Чичо Панчо дири сметка

Свети Петър кликна върху „изход”, повтори, потрети, после блъсна ядно мишката.

- Заби! – изкрещя светията. – Пак заби! Мамк... ъъъъ, майко Божия! Аман вече от тоз таралясник! А с тия срокове на обществените поръчки скоро няма да видим нова техника! И това ми било райски живот!

После небесният ключар се сети, че в момента има клиент и се върна към обичайния си авторитетно-благ вид.

- И така, както виждаш, рабе Панчо, това е историята на твоя окаян живот и ненавременната ти смърт. Но аз съм сигурен, че ти с кротост и смирение ще вникнеш в Божиите намерения. Такъв хрисим човечец като теб...

В този момент той се обърна към него, замлъкна и зяпна. Хрисимият човечец чичо Панчо, който приживе се извиняваше на люцерната, когато косеше, сега беше придобил стряскащо изражение. Цял посинял, с пяна на уста, с изскочили в бяс очи, той очевидно се готвеше да кресне. Свети Петър внимателно се дръпна назад, опипом взе наушници с розови пухчета (тук не беше земята и никой не би му се присмял за тях, пък той си ги харесваше), сложи си ги и затаи дъх в очакване на крясъка.

- Тия мръсници! Аз тяхната! Насила са ме уморили! Ще видят те! Ще се върна и луди ще ги направя! – все повече надигаше глас чичо Панчо, за пръв път осмелил се да вика.

После скочи и се затича обратно към райските порти, през които съвсем наскоро беше влязъл тук. Свети Петър натисна бутона за повикване. Нямаше нужда да обяснява ситуацията на отзовалото се ангелче. Само промърмори:

- Още един... Напоследък нещо зачестяват. – и му посочи портите. Хвъркатичкото бръмна с криле и последва чичо Панчо.

***

Беше тъмно като в гроб. Чичо Панчо се огледа и колкото повече се оглеждаше, толкова повече нищо не виждаше. На всичко отгоре изведнъж се беше оказал в легнало положение и не можеше да стане.

- Абе какво става тука бе? – викна възмутено той. – Кой ми върти тия номера?

- Не са номера – каза тънко, разтреперано гласче.

Чичо Панчо подскочи, при което се чу пращене на дъски. Разнесе се мирис на повехнали цветя. Всичко това му навя някакви мисли, но докато успее да ги подреди, гласчето се обади пак:

- Ти избяга от рая и тръгна към земята, да търсиш сметка за смъртта си. Обаче сбърка коридорите. Аз бързах да те стигна, ама много беше бесен бе, човек! Май дълго си насъбирал.

- Ама кой си ти? – примига в тъмното чичо Панчо.

- Аз съм ангелче. Ще те придружавам. А ти, вместо да станеш страховит призрак, да дрънкаш с вериги и да правиш „баууууу” над леглата на хората, които са ти сторили зло, се намираш обратно в гроба си.

Вярно бе! Едва сега на чичо Панчо му светна какво означаваха цветята и калпаво скованите дъски.

- И сега какво? – попита той объркано. – Да не съм оживял случайно?

- Нееее, не си – разсмя се звънко ангелчето. – Сега си зомби. Сърцето ти не бие, не дишаш, само душата ти е тук. Все едно кола под наем. Като си свършиш работата, връщаш се в рая без повече глезотии, а тялото ти пак си става напълно умряло. И да не забравиш да го оставиш обратно в гроба, то вече не е твое!

Чичо Панчо бързо се досети, че във вид на зомби ще е още по-зловещ и се ухили. Опита се да докара сатанинска усмивка, но се затрудни. При шаването преди малко без да ще беше захапал една гергина и сега изглеждаше като испанец с роза между зъбите.

- Айде вънка тогава – каза решително той и с бавни, мощни движения започна да се измъква от гроба. Приживе чичо Панчо беше дребничък и не много як, но явно да си зомби означаваше да не си знаеш силата. Почваше да му харесва все повече и той реши по-късно да попита дали не може да си остане така.

Тъй или иначе задачата му не беше особено тежка. Ковчегът бе скован по последна мода - небрежно, от тънки дъски с големи пролуки между тях. А гробарите никак не се бяха престарали нито с дълбочината, нито при заравянето на покойника. Той пък от своя страна тегли една майна по адрес на дърводелеца Миню и на копачите Вацко и Кътю и си обеща, че ако му остане време, накрая ще намине и при тях.

Излезе на светло и се огледа. Изпсува тихичко през зъби:

- Уф, Тодорооо, хем знаеш как го мразя тоз костюм! Ама сега ти паднах на гюме, нали?

Поотупа се и реши, че си е придал задоволителен вид. Разбира се, последствията от трите дни под земята нямаше как да се избегнат, но ако не се навираше пред очите на хората, щеше да обиколи всички от списъка си, без да прави впечатление. Гневът продължаваше да клокочи в него и чичо Панчо нямаше търпение да му даде воля. Щеше да започне от най-големите – политиците.

***

Премиера той намери на плажа. Открил пет нови обекта в региона и съборил две махали с незаконни постройки, сега той добиваше бърз тен на пясъка. От двете му страни двама министри държаха палми, за настроение. Чичо Панчо се втурна директно към него, очите му бълваха огън, устата му редеше сочни псувни, за подгряване преди същинската част. Охраната веднага се засили напред, но министър-председателят не се стряскаше толкова лесно. Той ги спря с помръдване на вежда, погледна снизходително и дълбокомъдро към костюмирания гласоподавател с восъчна свещ в горното джобче и проговори светски:

- Как е, как е? Малко на моренце, а?

- Нещастнико! – изрева покойният. – Какво моренце те гони тебе бе? Кога последно си видял пенсионер на море? Ний пасем коприва, за да имаме пари за лекарства бе, хъшлак! И като няма – мрем! Ей тъй, като мене! От твойто управление мрем! И от другите преди тебе!

- А, моля, моля! – възрази премиерът. – Ако искате да знаете, господине, нашето управление увеличи продължителността на живота. Вие впрочем сигурен ли сте, че сте умрял? Или сте поредната инсинуация? Да нямате някоя флашка в джоба?

- Умрял съм, като гвоздей съм умрял! – възмутено възкликна чичо Панчо. – Вземи се засрами малко!

Премиерът вдигна показалец поучително:

- То на вас все някой трябва да ви оправи живота. И като не върви, все някой друг ви е виновен. А ти колко пъти отиде на стадиона да спортуваш? Стадиони съм ви направил бол! Защо не ги ползвате, че да сте здрави, а? И за вредните храни съм ви казал! По-рано се мълчеше, но сега всеки знае колко са вредни евтиното сирене и евтините колбаси. Ама кой да чуе и да си купи от полезните? И после що сте болни, що мрете! Здравната реформа ви била виновна. Ами четирима министри смених бе, какво още искате да пожертвам?

Тук чичо Панчо не издържа, вдигна ръце в хищен жест и с боен вик се втурна към министър председателя. Охраната светкавично измъкна изпод черните си тениски някакви огромни тайнствени оръжия и направи протестиращия гражданин на решето. Така покойникът откри още едно предимство в това да си зомби.

Продължи да напредва. Тогава премиерът го изгледа възмутено, влезе в морето и се отдалечи, ходейки по водата. Това зомбитата не умееха, тъй че чичо Панчо се предаде. Обърна гръб и се запъти към София.

***

Министърът на финансите беше спуснал щорите в кабинета си. Чукаше някакви цифри ту на една елка, ту на друга, ту на компютъра, като се опитваше да разбере коя от всичките машини ще му даде най-изгодния резултат. Чичо Панчо разблъска секретарките и сред писъци връхлетя в министерския кабинет. С един жест грабна обитателя му за гърлото и взе да го вдига нагоре.

- К-к-к-акво правите? – стреснато попита министърът.

- Вдигам те! – тросна се чичо Панчо. – Вдигам те, както ти вдигна моята пенсия и тази на жена ми, както вдигна заплатата на сина ми! Казвай, пъпеш такъв, какво направи с народните пари и защо остави цяла България да мре от глад и тревоги?

Тръшна го обратно на стола. Министърът сърдито оправи вратовръзката си и каза:

- Говорите ми пълни измишльотини, господине! Ето ви отчетите, ето ви анализите. Икономиката има ръст! Не като при предното правителство! Почти сме излезли от кризата! Аз прекрасно усещам как животът се е подобрил. Вие защо не го усещате, а? – и той обвинително бодна с пръст чичо Панчо в гърдите. Без да ще, уцели една дупка от куршум и стреснато измъкна показалеца си. – Ще Ви кажа защо не го усещате! Защото сте заети да ревете и да се оплаквате като някакви капризни деца!

- Какъв живот да усетя бе, гъбо? Не виждаш ли, че съм умрял? – ревна бясно посетителят. 

- Оу, да, вярно... – отрони министърът на финансите. – Ами аз да Ви питам тогава... а как е на небето? Защото тука скоро няма да остане икономика за реформиране, та си помислих, дали пък там няма да имат нужда от услугите ми?

Чичо Панчо усети силно дръпване и за миг се озова на някаква полянка извън столицата. Ангелчето крачеше назад-напред афектирано, пухкавите му бузки бяха станали алени като мушкато.

- На косъм бяхме! – извика то. – Ако бяхме замъкнали тоя в рая, двамата с тебе моментално щяха да ни натикат в деветия кръг на ада! Такива работи дядо ти Господ не ги прощава по никакъв начин.

Чичо Панчо седна на полянката и се замисли дълбоко. Той беше планирал да посети цялото правителство и депутатите, после да „уважи” и тези от предишните мандати. Но в този момент осъзна, че от нито един политик няма да получи нито признание в грешка, нито извинение, за покаяние да не говорим. Пък и... ако го гръмнеха на още две-три места, щеше да се разпадне.

***

Следващата спирка беше в болницата. При доктора, за когото едва на небето чичо Панчо разбра, че е можел да спаси живота му. Издебна го на нощна смяна, докато си подремваше. Понеже не можа да осъществи първоначалното си намерение да стане призрак, реши сега да си начеше крастата. Затова застана над леглото му, ухили се огнедишащо и каза „бау”.

Докторът подскочи и седна в постелята. Намести си очилата и веднага забеляза адските огньове, играещи от всички кухини на чичо Панчо. Самият покойник доскоро не бе знаел за тоя опция на зомбския живот, но я откри случайно и оттогава не можеше да ѝ се нарадва.

- Ти температура ли имаш или си друсан бе? – с досада каза медикът. - Я да отиваш да спиш!

- Спя аз! – драматично изрече чичо Панчо. – Спя вечен сън! По твоя вина!

- Какви ми ги приказваш бе? – ядоса се докторът и се замисли какво е пил вечерта. – Каква моя вина? Сигурен съм, че няма как да съм виновен.

- Не ме ли помниш? Умрях едва преди четири дни! – обиди се чичо Панчо.

Докторът примижа зад очилата си и лицето му изобрази просветление.

- Ооо, ама разбира се! Пета/четвърто, помня те и още как! Моите съболезнования! Тоест... Чакай малко сега! Ако си умрял, тогава какво правиш тук?

- Какво ли? – изръмжа разгневеният пациент. – Дойдох да ти тегля една майна бе, докторче! Да те питам защо не ми направи операцията, която можеше да ми спаси живота! Защо ми даде евтин заместител на лекарството, което щеше да ми помогне!

Докторът заекна нещо и млъкна. Тогава чичо Панчо продължи:

- Ще ми отговориш ли? Или не помниш, че ме остави да чакам, за да лекуваш първо оня богаташ? Аз какъв съм бе, второ качество ли?

Той се пресегна и го сграбчи за реверите на бялата манта. Докторът се окопити и го прекъсна.

- Недей така бе, човек! Ето, веднага ще ти извадя досието, прочети и ще видиш. Всичко е направено, както се полага, документацията е изрядна. Пък и да те питам... ако те бях оперирал, откъде щеше да вземеш толкова пари? Нали знаеш, че освен официалните разходи има и неофициални? Да останеш жив не е евтино, ей! А като те гледам, имало ли е смисъл да оцеляваш?

Тук чичо Панчо се замисли дълбоко. С всяко следващо посещение гневът му намаляваше. Той бе на път да повярва, че е извадил късмет, като е умрял.

Изведнъж се стресна. Докторът държеше мъничък скалпел и се опитваше да отреже парче от белия му дроб, който услужливо се подаваше през една по-голяма дупка.

- Кво правиш бе? – рече чичо Панчо невярващо.

- Аз... само едно парченце – напираше медикът. – Ами интересно ми е, разбери ме. Уж беше умрял, пък идеш тука и ми говориш... това трябва да се изследва. Ще измислим на кого да лепнем една клинична пътека...

- Абе я да ми се махаш от главата! – изрева ужасено покойникът и хукна навън.

***

Оставаше да се отбие само на едно място – у дома. Много му се искаше да види физиономията на своята Тодора, когато се изправи тържествуващ и измъкне пачката пари от чайника.

За тая пачка стана цялата патаклама. Продадоха всички ниви. Бяха обещали да помогнат на сина си за апартамент. Но после парите изчезнаха от вкъщи. Няколко дена търсиха, обърнаха долното отгоре. Ходиха по врачки и баячки, спориха, Тодора рева, синът им мърмори... А чичо Панчо мълча и пуфтя, изтърпя и обвиненията, че той ги е изгубил, всичко изтърпя. Докато накрая се хвана за сърцето и се гътна от толкова тревоги.

В компютъра на Свети Петър обаче всичко беше записано точно. Тодора бе скрила парите в чайника, да не ги намират крадци. И после беше забравила. А сега чичо Панчо злорадо щеше да ѝ изтъкне, че не той, а тя е неспокопосна, смотана и склерозирала. После демонстративно щеше да захвърли омразния костюм и да си тръгне.

Той постоя до прозореца и я погледа. Тодора седеше сама на леглото. Току подсмръкваше и галеше портрета му. И гневът му се стопи. Изчака я да влезе в банята, тихичко се промъкна вътре, извади пачката от чайника и я остави на масата.

После излезе навън и се затича към гробищата.

към страницата

Предчувствие за теб

Моето малко чудо

Горска фея.

Малка омайница.

Бъдеща разбивачка на сърца.

Тя е моето бебе,

но как да не видя

колко тежка е, колко лъскава

тази плитка, дълга до кръста;

как в очите бадемови

огън избликва необуздан;

как понякога недетски мъдрости

детските устни изричат.

Тези пухкави устнички,

без червило – малинови...

... А някоя вечер

тя ще влезе на пръсти вкъщи,

закъсняла и зачервена.

И невинните устни ще бъдат подути.

И ще трепне сърцето ми

от жестоката безвъзвратност.

Някой ден моето малко чудо

магия ще бъде за едно момче.

И ще тръгне по своя път.

И ще прави своите грешки.

А пък аз в студеното утро

ще седя пред чаша кафе

и ще чакам.

Цял живот.

 

Не ме обичай

Обещай, че няма да се влюбваш.

Аз не искам да те нараня.

Обещай ми да не се погубваш.

Струва ли си за една жена?

Разбери ме, аз не искам нищо

и не мога нищо да ти дам.

Няма във сърцето ми огнище,

няма във душата светъл храм.

Друга бях. Обичах и раздавах.

Не получих нищо за това.

И сега едничка ми остава

гордо вдигнатата ми глава.

Не мисли, че ти ще си човекът,

който ще ме върне към света.

Просто пристъпи към мен полека,

просто остани при мен в нощта.

Ако толкова ти е необходимо,

вярвай тази нощ във любовта.

Аз ще бъда твоята любима,

но ще си отида сутринта.

Ти ще страдаш. Сам си си виновен.

Да – прекрасно зная как боли.

Но не искам аз да ти помогна,

както мене той не съжали.

Нели Цветкова

Влюбено сърце

Не исках вече глупави игри.

Дарих ти влюбеното си сърце

и като диамант то заискри,

поставено във твоите ръце.

Надникна ти като в кълбо кристал.

Пред тебе тайните ми то разкри,

а вътре бе не само любовта,

но болката. И ревността дори.

Но ти реши, че щом е диамант

това, което във ръка държиш,

студен и твърд е той. И затова

на всички удари ще издържи.

И бе жесток. Не знаеше ли ти,

че крехки са най-твърдите неща?

Ти с лекота сърцето ми разби

и диамантен прах се пръсна по света...

Нели Цветкова

                                         Снимка: Амит Кумар

Наранени

Мрази ме!

Искам да ме мразиш ...

Наричай ме с обидни думи.

И побеснявай, щом гласа ми чуеш.

Мисли за мен със яд.

Планирай как да ме разплачеш.

Очаквай следващия сблъсък,

при който ще те предизвикам.

Ще те залея с мойта ярост,

с гнева си ще те помета.

Ще те наказвам пак и пак,

задето ме отхвърли.

За любовта, която ми отказа.

За мъката, в която ме захвърли.

За моето сърце,

ридаещо от болка.

Как искам да те удрям и да плача,

безпомощно и сляпо,

додето изтече омразата,

като гореща кръв от рана –

и да престане да боли ...

Мрази ме, да, мрази ме!

Не ме наказвай само с безразличие.

Със теб не бихме се ранявали така,

ако не бяхме се обичали.

Нели Цветкова

                                  Снимка: Анна Ткаченко

И каза Бог

Създателят бавно огледа помощниците си, насядали около заседателната маса. Разговорите бързо секнаха. Дванадесетте напълно еднакви на пръв поглед мъже затаиха дъх в очакване. Но Главният не бързаше, продължаваше да ги разглежда. Това бе част от удоволствието да си Създател: да се връщаш отново и отново и безсрамно да се наслаждаваш на произведенията си.

За кой ли път Той се поздрави за находчивостта си. Беше ги направил по свой образ и подобие, тъй както беше редно. Но се бе постарал да нямат неговия блясък, защото е опасно, когато творението надмине твореца си. А за свое лично удобство, на всекиго бе дал по един малък дефект. Различни дефекти, за да може да различава асистентите си.

Това имаше и някои неудобства. Така например погледът на Едноокия беше прекалено втренчен и плашещ. А Пелтекът не можеше да бъде идентифициран, докато не проговореше. И все пак творческото решение беше много добро и Създателят не спираше да се поздравява за него.

- Мисля, че знаете защо съм ви събрал – каза Той тихо.

Всички закимаха усърдно.

- Настъпи 2012-та година по сегашното земно летоброене. Време е да решим по какъв начин ще дойде краят на света. Чакам вашите предложения.

Естествено, всички си бяха написали домашното предварително. Създателят намръщено изслуша всички апокалиптични сценарии. Когато помощниците му замлъкнаха, Той изсумтя. После се изхили вътрешно, защото видя как всички буквално подскочиха от столовете си. Твърда ръка им трябваше на тях, иначе се отпускаха. Гледа ги навъсено още известно време, после благоволи да проговори:

- Коя година сме, казахме?

Докато асистентите се чудеха дали този въпрос е риторичен, Главният продължи с тих, съскащ тон.

- Коя година сме? Не по земното летоброене. Колко милиарда години, откак съм направил тази вселена? – и отново без да изчака отговор, продължи: - В кое време живеем? Какви са тия жестокости, какви са тия изпарявания от слънчеви протуберанси, психострес от сблъсъци с комети, масова смърт от земетръси, мъчителни страдания от пандемии? Какви са тия размазващи, унизителни поглъщания от черни дупки? Къде ви е хуманността? Вие зверове ли сте?

- Ама Шефе... – опита да възрази Еднокракият.

- Какво ама? А помислихте ли колко ще струва психотерапията на тия души, дето ще пристигнат вкупом тука и всичките ще бъдат нещастни и стресирани? Ами ако ни съдят за обезщетения? Ами ако поискат облекчени условия при следващите прераждания?

- Обаче, Шефе, по-рано... – поде Дебелият.

- По-рано си беше за по-рано! Времената се промениха. Вече трябва да се съобразяваме с много неща!

Да, времената се промениха, мислеше си Създателят, докато наблюдаваше през спуснатите си клепачи своите печално умълчани помощници. Твърде много информация, твърде много грамотност. Адвокати, синдикати... нищо не беше същото! Не му харесваше тази вселена! Изобщо не я бе планирал такава! Дразнеше го!

Видя, че Беззъбият плахо вдига ръка. Гадно! Почти нищо не му разбираше! Почуди се дали да не го игнорира, но беше длъжен да използва всяка възможност.

- Такова... Шефе... ами в такъв случай не може ли да го отложим?

- Как така да го отложим?

- Ами така... Да не го правим сега. Това е най-хуманното решение. А по-нататък, в по-благоприятен момент...

- Идиот! А откъде ще взема материали за новите планети? Нали проектите са вече в ход? Поел съм ангажименти! Ама вас това защо трябва да ви интересува? Нали има кой да носи отговорностите?

Беззъбият млъкна и се сви на стола си. Настъпи мълчание. Никой нямаше нови идеи. А и не смееха да се обадят, току-виж казали някоя глупост. Всички усещаха как заседателната маса се тресе все по-силно от нервно подскачащото коляно на Шефа. А никак не им се искаше той да побеснее съвсем и да грабне жезъла си.

Мина известно време. В залата цареше мъртвешка тишина. Асистентите гледаха как ушите на Създателя все повече се зачервяват и мълчешком редяха молитви. „Моля те, Създателю, помогни на нашия многообичан Създател да се освободи от натрупания от корпоративната работа стрес и да си стане благ и всеопрощаващ, както едно време! Моля те, не му позволявай да хване жезъла... само не и жезъла! Амин!”.

И тогава Хремавият не издържа на напрежението. Мощна кихавица процепи тишината. И послужи като спусък. Очите на Главния се наляха с кръв, той рипна от мястото си, като в движение извади изпод робата си страховития гръмовержки жезъл. Нададе боен вик „Ааааааааааааа! Рисайкъл бин за ваааааас!” и хукна из вселената, като стреляше наред.

Планетата Земя се изпари за секунда. Никой там дори не разбра какво се е случило. В един момент земните жители четяха новината, че от НАСА отложили края на света. В следващия – на мястото на НАСА и земните жители имаше няколко прашинки. После дойде ред на останалите планети от Слънчевата система и на самата звезда. И така, Създателят подкара наред всички свои творения по схемата „изстрел – прашинка”.

Накрая, тъй като не беше останало нищо и Творецът нямаше къде да съществува, изчезна и той самият. Прашинките бавно се стелеха във вакуума и полека се приближаваха една към друга, докато всички се събраха на едно място.

Мина време, но никой не знае колко, защото там времето не течеше. Кълбото от прашинки се нагряваше все повече, докато накрая не издържа и се взриви. Това беше един наистина Голям взрив! А когато пушекът и останалите ефекти от него се разсеяха, насред чисто новата вселена седеше Създателят и замислено триеше лицето си от чернилката.

Той погледа благодатното нищо, разпростряло се до безкрайност около него, после вдигна жезъла си и усмихнато каза:

- Да бъде светлина! 

Нели Цветкова

към всички усмивки