Зелено листо от салкъм

 

- Не тъй, комшийке, не тъй! – подвикна отдалеч бай Митьо. – Чакай, ще дойда да ти помогна!

Той бръкна в сандъчето с инструменти, извади лозарската ножица и бързешком се запъти към съседния двор. Комшийката беше подпряла малка стълба на зелено боядисания чардак и се бе покатерила на нея. Опитваше се да реже асмите, но явно се затрудняваше. А бай Митьо беше майстор в тая работа и не можеше да търпи да се похаби лозе.

Вече влязъл в двора, той със закъснение се посмути.

- Добър ден! Аз... извинявам се за нахалството, ама веднъж като отрежеш, после няма оправяне. Вие сте отскоро тука, нали?

Докато той говореше, съседката слезе пъргаво по стълбичката, обърна се към него и му се усмихна:

- Отскоро съм. Не сме се запознавали още, то досега все сняг, сняг, всеки затворен вкъщи...

- Тъй си е – върна усмивката бай Митьо и протегна ръка. – Димитър се казвам аз, бай Митьо ми викат.

Жената отри в жилетката си ръце, овлажнени от мъзгата на лозите, после пое дланта на госта:

- Аз съм Елена.

- Приятно ми е – каза бай Митьо. После, незнаейки как да продължи, се пощура малко и извади ножицата от джоба си. – Ето виж сега, това тук трябва да се резне над тая пъпка... Иди, иди си шетай, аз тука ще се оправя.

И се залови на работа. Леля Елена го погледа, погледа, пък влезе вътре, да приготви нещо за хапване. Асмите покриваха целия двор, доста работа щеше да има по тях.

След няколко часа бай Митьо беше изрязал всичко и бе събрал пръчките на снопчета. Той се запъти към дворната чешма, да си измие ръцете. В това време леля Елена, видяла през прозореца, че работата е приключена, се подаде навън и покани госта да влезе.

- Заповядай, заповядай, ей тука се настани. Еее, аз пък не се сетих, иди викни и съпругата! Къща до къща сме, таман да се запознаем...

- Не се притеснявай, комшийке, за тая работа. Аз съм самичък. От много време...

- О... – отрони Елена и сведе очи.

- Не, не, разведен съм – обясни чичо Митьо. После, след кратко колебание, попита: - А ти?

- Моят мъж почина преди три години – обясни домакинята, докато пъргаво слагаше прибори и наливаше ракия.

- Бог да го прости - рече гостът. – Извинявай, ама... мъж ти да не е бил Атанас? Синът на баба Иванка?

- Да, същият. Обаче аз нея не я познавам – потвърди леля Елена, но сякаш нямаше желание да говори повече по темата. Нищо чудно. Цяло село знаеше, че преди много години баба Иванка жестоко се бе скарала със своя син. Той бе идвал няколко пъти да се сдобрява, но тя го прогонваше отново и отново, докато младият мъж напълно престана с опитите. Така и никой не разбра каква е причината за кавгата. След време се чу, че Атанас се устроил в града и се оженил, но повече никой не го видя в село. Постепенно всички свикнаха да възприемат баба Иванка като свадлива бабичка без близки. Така и си умря, самичка.

След смъртта ѝ къщата стоя празна години наред. А преди месец се забеляза, че някой се нанася там. Хората шушукаха, питаха се дали са нови купувачи или някои наследници. Но никой досега не бе успял да разбере.

- Ясно - кимна бай Митьо. – И сега какво, реши да се отдадеш на селски живот? А наздраве!

- Наздраве! Ами как да ти кажа, апартаментът трябва на децата. Тясно ни е. Аз не бях идвала тука по-рано, но дъщеря ми се сети за това наследство и реших да опитам. За мен това е чужда къща... – някак тъжно каза тя. После изведнъж вдигна глава и се усмихна широко: - Пък може така да ми е по-лесно!

Бай Митьо на свой ред се усмихна. Пийнаха мълчаливо. След малко леля Елена се раздвижи.

- Аз да взема да сипвам. Ти... ще прощаваш... манджата ми не е от тукашния край, ама... дано ти хареса.

И тя постави пред госта чиния, от която се носеше апетитно ухание на чесън. Пилешкото месо беше се позачервило във фурната. Доматеният сос бе сгъстен с разбити яйца, в него имаше печени зелени чушки, накъсани на ивици по дължина.

- Казва се саламура – добави срамежливо леля Елена.

- Знам... как се казва... – бавно изрече бай Митьо. Той бе вперил зашеметен поглед в ястието, сякаш не можеше да повярва на очите си. Вдишваше жадно аромата му и сякаш се канеше да се просълзи. Бавно натопи залък в соса, зави около него парченце чушка, после все така бавно го предъвка и глътна. Леля Елена гледаше смаяно как гостът се изправя, застава пред нея, взема ръката ѝ и я целува.

- Де унде ещь¹? – попита той, като я гледаше с очакване. Тя ахна.

- Де Златие² – отвърна с пресъхнали устни. И се разплака.

 

***

Омекналата вечерна светлина се процеждаше през прозорците, а двамата съседи продължаваха да седят до масата и да си говорят. Доскоро напълно непознати, сега те не можеха да се наприказват. Постоянно изскачаха нови и нови теми за обсъждане, нови неща, които трябваше да споделят.

- А ти как се оказа тука, в Русенския край?

- Още като ученик дойдох, да уча в Корабния техникум. При нас, във Вършец, беше хубаво, спокойно. Но аз исках простор, исках да пътувам, да видя свят. Пък и обичах машините.

- Разбирам. И мъжът ми ги обичаше. Беше инженер в КТМ-то.

- А аз – в Корабната.

- Значи не тръгна на път?

- Не... След казармата отидох да следвам и после се върнах в града. Имах и други възможности, но си бях харесал една русенка, та заради нея. Тя пък не излезе стока, не изкарахме дълго... Ама аз вече си бях свикнал с работата, с колегите... Ами ти? Как стигна от Златия до Русе?

- С метеора – засмя се Елена. – Шегувам се де, ама то си е вярно. По него време много хора от нашия край се преселваха насам. Та и аз... Предложиха ни по комсомолска линия. И се вдигнах с още две приятелки и хайде тука. Оставих баща и майка, ама като си млад, не мислиш много-много за тия неща. Гониш вятъра...

Двамата се умълчаха. После Елена попита:

- Връщаш ли се от време на време там?

- От много години не съм ходил. Нашите като починаха, продадох къщата. Тогава бях още млад, работех... Нямаше как да ходя често, щеше да се разруши. А Вършец е курорт все пак, взех ѝ добра цена. Тогава купих тази къща, да си я ползвам за вила.

- Да... - проточи Елена. – И аз забравих пътя за натам. Мъжът ми не обичаше моите роднини. Дразнеше го, че говорят влашки, като са си у дома. Все едно цигани, тъй викаше.

Бай Митьо понечи да каже нещо остро, но се сдържа. Не му беше работа. Елена продължи:

- И затуй ги виждах рядко. Защото е далеко, пък и той все не даваше да ходим... А сега вече няма никой от тях жив.

- Е... сега... аз ще ти бъда роднина. Ще си говорим за нашия край – усмихна се гостът и се надигна да си ходи.

- Идвай по-често – отвърна леля Елена.

 

***

Оттогава двамата съседи станаха неразделни. Мине се не мине, леля Елена приготвяше баница със сирене, но в заливката слагаше лимонада, а отгоре я поръсваше със захар. Почукваше на вратата на бай Митьо, а той с жест ѝ посочваше кухненската маса, после отиваше да наточи вино. Сядаха, отливаха за умрелите, после пийваха от кехлибарената напитка.

- Нищо не разбират тука от вино, Ленко – казваше бай Митьо. – Смеят се на отела³, че не се пръскал и не ставало хубаво вино от него. Ти само виж какъв цвят, какъв аромат...

Леля Елена примижаваше от удоволствие заради начина, по който я наричаше съседът. Не бе чувала името си така от малка. После отвръщаше:

- Тъй си е, Мито. Ами черният отел? Гъсто вино, хубаво вино... Чак зъбите ти посиняват от него.

- Така е, така е. Как мислиш, аз да взема тия дни да заколя едно пиле, че да ти го дам да направиш от оня ориз, с домати и копър? Готвиш го също като маминия.

- Когато кажеш, Мито. И аз ще завъдя пилета, само да почнат да пускат на пазара.

- Ти затова нямай грижа. Ще дойда да ти ги превозя. Ама сега... нали знаеш какво ще те помоля? – и я поглеждаше мило.

Леля Елена знаеше. Леко поизчервена, защото се притесняваше от гласа си, тя подпираше лакти на масата и запяваше:

“Фойе верде салчиоара,

нич о фрунза ну е амара

ка фрунза де салчиоара,

ка мама де адоара...”⁴

В песента се изливаше мъката на сирачето, принудено да живее при втора майка. То молеше родната си майка да стане от гроба, за да види пак красивото ѝ лице, да почувства допира на меките ѝ ръце...

Всеки път и двамата се просълзяваха. После пееха още и още и се опитваха да накарат мъката да заспи.

 

 

***

 

Веднъж, след малко повечко чаши от бистрото вино, бай Митьо каза замислено:

- И ние сме така, Ленко, като в песента... Няма родна майка, няма роден дом... Няма и да се върне...

- За добро сме го решили, Мито, - възрази леля Елена. – Млади сме били, искали сме да вървим напред. Само дето... като отидеш много напред и няма вече къде да се върнеш.

- Тогава трябва да търсиш родния дом напред, нали?

- Ех, остарели сме вече. Само едно ни остава – да си доживеем дните.

Бай Митьо се поусмихна. От доста време той набираше смелост да изрече нещо, от което нямаше връщане назад. Посегна и хвана ръката на леля Елена.

- И аз това викам, Ленко. Да си доживеем дните. Ама заедно. Така ще имаме всичко. И роден дом. Ти си моят роден дом сега. Какво ще кажеш, а?

Леля Елена го погледна, отвори уста, после я затвори. Очите ѝ се наляха, сетне на лицето ѝ се появи усмивка. Без да каже нищо, се отпусна на гърдите му и притихна там. Вече и тя беше намерила родния си дом.

 

 

 

1 – Откъде си? – влашки

2 – От Златия – влашки; Златия – село в област Монтана

3 – Отел – винен сорт грозде, в Русенския край по-известно като липа

4 – Зелено листо от салкъм,

никое листо не е толкова горчиво,

както листото на салкъма,

както животът при втора майка... - влашки

към страницата

Застъпницата

    

Жените около ковчега вдигнаха глави при познатия звук. По пътеката отвън почукваше бастунчето на леля Лина, наричана от цяло село „погребалният агент”. Спогледаха се многозначително. Цветана вдигна вежди, а Люба изсумтя. Нямаше нужда от думи. Неотменима традиция беше леля Лина да присъства на всяко погребение в селото, тъй както беше традиция всички да се дразнят от това и да коментират зад гърба ѝ.

Вратата се отвори със скърцане. Люба си помисли, че това звучи зловещо, сякаш ей сега в стаята ще влезе смъртта. „И какво, ще влезе и ще каже „бау” ли?” – присмя се тя сама на себе си. „Това е просто леля Лина, съседката, ужасно досадната бабка, която не пропуска погребение, рови по ковчезите, проверява налице ли е всичко нужно и не пропуска нито една подробност с орловия си поглед”.

Всъщност, сравнението със смъртта си беше доста на място. Съсухрена от годините, винаги в черно от главата до петите, леля Лина изглеждаше почти като оная с косата. Само дето вместо коса, винаги носеше кривото си бастунче, чието потропване познаваше цяло село. Сега тя влезе бавно в стаята, каза високо и ясно „Бог да прости” и се запъти към ковчега. Внезапно всички присъстващи се почувстваха напрегнати, сякаш им предстоеше труден изпит. Чувството беше абсурдно и ги дразнеше, но не можеха да се отърват от него. Леля Лина втренчено се вгледа в лицето на покойника, после обходи с поглед ковчега. Размести няколко цветя, оправи една гънка на чаршафа, накрая положи и своя букет. Докосна скръстените ръце на дядо Еньо, въздъхна и се отправи към паницата с житни зърна, да си запали свещта. След като изпълни и това задължение, тя се обърна към жените:

- Сложихте ли солта в краката?

- Всичко сме направили, лельо Лино - отвърна Цветана, като се стараеше да звучи спокойно. Подобни сцени се повтаряха при всяко погребение в селото и сега тя очакваше въпросите, твърдо решена да не изгуби търпение.

- После да не забравите да наръсите хляб с тая сол и да го дадете на животните! – натърти леля Лина.

Гласът ѝ звучеше плътно и властно, дори на тази възраст, когато гласните струни губят силата си и човек сам не може да се познае, когато заговори. Този неин глас допреди две десетилетия без усилие бе държал в подчинение цели класове ученици. Колкото гласът, толкова и пронизващият поглед под дебелите черни вежди. Годините бяха отнели на леля Лина силата на краката и гъвкавостта на гръбнака, но ѝ бяха оставили това излъчване, заради което никой не се осмеляваше да ѝ противоречи. Правеха го само зад гърба ѝ или мислено, точно както правим със строгите си учители. Всъщност, много от хората в селото наистина бяха нейни някогашни ученици. За повечето от тях тя и досега беше другарката Михайлова.

- Няма да забравим – обеща Люба.

Леля Лина продължи с огледа. Присъстващите със затаен дъх я следяха в очакване на някоя остра забележка. Дядо Еньо лежеше в ковчега забравен, но едва ли се вълнуваше от това. Накрая старата жена кимна рязко и всички си отдъхнаха. Тя ги изгледа, сякаш казваше „Другия път ще ви хвана, ако нещо не е както трябва.”

Старата учителка остана на погребението докрая и не изпускаше от поглед нито една подробност. Забелязала, че един от носачите се олюлява и лъха на домашна ракия, тя го изгледа тъй люто, че човекът се извини на Цветана, свали вафлената кърпа, вързана с ивица черен плат на ръката му и си тръгна за вкъщи. Следващата жертва на поразяващия ѝ взор беше едната внучка на дядо Еньо. Хубавичкото градско момиче едва стигна до гроба, като се препъваше на високите си токчета. Гледаше церемонията с досада, а когато близките започнаха да се изреждат да хвърлят по шепа пръст върху ковчега, се скри в тълпата, за да не ѝ се наложи да се цапа. Леля Лина я забоде с очи като пеперуда в хербарий и девойката направо хукна към пресния гроб, за да изпълни дълга си. Намеси се само още веднъж, за да каже на Цветана да слага по-малко зеле по чиниите, защото има опасност да не им стигне. Дядовата Еньова дъщеря понечи да ѝ възрази, но преглътна думите си. Съвсем скоро тя се убеди, че възрастната жена е била права.

Животът в селото си продължи и без дядо Еньо. От време на време камбаната биеше за поредния покойник и се започваше отново: житото, попът, свещите, гробарите, бобът и зелето, леля Лина. Вездесъщата леля Лина, от чието постоянно присъствие всички се дразнеха, но на чиято помощ негласно разчитаха.

Старата жена живееше сама. Останала вдовица съвсем млада, тя отгледа и изучи децата си без чужда помощ. Сега те се бяха устроили в града, имаха семейства и добра кариера, но рядко намираха време за майка си. Минала седемдесетте, леля Лина все още успяваше да се грижи за себе си. Обикаляше цялото село, потропвайки с кривото бастунче. Упорито отказваше да се запише в социалния патронаж и си готвеше самичка. Тежеше ѝ само, че очите я предават. Вече не можеше да чете любимите си книги. Понякога сядаше на диванчето и вземаше някоя от тях в ръце, просто за да усети тежестта ѝ, да вдъхне аромата на хартията, да се наслади на допира до листата им. Отгръщаше страниците безцелно, разглеждаше илюстрациите, после с въздишка оставяше книгата на мястото ѝ в библиотеката.

Къщата на дядо Еньо постоя празна за известно време. След няколко месеца мъжът на Цветана се пенсионира и те решиха да се преместят на село. Велин беше деен човек. Пенсионерският живот много скоро му натежа и той почна да си търси занимавки. Направи градината като слязла от страниците на списание: с алпинеуми, цветни кътчета, колелета от каруца и глинени гърнета. Дори измайстори малък водопад с помпена система, която лично беше конструирал. Съседите се изреждаха да се порадват на красотите и възхитено цъкаха с език.

Веднъж дойдоха гости от града, бивши колеги на Велин. Докато пиеха изстудената ракия под асмата, един от тях подхвърли:

- Абе, Велине, къде си го крил досега това кътче? Ами че тука е рай, бе човек! Зеленина, чист въздух, вкусна вода, не като нашата в града... Ти що не направиш тука един селски туризъм?

Толкова му трябваше на Велин, който постоянно търсеше с какво ново да се захване. Още следващата пролет той почна основен ремонт на къщата, направи пристройки, нагласи няколко стаи и завъртя бизнес. Излезе, че ръката му е била лека. Работата потръгна отлично, често се налагаше да връщат гости и Велин започна да се оглежда за втора къща, която да купи. Понякога по съседски се шегуваше с леля Лина:

- Хайде, лельо Лино, продай къщата, ще те направя съдружник. Ще живееш при нас като почетен гост.

Възрастната жена се смееше и отговаряше:

- Велине, Велине, знам аз, че във всяка шега има малко истина. Но къщата няма да продавам. Почакай още малко, като си ида от тоя свят, тогава я купи. И да я направиш като картинка, чу ли?

Дойде зимата. Съседите се виждаха по-рядко. Всеки гледаше да си седи на топло до печката и да не се показва много навън. Единствено смъртта от време на време ги събираше заедно, за да изпратят поредния техен съселянин. Леля Лина винаги беше там, бдяща и досаждаща.

По Коледа наваля пухкав сняг. Велин излезе да изрине пътеките. Тъкмо беше почнал да се запъхтява, когато му се стори, че чува глас откъм съседната къща. Нададе ухо, после повика:

- Има ли някой там?

- Велине, ти ли си? Помощ, помощ! – дочу се плътният глас на леля Лина, сега някак изнемощял.

Велин прегази през дебелия сняг до оградата и я видя. Беше паднала близо до навеса с дървата. Около нея бяха разпилени няколко цепеници. Той хукна обратно до вкъщи, поръча на Цветана веднага да звъни в бърза помощ и да повика съседа от другата страна. После двамата мъже вдигнаха слабичката старица и я внесоха на ръце в къщата. Цветана постоя при нея, докато дойде линейката и я откара.

Мина време. Съседите очакваха леля Лина да се завърне, но вместо това на портата на къщата й се появи табела с надпис „Продава се”. Велин побърза да се свърже със сина й на обявения телефон. Узна от него, че съседката им вече живее в старчески дом. Имала нужда от гледане, а те не можели, били на работа... Загорча му. Сигурен беше, че не им е лесно, но с обявяването на къщата за продан, те сякаш казваха на света (и на самата нея), че са я завели там, за да умре.

Двамата с Цветана се вдигнаха до далечното село, където беше старческият дом. Леля Лина изглеждаше още по-смалена под завивките. За пръв път се беше смалил и мощният ѝ глас. По това те разбраха, че тя си отива.

- Купѝ къщата, Велине. Нали я искаше? Направи я като картинка... – едва прошепна старата жена. – И обещайте да ми идвате на гроба.

- Както поискаш, лельо Лино – с насълзени очи стиснаха ръката ѝ двамата.

Купиха къщата. Събраха старите вещи в кашони и започнаха ремонт. Нищо не се бе чуло за старата им съседка, но Велин и Цветана се утешаваха с мисълта, че липсата на лоши новини е добра новина. Един ден пред дома им спря непозната кола. Младият мъж, който слезе от нея, носеше в ръка ламиниран лист, тиксо и ножица. Отиде до близкия електрически стълб и залепи листа. Велин, който тъкмо подрязваше розите на пътя, се приближи. Прочете и ахна поразен. „40 дни от кончината на Ангелина Михайлова”.

- Ама как четиридесет? – обърна се той към младежа. – Вие кой сте?

- Аз съм ѝ внук. А вие кой сте?

- Аз купих къщата. Велин се казвам. Наистина ли е починала преди 40 дни леля Лина?

- Ами всъщност вече стават два месеца. Но сега имах идване в тая посока и реших да се отбия да лепна некролога.

- Ама чакайте, тук никой не знае, че леля Лина е починала! Къде е погребана, тя тук нали си има запазено място, до мъжа си, даже паметникът е двоен, само чака да ѝ се издълбае името.

- Ами, как да ви кажа, много далече беше за превозване. Нямате представа колко струват в днешно време катафалките! Решихме да ги оставим да я погребат в старческия дом. По-малко усложнения за всички. А за нея и без това вече няма никакво значение.

- Да, прав сте. Важно е човек да си спестява усложненията – процеди през зъби Велин. Обърна се и си влезе вкъщи.

- Между другото, баща ми поръча да ви кажа, че не искаме нищо от вещите ѝ, които са останали тука, може да ги ползвате – подвикна след него внукът.

След няколко дни Цветана се зае да сортира книгите на старата си съседка. Натъкна се на дебела тетрадка с кожена подвързия. Докато все още виждаше добре, леля Лина бе водила дневник. Цветана седна и се зачете.

„Знам, че ме наричат погребалният агент. Дразня ги, усещам го. Но съм сигурна, че никой никога няма да ме прогони от погребението на свой близък. Нужна съм им. Аз съм застъпникът на мъртвите пред живите. Сама го реших, защото вярвам, че всеки има право да си отиде достойно. Някой трябва да се погрижи за тези, които не могат да се защитят сами. Защо да не съм аз? Надявам се, че някой ден ще има кой да го направи и за мен.”

Велин откри Цветана цяла в сълзи, надвесена над тетрадката. Безмълвно я взе от ръцете ѝ и прочете редовете с тук-там поразмазани букви. Изтри лицето й и каза:

- Ние ще го направим за нея. Стегни се, жено, защото имаме да организираме помен за цяло село.

към страницата