напълняване е възможно всеки път пропорциите на фигурата ви да се променят, което може да е за добро, но може и не;

- Похарчвате много пари за нов гардероб;

- Тормозите се за големите дрехи – дали да ги свиете, изхвърлите или приберете за всеки случай.

За компенсация на всичко това вие сте горди и щастливи от успеха и най-вероятно греете отвътре. Което, всъщност, е достатъчно, за да сте красиви.

За отслабването от първо лице - 1

Открили сте най-сетне подходящия за вас диетичен режим, спазвате го ентусиазирано, килограмите се топят, а вие мечтаете за деня, когато ще постигнете желаната цел и всичко ще бъде прекрасно. Дали обаче е задължително да стане точно така?

Имам твърде богат опит в спазването и провалянето на диети, проучила съм и опита на „колежки“. Разбира се, няма да ви убеждавам, че е хубаво човек да си стои дебел. Но ще се опитам да ви подготвя за някои проблеми, които може да възникнат, когато отслабнете и да са неочаквани за вас.

1. ЗДРАВЕТО

Принципно, очакваме свалянето на излишното тегло да подобри здравословното ни състояние. И това до голяма степен наистина се случва. Напълно е възможно кръвната захар да се нормализира, кръвното налягане да влезе в правилните граници, сърцето да спре да ви стяга. Със сигурност ще се подобри състоянието на ставите. Ще станете по-подвижни, ще можете да клякате, да коленичите, да бягате.

НО: Имайте предвид, че това може и да не стане в степента, в която сте се надявали. Увредените органи не се възстановяват толкова бързо, а понякога изобщо не се оправят напълно. Например шиповете, които представляват костни израстъци в ставите, просто няма как да изчезнат. Вие ще тежите по-малко и те ще натискат по-малко ставните повърхности. Но ще са си там и след време пак ще се обадят.

И пак НО: Бабите ни са знаели какво говорят, като ни казваха „Не стой гладна, ще се разболееш“. Напълно е възможно отслабването да ви докара нови болести и проблеми. Да си го кажем честно, диетичните режими представляват различни видове недоимъчно хранене, а то никога не е без последствия. Има и диети, които са максимално балансирани, но те пък не причиняват достатъчно стрес на организма и често са със слаб ефект.

И като споменах стрес, ами да, всяка промяна в жизнените показатели, дори и когато е за добро, е стрес за вашето тяло. То е програмирано така, че да поддържа своята хомеостаза и не обича резките промени.

Това не е моята вена, но ей така стават нещата

Ще сте късметлии, ако се сдобиете само с козметични проблеми – например косопад (той поне е временен) или увредени нокти. Но един режим, лишен от мазнини, може да наруши сериозно хормоналния ви баланс. А диета, прекаляваща с протеините, може да претовари бъбреците и да отключи заболявания.

Ето например при мен. Не твърдя, че е непременно от отслабването, но моите разширени вени са се възпалявали един-единствен път и това беше познайте кога. Да, точно когато бях най-слаба и се предполагаше да съм здрава и красива. Сякаш реагираха по някакъв начин и стана така, че когато най-после можех да нося дънки, трябваше да си запрятам крачола, за да не се цапа от компреса с риванол.

Е, все пак, аз не съм баба ви и не ви казвам да се откажете от опитите за отслабване, за да не се разболеете. Това, което казвам, е, че диетични режими трябва да се спазват отговорно, информирано и най-добре след консултация с лекар. И да не се учудваме, ако се яви здравословен проблем, защото не винаги можем да предвидим какво ще разбъркаме в тялото си. Просто трябва да се опитаме да намерим най-добрия баланс за себе си.

(следва)