Шоколадовите фигурки

 

Тази вечер луната се беше сгушила между облаците и в квартала бе абсолютна тъмнина. Това, изглежда, беше добре дошло за шофьора на пикапа. Той угаси фаровете си много преди да стигне до задния вход на антикварния магазин. Слезе от колата и тихичко почука. Вратата се открехна, после се отвори по-широко. Мъжът от магазинчето излезе и двамата започнаха бързо и безшумно да разтоварват от колата различни по големина кашони и да ги носят вътре.

Вече в склада, домакинът прегледа внимателно донесените вещи, пресметна стойността им и започна да ги прибира в тайно подземие. Другият запали цигара и зачака да получи възнаграждението си за стоката.

- Ха, ами това какво е? – учудено попита собственикът на магазина, симпатичен, светлокос мъж на около тридесет години.

- Знаех, че ще попиташ, Венци – усмихна се доставчикът. – Ами, моите скапаняци правят глупости. Грабнали кашончето от един негър на гарата. После се уплашили и настояха да го взема. Подарявам ти го. Аз сладко не ям, наблягам на бирата и мезето. Пък ти, нали имаш жена, тя сигурно обича шоколад.

Домакинът с любопитство разглеждаше съдържанието на кашона. Това беше по-скоро луксозно оформена картонена кутия. Вътре бяха подредени около четиридесет майсторски изработени човешки фигурки от шоколад. Имаше и млечни, и натурални, само бели нямаше. Вики щеше да е очарована. Тъкмо малко да я омилостиви, че напоследък нещата не вървяха добре.

- Интересни са… Киро, благодаря ти за подаръка. Обаче пак ще ти кажа, стига си работил с тия. Виж какви глупости правят. Някой път ще хванат някого от тях и не се знае къде ще му излезе краят. По-добре да се действа направо с магазините. Имаш ли директен сблъсък с човека, рискът е голям. А защо, викаш, са се уплашили?

- Ами, и аз не разбрах добре. Казаха, че онзи стоял на място и шепнел нещо. Гледал право в тях и… не знам, явно от него са се шашнали.

- Хм… Нали ти казах, идиоти. Негър не виждали. А! Киро, добре ли си?

Приятелят му беше внезапно пребледнял, по челото му избиваше пот.

- Нещо не съм много в ред, давай да се оправяме и да ходя да си лягам. Стомахът ли е, какво е…

- Да не си ял нещо? – попита Венцислав, докато отброяваше дължимата сума от пачката.

- Знам ли… - изпъшка Киро. – Хайде, мерси, пък утре, ако не ти се обадя, заповядай на погребение.

Намигна му измъчено и затвори вратата след себе си. 

Дишането издаваше, че Вики не спи. Венцислав реши да не я дразни. Щом иска да се преструва на заспала, добре. И без това всичко беше наопаки, по-добре да не ѝ дава още поводи за сърдитни. Утре ще ѝ поднесе в леглото кафе и шоколад и тогава може би…

… но се успа. Когато отвори очи, видя, че жена му стои до леглото и е вече облечена за работа. Явно погледът ѝ току-що беше попаднал върху красивата кутия и тя се чудеше дали да я отвори, за да види какво има вътре. Венци ѝ се усмихна сънено. По-рано това я разнежваше. Тогава тя притискаше главата му към гърдите си и разрошваше и без това чорлавата му от съня коса. Но сега само му кимна за добро утро.

- Това е за теб - каза Венцислав.

Вики вдигна вежди, но нищо не попита. Отвори кутията и едва сподави ахването си. Сините ѝ очи грейнаха. Най-сетне дългоочакваната усмивка се появи на лицето ѝ.  Извади няколко фигурки една след друга и ги разгледа. Всички те бяха различни. Имаше старци с бради и мускулести младежи с препаски. Имаше и красиви тъмнокожи девойки, както и майки с деца, привързани с парче плат към гърдите им. Изработката беше великолепна.

- Невероятни са - прошепна възхитено Вики. - Но не бих могла да ги ям.

- Стига де! Фигурата ти е съвършена. Можеш да си позволиш малко шоколад.

- Глупости! - сопна се тя. - Една жена трябва винаги да внимава, ако иска да е във форма. Но не става дума за това изобщо.

- А за какво?

- Не виждаш ли? Те са живи!

- Хайде сега фантасма… - Венци усети, че е нагазил лука, но беше късно.

- Фантасмагории, да! Женски глупости, нали? Пак дотам стигнахме, Венциславе, много ти благодаря! Знаеш ли какво? Довечера ще спя у майкини! Ако трябва - и утре вечер. И колкото трябва вечери, докато не разбереш, че трябва да престанеш да ми говориш с тази снизходителност!

- Ама, бебончо…

- Никакъв бебончо не съм ти! Аз съм зряла жена! И докато продължаваш да ме смяташ за някакъв специален вид олигофрен, ще си стоиш тук сам!

Вики се врътна гневно и тръгна да излиза. На вратата спря и добави:

- А, да! И не ти искам шоколадовите фигурки! Изяж си ги… ако ти стиска. Но на твое място не бих ги пипнала и с пръст.

Объркан, Венцислав протегна ръка към жена си, но тя излезе и след миг се чу затръшването на входната врата. Младият мъж седна в леглото, разтърка очи и заразглежда отново фигурките. Наистина са красиви, помисли си той. Приличат на истински, не като нашите тъпи дядоколедовци в станиол. Ама, чак пък живи?

Какво ѝ ставаше на Вики напоследък? Каквото и да направеше, все се оказваше, че е успял да я обиди. Тя постоянно го обвиняваше, че я подценява, че я гледа отвисоко и снизходително. Ами че можеше ли да не гледа с нежност едно тъй фино и скъпо създание? Съпругата му беше ситничка и приличаше на кукла с естествено русите си къдрици. Венци не познаваше по-миловидна жена. Видът ѝ караше сърцето му да се топи, като шоколад, оставен на слънце…

Замислен, той не усети как поднесе към устата си една от сладките фигурки. В момента, в който зъбите му започнаха да се затварят около врата на шоколадовото негърче, зазвучаха писъци. Стреснат, Венцислав издърпа фигурката от устата си и я захвърли в ъгъла. Искаше да извика “Кой е?”, но гърлото му внезапно пресъхна. Огледа се изтръпнал наоколо, но не видя никого.

“Идиот, каза си, май се върза на фантазиите на жена си.” Понечи да се усмихне. И чу думкане на барабани. То идеше сякаш изпод земята и носеше древен, непознат ритъм. После се обади глас:

- Ти искаше да изядеш Нати.

- Какво? Не съм… Кой е Нати?

- Нати е братовчедка ми. Ти я хвърли в ъгъла.

Венци не вярваше на фантасмагории, затова стана, отиде в ъгъла и взе фигурката. Искаше да се увери, че това не е никаква Нати, а просто парче шоколадова отливка. Но черното момиче бе вдигнало ръцете си, сякаш да се предпази от опасност. Лицето ѝ беше изкривено от ужас и по него се стичаха мънички шоколадови сълзи.

Младият мъж се отпусна на леглото потресен. Погали малката фигурка с върха на показалеца си, после внимателно я постави на мястото й в кутията.

- Сега видя ли? - обади се пак гласът.

- Видях. Всички ли сте живи?

- Да. Освен Бонго и Сал. Той ги уби.

- Кой? Негърът от гарата ли? - Сега Венци си спомни, че крадците на Киро се бяха изплашили от него. Стоял на място, гледал ги и нещо си говорел.

- Да. Чичо ми, Лумба. Той е магьосникът на племето.

- О, стига!

Младият мъж отново разтърка очи. Това бяха някакви ненормални глупости. Какви магьосници, какви живи шоколади? Сигурно още спеше. Той затръшна капака на кутията, отиде в кухнята и се наплиска няколко пъти със студена вода. Направи си силно, двойно кафе, а след него взе и хладен душ. По някое време барабаните изчезнаха.

Едва тогава се върна в спалнята, решително грабна кутията с шоколадови човечета и я занесе на кухненската маса. Заразглежда ги внимателно. Бяха напълно неподвижни. Красиви, но неодушевени. Момичето, което беше хвърлил преди малко в ъгъла, изглеждаше съвсем нормално. Ясно, сънен е бил. Когато разкажеше на Киро в какъв филм се е вкарал с неговите шоколадчета, добре щяха да се посмеят.

Впрочем, Киро трябваше да му е звъннал още преди половин час. “Ако не ти се обадя утре, заповядай на погребение.” Ама и той, с неговия хумор. Венци взе телефона и набра номера. Едва след петото позвъняване отсреща отговори момичешки глас, леко треперещ:

- Бате Киро не може да ви се обади, господине…

- Защо? - попита раздразнено. (“Киро, какви дечурлига забърсваш, брат?”)

- Защото… той умря - прошепна момичето отсреща и се разплака.

След дълго и търпеливо разпитване и след като в разговора се включи и майката, Венци разбра, че сутринта намерили приятеля му проснат пред входа. Бил мъртъв, а на устата му имало зеленикава пяна. Отнесли го с линейка. Жената, която чистела входа, се наела доброволно да оправи апартамента му, за погребението. Телефона бе вдигнала дъщеря ѝ.

И барабаните затрещяха страховито.

“Ако не ти се обадя утре, заповядай на погребение.”

“Онзи стоял на място и шепнел нещо, гледал право в тях.”

“Чичо ми, Лумба. Той е магьосникът на племето.”

Венцислав грабна кутията и я раздруса:

- Къде си? - изкрещя. - Кажи ми какво става, по дяволите?

Този път гласовете бяха много и се надпреварваха да обясняват. Известно време той нищо не разбираше от цялата тази гълчава. Накрая женският глас отпреди малко надвика останалите и им нареди да млъкнат.

- Ние се разбунтувахме срещу него. Чичо ми няма деца, аз съм единственото дете на единствената му сестра. Обичаят на племето повелява той да обучи на магьосничество този, когото аз ще избера за съпруг. Само че чичо ми не го хареса.

- Защо, какво му имаше?

- Беше добър. Не беше подъл като него. Нямаше да му помага в злините, които вършеше. А той вършеше много. Магьосникът трябва да мисли за другите, не да облагодетелства себе си. А чичо ми отнемаше вещите и храната на хората, понякога дори жените от мъжете им. 

- И какво стана после?

- Чичо Лумба искаше да ме даде на друг. Един противен тип, с когото много си приличаха. Но аз помолих хората да ми помогнат. И, макар, че се страхуваха, те го направиха. Защото повече ги беше страх какво ще стане, ако Коно бъде следващият магьосник на племето. Вече бяха видели много лошо от него.

- Разбирам. И как се стигна до това, че сега сте в тази кутия?

- Не е ли ясно? Той победи. Във фигурките са затворени само душите ни. В момента нашите тела лежат безжизнени в селото. И ако това продължи още дълго, ние никога няма да можем да се върнем.

- Но защо ви носи със себе си?

- За да поддържа силите си. Щом изяде някоя от фигурките, той поглъща душата, която е в нея.

На Венцислав му се зави свят при мисълта какво щеше да направи преди малко. Той потърси с поглед Нати, погали я отново с върха на показалеца си и прошепна: “Извинявай!” Шоколадовото момиче леко кимна в отговор.

- И сега какво? - попита младият мъж.

- За да излезем оттук, шоколадът трябва да се разтопи. После, да се излее в течаща вода. Имате ли тук река, море?

- Много е далеч… в мивката не може ли? 

- Къде ще отиде?

- Ами, в канала и оттам в друг канал и най-накрая все пак в реката.

- Добре, става. Ще го направиш, нали?

- Иска ли питане? - усмихна се Венцислав.

После изведнъж му се зави свят. Почувства слабост в корема, сякаш някой го бе ударил с юмрук в слънчевия сплит. Зловещите барабани тътнеха в слепоочията му. Обърна се да седне на дивана и случайно погледна през прозореца.

Долу на улицата стоеше негър в широка, пъстра дреха. Гледаше втренчено нагоре. Всъщност, гледаше право в него. Устните му се движеха.

Венци разбра. Магьосникът го бе намерил. Може би все още можеше да се спаси. Той грабна кутията, затвори я и тръгна към балкона. Просто щеше да му я хвърли и… и в ушите му зазвучаха писъци. Ужасени, отчаяни писъци. Ако го направеше, щеше да ги чува непрекъснато, до края на живота си.

Не можеше да го направи.

Като насън Венци отвори кухненския шкаф, взе пластмасова купа и изсипа шоколадовите човечета в нея. Усещаше как магьосникът го притиска все повече. Краката му отмаляха, изби го студена пот. Той мушна купата в микровълновата, придърпа един стол и седна до нея. Душите на хората от племето продължаваха да пищят, цялото му тяло пулсираше в барабанния ритъм, но сега се чуваха и заклинанията на Лумба, зловещи и яростни.

Микровълновата иззвъня и в същия момент външната врата се отвори. Венцислав грабна купата и пусна водата да тече силно. Започна да излива шоколада в канала. Сигурно магьосникът идваше, трябваше да го изпревари!

Но вместо него в кухнята тичешком влезе жена му.

- Мило, не искам да се караме, аз…

- Вики, бягай! - изкрещя Венцислав, докато бързаше да отмие и последния шоколад от купата с гореща вода от чешмата. - Махни се веднага оттук!

Сините ѝ очи се отвориха широко, тя се обърна да погледне към вратата, после неочаквано направи последна крачка към съпруга си и се хвърли в обятията му.

***

Не знам точно къде съм. Помня, че купата от шоколада беше напълно чиста, а някой извика “Благодарим ти, сбогом!”. Сега плувам в някаква особена мъгла и не усещам тялото си. Не мога да се помръдна и да се огледам встрани. Виждам само пред себе си. А там има миловидно женско лице, обрамчено от дълги къдрици. Широко отворените очи са изненадани, но устните са поднесени за целувка. Любимото лице на моята Вики, направено от бял шоколад.

към страницата 

 

Картички за добро утро - зимни

 към всички картички

Картички за хубава вечер и лека нощ

 към всички картички

Картички за религиозни празници

 към всички картички

Снежната царица е жена

 

Валери спря пред табелата „Национален парк Централен Балкан“ и вдиша с пълни гърди звънтящия от чистота хладен въздух. Усмихна се. Помнеше от миналия път стръмната пътека по ръба на урвата, лудата пяна на реката някъде в дъното ѝ, сребърнобелите скали с причудливи форми.  Много планини бе обиколил и всичките беше обикнал. Но откак измина веднъж тази пътека, тя оживя на сърцето му. Викаше го насън и наяве, искаше го обратно. И Валери се бе подчинил на зова при първата възможност.

Той прегледа връзките на туристическите си обувки, намести внимателно голямата раница и потегли. Маршрутът не бе лек, но опитен планинар като него отлично умееше да разпределя силите си. От студент ходеше по горите, петнадесет години вече.

Приятелите му не знаеха, че Валери ще мине оттук. Те бяха тръгнали още вчера и се изкачиха по източния склон. Той остана да довършва важни служебни задачи, а после краката сами го поведоха насам. Знаеше, че през зимата никой не рискува да върви по тази пътека. Но този януари май изобщо не можеше да се говори за истинска зима.  Последният сняг се бе разтопил отдавна,  дори и в планината нямаше следа от него. Наистина, вчера излезе прогноза за валеж, но Валери беше сигурен, че ще изпревари бурята. Все още нищо не се усещаше във въздуха, нямаше да завали скоро. Дори можеше изобщо да се размине.

За час не беше срещнал жива душа. Сигурно чак до хижата нямаше да види никого. Но Валери искаше точно това. Да е сам с пътеката. На два-три пъти извади фотоапарата, после се отказа. Нямаше машина, която да може да запечата това. Силата, покоят, тихата, дълбоко спяща опасност. Единението на човек и Бог.

Вече беше изминал половината път, когато усети първите ледени спазми на въздуха. Изглежда, прогнозата щеше да се сбъдне, и то по-рано от очакваното. Трябваше да се поразбърза малко. Нямаше как да е сигурен, че всички маркировки са наред. По принцип планинарите се грижеха за тези неща, но нали зиме пътеката не се използваше, така че всичко бе възможно.

- Хей, здравейте!

Звънкият момичешки глас прозвуча почти зад гърба му. Валери подскочи от изненада, после се обърна раздразнено. Не обичаше да го стряскат така. Особено когато иска да е сам на хубава планинска пътека. Особено някакво момиче... хм, всъщност много красиво момиче. Едва ли беше на повече от двадесет и пет. Той застана с лице към непознатата и я заоглежда открито. Пада ѝ се, като го дебне така. Нека и тя се почувства притеснена. Но девойката посрещна погледа му спокойно, сякаш търпеливо го изчакваше да приключи. За миг му се стори, че в сините ѝ очи се мярна присмех, но така и не разбра дали е вярно.

- Сбъркали сте пътя - дрезгаво каза накрая Валери.

- Не съм - спокойно отговори младата жена, мина покрай него и пое нагоре. Той я последва и започна да обяснява:

- Пътеката е затворена по това време на годината. Никой не минава оттук, опасно е.

- Нали Вие сте тук? – възрази тя.

- Да, така е, но... Вижте - избухна той. – Това е планина, не е дискотека, девойче. Тук се осакатяват хора. Умират понякога. Ако нещо стане, какво ще Ви правя?

- Леда.

- Моля???

- Казвам се Леда - обясни момичето. – Нарекохте ме „девойче“, защото не си знаем имената. А тук е планина и е хубаво да се познаваме.

Мъжът замлъкна. Малката беше нахакана. И въобще не обръщаше внимание на разумните му предупреждения.  Май щеше да бере ядове с нея. Осъзна, че тя се е обърнала и го гледа с очакване.

- Какво? – попита малко грубо.

- Ами... вие сте...?

- Моля? Аааа... Валери се казвам. Вижте, Леда...

- Виж! – поправи го тя.

- Уф, добре! Виж! Ще има буря. Не гледа ли прогнозата? Хижата е на близо два часа път. И теренът нататък е труден. Скали, катерене, дупки, пещери...

- Знам – каза само тя.

- Била ли си по този маршрут?

- Ще се справя, не бой се. Няма да ти бъда в тежест.

- Дай Боже да бъде така! – въздъхна Валери и закрачи напред, без да проговори повече.

Движеше се ритмично, крачка след крачка, без много да се оглежда. Трябваше да изпревари лошото време. А то настъпваше прекалено бързо. Скоро въздухът почна да люти в носа му. Валери сложи в движение ръкавиците си. Неотстъпно следеше крехката момичешка фигурка пред себе си. Но непознатата стъпваше бодро и уверено и въобще не изглеждаше притеснена или изморена. Странно как не ѝ беше студено. Обикновено такива момиченца все бяха зиморничави, все с премръзнали ръце... ръце, които можеш да вземеш в своите големи, загрубели длани и да стоплиш с дъха си...

Хайде сега пък! Откъде му дойдоха тия мисли? Това, че тъй отдавна в живота му не бе имало нежност, не бе причина да се разсейва преди планинска буря. Голяма работа, някаква блондинка, която е решила да се прави на много важна по опасните пътеки. Какво общо имаше с него това?

Внезапният повей на вятъра накара Валери да се олюлее. В очите му връхлетяха  остри снежинки. През тялото му мина ледена тръпка. Огледа се за момичето, да види как се справя. Тя бе застинала на място, фигурата ѝ изразяваше напрежение. Стори му се изплашена. Не биваше да я остави да се паникьосва.

- Хей, Леда! – подвикна той. - Спри там. Ей сега идвам.

Тя вдигна ръка, без да се обръща, за да покаже, че го е разбрала. Добра се до нея с няколко крачки и се взря в лицето ѝ. На него бе изписано... тържество. Сините й очи блестяха над зачервените бузи, ъгълчетата на пълните ѝ устни бяха извити нагоре. Под белия пух на гуглата ѝ се подаваше златиста къдрица. Беше прекрасна. И изведнъж на Валери му се прииска да отметне кичура, после да докосне лицето ѝ с върха на пръстите си и дълго да стои така, потънал в синевата на очите ѝ.

Тръсна глава. Какво му ставаше? Магията не бе идвала при него от години. Приятелите му отдавна се бяха отказали да го сватосват. Точно сега ли трябваше, на прага на бурята, с една непозната? В този момент вятърът се усили и задуха постоянно и мощно. Носеше все повече снежинки и Валери разбра, че бурята започва.

Не можеха да рискуват. До хижата не беше толкова далеч, но по време на  виелица разстоянията са други. И правилата са други. Наблизо имаше малък скален заслон, нещо като суха пещера. Там щяха да изчакат. Жалко, че нямаше обхват, за да се обади на приятелите си. Но нали това бе една от причините да обичат да ходят в планината. Липсата на обхват.

Взел решение, Валери се обърна към спътничката си. Лицето ѝ светеше от неподправено щастие и той се притесни. Сега оставаше да се окаже, че има работа с някаква луда. Какво толкова се е захилила? Всяка друга на нейно място щеше да протяга към него ръце за спасение, а тя... тя си стоеше спокойно и доволно и просто го чакаше да се наумува.

- Натам! – посочи той. Леда го последва без въпроси.

След петнадесет минути бяха в пещерата. Тук влизаше много малко сняг. Само воят на вятъра напомняше какво става навън. Валери свали раницата си и седна на сухия пръстен под. Девойката се настани насреща му, без да чака указания.

- Е - усмихна се успокояващо той. – Ще трябва да постоим тук.

Тя кимна. Усмивката все така оставаше на лицето ѝ.

- Смела си, браво! Вече съм сигурен, че можеш да се справиш с маршрута. Друго момиче на твое място щеше да се разхленчи  – реши да я похвали мъжът.

-  Тук е като у дома, харесва ми – замечтано каза момичето.

- У вас? А къде е това?

- Далеч...

- Колко да е далеч, все пак не е на Северния полюс, нали?

- Всъщност почти.

- Е, сега вече малко преувеличи.

Девойката сви рамене и не отговори.

- Студено ли ти е? Имам в раницата резервни дрехи, одеяло...

- Не, физически не ми е студено.

- Не те разбрах?

- Там, при нас, е винаги студено. Студът е моята същност. Не съм чувала по-прекрасна музика от песента на бурята, а снежинката за мен е най-красивият накит. Обичам да споделям тази красота с хората, но те не винаги разбират...

- Говориш странно, добре ли си?

- Напоследък не съм добре. Разбираш ли, вие, хората, мразите студа. Мразите всичко, което искам да ви дам. Палите печки, обличате топли дрехи, строите къщи с дебели стени. Радвате се на красотата на моето богатство само, когато се скриете до огъня у дома. Това е толкова обидно!

Валери не знаеше как да реагира. Явно все пак момичето не беше в ред. Жалко, такава красавица, пък бута масло... Тогава тя изхлипа и по бузите ѝ се затъркаляха... малки ледени топченца, като късчета градушка. Той неволно се отдръпна от нея. През стомаха му премина тръпка на страх. Какво беше това момиче?

- Ето и ти сега - продължи Леда. – Готов си да избягаш от мен. А дори още не съм ти казала коя съм.

- Е, то е ясно, че си Снежната царица – опита да се пошегува Валери, но  гласът му потрепери.

- Поне бързо се досети.

- Ама чакай... Все пак, това е някаква шега, нали? – направи опит той да се върне в реалността.

- Мислиш ли? – попита тихо тя и задържа погледа му.

И вече не му изглеждаше странна. Валери опита да откъсне очи от нейните, но не успя. „Май изведнъж се влюбих“, мина през ума му. После потъна в ледената синева на зениците ѝ. Дъхът му секна. Пред него се разкри вълшебен свят. Фини замръзнали кристали с причудливи форми отразяваха цветовете на северното сияние. Светлината танцуваше по гладката повърхност на синкави глетчери, целуваше клонките на натежали от сняг борове, сетне погалваше тъмно проблясващата тук-там морска вода и уморено се скриваше зад хоризонта.

На ниско хълмче, сред меките дипли на снега, стоеше Леда. Нямаше никакво съмнение, че тя е господарката на всичко наоколо. Потрепванията на тънките ѝ студени пръсти зараждаха малки снежни вихрушки. Косата ѝ всъщност не бе руса, а платинена. Цяла бе обсипана с малки късчета лед, по-красиви от истински, фино шлифовани диаманти. На главата ѝ стоеше малка, изящна коронка.

Студената красота на Снежната царица и нейния свят изумиха Валери. Изпълнен с благоговение, той неволно падна на колене.

- Какво да направя за теб? – попита омагьосан.

- Дай ми топлина.

- Прости ми. Отново не разбирам. Защо ѝ е на Снежната царица топлина?

Ледените късчета в очите на красавицата започнаха да се топят.

- Казах ти. Вие, хората, ме отхвърляте. Боите се от моите дарове. Но Снежната царица е жена и сърцето ѝ е ранимо. И тогава аз не издържам и причинявам злини. А не искам. Тогава имам нужда някой да ме стопли, за да мога пак да обичам човешкия род.

Валери я погледна. Изглеждаше толкова крехка, точно като фина ледена статуя. Толкова чуплива. И още по-прекрасна отпреди. Тъй дълго бе чакал магията, а тя дойде при него по невъобразим начин. Не пътеката го бе викала тук, а самата съдба.

- Как да те стопля? – попита той.

- Ела в моя свят и ме обичай.

- Как се стига дотам?

- Просто... ще напуснем тези тела. Аз ще те водя. Ще бъдем заедно, докато на земята има поне едно късче лед.

Мъжът пристъпи и хвана студената ѝ ръка.

В това време приятелите му играеха карти в хижата. От камината се носеше аромат на борови цепеници. Един от тях се взря в бурята навън.

- Ей, Валерко не дойде, значи... Сигурно не е посмял, заради прогнозата.

- Ти майтапиш ли се? Кога Валери го е спирало лошо време? Заплеснал се е пак да бачка, тоя негов шеф му взема душата.

- Може пък да е набарал някоя мацка.

- Кой, Валери ли бе? На  него и самата Снежна царица да му изскочи, той няма да ѝ обърне внимание. Само да не е пострадал в тая буря, че както изви изведнъж...

- Е, той да не е толкова тъп? Знае как да се пази...

В пещерата двете тела, ненужни вече, бавно изстиваха.

към страницата

Картички за светски празници и специални дни

към всички картички  

Флоричиката

От София до областния град се стигаше лесно. Но до неговото село имаше автобус веднъж на ден. „Затова ѝ викат Северозападнала България“ – промърмори на себе си Йоан, взе си кафе от барчето до автогарата, прегледа вестниците на сергията и се тръшна на един от пластмасовите столове.

Кафето беше кофти, но не му се ходеше по-далеч. Просто щеше да седи тук и да мисли. Беше крайно време да помисли за съня.

Този сън не беше първи. Напоследък често сънуваше черните коне. Той и други мъже, всичките в бяло, препускаха в кръг, високо вдигнали в дясната си ръка дървени сопи. А в центъра на кръга нещо зло се надигаше срещу тях. След такива сънища Йоан се събуждаше колкото развълнуван, толкова и озадачен. Струваше му се, че е длъжен да знае за какво разказват те. А не знаеше. И представа си нямаше.

Беше повече от странно да му се явяват такива омагьосващи, романтични картини. Йоан бе един много практичен мъж, който отдавна не хранеше илюзии за нищо. Познатите му го считаха за сухар. Жена му... е, тя го търпя цели три години. Накрая си тръгна и му остави бележка: “Вече можеш да останеш насаме с любимата си работа. Честито!“ Той сви рамене, разчисти спалнята и се премести на дивана в хола. И заживя самодостатъчно и не нещастно. Докато не дойдоха сънищата.

Сигурно и с тях щеше да се справи някак, ако не се бе появил този, последният. Конете отново препускаха, въртяха се шеметно, но този път тропотът премина в свистене. Злото нададе гневен писък, после писъкът се превърна в телефонен звън. Йоан грабна телефона си и чу отсреща: “О̀ди си до̀ма, сине. Дедо ти нема да го бъде...“ Гласът беше разтреперан и уплашен, но младият мъж го позна и за миг се потопи в топлината му. Това бе гласът на майка му, която бе починала отдавна, още когато Йоан беше петгодишен.

Събуди се с усмивка, както се буди всяко дете, спало в майчина прегръдка. После се осъзна и седна рязко на дивана. Обля го студена пот. Дядо му! Болен ли беше? Умираше ли?

Бавно избърса челото си и посегна към телефона. Баща му не вдигаше. Безпокойството му нарасна. Трябваше да си отиде на село. Бяха му останали само те – дядо му и баща му. А не ги бе виждал от много месеци.

Набра номера на шефа си, съобщи му, че ще отсъства и прекъсна връзката, без да дослуша гневните въпроси кой ще довърши проекта в срок. Нахвърля дрехите си в един сак, после отвори крайното чекмедже на секцията. Погледа малко снимката на жена си, посегна да я върне обратно, но след това размисли и я мушна в сака.

А сега беше тук, на автогарата, чакаше автобуса за село и се чудеше наистина ли е възможно да е получил насън послания от друг свят.

 

Дядо му се бе отпуснал на възглавниците с притворени очи. Дишаше повърхностно, сякаш разгъването на дробовете щеше да му коства твърде голямо усилие.

- Дядо... – протегна ръка Йоан.

- Непотул меу... /внучето ми, вл./ - прошепна дядо Йон. Толкова отдавна Йоан не беше чувал мекия, гальовен влашки говор.

- Дядо, как си? Как да ти помогна?

- Кажи на баща си да извика другите. Той знае.

След час в малката, зле осветена стаичка се събраха шестима старци, приятели на дядо Йон. Йоан сигурно нямаше да ги познае, ако всички те не бяха дошли със своите внуци. А това бяха момчетата, с които бе израснал. Заедно бяха тичали по влажните брегове на Цибрица, заедно бяха шляпали в плитките ѝ води, заедно кръстосваха по прашните пътища, оградени от високи тополи. Днес тополите не изглеждаха толкова високи, може би защото момчетата бяха пораснали.

Йоан дори не се сети да ги разпита кой къде е сега и с какво се занимава. Толкова беше притеснен, като чуваше хрипа в дишането на дядо си от съседната стая. Приятелите на стария Йон бяха при него, но младите не посмяха да влязат, чакаха. Старците шушукаха известно време, после един от тях, дядо Стан, се показа и повика всички внуци. Те пристъпиха един след друг в стаичката, като се споглеждаха смутено. Стана тясно. Когато и последният младеж влезе, всички замълчаха в очакване. Само от време на време се чуваха покашлянията на старците.

Дядо Йон се надигна на лакът. Вече не изглеждаше отнесен, както преди. Черните му очи бяха станали пронизващи. Той огледа младите един по един и тежко попита:

- Всички ли сънувахте калуша?

Думите му имаха светкавичен ефект. Сякаш светлина прониза съзнанието на Йоан и той  изведнъж проумя, че калуш е онзи странен сън с конете и че той е много важен. Очевидно и другите бяха стигнали до някакви свои изводи, защото и те се оживиха. Някои въздъхнаха облекчено, други изглеждаха доста уплашени. Личе и Брани, които от ранно детство бяха неразделни, се спогледаха. Дядо Йон обиколи с поглед всички и кимна доволно.

- Време е - каза той. – Петдесетница беше вчера.

Накрая Йоан се престраши.

- За какво говориш, дядо? Какво става тук?

- Какво знаеш за калуша, моето момче? – попита дядото.

- Е... танц е... Хубав танц. От нашите.

- А друго? – вдигна вежди дядо Йон.

- Ами, знам, че е имало обичай, но отдавна вече не се прави.

- А, това ще го оправим – позасмя се дядото.

- Баели са... нали? – опита да извлече максимума от спомените си Йоан. – Баели на болни, играели около тях и така вярвали, че ги лекуват. Май чупеха някакво гърне...?

- Седнете, деца. Сега ще разберете.

Младите мъже се поогледаха, после насядаха по пода. Дядо Йон обиколи с поглед всички, сетне почна глухо:

- Голям грях ми тежи. Мори ме цял живот. Съсипа ме. И всички край мен... съсипа... – очите му се навлажниха, но той ги изтри с ръкав и продължи. – Едно време бяхме две дружини. Калушарски дружини!

Той натърти на думите си, защото видя невярващите погледи на младежите. Йоан се понадигна да каже нещо, но дядо Стан го спря с поглед.

- Обикаляхме всяка година след Петдесетница. Изпълнявахме си работата. Пазехме земята ни от злини. И болни лекувахме. Вие мислите, че са глупости. Не са. Я помислете, откъде иначе тия сънища? Кой да ви ги прати? Но как да е... Туй бяхме останали: аз бях ватафин на нашата дружина, в другото село  пък ги водеше Мирча. Другари бяхме с него, ама и все бяхме малко на нож.

Старците закимаха в знак на съгласие.

- Аз си бях харесал Рилка, мома като цвете. Много я бях обикнал, струваше ми се, че и тя ми отвръща. Гласях се вече да я искам, но още събирах смелост. И тогаз се чу, че Мирча я грабнал. Помислих, че насила я е взел. Никого не питах, не я и потърсих. Какво можех да направя вече? Те гласяха сватба. Полудях. Ходех по цели нощи навън, по пътищата, по поляните. Намразих Мирча, а сърцето ми искаше мъст.  И се дадох на дявола. А душата на калушаря трябва да е чиста.

Дочуха се въздишки.

- След Петдесетница пак тръгнахме. И като обикаляхме, стигнахме се с хората на Мирча. А калушарският закон казва: дето се намерят две дружини, става бой. Да се види кой е по-юнак. И тогаз аз направих най-лошото... – пресекна гласът му. – Оставих другите да се бият, както могат и издебнах Мирча в гръб. Ударих го с калушея в сляпото око. После и  в тила. Удрях и стисках зъби и тъй, докато не падна долу. Изрече нещо, преди да умре, но не можах да разбера какво.

- Тогава бяха мътни времена  - обади се дядо Стан. – Правеха се ТКЗС-тата, имаше хора и да изчезват, и да умират без причина. Затуй всеки беше свикнал да не пита нищо. А ние мълчахме, от вярност и другарство. Само че...

- Само че - продължи дядо Йон, – дружината си изгуби силата. Повече не усещахме... онова. Болните не се излекуваха. А хората на Мирча се разпръснаха. И оттогаз няма вече калушари тука.

- А какво стана с Рилка? – попита Йоан. – Нали и баба така се е казвала?

- Правилно се сещаш, моето момче. Взех я аз Рилка. Тя, млада вдовица, сама и уплашена, лесно кандиса и дойде при мене. Но беше ни жива, ни умряла. Роди след време баща ти, ама нищо не я радваше. И един ден изчезна и не се върна. Казаха хора, че видели жена като нея, цялата в черно, да отива чак до Дунава. Хвърлила се... Тя ли е била, не е ли... но не се върна никога.

- Дядо... – със съчувствие започна Йоан. Дядо Йон беше толкова стар вече, толкова беше страдал...

- А после... - прекъсна го старецът. – После майка ти умря от рак, когато ти беше мъничък. И тогаз вече разбрах, че онуй, дето го рече Мирча преди смъртта си, е било проклятие. Много сгреших, много...

- А през това време земята ни става все по-зле – намеси се дядо Стан. – Няма кой да я пази, няма кой да гони злото.

- Трябва нова дружина! – обади се трети старец, дребен, но с голям хубав мустак.

- Затова ли ни повикахте? – изплашено попита Личе, като оглеждаше лицата им. – Ние не можем...

- Можете, момчета! – отсече дядо Йон. – Всички сте внуци на калушари. Което трябва, го носите у вас. Само ще ви покажем стъпките, думите... Силата си я имате.

- Ами проклятието? – попита Брани.

- За него не бери грижа. Аз ще го изкупя – глухо каза дядото.

- Как? – разтревожи се Йоан. Но не получи отговор.

Старците се надигнаха, изведоха и младите в големия, равен двор. Постлаха черга на земята.

- Сега, Йоане, лягай тука – посочи чергата дядо му.

- Ама защо?

- Защото ти си ватафинът. И трябва да си най-чист от всички. А проклятието в тебе е като болест. Затуй така живееш, че не се знаеш на кой свят си.

- Дядо, не прекаляваш ли малко?

- Слушайте всички! – вдигна ръка дядо Стан. – Болният лежи на чергата. Дружината го обикаля и играе калуша. Щом засвири Флоричиката, грабваме го с чергата и го подхвърляме. После играем още по-бързо. Когато ватафинът счупи гърнето с пелина и другите билки... е, тогава всичко ще се оправи.

Старите калушари бързо се подредиха в кръг. Дребният мустакат дядо измъкна отнякъде цигулка. Дядо Йон сложи до главата на внука си гърне, от което миришеше на оцет. И дружината заигра. Звуците на цигулката бяха пъргави, малко пискливи. Старците, сякаш забравили за изкривените си колене, движеха краката си все по-бързо.

Йоан ги гледаше как се въртят около него. Зави му се свят. Погледът му се замъгли и изведнъж му се стори, че се издига над земята. Тръсна глава, да прогони илюзията, огледа калушарите и ахна. Около него препускаха петима мъже в бяло, яхнали врани жребци. Всеки държеше сопа в дясната си ръка. Лицата им бяха такива, каквито ги помнеше от детството си, даже още по-млади. Конете полетяха и образуваха кръг от блестяща светлина. Музиката премина за кратко в свистене и младият мъж разбра, че нито той, нито калушарите се намират в обикновения свят. Обзе го усещане за неземно щастие, за любов и радост.

Но то не продължи дълго. Изведнъж в главата му запулсира непоносима болка. Нещо зло се криеше в душата му, нещо, готово да руши и да съсипва... Сега то се бе събудило и искаше да се защитава. Йоан се опита да му даде отпор, но се чувстваше слаб, безпомощен. Конниците не спираха шеметния си летеж. От време на време посягаха с калушеите си, сякаш се опитваха да нападнат злата сила. А тя набираше все повече мощ.

Неусетно Йоан бе заобиколен от гъста черна мъгла с отвратителна миризма. Опита се да си проправи път през нея, но не успяваше да се помръдне. Не виждаше вече конете, нито светлината. Само музиката достигаше до измъченото му съзнание. Тогава мелодията се промени.

„Флоричиката“ – помисли си Йоан, от самосебе си познал мелодията. Тъмната сила в него се загърчи. Струваше му се, че се опитва да изгризе мозъка му, да разкъса с нокти очите му, да погълне сърцето му и след това да се нахвърли на конниците. Младият мъж се мъчеше да се съпротивлява, но беше като парализиран. Нужна му бе помощ. „Един от тях ще поеме злото и ще го победи“ – мина през ума му.

И беше прав. Кръгът се разкъса за миг и в него стъпи блестяща бяла фигура. „Ватафинът Йон!“ – изпищя злата сила и се нахвърли върху дядото на Йоан. Схватката беше много кратка. Двете фигури се сблъскаха с тътен, усукаха се, после с мощен трясък се разпаднаха на догарящи искри. Йоан скочи и хукна  на помощ на дядо си. Но, заслепен от дима, не можеше да го види къде е. Измъкна се от кръга, обърна се и откри, че дядо Йон лежи на земята. Старците се опитваха да го вдигнат, но не им бе по силите. Внукът ги разбута, повика приятелите си и изправиха дядото, само че той увисна безжизнено в ръцете им.

- Какво направи, дядо? – с разтреперан глас промълви Йоан. В ъгълчетата на очите му потекоха сълзи.

- Изкупих... те... – прошепна с побелели устни дядото. – Отивам при баба ти... Рилка... да я моля за прошка... А вие... направете дружината... тая земя има нужда...

И си отиде.

Когато след седмица Йоан се прибра в София, първата му работа беше да потърси жена си и да я помоли да се върне при него. Двамата подредиха живота си и заживяха щастливо. Само веднъж в годината, по Петдесетница, Йоан си отиваше в родното село сам. Какво правеше с приятелите  си в това време, той не казваше на никого. Но щом пристигнеше, отиваше първо на гроба на дядо Йон, оставяше на плочата стрък пелин и дълго свирукаше с уста Флоричиката.  

към страницата