Семейни работи

           - Богдане, изключвай веднага тоз компютър, да не го изключа аз с чука! – изрева от масата Богдан старши.

- Ама, тате, за него е по-добре да не се...

- Ти ще ми се разправяш ли още, бе? – засили се към него бащата с вдигната ръка. – Веднага го спирай!

Момчето се сви, наведе очи и спря машината направо от копчето, за по-бързо. Все така гледайки надолу, събра учебниците в чантата си, посегна странишком да си вземе якето и набързо се изниза от къщи.

- Кажи довиждане бе, простак! – кресна след него господарят на дома. После се върна на масата да си дояде баницата. Обърса мазните си пръсти в кухненската кърпа, надигна ръкава си и настървено се почеса над лакътя. Прокара замислено длан по бузата си, после кимна доволно, очевидно решил, че днес може да мине без бръснене.

Жена му, Петранка, пъргаво сновеше из къщата, оправяше ту едно, ту друго, като внимаваше да не вдига излишен шум. Тя се приближи до баба Добринка, която плетеше чорап в ъгъла и все така тихо попита:

- Имаш ли нужда от нещо, майко, че ей сега тръгвам?

- Върви, върви, Петранке, всичко има.

- Добре. Ако нещо стане, викай на леля Слава през оградата.

И отиде към входната врата, да нагласи обувките и връхната дреха на мъжа си. Сложи до тях обяда му, увит в салфетка и прибран в найлонова чантичка.

- Ей, не се спря с тия найлони! – изсумтя Богдан. – Къде да ги слагам после, ма, само ми пълнят джобовете! Казал съм ти, увивай ги във вестник! И без това толкова сме ги насъбрали тез боклуци.

Петранка отвори уста да възрази, но се отказа. Мълчаливо извади храната от торбичката и я уви в парче вестник.

- И друг път да не хабиш салфетките, пари струват! – довърши строго мъжът ѝ. 

Без да му отговаря, жената хвана дебелото яке и му го задържа да се облече. Той се понаведе, за да влезе в ръкавите, после се изхили:

- Ама си дребна, хич не си порасла! Малко съм те бил!

Без да проговаря, Петранка приклекна и върза обувките му. Богдан я перна леко с длан по косата, по-скоро собственически, отколкото агресивно, тъй както други мъже потупват жените си по дупетата. Тя се надигна и, без да го поглежда, дръпна от закачалката своето палтенце. Облече се с бързи, пестеливи движения, сякаш внимаваше да не навлиза в пространството му.

Баба Добринка тъкмо щеше да въздъхне облекчено, когато синът ѝ размисли и се върна от вратата. Той застана срещу нея и сурово я изгледа отгоре надолу. Тежките му вежди се сключиха и му придадоха още по-страховит вид.

- Майко, колкото чаках – чаках. Стига ти толкоз. Утре си вземам отпуска и отиваме при нотариуса.

Старата жена вдигна умолително поглед към него:

- Недей така бе, Богдане, имай милост... Недей ме кара... Баща ти в гроба ще се обърне...

- Стига с тия глупости, ти казвам! Повече няма да ви слушам женските простотии и глезотии!

- Ама, Богдане, сестра ти е... кръв ти е... Как ти дава сърце да я лишиш?

- Сестра ми си е хванала късмета. Тя няма да се върне, а на мен ми писна тука да мизерувам. Пък ти, ако искаш да те гледам, ще ми дадеш къщата. Без повече приказки! И да не си казала на Елена! Иначе ще те оставя жива да те ядат червеите!

Баба Добринка погледна за помощ към снаха си, макар да знаеше, че няма смисъл. Петранка се бе прилепила към стената и внимаваше да изглежда незабележима, за да не я намесят в спора. Като видя, че мъжът ѝ се запътва към изхода, тя първа отвори и излезе. Богдан хвърли последен гневен поглед към майка си, после изскочи навън и затръшна вратата.

Старата жена знаеше, че не може да вини снаха си и внук си, че не я защитават. Много бяха изпатили те пред очите ѝ и тя не бе успяла да им помогне. Сега двамата просто бяха благодарни, че за кратко време главата на семейството тормози не тях, а майка си. Не биха си и помислили да го предизвикат, за да ѝ помогнат.

Баба Добринка механично се върна към плетката си, но много скоро пръстите ѝ забавиха движението си и накрая спряха. Плач задуши старицата и тя се залюля, възпирайки в гърлото си отчаяните звуци. Какво щеше да прави? Как да си помогне? Как да запази наследството на момичето си?

Дъщеря ѝ, Елена, от години живееше в чужбина. Не че беше преуспяла, обикновена работничка беше там. Но се бе устроила, беше прибрала мъжа и дъщеричката си. Може би нямаше да се върне вече. Само майчиното сърце таеше надежда, че преди смъртта ще види за последен път детето си.

Ами, ако решеше един ден да се прибере в България? Тогава нямаше да има нищо свое тук, нямаше да има покрив над главата си. С какви очи щеше да ѝ каже, че я е лишила от родния ѝ дом?

Само че Богдан ставаше все по-груб и настоятелен и баба Добринка започна да се страхува от него. Нямаше на кого да каже, нямаше кой да ѝ помогне.

Веднъж бе опитала да сподели със съседката, Слава. Тя я изслуша с вдигнати вежди, сякаш казваше “какво ми се правиш на ударена”. После рече без капка изненада:

- Ами, да, той Богдан е същият, като дядо Герчо, Бог да го прости... – и след пауза добави: - Има за какво да му прощава.

Баба Добринка се наостри:

- Че какво му беше на мъжа ми ма, Славо? Той беше свестен човек! Е, може да е бил малко строг, ама плюнка семейство не държи!

Съседката поклати невярващо глава и замълча. А Добринка се завайка отново:

- Какво да правя, как да се оправя с него? Някой път страшен става, Славо...

Слава вдигна рамене:

- А ти в социалните пробва ли да се оплачеш?

Бабичката се приведе доверително към нея и тихо каза:

- Честно да ти кажа, пробвах. То аз не мога да вървя, че да стигна дотам, обаче един път момичето мина оттука и аз го викнах да го питам.

- И какво?

- Ами, каза, че те нямали право да се бъркат. Да съм идела в полицията.

- И ти отиде ли?

- Бе ти полудя ли? – възмути се баба Добринка. – Как тъй ще ходя да ковладя в полицията сина си? Ами като разбере? Нали няма да ме погледне повече, кой ще ме гледа тогаз?

- А, то па неговото едно гледане... – промърмори Слава.

- Както може, така ме гледа - тросна се тогава старицата. – И на него грижите са му много.

- На всеки са много, бабо Добринке. Ама, ако ти вдигне ръка? Знам, че посяга на Петрана и момчето, виждала съм.

Старата жена замълча. Беше удрял и нея. Вярно, по-рядко. Но болката в душата ѝ беше такава, сякаш бе посегнал на живота ѝ. Дядо Герчо от време на време я биеше, но това ѝ изглеждаше някак в реда на нещата, мъж ѝ беше все пак. А синът... когато син замахне насреща ти, това пари и горчи. И не може да се признае пред никого.

Слава я загледа изпитателно, но сякаш усети, че не бива да бърка с пръст в раната и не пита повече. След малко рече колебливо:

- Ами какво пък толкова, ако му я припишеш, пустата му и къща? То на кого иначе да я оставиш? Еленка няма да се върне...

Тогава баба Добринка си тръгна и не говориха повече. Тя дълго мисли откъде да потърси помощ, но нищо не ѝ идваше наум. Всеки щеше да ѝ рече, че това са семейни работи. Никой нямаше да се намеси. Поне да можеше да каже на Елена! Но старата жена нямаше възможност да се свързва с дъщеря си, когато пожелае. Синът ѝ отдавна беше махнал от къщи стария телефон с шайбата, а мобилните всички си държаха по джобовете. На нея не ѝ бяха купили, решиха, че не ѝ трябва и няма смисъл да харчат излишни пари. Но дори и да имаше такъв телефон, разговорите с чужбина бяха много скъпи.

Тогава баба Добринка се сети. Обикновено синът ѝ се свързваше със сестра си чрез компютъра на малкия Богдан. Тя бе виждала как правят това. Защо пък да не опита? Само трябваше да внимава да не я свари Богдан старши, той много се караше за такива работи.

Старицата се приближи към бюрото на внука си и посегна с показалец. Натисна решително копчето. Компютърът избуча, светнаха някакви лампички. И тогава баба Добринка се осъзна и цяла се разтрепери. Какво направи? Ами, ако я свареха, какво щеше да обяснява? Ами, ако скъпата вещ се счупеше? Богдан щеше да я убие... Тя хвана трескаво мишката в ръка и се заоглежда. Дори не бе помислила как ще спре компютъра, като приключи. Ако въобще успее да направи нещо, разбира се...

Коленете ѝ отмаляха и тя тежко се отпусна на стола до бюрото.  Ушите ѝ забучаха, не чуваше нищо друго, освен пресекливото си дишане.  Тя се опита да си каже “не бой се, Добрино”, просто за да чуе глас и малко да се успокои, но устата ѝ беше пресъхнала и не можа да отрони звук.

В това време на екрана се сменяха надписи. Скайп беше настроен да се зарежда автоматично. Така че след малко се показа и познатата синя иконка, после излезе списък с имена. Някои от тях изглеждаха странни, съдържаха точки, сърчица и разни особени знаци. Други си бяха написани на български и баба Добринка бързо видя сред тях името на дъщеря си. Пишеше “леля Елена”. Старата жена често беше виждала всичко това на екрана, когато внукът ѝ се обаждаше на леля си. Но знанията ѝ бяха дотук. Тя нямаше представа какво точно прави малкият Богдан, за да се свърже.

Сърцето ѝ се опитваше да разбие гръдния ѝ кош и да излезе навън. Имаше чувството, че бумтенето му се чува чак у съседите. Наложи си да поеме дълбоко дъх и се втренчи в екрана. Мишката, точно така. Ръката на малкия постоянно беше на нея. Баба Добринка я натисна силно и я размърда по бюрото. Видя, че някаква стрелка се задвижи по екрана. Да, май това беше! Трябваше да закара стрелката до името на дъщеря си. Проклетото нещо беше много трудно за управление. Преминавайки над някаква картинка, тя щракна, без да иска и на екрана излезе бял правоъгълник с малки шаренийки вътре. Част от тях приличаха на телевизорчета. Те не й трябваха, сигурна беше. Старицата зашепна трескаво “не, не, не, не” и задвижи стрелката отново. Този път успя да я сложи точно на правоъгълничето, където пишеше “леля Елена”. А сега?

Баба Добринка почна да натиска хаотично бутоните на мишката.  Изведнъж на екрана излезе голяма зелена слушалка, някаква стрелка се завъртя. Старата жена отскочи уплашено. И тогава насреща ѝ се появи учуденото лице на Елена. Баба Добринка ахна. Очите ѝ се насълзиха, после тя се усмихна на дъщеря си. Заговори:

- Ленче! Как си, мама? Добре ли си, моето момиче?

Но не чу отговор. В малкото правоъгълниче младата жена движеше устните си и се опитваше да ѝ обясни нещо. Баба Добринка се досети, че звукът е спрян. Изглежда внук ѝ пак бе внимавал да не дразни баща си. А сега тя не знаеше откъде да го пусне.

Старицата се заоглежда, но никое копче не ѝ се стори подходящо. Не знаеше как да направи нужното и с мишката. Елена отсреща ръкомахаше нещо, лицето ѝ изобрази леко раздразнение, после се изпълни със съчувствие. Разбрала, че разговорът няма да се получи, тя отчетливо изрече “обичам те, мамо”, така че баба Добринка да може да го прочете по устните ѝ. После прати целувка и изчезна от екрана.

Старата жена гледа празния монитор известно време, посегна с ръка да погали мястото, където преди малко бе видяла детето си, после издърпа щепсела, сви се на стола и се разтресе в плач.

към страницата

Сълза за мама

           - Няма ли да ме пуснеш да вляза?

След твърде дългото мълчание гласът ми изскърцва и разцепва пространството помежду ни. Лидка ме гледа особено и не мога да разбера какво иска: да ме изхвърли по стълбите или да ми се метне и да ме прегърне с ръце и крака. Както правеше, когато беше мъничка. Когато в живота ни още нямаше катастрофа.

Каквото и да реши, ще ми се да е по-бързо. Ако веднага не се наплискам и не поседна, сигурно ще се свлека на земята. Дори не съм почнала да излизам от шока. Бях си представяла срещата с майка си по безброй начини, бях премисляла какво ще кажа аз и какво – тя. Само не ми беше хрумнало, че ще видя на вратата некролога ѝ, с любимата ѝ снимка, онази, на която казваше, че изглежда като кинозвезда. Само това не! Толкова дълго ли ме е нямало? 

Лидка все така мълчи. Обръща се и тръгва към хола. Не затръшва вратата под носа ми, така че решавам да я последвам. Едва тогава мъглата от шока се раздвижва, но само за да осъзная видяното и да ме връхлети друг шок. Лидка ходи! Вярно, накуцва и под закачалката в коридора е подпряно бастунче, но все пак сестра ми е на краката си. Инвалидната количка я няма. Изглежда пет години наистина са твърде много време.

- За какво си дошла? – пита ме.

„А защо не, нали това е и мой дом?” Не, не мога да кажа това. Аз бях тази, която си тръгна оттук. Оставих ги да се оправят сами и едва ли толкова лесно ще ми бъде дадено правото да претендирам.

„Защото простих, защото искам да моля за вашата прошка, защото не мога без вас, защото ми липсвахте през цялото време, липсвахте ми ужасно, непоносимо много!” Нееее, никой не казва такива неща! Първият урок, който научих в тази къща беше, че щом покажеш слабост, веднага някой се възползва от нея.

Накрая изтърсвам най-баналното:

- Дойдох да ви видя...

- Ами, видя ме – тросва се тя. От чашата на търпението ми гневът изригва като цунами.

- Да си ходя ли тогава? – изричам през зъби.

Лидка свива рамене подчертано безучастно, но преди да се извърне, за миг успявам да съзра отчаянието в погледа ѝ. Това чупи чашата, но вместо ярост, оттам потичат мъка и срам.

- Съжалявам, Лидке, много съжалявам! Знам, че имаше нужда от мен...

- Беше си твое право – казва сестра ми с равен тон. Не знам доколко тя ми е простила, но аз имам нужда да се оправдавам още.

- Изоставих те, но не можех... Просто трябваше да се махна оттук!

- Сигурно – кима тя. Продължава да ме държи зад стената и това ме съсипва.

- Ти не знаеш. Всички толкова я харесваха. Момичетата ми завиждаха.

- Помня.

- Знам колко неблагодарна изглеждам. Всички искаха майка като нея.

Този път тя само вдига вежди.

- Как да ти обясня колко ужасно се чувствах? Тя ме беше погълнала! Аз... – гласът ми пресеква. Няма да ме разбере. Няма как да ме разбере. Никой не знаеше, никой не виждаше истината. Обожавах мама да е доволна. Никога не ми хрумваше да мисля различно от нея. Ако само усетех, че може да я разочаровам, аз се възпирах сама, преди да изрека или направя погрешното. После бях горда, че отново съм я зарадвала. И тя беше горда с мен. Нужно ми беше много време, за да разбера, че нищо не е такова, каквото трябва да бъде. Да можеше и Лидка да го разбере! Но тя продължава да ме гледа студено и произнася само:

- Така ли?

- Защо не искаш да ме чуеш, по дяволите? Знам, че постъпих ужасно с теб, но опитай сега да помислиш за мен. Не разбираш как се чувствах!

- Аз ли не разбирам? – Гласът ѝ е тих, но статичното електричество в него заглушава и моя глас, и чувствата ми. – Аз ли не разбирам? – И после изведнъж изкрещява: - Защо ме остави сама с нея??? Как можа? Как?

Ледена вълна преминава през тялото ми. Всички думи изчезват, смисълът им се изгубва. Протягам ръка да прегърна сестра си, единствения си близък човек, когото вече знам, че съм оставила да поеме щафетата на моето страдание. Тя се отмества назад само с едно трепване, но това е достатъчно, за да се отдръпна горчиво. Бавно, с все още треперещи крака, се запътвам към кухнята. Дълго плискам лицето си, после отварям шкафа. Чашите за уиски са същите и са си на мястото. Нищо тук не е променено, откакто ме няма. Освен хората.

Лидка тъкмо допушва цигарата си. Смачква фаса почти до смърт. Сините ѝ очи са станали подозрително ярки, както винаги, когато плаче. Бъркам в сака си и вадя бутилката Джак Даниълс. Очите ѝ се разширяват. И двете знаем защо. Любимото уиски на мама. Някога, още преди да се оженят с баща ни, тя имала вълшебно преживяване с някакъв мъж. Прекарали романтична вечер на морето, изпили цяла бутилка Джак, гонили се на плиткото в тъмнината и се опитвали да вървят по лунната пътека. Мама често ни разказваше за тази случка и все обещаваше, че някой ден, когато има пари, ще купи уиски и ще си го изпием само трите. Тогава Лидка беше само дете, но това не пречеше на мечтата. И без това нямаше изгледи скоро да се намерят пари за скъпото питие. Не и докато се налагаше да се дава още и още за лечение...

Сестра ми се надига и отива за лед. После отливаме по капка от чашите си в памет на мама и пием. Мълчанието идва отново, но този път не е смазващо.

- И... къде си сега? С какво се занимаваш? – пита тя. Виждам, че наистина се интересува и ставам по-словоохотлива.

- Ами завърших колежа, работя. Фирмата е немска, бачкането е много, но парите си заслужават.

- Какво завърши? Предполагам, не медицина, нали?

- Не, туризъм.

Тя кима с разбиране. Разногласията относно следването бяха официалният повод да си тръгна. Просто не исках да позволя на майка си да ми избере и специалността. Но за да го постигна, трябваше да се махна. Иначе отново щях да се огъна. И после тя сигурно щеше да ми избере и мъж...

Сега е мой ред да питам.

- А вие тук? Как се справихте?

- Ами, баба и дядо починаха. Набързо един след друг.

Родителите на баща ни почти не контактуваха с нас след катастрофата. Човек би помислил, че ще искат да виждат единственото, което е останало от сина им – неговите дъщери. Но те не можеха да простят на майка ни гордостта и стремежа да не е длъжна на никого. Дори си мисля, че и на нас двете не можеха да простят. Онзи тежък грип, заради който на татко му се наложи да шофира, бързащ и изплашен, в проливния дъжд.

- И какво стана?

- Всичко остана на нас. Имаха влогове, златни бижута, някои ценни вещи и дори някакви ниви в едно село, дето не бях го и чувала. С тях платихме операциите. Ти нали беше направила пълномощно на мама заради ония пари...

Тук тя ме поглежда изпитателно. Отначало не се сещам защо, но когато осъзнавам гузното ѝ изражение, разбирам всичко.

- Добре сте направили – казвам спокойно.

Обратно на логиката, това кара Лидка да избухне в сълзи.

- Извинявай, Дори, извинявай! Ти също имаше право на дял от това! Но ние дори не се опитахме да те потърсим, дори не те известихме, за да дойдеш на погребенията...Взех ти... взех ти наследството – хълца тя и трие носа си с опакото на ръката, както го правеше като дете.

- Стига де... – промърморвам и слагам ръка на рамото ѝ.

- Мама... мама казваше, че ти ще си съгласна! Казваше, че би разбрала, че тя ще ти обясни...

Ама разбира се! Майка ни не би допуснала, че няма да се се съглася с нещо, което тя е казала. В случая обаче беше права. Една от причините да се върна беше, че бях събрала достатъчно пари, които смятах да дам на Лидка, за да се лекува. Всички си имахме проблеми, но тя нямаше как да не е на първо място.

- Аз не се съгласих заради това, аз знаех, че сигурно е права, но... Дори, аз просто исках да ходя, исках да живея, да съм като другите, толкова много исках! О, прости ми!

И малката ми сестричка се хвърля в обятията ми.

След няколко чаши уиски и същото количество пролети сълзи двете сме се опънали на пода. Пушим и си разказваме тъжни и весели случки.

- ... и после тоя ми вика: „Такава прекрасна фройлайн задължително трябва обича бира”, а шкембето му се подрусва, пък уж танцувахме блус.

Изведнъж Лидка казва бавно:

- Не си ме питала още от какво е починала.

Мълча. Някак не посмях да питам. И сега не смея. И без това тя ще ми каже.

- Един ден мама се прибра и почна да си събира багажа. Ей така, от нищото. Направо щях да припадна, като я видях, изобщо не разбирах какво става. Попитах я, но тя беше като в транс. Почнах да я дърпам, разплаках се. Тогава мама ме хвана за раменете, задържа ме срещу себе си и ми каза:”Слушай, моето момиче, направих, каквото можах за теб. Отгледах те, отхраних те, излекувах те, колкото можеше. Сега имам право да помисля за себе си. Срещнах един прекрасен мъж и отивам да живея с него.”

- Стига бе! – възкликвам. – Мама?

- И аз така реагирах. Изумих се. Бях забелязала, че е отслабнала и сега реших, че се старае да е хубава за този мъж. Попитах я защо не го доведе, защо не заживеят двамата тук. Но тя поклати глава и само каза:”Знам какво правя. Аз винаги знам кое е най-доброто за вас. Ще мине време и ще разбереш, че и този път съм права. И недей да ме търсиш, аз ще ти се обадя”. Тогава я видях за последен път жива.

Лидка млъква за малко. Вади цигара, дава и на мен. Смачква празната кутия и въздиша. Нямам търпение да разбера края на историята. Макар че ужасно се страхувам от него, защото знам най-важното. Нея я няма. Лидка трепери, но продължава да разказва:

- Не се обади. Не си вдигаше телефона, никой не знаеше къде е. По едно време се зачудих дали да не звънна в полицията. Но реших, че тя все пак знае какво върши и щом така иска, има право да бъде оставена на мира. Колко съм грешила!

И Лидка отново избухва в сълзи. Прегръщам я мълчаливо. След малко тя продължава, подсмърчайки:

- След около три месеца ми се обади някаква непозната. От едно село на около двеста километра оттука, дори не бях го чувала – Поема си и дъх и бързо продължава, като се сили да не се разплаче: - Тя е имала рак, Дори! Тръгнала си е оттук, защото е била болна! Наела си е там квартира и е живяла мизерно, съвсем сама! Просто е чакала да... да умре! Аз мислех, че е отслабнала заради любов, а то... Рак на белия дроб! Защо го е направила?

Гневният ми вик преминава в ридание. Притисната до мен, сестра ми скимти като ударено малко кученце. Вкопчени една в друга, не смеем да се пуснем, за да не останем съвсем, съвсем сами.

Шишето от уиски е празно. Изтощени гледаме тавана. Аз отронвам:

- Не е искала да я видим слаба... Да бъде зависима...

Лидка кима. Пак мълчим. Този път се обажда тя:

- Мама каза, че един ден ще се върнеш. И като си дойдеш, повече да не се делим.

- Даааа... – въздъхвам. – Мама знае кое е най-добре за нас, нали?

- Знае – уверено казва сестра ми. – И според мен знаеше и друго: че ти постъпи правилно.

към страницата

Минало свършено

Мразя дежурството ми да започва с приемане на болни, но няма как. Докторът пак е някъде по кабинетите, тъй че честта засега се пада само на мен. Притеснената придружителка видимо бърза, сигурно вкъщи я чакат мъж и деца. Не е изплашена, личният лекар казал, че праща баща й при нас малко да го поизследваме, да го поосвежим...  Дядото мълчи, погледът му е стреснат. Точно както изглеждаш, когато се изплашиш от внезапна опасност, само че той си остава все така през цялото време. Питам го как се казва, а той отговаря смутено:

- Дядо Влади.

Пфу, той да не очаква аз да напиша в документацията „дядо Влади”? Въздъхвам демонстративно, после искам личната му карта. Старецът бавно вади голямо портмоне, отваря го с треперещи ръце и след дълго прехвърляне на съдържанието му ми подава документа за самоличност. Минаваме цялата процедура по приемането. Аз започвам нервно да потропвам с крак, защото и друга работа ме чака. Накрая го завеждам в стаята и му соча леглото:

- Ето тук ще бъдеш – втора/трето.

Дядото ме гледа, сякаш се надява да го пратя у дома му. Пациенти! Бавно обяснявам:

- Оправи си багажа и облечи пижамата. Докторът, като се освободи, ще мине да те види.

Така и го оставям, с втренчен в пространството стреснат поглед. Не съм сигурна, но мисля, че трепери.

А някога дядо Влади бил достолепен мъж. Преди паркинсоновата болест да направи походката му жалка и трогателна, той пристъпял тежко и с достойнство. Имал всички основания за това. Съселяните му го тачели, защото бил работлив и съвестен. Бил не просто комбайнер в ТКЗС-то, а най-добрият комбайнер в околността. В ръцете му машината мъркала доволно. Какво си говорели двамата насаме, никой не знаел, но дядо Влади, който тогава бил просто Влади, не позволявал друг да ремонтира комбайна. Сам го поправял, сам го чистел. Винаги бил пръв и селото се гордеело с него. Когато минавал по улицата, хората неволно се разстъпяли да му направят път и някак се стягали и изправяли, заразени от енергичността му. Моми и жени въздишали по хубавеца Влади, но той имал очи само за своята Райка. Двамата живели в мир и разбирателство, отгледали деца и внуци. Докато един ден дядо Влади не изгубил всичко.

Наближавал денят на пенсионирането му. Цяло село се готвело го да поздрави с празника. Председателят подготвил реч, от читалището нагласили кратка програма, приятели и съседи накупували подаръци. От своя страна дядо Влади заколил няколко агнета и обявил, че ще сложи трапеза за всички. В деня преди събитието леля Райка не подвила крак. Месила пити, редила баници. Накрая нагласила тавите с ориза, смесен с агнешките дреболийки, нашарен с червена и зелена чушка и морков, щедро поръсен с ароматен джоджен и девисил. Върху него наслагала сочните късове месо. Завила всичко, да не го кацат мухите, викнала на дядо Влади да откара тавите в стола на ТКЗС-то и полегнала за малко. Юбилярът изпълнил задачата, поспрял се и тук-там на приказка. Всеки искал да му каже по нещо, да го поздрави. Като се върнал, намерил Райка починала в съня си. Сърцето й не издържало на напрежението. Или просто й било дошло времето да си отиде. Така богатата трапеза за пенсионирането се превърнала в помен.

Аз не знам всичко това, защото преди малко се запознах с дядо Влади. Няма и да го узная, защото срещата ни ще бъде кратка. Пък и защо една сестра от първи сектор на вътрешно отделение трябва да се интересува от биографиите на пациентите си? Дядо Влади е като всички други в стаята: поуплашен възрастен мъж в синя болнична пижама. Личи му, че друг път не е попадал на такова място. Смален от годините, с треперещи от болестта ръце, той представлява тъжна картина. Но аз съм свикнала да гледам такива картини, те са по цял ден пред очите ми. С времето се сливат в една синя върволица, губят лицата си, губят смисъла си. Втора/четвърто, първа/пето, трета/второ... Идват и си отиват, някои излизат, изцяло покрити с чаршаф, някои си тръгват усмихнати, оставяйки бонбони и торти. Повечето се връщат отново и отново и е само въпрос на време при кое постъпване чаршафът ще ги покрие презглава. За някои с колегите се шегуваме, че са безсмъртни.

Но дядо Влади идва за първи път. По това време в стаята е и моят дядо, затова минавам по-често оттам. Трябва да го наглеждам, майка ми поръча сто пъти, а и нали си го обичам, дядо ми е. Всъщност, присъствието му доста ме изнервя. Той е чудесен селски дядо и най-хубавите ми спомени от детството са свързани с ваканциите в неговата къща. Но тук малко ме излага. В тази обстановка много си личи колко са изостанали селските му маниери. Веднъж, докато слагах система на съседното легло,  го чух как посръбва супата си и едва се сдържах да не избягам. На всичко отгоре измъкна люта чушка отнякъде, явно баба пак беше развалила дисциплината. На това вече не издържах:

- Дядо, какви ги вършиш бе? Кой ти внесе тая чушка, баба ли? Направо ще я убия! Аз колко пъти да обяснявам, че лютото ти е забранено? Докторът нали ти каза? На диета си! Ама никак не слушаш, ей, да знаеш, че ще кажа на мама! Като остареете, ставате направо невъзможни.

Мама казва така. Аз все пак не разбирам чак толкова от стари хора, само на двадесет и три съм и даже ми е малко странно как така са още живи. Не че искам да умрат баба и дядо, пази боже! Дядо въздъхва със съжаление и хвърля чушката в коша. После ми прави знак:

- Венчо, я ела тука да те питам нещо на ушенце.

Откакто е при мен в отделението, не ми харесва да ми вика Венчо. Той така си ме нарича още от малка, когато ме дундуркаше на коленете си. Все ме дразнеше, че съм момченце. Аз съвсем мъничко се обиждах, но знаех, че дядо се шегува и това стана наша любима игра. С нетърпение чаках да ми каже „Ей, Венчо, ей, момченце”, за да тропна с крак и да отвърна: „Не съм момченце, ето виж, имам дълга коса!” И после двамата прихвахме да се смеем. Но тогава бях малка и си бях при дядо на село. А сега сме в болницата, аз работя тук и си имам хубаво и авторитетно име на голяма жена – Венета. Но нищо не казвам на дядо, защото си го обичам. А той ми шепне:

- Венчо, ти не може ли да питаш доктора, дя? Тука дали не правят такива изследвания?

- Какви изследвания?

- Ами... дали нямам направена магия – смутено изтърсва старецът. – Защото баба ти каза...

Не успявам да се сдържа и се развиквам:

- Абе ти изкуфя ли? Какви магии пък сега? Ти за смях ли искаш да ме направиш тука? Аз с тези хора работя, а ти искаш да ме излагаш? Нали уж си бил комунист навремето, как може да говориш такива бабини деветини? Не, не, направо ще кажа на мама да те мести на друго място, аз такива работи повече няма да търпя!

Излизам сърдито и не виждам как дядо се свива унизен под завивката, обръща се към стената и не проговаря на никого в стаята чак до вечерта. Дядо Влади вижда всичко това, но си мълчи. Той е изплашен, защото няма никаква представа какво ще му правят. Опитва се да се разсее и потъва в мисли за миналото.

Веднага след погребението на леля Райка децата на дядо Влади го поканили да живее с тях в града. Но той отказал. Останал да се справя сам близо до гроба на съпругата си, в къщата, където двамата били щастливи цял живот. Полека-лека възрастният мъж се нагодил към самотата. Завъдил си коте или може би то завъдило него. Дошло отнякъде, дребно и оскубано, спяло в галоша му, делило с него млечната попара. Отърквало се в глезените му и му мъркало. Като поотраснало, почнало да му носи подарък мишки и да ги оставя пред вратата. Дядо Влади не се изоставил. Гледал си градинката, кокошчиците. Всяка от тях си имала име, всяка била готова да го остави да я хване и да я изпита дали ще снесе. Старецът малко се затворил към хората, но пък се сближил още повече със земята. Всеки стрък пипер бил за него живо същество. Говорел на розите, които била насадила покойната му стопанка. Като почнал трудно да върви, си взел магаренце и с него станали неразделни. Животното разбирало всяка негова дума и знаело всички пътища в околността. Понякога отивало да го бутне с муцуната си и не го оставяло на мира, докато не получи ласка и добра дума.

Дядо Влади се справял добре с домакинството. Не умеел твърде да си готви, затова се записал да му носят храна от патронажа. Обаче бързо разбрал, че никой не може да прави боба като неговата Райка, затова предпочел да хапва простата храна, която сам си произвеждал. Преживял така доста години, но после болестите почнали да го застигат. Тогава придобил онова постоянно изплашено изражение на човек, който не разбира какво се случва с живота му. Съселяните му го поздравявали с топлота и уважение, а като го отминели, въздишали съчувствено. И ето че един ден дядо Влади попаднал във вътрешно отделение, първи сектор, втора/трето.

На другата сутрин влизам в стаята, да подканя пациентите да се подготвят за визитацията. Те довършват закуската си. Днес имат маргарин и мармалад. Никак не са лоши тия мармаладчета от дарението, в индивидуални опаковки с шарена картинка. Случайно поглеждам към дядо Влади. Той тъкмо размазва маргарина по филията с лъжица, явно не си носи нож, а тук такива екстри не раздаваме. После оглежда чинията и захапва хляба. Ей, тоя човек май ще пренебрегне вкусното мармаладче! Но негова си работа, може пък да не обича сладко, не всички са маниаци като мен, нали?

Дядото взема лъжицата отново и посяга към мармаладчето. Тогава разбирам. Санитарката небрежно го е хвърлила в чинията и то се е захлупило с картинката надолу. Изглежда като обикновена купчинка сладко с ненормално правилна форма. Дядо Влади натиска с лъжицата и явно се чуди защо не може да си вземе от него. Откъде старият човек да знае за индивидуалните опаковки? Пък и сигурно недовижда... Приближавам се, а той се стряска, сякаш хванат да върши нещо нередно. Или пък се плаши от мен, нали вчера така се развиках на дядо пред него? Нежно отстранявам треперещата му ръка, обръщам опаковката и обелвам станиолчето с нарисувани ягоди. Оставям мармаладчето в чинията и се усмихвам на дядо Влади. Очаквам да видя усмивка насреща, но той гледа толкова тъжно. Смънква нещо нечленоразделно, от което става ясно, че докрая не е могъл да реши дали да каже благодаря или мерси.

Гледката на унизения възрастен човек ми натежава и се обръщам. Срещам сериозния поглед на дядо. Присядам на леглото му, хващам любимата възлеста ръка и питам:

-       Как си, деденце?

А дядо погалва моята и отвръща топло:

- Добре съм, Венета.

- Венчо – казвам, неочаквано и за себе си. – Викай ми Венчо.

Следобед бързам да подредя лекарствата, когато от втора стая се звъни. Влизам тичешком. Дядо ми сочи към трето легло и изрича с разтреперан глас:

- За две минути стана. Както си лежеше, само изхърка и свърши.

Проверявам набързо пулса, очите ми са насълзени. За пръв път оплаквам пациент. Отивам да викам дежурния лекар и сигурно ми личи, че съм разстроена, защото той ме гледа особено. Слава богу, нищо не ми казва.

Дядо Влади вече е отнесен, покрит с чаршаф, а санитарката е оправила леглото му. Втора/трето е свободно за пореден път. Седя при дядо и тъжно казвам:

- Горкият старец, колко ли му е било страшно тук? Да си отиде по този начин, без близки до него, в непозната болница...  И всички тия неща, които са му чужди... – вече тихичко хлипам. – Ти... видя ли... мармалада?

- Видях – тежко казва дядо с ръка на рамото ми. – Нашето време е свършило, Венчо. Сега е вашето. И дано повече млади са като теб.

Изведнъж ме обзема ужас, че може да го изгубя. Така набързо, без да съм му казала всичко важно. Както си отиде дядо Влади, без да види за последен път децата и внуците си, без да се прости.

Винаги ми се е струвало откачено да прегръщаш дядовци на публично място, но сега, без да се замисля, се хвърлям в прегръдките на моя и казвам:

- Прости ми, дядо! Обичам те! 

към страницата

Клуб "Анонимна лакомия" - Кристина Маринова

Напоследък почти не чета на хартия, но тия дни се залових да наваксам поне с книгите на няколко приятели. Започнах с „Клуб „Анонимна лакомия“ на Кристина Маринова и, както не ми се четеше хартиено издание, така не оставих книгата, докато не я завърших.

Веднага ще кажа, да, познавам се с Крис лично и да, тя е Фортуна, също като мен. При това е лауреат на първия ни конкурс за къс разказ „Мостове“, и то напълно заслужено. Ако обаче някой си мисли, че това ревю ще бъде част от критикуваната напоследък система за взаимни хвалебствия между авторите, да си гледа работата. Аз съм Дева, бе хора! Докато не накритикувам някого, не заспивам вечер. Обаче, не се и съмнявайте, че също така и ще я похваля. За абсолютно всичко, за което е заслужила.

Кристина определя романа си като крими и чиклит. Аз казвам, че той е двете, плюс още много. Преди всичко, това е една книга за любовта. За семейството, което ни подкрепя, дори когато грешим; за истинските приятели,  които са готови заради нас понякога да вършат глупости и да поемат рискове; за хората, които имат в сърцето си място за онеправданите и се стараят да им помагат. И, разбира се, за истинската, голямата любов между мъжа и жената, която движи света.

Клуб „Анонимна лакомия“ е книга, толкова топла, че ти къса сърцето. Приисква ти се да имаш в своя живот нещата, за които се разказва в нея. А, ако вече ги имаш, се преизпълваш с благодарност, защото осъзнаваш колко са ценни.

Освен всичко, това е патриотична книга. Нашият любим град Русе е в нея с чара си, с историята си, с емблематичните места. Всеки, който го познава, добива ясна представа къде и как се случват събитията. А който не го е посещавал, сигурно би поискал по-скоро да се потопи в атмосферата му.

Но всички красиви послания не правят тази книга захаросана. В нея има много темперамент и една динамика, която на моменти даже трудно се следва. Има, признавам, и известна многословност, най-вече когато главната героиня Доротея се обръща към читателя (повествованието е в аз-лична форма), за да разкрие себе си и да сподели своите разбирания. Тъй като знам откъде Доротея е взела това си качество, напълно в духа на романа ми се иска да кажа: „Кристино, млъкни малко, наду ми главата!“. Но истината е, че Кристина не трябва да млъква. Защото проблемите, за които тя говори, са твърде важни и някой трябва да крещи за тях.

Това са проблеми, които донякъде са табу в днешния свят на възвеличаван егоизъм, възхвалявана жестокост и промивки на мозъци. Иска се смелост, за да се говори за това, как обществото притиска индивида, докато му спре въздуха, за да го вмести в своите измислени стандарти и да не му позволи дори и да помисли, че може и иначе. Да го накара да забрави, че трябва да бъде преди всичко приятел на себе си. Това общество, с неговите неумолими норми, дава сила на една определена категория хора – тези, които нараняват. Безсъвестно, безотговорно рушат съдби, затриват животи, със съзнанието за безнаказаност. Всички ги  виждаме около нас, но обикновено не смеем да ги посочим с пръст, защото обществото ги е легитимирало.

Но Кристина Маринова ги е посочила и с това заслужи завинаги възхищението ми.

Обещах критика, няма да я пропусна. Аз, като върл любител на книги и филми за серийни убийци, смятам, че можеше криминалната нишка да се разработи по-добре. Знам, че акцентът е другаде и криминалната история е по-скоро похват, чрез който да се поставят важните въпроси. И все пак, ми се искаше да видя повече.

Щеше ми се също така да е малко по-ясна мотивацията на участниците в основната любовна история. Няма да давам подробности, за да не разкривам тайните на сюжета. И знам, че любовта е нерационална. Но все пак, в развитието на тази нишка сякаш има известна накъсаност и моментите на прелом не са достатъчно добре показани.

Но голяма работа! Ако романът беше съвършен, накъде щеше да се развива авторката? Честно казано, тези пропуски аз определям като дреболии на фона на важното – една книга, написана на наднационално ниво, но в същото време подчертано българска; роман, изпълнен с топлота, емоционалност и динамика; произведение, говорещо за важни проблеми на нашето съвремие. Мой любим роман.

Поздравления за издателство „ИвиПет“ за добрия избор и за смелостта им да подкрепят съвременни български автори.

А от Кристина Маринова очакваме нова книга. И по-бързо, ако може.

Внукът на ковача

Шумът от улицата неумолимо проникваше в съня му. Не беше аларма – да го изключиш и да пропуснеш първия час. Нямаше вече аларми, нито училище. Нямаше я и майка му, да го скастри за излежаването. Калин въздъхна и нахлузи старите джинси. Слънцето едва се подаваше над гората.

Излезе навън. Хората се стичаха на площада с угрижени лица. На полуразрушената естрада стояха трима въоръжени мъже. Около очите им имаше тъмни кръгове от недоспиване, но по-важното бе ужасът в зениците. Един от тях пристъпи напред и викна:

- Хора! Няма какво да увъртам, ще го кажа направо. Нощес видяхме змей!

Множеството ахна, после замлъкна ужасено. Някой треперливо се обади:

- Ама дракон ли? Истински?

- Дракон, змей, ламя, динозавър, все тая! – гневно изрече друг от въоръжените. – Който им разбира, да каже какво е. Важното е, че и това ни дойде до главите.

- Стреляхме го – додаде третият. – Куршум не може да го убие. Трябва друго оръжие, а не знаем какво. 

Сега вече тълпата се разшумя. В горите около селото имаше какви ли не създания, които само чакаха да настъпи нощта, за да нападнат. Вълци, мечки, рисове, лъвове и дори снежен барс. Магическите бяха не по-малко. Вече бяха застреляли един върколак със сребърен куршум, а група вампири намери смъртта си от хайка, въоръжена с ясенови колове и светена вода. Само змей досега не се бе появявал.

Същите тези хора, които сега се гледаха безпомощно, доскоро биха потърсили в гугъл решението на проблема си. Нещо повече: не биха имали такъв проблем. Но сега всичко се бе променило. Само за няколко дни Бързата война превърна техния защитен свят в непознат кошмар. Имаше земетресения и промяна на релефа. Повечето от околната суша изчезна. Селото, обградено от гори, вече се намираше на остров. И никой не знаеше съществува ли другаде земя, цели ли са градовете, живи ли са близките им. Не знаеха и нямаше как да проверят. Нямаше ток, телевизия, интернет. Затова пък изведнъж много хора се оказаха с различни паранормални способности. Вероятно някаква особена радиация бе причинила това.

Живееха на острова от месеци и все повече губеха надежда, че отвъд водата има някой оцелял, който ще ги намери. Обработваха земята, за да се изхранват. Дежуреха, за да поддържат огъня. Дежуреха и за да се отбраняват. Но ето че тая сутрин дежурните бяха донесли лоши новини.

Някой бутна Калин по рамото и той се обърна. Моряна, внучката на съседите, го гледаше напрегнато право в очите.

- Ела да поговорим – прошепна му тя.

Знаеха се от деца, прекарваха тук ваканциите. Не бяха се виждали много време, а когато се срещнаха преди няколко месеца, Калин бе изгубил ума и дума от хубостта й. Сигурно между тях щеше да пламне ваканционна любов, но дойде Бързата война и шестнадесетгодишното момиче неочаквано се превърна в селската вещица. Тя лекуваше, виждаше отвъд границите и всички се допитваха до нея. Знаеше кое как да се направи, макар никога да не го бе учила. Когато повика Калин, той се изплаши, но знаеше, че на Моряна никой не отказва.

- Ти си внукът на ковача – натърти девойката, опирайки показалеца си в гърдите му.

- Вярно е, дядо си пазеше работилницата... – започна Калин, но се спря посред думата и присви очи. – Какво ще искаш?

- За змея е нужен меч. Като старинните. Със заклинание.

- И понеже дядо беше ковач, аз...

- Да. Ще го изковеш и ще убиеш змея.

- Извинявай, Мори, не че ти отказвам, но... погледни ме. Аз съм хилав. И не знам нито едно заклинание. Нито пък имам представа как се кове меч.

- Не виждам друго, Калине. Само това. Ти ще го изковеш, ти ще убиеш змея. Просто го направи. Щом е писано, значи има начин да стане – и тя понечи да си тръгне. Младежът я хвана за ръката:

- Почакай. Защо не каза пред всички?

- И ти не казвай. Магията не е за пред всеки.

- Я чакай малко! Магия? Знаеш, че нямам паранормални...

- Имаш връзка с родовата памет. Виждам те. Просто извади всичко.

И си отиде.

- Страх ме е... – прошепна Калин. Но тя не го чу.  

Калин стоеше пред вратата на работилницата с чук в ръка. Не бе намерил друг подходящ инструмент, а се съмняваше, че някъде ще открие ключове за ръждясалия катинар. Чувстваше се толкова тъпо, колкото и изглеждаше. Само преди няколко месеца, бе дошъл тук, в празната къща на баба и дядо, натирен от родителите си да учи за матура. Те се надяваха никой да не го разсейва, но така и не проумяха, че това, което му пречи на ученето, е в главата му. Там се вихреше един вълшебен свят от феи, магьосници и дракони. Само че Калин мечтаеше просто да стане писател и да разказва невероятните си истории. И през ум не му минаваше някой ден да участва в истинска фантастична сага. Затова сега беше смешен сам на себе си, с огромния чук в слабите си ръце. Обаче змеят в гората не беше смешен. И момчето замахна.

Вътре беше пълно с паяжини. Калин отвори заялите капаци на прозорците и седна на малко столче в средата на помещението, да помисли.

- Дяди, дяди, направи меч! Истински!

Споменът се яви неочаквано и той му се остави. Тогава беше едва на четири, но вече мечтаеше за славни битки. Видя се как полита нагоре в силните ръце на дядо си, а после – как със затаен от възхита дъх държи малък затъпен меч от ламарина.

- Може ли да убие дракон, дяди?

- Може, Калинчо. Направил съм му заклинание.

Дядо му сигурно се бе шегувал, но сега вече нямаше шега. Калин се опита да си спомни какво е чел за мечовете в интернет, преди мрежата да изчезне. Не беше много. Налагаше се да импровизира. Ето, знаеше израза „желязото се кове, докато е горещо“. Чувал бе малко и за закаляването. Виж, заклинание нямаше как да съчини.

Защо изобщо се занимавам с тия глупости, каза си. Но знаеше защо. „Тия глупости“ бяха днешната реалност. При  зловещите нощни нападения загиваха хора. Нямаше избор.

Следващите дни Калин прекара затворен в работилницата на дядо си. Разпали малкия оджак, изрови парчета метал, които му се струваха подходящи. Събра смелост и опита да нагрява и да удря с чука. Първото му творение беше криво и намачкано и не приличаше на никоя позната вещ. Следващото имаше приблизителна форма на меч, но никакво острие.

И Калин продължаваше да удря и да удря с тежкия чук, а потта рисуваше черни вади от сажди по голите му гърди. Понякога мисълта за изхода от предстоящата битка се опитваше да обсеби ума му, но той я натикваше незабавно обратно на дъното, все едно и нея бе ударил с чука. Вечер се довличаше до леглото, за да дремне и хапваше набързо храната, която напоследък някоя добра душа му оставяше. Сутрин скачаше още сънен и отново нахълтваше в работилницата, решен най-накрая да изкове проклетото оръжие.

Там го завари Моряна в края на третия ден. Седеше на столчето, вперил поглед в блестящия меч на масата. Не забеляза гостенката веднага. Тя се приближи и застана до него мълчаливо. Двамата гледаха оръжието, което меко сияеше в здрача.

Нямаше смисъл да пита защо Моряна бе дошла точно сега, откъде бе знаела, че мечът е готов. Сигурно нямаше нужда да й казва и това, как в транса на ударите с чука си бе спомнил всичко за коването на оръжие. Всичко, което никога не бе знаел. С всяко движение мишците му бяха заяквали, а ръцете му бяха добивали опит, който се добива за години. Гледаше метала и знаеше къде да го изтъни и къде – да го заточи; как да закали повече периферията, за да може вътрешната част да остане гъвкава и да свисти като жила при движенията на боеца. Как да го излъска и как да положи върху него знак, който виждаше за пръв път, но го познаваше отлично, защото предците му го бяха отпечатвали от векове. А накрая, когато лъскавото оръжие вече лежеше на масата и само върховете на пръстите му го докосваха, устните му сами изрекоха древните слова на заклинанието.

Вечерта настъпи. Калин посегна и мечът легна в дланта му. Моряна го прегърна. Извади стрък здравец и го закичи с треперещи ръце.

Отдалеч се дочу ревът на змея. Младият мъж пристъпи навън и луната го огря. После тръгна към съдбата си.

Непознатото ръчно плетиво - любопитно

Ръчното плетиво има богата, многовековна история. То съществува, откакто хората си изработват дрехи. В последните два века обаче, благодарение на развитието на технологиите, от една страна и на медиите – от друга, техниките и стиловете на плетене се разнообразяват изключително много. Днес, в ерата на интернет, обменът е свободен и интензивен. И все пак, не всичко в изкуството на плетенето е широко познато.

Ще ви разкажа за някои интересни, по-малко познати техники на плетене. При някои от тях има и съчетаване с други текстилни изкуства.

Фрийформ /скрамбъл/ е стил в плетенето на една кука, който дава възможност майсторката да развихри въображението си. При него в неправилни форми се съчетават елементи, изплетени от прежди с различна текстура и цвят, включително и такива с ефекти. Използват се най-различни мотиви и бримки. Доста често има обединяваща тема, например цветя или морско дъно. Обикновено изделието е с подчертан релеф. Възможно е да бъде много пъстро или да съчетае в себе си няколко нюанса на един и същ цвят. При фрийформ се търси единство в разнообразието. Талантливият творец ще успее да създаде истинска картина със своите прежди, така че срещата с подобно плетиво да бъде незабравима. В стил фрийформ може да се изплете всичко, тъй като отделните части са малки и се прикачат една към друга както е нужно  , за да се постигне необходимата форма. При този начин на плетене елементите се съединяват плътно или направо се плетат един от друг.

Чанта фрийформ - лична колекция

Не е така при ирландската дантела. За нея не може да се каже, че е малко позната, напротив. Тя е една от най-популярните в днешно време дантели, тъй като се изработва сравнително лесно на една кука, а не отстъпва по красота на старовремските творения, плетени със совалки и игли. Също като фрийформ, ирландската дантела се състои от отделни елементи. Само че тук майсторите се придържат към характерните мотиви. Обикновено тази дантела е едноцветна или с малко на брой аристократично съчетани цветове. Разнообразието на видовете конци също е по-малко. Най-често в такъв стил се изработват фини изделия – блузи, рокли, дори булчински воали, затова за тях се използват нежни, тънки конци. За разлика от фрийформ, елементите тук са разположени на разстояние и съединени помежду си с красива мрежа, изплетена с кука или с игла. За да се съединят правилно частите, те се прикрепят с карфици върху достатъчно твърда, но пробиваема основа /например дебел дунапрен/, с лицето надолу. Трудничко се плете мрежа с такива ограничени движения, но пък резултатът си заслужава.

Ирландска дантела - лична колекция

Поанлас /френска, румънска дантела/ съчетава в себе си плетене на една кука и плетене с игла. Първоначално се изплита достатъчно количество шнур на една кука. Той се изработва лесно и служи за основа на плетивото. Моделът се начертава върху парче плат или хартия и шнурът се разполага по очертанията, като се тропосва и съединява, където е нужно. Следва запълване на кухите части с конец и преплитане на този конец с помощта на игла по такъв начин, че да се получи едно невероятно ювелирно изделие.

Поанлас - www.zhenomania.ru

Ако видите чанта, шал или шапка с огромни бримки, преплетени на групи по няколко, това е техниката брумстик. При нея бримките се нанизват върху много дебела кука или друг подходящ предмет /линийка, банкова карта/. Така те стават много големи, а при последващото им изплитане в групи по няколко наведнъж се получават красиви фигури.

Брумстик - www.veneza.ru

Като говорим за големи бримки, напоследък е на мода плетенето с ръце. Производителите откликват на всяка нова идея и на пазара може да се намери много дебела прежда, която е подходяща за работа в такъв стил. Нищо особено няма тук, при издърпването на нишката се възпроизвежда движението на куките. А който не иска да работи със свръхдебели конци, може да си купи така наречената Т-шърт прежда. Или да си я приготви сам, от старите си тениски. Освен за плетене с ръце, такава „прежда“ може да се ползва за изработване на импровизирани домашни килимчета. Ивиците плат се прикрепят една към друга, като се оплитат със здрав конец. Килимчето може просто да прилича на вита баница, но с повече въображение може да стане и истинско произведение на изкуството.

Не можем да не споменем и амигуруми – изкуството да се изработват плетени на една кука триизмерни кукли. Корените му са японски, но то отдавна шества по целия свят. Назовете който и да е анимационен герой и почти със сигурност ще можете да го намерите в интернет – изплетен като амигуруми фигурка. Всяка майсторка има свои тайни и свои авторски схеми. Куклите варират от стилизирани и много изчистени образи, до истински плетени скулптури, повтарящи всяка подробност на оригинала. Представете си например зайче в кошничка, а около него розички – и всичко това високо 10 см. Да, определено кученцата, котенцата и зайчетата преобладават. Но съм виждала и еротични фигурки, и герои от филми на ужаса…

Амигуруми - лична колекция

Все по-популярен напоследък става тунизийският стил на плетене. При него се използва кука с кукичка на върха, но тя е дълга. Тунизийското плетиво съчетава елементи от плетенето на една и на две куки. При всеки ред в едната посока бримките се вземат на куката, а после плетачката се връща в обратната посока и ги изплита така, че да ги затвори. Оригиналното тунизийско плетиво е пъстро и красиво, майсторките изработват по този начин всичко, което другаде се прави на една или две куки – дрехи, килимчета, покривки и какво ли не. Интересно е, че по-малки елементи могат да се изплетат в тунизийски стил с малка кукичка. Такива често се използват като съставни части на ирландската дантела, тъй като имат много красив релеф.

Тунизийско плетиво - www.perchica.ru

Интересно е да се знае, че някои техники, за които се употребява думата „плетене“ всъщност не са плетиво. Това са плетенето на мрежи и макрамето. При тях не се образуват бримки, а възли, които са с доста по-различна форма и начин на постигане. Те са умения, чиито корени се крият в древността и са свързани с две неща – възловото писмо и мореплаването. Едва ли някой може да каже доколко двете са свързани помежду си, но най-вероятно са. Древният човек е търсел практичност в изработваните предмети, но също така се е опитвал и да си осигури мистична закрила в опасните начинания. Съчетанието от двете родило цяла система от възли, които били използвани при всякакви видове транспортни средства и примитивни уреди – от корабите до каруците. Често, когато искаме да кажем за нещо, че е здраво закрепено, казваме „вързан на троен моряшки възел“. Но едва ли знаем как наистина се прави такъв възел. Днес тези техники са познати на скаутите и на любителите на някои екстремни спортове. И на майсторите на макраме.

Ето и няколко текстилни изкуства, които не са плетиво, но също ползват като материал различни видове прежди. Мисля, че ще ви бъде интересно да се запознаете с тях.

Ганутел  е техника, при която нишките се усукват в рамка от тел, докато я запълнят изцяло или частично. Такава рамка се изработва за всеки отделен елемент от изделието, например листо на цвете. За да се закрепят добре нишките, телта първо се навива като пружинка, а после й се придава формата на елемента. Конците се вмъкват между завивките на телта, като същевременно се подреждат по специфичен начин, който придава на творението красота и позволява по-добре да се имитират оригиналите. С ганутел най-често се изработват декорации и бижута. Някои по-елементарни изделия могат да се изработят от напълно неопитни хора. Но, разбира се, като при всяко изкуство, и тук има висш пилотаж.

Ганутел - www.luckytoys.ru

Японското изкуство темари изумява със своя финес. Най-простичко, то представлява бродерия върху текстилна топка. Топките се правят от остатъци от стари кимона и се използват за игра. Изработването е едновременно простичко и много, много сложно. Виждайки тази красота, човек трудно би повярвал, че се започва с това, да се смачка ненужно парче плат на топка и да се омотае с прежда. Аз опитах веднъж, макар да не стигнах до края. С учудване установих, че дори и без никакъв опит, след достатъчно навиване на преждата, топката се получава с правилна форма. След преждата, отгоре се намотават по-фини конци в същия цвят. Целта е да се получи идеално гладка повърхност. За да може бродерията да има съвършена форма, площта на кълбото се оразмерява с помощта на най-обикновена ивица хартия и забиване на карфици на определени места. Резултатът е по японски прекрасен.

Темари - www.goblenite.net

Разнообразието в света на плетивата е огромно. Един хендмейдър може с години наред да изучава различни техники и пак няма да знае всичко, нито пък ще може да реши кое е „неговото“ изкуство. Аз самата проучвах и опитвах дълго време и все още се чувствам като в богато заредена сладкарница.

 За мен беше удоволствие да споделя с вас част от наученото.