За отслабването от първо лице - 5

 Вътрешната съпротива, която може да чувстваме, когато се опитваме да се поддържаме с необичайно ниско за нас тегло, съвсем не означава непременно, че сме слабоволеви. Истината е, че наред с общоизвестните негативи нашето вредно хранене ни носи и някои ползи. Нещо повече – позитиви получаваме и от самия факт на наднорменото си тегло и фигура. А отслабвайки, ние губим всичко това.

5. КАКВО ДРУГО ГУБИТЕ ЗАЕДНО С КИЛОГРАМИТЕ

Да започнем с това, че храненето е удоволствие. Това е напълно нормално, защото то е процес, осигуряващ реализирането на един от двата основни инстинкта – този за самосъхранение. Насладата, свързана с храненето, е първата, която човек изпитва в живота си. Пълното стомахче казва на малкото бебе, че то ще живее. Храната и закрилата са първите неща, които ни дават нашите родители, чрез тях се учим да приемаме, а като огледален образ на това – и да даваме. Ето защо, при възрастния човек храненето носи удоволствие не само с вкуса, но и с носталгичното чувство за сигурност.

Много хора казват, че са склонни да ядат повече, когато са изнервени и уплашени. Те го правят поради механизма на регресия, който в моменти на стрес или по-сериозна психотравма ни връща към удоволствията от ранните периоди на развитие, в случая оралното удоволствие на кърмачето. Няма разлика между човека, който яде по време на стрес, и човека, който пие алкохол или пуши при същите обстоятелства. Това учуди ли ви? 

В интерес на диетите се препоръчва удоволствието от храненето да се пренебрегне и да се замени с други, по-зрели радости. Но това са процеси, които действат на по-ниски психични нива и управлението им коства много. Така, опитвайки да заменим радостта от яденето с радост от разходка сред природата, много вероятно ще се почувстваме насилени и дори ще увеличим стреса, от който сме се опитвали да се отървем. Не че имам нещо против разходките на открито.

Вероятно по-учудващо звучи твърдението, че човек има полза и от това да е с едра фигура. Тук ще навляза в територията на психосоматичните заболявания, при това в най-разширения вариант.

Психосоматично заболяване имаме, когато са налице физически оплаквания, но те са породени от психичен дискомфорт. Класически пример за такова е детето, което се страхува от днешното контролно в училище и сутринта се събужда със силни болки в корема. То не лъже и не преувеличава, просто тялото му е откликнало на неговия страх и е намерило външен израз за него. При това, му помага да реши проблема, защото заради неразположението то няма да отиде на училище и така поводът за страха ще бъде премахнат или отложен.

Някои автори тълкуват доста широко тази връзка между психично и телесно, като използват символиката, свързана с определени органи. Съществуват цели списъци при кой психо-емоционален проблем какво физическо заболяване може да се развие. Някои от тези взаимовръзки звучат на пръв поглед смешно, но някои изглеждат напълно логични и аз не съм готова да ги отрека, още повече, че те до голяма степен са свързани с източната медицина. От друга страна, смята се, че болестите понякога идват, за да ни помогнат да решим някои житейски проблеми или поне да фокусират вниманието ни върху тях.

Нима не е логично например да започнеш да се задъхваш (медицината нарича това хипервентилация) заради усещането, че ситуацията, в която си изпаднал, те задушава и не можеш да намериш изход от нея? И нима не е вярно, че ако се разболееш от бронхопневмония от изтощение, болестта ти осигурява принудително така нужната почивка?

Но каква полза все пак от заболяването затлъстяване? Веднага ще ви отговоря:

- Защита. Телесната мазнина създава защитна обвивка, това е една от нейните естествени функции. Подсъзнателно тя може да бъде възприемана и като защита от жестокостта на света. Така че, колкото е повече, толкова повече сме обвити в своя пашкул и се чувстваме сигурни. Ако мога да си позволя да се изразя символично, големият габарит увеличава нашето лично пространство, като по този начин държи останалите далеч от сърцето ни, за да не могат лесно да го наранят.

- Значимост. Едрият човек е авторитетен човек. Това е човекът, който може да победи повече хора. В миналото, дебел е бил добре храненият индивид, тоест този, който е бил кадърен, работлив и способен да си осигури добра храна или пък е бил достатъчно силен, за да принуди други да му я осигурят. Изследването на езика на тялото показва, че мъжете, като по-агресивен и експанзивен пол, при общуване жестикулират по-широко, седят разкрачено, разперват ръце. Правят го не за да бъдат по-добре разбрани, а за да завладеят повече територия около себе си. Това е. Човекът, който заема повече пространство, се възприема (или възприема себе си) като по-значим.

Снимка: crushpixel.com

- По-ниски изисквания. На принципа „той толкова може“, стереотипът за наднорменото тегло, водещо до влошено здраве и намалена подвижност, може да доведе до намаляване на очакванията на другите спрямо вас. А е общоизвестно, че когато от теб очакват по-малко, много по-лесно е да изненадваш приятно с постиженията си.

- Оправдание. Ще се учудите за колко неща, с които не сме се справили в живота, можем да се оправдаем със затлъстяването си. Например, за любовните неблагополучия. А понякога нещата се случват дори в обратен ред – едрата фигура (евентуално) ни лишава от вниманието на другия пол и така намалява риска да бъдем отхвърлени.

За отслабването от първо лице - 4

 Човекът, решен да се отърве от излишните килограми, обикновено е изпълнен с очакване. Той мечтае за деня, когато ще види желаната цифра на кантара и ще влезе в недостъпната дотогава секси дреха. Отслабващият човек е нахъсен и обзет от вяра, че щом веднъж постигне целта си, всичко, абсолютно всичко ще се оправи. Това ирационално очакване много помага за мотивацията. Но когато дойде Големият ден, то ни носи разочарования.

Ето какво може да ни очаква след „и заживели щастливо отслабнали до края на дните си“.

4. ПРОМЯНАТА В ЖИВОТА НИ

Някакси сме решили, че новата фигура ще оправи всичките ни проблеми. Едва ли не сме си въобразили, че нашето ново Аз ще има повече приятели, много ухажори, купища пари, възхищението на целия свят и никакви проблеми. Това става, защото в нашата култура свръхтеглото се смята за нещо ужасно – следователно няма как то да не е виновно за всичките ни ядове. И когато го победим – бум! Започва перфектният живот!

Ами, не.

Няма да ни повишат в работата, нито ще ни увеличат заплатата. Ремонтът у дома няма да се направи сам. Е, ухажори може и да се появят, но те очевидно няма да се интересуват от богатата ни душевност. Поне комплименти от познатите ще има, отначало.

Но всъщност, дори и да се превърнем в звезда за околните, това ще бъде „чудо за три дни“, след което ще бъдем изместени от нещо по-интересно. Ако успеем да докажем силата на волята си, възхищението към нас ще си отиде бързо, а на негово място трайно ще се настанят завишените очаквания. Ако пък не успеем, е...

Ще открием, че запазването на постигнатите резултати е тежък и неблагодарен труд. Докато сме сваляли килограми, ние сме влагали много психична енергия в изпълнението на тази задача. И сме били възнаграждавани чрез постепенното постигане на успеха и чрез одобрението на околните. Да се запази теглото в норма ще изисква още повече усилия (нали помните за йо-йо и предателските усилия на метаболизма и психиката ви?). Но наградата вече не е толкова блестяща.

Постепенно комплиментите намаляват, защото всички са свикнали с новия ни вид. А кривата на теглото ни повече не е низходяща, в най-добрия случай е хоризонтална. Откриваме, че здравето и красотата не са ни гарантирани само заради това, че сме с нова фигура. Вече сме като на бягаща пътека – тичаме, за да стоим на едно място. Стимулите намаляват и ние сме все по-уморени.

Все по-често ни обзема страхът, че може да оплескаме нещата. А е много по-болезнено да се провалим, когато вече сме получили общественото одобрение.

Съветват ни да не се вторачваме вече толкова много в режима си на хранене, да се съсредоточим върху нови задачи. Но ние си знаем, че отклоним ли вниманието си, ще изпуснем юздите.

И идва момент, в който се запитваме: нима оттук нататък ще трябва да посветя живота си само на това, да поддържам нормалното си тегло?

За отслабването от първо лице - 3

 Може би трябваше още отначало да предупредя, че вероятно не всеки отслабващ ще се припознае в това, за което разказвам. Ако вие сте били винаги слабичко момиче, но сте качили десетина килограма от бременността, най-вероятно проблемите ви се различават от тези на човека, който утешително се е тъпкал с храна още от четиригодишен. Така че, ако с нещо не сте съгласни, това си е ваше право и съм сигурна, че от своя гледна точка сте напълно справедливи. Молбата ми към вас е само да допуснете, че има достатъчно много хора, за които всяка дума в тези текстове е вярна.

3. ЕФЕКТЪТ ЙО-ЙО

Ефектът йо-йо е задължителен след всяка диета.

И не ми казвайте „да, ама ако след диетата…“ и т.н. Проблемът е именно в това, че е диета.

В буквален превод от латински думата „diaeta“ означава „начин на живот“. Реално обаче, под диета обикновено разбираме рязко променен и силно рестриктивен начин на хранене, който спазваме за ограничено време. След края му имаме намерение да се върнем към предишния си режим или пък се заричаме да се храним здравословно, но обикновено не го изпълняваме. Понятието диета е толкова компрометирано, че системите, които имат претенции да са за цял живот, обикновено са наричани режими, методи и по най-различни начини, за да се избегне „лошата“ дума.

Ефектът йо-йо има колкото метаболитна, толкова и психическа обосновка. Както вече стана дума веднъж, чувствайки недоимъка по време на диетично хранене, вашето тяло решава, че вие сте в опасност от гладна смърт. Независимо от възможните благотворни ефекти от сваленото тегло, този механизъм винаги проработва. Защото ние може да сме излезли от пещерите, но метаболизмът ни – не. И така, организмът ви започва:

- да ви атакува със сигнали за глад;

- да извлича максимума калории от приетата храна;

- да складира приоритетно тези калории под формата на мазнини.

Психиката ви също съдейства на подлия план на метаболизма ви. Виждате ли, по време на диетата вие сте чувствали дефицит – на определени любими храни, на общо количество храна, а най-често и на двете. А храната е базова потребност за всеки човек и насилственото (включително самонасилственото) лишаване от нея се изживява, е, ами, като насилие и ви фрустрира. Няма значение дали по време на диетата сте били в състояние на еуфорична радост от предчувствието за успех или преизпълнени със злорадство към дебелака в себе си, с когото ще се саморазправите веднъж завинаги, или пък сте прекарали безсънни нощи, страдалчески въздишайки в посока към хладилника. Лишението е лишение и ответната реакция чака зад ъгъла.

Така някъде към края на диетата (понякога този край е на втория ден, но за него няма да говорим) започват да ви обземат мисли като „май нямам нужда от повече отслабване“, „цял живот ли ще гладувам, а някои се тъпчат като за световно и са слаби“, „достатъчно пожертвах, сега заслужавам награда“ и други подобни. И това е нормално, защото не сте свръхчовеци.

А резултатът е йо-йо.

Кои са неприятните новини?

- Често благодарение на този ефект си връщате свалените килограми с лихва. В резултат, започвате диета, за да смъкнете пет излишни килца, а след 10 години имате за сваляне вече 30.

- За най-голямо съжаление ефектът йо-йо често се появява и когато не сте се върнали към предишния си начин на хранене. Това не е задължително да стане, но, уви, се случва и тогава е много демотивиращо. Дали това ще стане, зависи от много фактори.

И тогава какво?

Хм, аз, ако знаех какво, щях да изглеждам по друг начин. Предполагам, че има два варианта с голям шанс за успех:

- Някой/нещо направо да ви смени главата и да преминете към здравословен режим на хранене, като дълбоко в себе си завинаги повярвате, че това е единственото, което обичате и желаете. За повечето хора това е… ами, няма да кажа, че е трудно, защото по ред причини е невъзможно. Ние сме поколение, което не е склонно да бъде фанатично религиозно, а на дебелия човек, който до вчера е обожавал вредности, нищо по-малко от фанатизъм няма да му помогне. Такъв режим ще бъде с бавен ефект, което още повече изисква нагласата ви да е променена трайно.

- Да се разболеете тежко (естествено, не ви го пожелавам) и толкова да се изплашите за живота си, че да ви отмилеят всичките любими вкусотии.

И в двата случая става дума за едно и също - не диета, а промяна на живота ви. Това не е за всеки, но дано пък точно вас да ви огрее.

За отслабването от първо лице - 2

 Съзнавам, че може би за някого тези текстове звучат, сякаш се опитвам да ви откажа от всякакви режими на хранене. Повярвайте ми, не. За толкова години и след толкова опити не съм открила начина и при това положение не бих поела отговорност за чуждо здраве.

Просто… някога, отдавна, когато аз стигнах края на пътя и се оказа, че нищо не е така, както съм си го мислела, изпитах шок. Някои неща ги очаквах, други не ги и подозирах. Това със сигурност допринесе да се огъна. Затова говоря за тях. Защото никой друг не го прави, а те сигурно са нужни на някого.

2. КРАСОТАТА

Когато свалите много килограми:

- Откривате, че имате бръчки по лицето, които преди това не са си личали;

- Неочаквано се оказва, че слабите ви крака са криви или формата на слабото ви дупе не е толкова хубава, колкото ви се иска;

- Изгубвате бюста си още в началото на диетата;

- Последно отслабва мястото, което най-много ви дразни… ако отслабне изобщо;

- Отслабналото ви лице по един странен начин изглежда потъмняло и понякога хората ви питат загрижено да не би да сте отслабнали поради болест;

- Кожата ви увисва и се прибира много по-бавно, отколкото можете да понесете. А понякога не се прибира въобще;

- Както вече казах, много е възможно да пострадат косата и ноктите;

- При редуване на отслабване и напълняване е възможно всеки път пропорциите на фигурата ви да се променят, което може да е за добро, но може и не;

- Похарчвате много пари за нов гардероб;

- Тормозите се за големите дрехи – дали да ги свиете, изхвърлите или приберете за всеки случай.

За компенсация на всичко това вие сте горди и щастливи от успеха и най-вероятно греете отвътре. Което, всъщност, е достатъчно, за да сте красиви.

За отслабването от първо лице - 1

Открили сте най-сетне подходящия за вас диетичен режим, спазвате го ентусиазирано, килограмите се топят, а вие мечтаете за деня, когато ще постигнете желаната цел и всичко ще бъде прекрасно. Дали обаче е задължително да стане точно така?

Имам твърде богат опит в спазването и провалянето на диети, проучила съм и опита на „колежки“. Разбира се, няма да ви убеждавам, че е хубаво човек да си стои дебел. Но ще се опитам да ви подготвя за някои проблеми, които може да възникнат, когато отслабнете и да са неочаквани за вас.

1. ЗДРАВЕТО

Принципно, очакваме свалянето на излишното тегло да подобри здравословното ни състояние. И това до голяма степен наистина се случва. Напълно е възможно кръвната захар да се нормализира, кръвното налягане да влезе в правилните граници, сърцето да спре да ви стяга. Със сигурност ще се подобри състоянието на ставите. Ще станете по-подвижни, ще можете да клякате, да коленичите, да бягате.

НО: Имайте предвид, че това може и да не стане в степента, в която сте се надявали. Увредените органи не се възстановяват толкова бързо, а понякога изобщо не се оправят напълно. Например шиповете, които представляват костни израстъци в ставите, просто няма как да изчезнат. Вие ще тежите по-малко и те ще натискат по-малко ставните повърхности. Но ще са си там и след време пак ще се обадят.

И пак НО: Бабите ни са знаели какво говорят, като ни казваха „Не стой гладна, ще се разболееш“. Напълно е възможно отслабването да ви докара нови болести и проблеми. Да си го кажем честно, диетичните режими представляват различни видове недоимъчно хранене, а то никога не е без последствия. Има и диети, които са максимално балансирани, но те пък не причиняват достатъчно стрес на организма и често са със слаб ефект.

И като споменах стрес, ами да, всяка промяна в жизнените показатели, дори и когато е за добро, е стрес за вашето тяло. То е програмирано така, че да поддържа своята хомеостаза и не обича резките промени.

Това не е моята вена, но ей така стават нещата

Ще сте късметлии, ако се сдобиете само с козметични проблеми – например косопад (той поне е временен) или увредени нокти. Но един режим, лишен от мазнини, може да наруши сериозно хормоналния ви баланс. А диета, прекаляваща с протеините, може да претовари бъбреците и да отключи заболявания.

Ето например при мен. Не твърдя, че е непременно от отслабването, но моите разширени вени са се възпалявали един-единствен път и това беше познайте кога. Да, точно когато бях най-слаба и се предполагаше да съм здрава и красива. Сякаш реагираха по някакъв начин и стана така, че когато най-после можех да нося дънки, трябваше да си запрятам крачола, за да не се цапа от компреса с риванол.

Е, все пак, аз не съм баба ви и не ви казвам да се откажете от опитите за отслабване, за да не се разболеете. Това, което казвам, е, че диетични режими трябва да се спазват отговорно, информирано и най-добре след консултация с лекар. И да не се учудваме, ако се яви здравословен проблем, защото не винаги можем да предвидим какво ще разбъркаме в тялото си. Просто трябва да се опитаме да намерим най-добрия баланс за себе си.

(следва) 

Баба Станка

Баба Станка погали бялата козичка по челото и въздъхна.

            - Хайде, Милке - каза ѝ. – Хапни и днеска трички, пък утре ще видя да купя от комшията Минчо малко мисир. Човекът обеща евтино да ми го даде, отделих парички от пенсийката...

Старата жена продължи да бъбри, докато галеше главата на животното. Милка си похапваше от триците, а от време на време надигаше глава и поглеждаше стопанката си в очите, сякаш разбираше всяка нейна дума. Двете често си правеха компания по този начин. Останала от години сама, баба Станка си нямаше друго другарче. По-рано наоколо се беше навъртал един шарен котарак, но после изчезна някъде.

От две години в селото нямаше козар. Семействата едно след друго премахваха домашните животни. Младите заминаваха – някои в града, повечето в чужбина. Възрастните се опитваха да поддържат стопанството, докато имаха сили, после се предаваха. Така най-сетне последният козар заяви, че няма сметка да си губи по цял ден времето за двадесет пършиви кози и замина за Гърция.  Друг желаещ така и не се намери. Оттогава бабичките държаха животинките си вкъщи. Понякога ги извеждаха на близката поляна да попасат, но си знаеха, че не е същото. На козата не ѝ ли дадеш възможност да тича, да се катери, да гризе корите на дърветата, да прави поразии, все едно нищо не си ѝ дал.

Откак стадото не излизаше на паша, почти всички бяха изклали или продали животните си. Селото вече бе останало и без пръч, така че нямаше нито ярета, нито мляко. Но баба Станка продължаваше да държи Милка, да си правят компания двете. Бялата козичка беше гальовна и мила, също като името си. Оставена на свобода у дома, тя ту се запасваше някъде в тревясалия двор, ту отиваше при старицата и се буташе в ръцете ѝ, за да си изпроси някоя ласка и топла дума.

Свечеряваше се. Небето стана прозрачно теменужено. Прашната жега всеки момент щеше да бъде изместена от свежата хладина на лятната нощ. Щурците цирикаха упорито и звучно. Баба Станка заведе козичката в ниската кошара, залости вратата и се запъти към къщата.

Заобиколи и влезе в лятната кухня. На времето с нейния Марин бяха вдигнали къща по всички правила – с три стаи, с широк коридор и джамлък с високи стъпала. Всички къщи се правеха по този начин, а после домакините слагаха саксии с мушкато на всяко стъпало и найлонови пердета по прозорците, за да придават индивидуалност. Сега обаче баба Станка беше благодарна най-много за обичая да се пристрояват летни кухни. Някога те се правеха, за да не се цапат и вмирисват спретнато подредените стаи. С времето обаче тези помещения, лесни за отопляване и без стъпала за изкачване, се бяха превърнали в постоянен дом за много възрастни хора.

Бабичката пусна малкия телевизор. Време беше да си изгледа сериала. Тя нямаше кабелна телевизия, а антената редовно се разместваше, затова често образът се показваше двоен или цял в снежинки. Но това не пречеше на старата жена да се вълнува заедно с героите и от време на време дори да пролива по някоя сълза заради тях. Допреди няколко години жените от махалата се събираха на пейката на съседите. След като обсъдеха местните клюки, те се отдаваха на сладостни коментари и анализи на „Дързост и красота” и „Докато свят светува”.

Сега обаче над съседската пейка бяха залепени некролози. И не само там. Всъщност, всички къщи около бабини Станкини бяха необитаеми. Някои бяха обявени за продажба и старицата понякога се питаше дали няма и тях да ги купят циганите. По-смело и по-навреме заминали на работа в чужбина, те се връщаха и със спечелените пари купуваха опустелите български домове. После ги ремонтираха и ги нашарваха по свой табиет и вкус.

Баба Станка се прозя. Напоследък ѝ се доспиваше рано. Лягаше си още в девет. Затова пък към три-четири часа̀ се ококорваше и дочакваше зората, въртейки се в леглото. Болките в подутите колене не ѝ даваха мира, а в гръбнака ѝ сякаш някой беше забил шиш и от време на време този шиш се нажежаваше и караше изнемощялото ѝ тяло да пулсира от болка. Докторът ѝ беше изписал лекарства, но те не помагаха особено. Той идваше в селото веднъж в седмицата, написваше по един-два смъртни акта, измерваше кръвното на няколко баби и дядовци, раздаваше рецептите и донесените от града лекарства и си заминаваше. През другото време пенсионерите бяха оставени на народната медицина и на божията милост.

Старата жена се сви под одеялото. Като млада в такова време спеше дори и без чаршаф. Винаги ѝ беше топло, а ако се наложеше, имаше в кого да се сгуши. Сега обаче одеялото бе единствената ѝ топлинка и единственият ѝ другар в нощите. И постоянно ѝ беше студено.

Не знаеше колко е спала. Събуди се от необичаен шум. Сърцето бумтеше в гърдите ѝ, имаше чувството, че цялото ѝ тяло се тресе от уплашеното му блъскане. Кошмар ли бе сънувала? Съзнанието ѝ се проясни. Не беше кошмар. Навън ставаше нещо. Шумът се чуваше откъм кошарата. Баба Станка се вледени. Напоследък много съседи бяха пропищели от крадци. Дали пък не беше дошъл нейният ред? Дали щяха да влязат и при нея? Божичко, та те можеха да я убият! Колко хора бяха си отишли така, за нищо, колко старци бяха измъчвани и убивани, за да им вземат последните пет-десет лева! По телевизията често показваха такива неща и баба Станка всеки път се молеше да не се случи някой ден на нея. А сега опасността беше в двора ѝ.

Не посмя да помръдне, да не вдигне шум. Надигна предпазливо пердето. Те тъкмо излизаха от кошарата. Бяха двама. Носеха големи торби. Стараеха се да се движат тихо. Оставиха вратата отворена и побързаха да се изнижат. На излизане единият от тях се извърна и луната огря лицето му. Баба Станка ахна – беше Асен, от циганската махала.

- Не те е срам бе, Асенчо! – възмутено промърмори старицата. – Колко пъти съм ти давала дрешки за децата, от моите внуци, колко пари назаем, даже последните не ми ги върна...

Разбира се, тя каза това тихо, на себе си. И през ум не ѝ мина да излезе и да привлече вниманието на крадците. Но какво бяха правили в кошарата? Там нямаше нищо за вземане, с какво бяха напълнили тия големи торби?

Бабичката не мигна до сутринта, но не се осмели да излезе от стаята. Все се страхуваше, че крадците може да се върнат и да я нападнат. Когато слънцето се показа, тя се надигна бавно от леглото. С мъка раздвижи схванатия си гръб. Взе бастунчето си и полека закрета към кошарата. Искаше да види как е Милка, дали се е изплашила много, милата душица. Поне беше сигурна, че не са я откраднали, иначе щеше да ги види да я извеждат. Пък и тя щеше да блее, да се дърпа...

Когато наближи кошарата, изведнъж я обзе страх. Краката ѝ се подкосиха и не ѝ се искаше да продължава нататък. Някакво зловещо предчувствие я вцепени, крачките ѝ ставаха все по-бавни. Бутна вратата със затаен дъх. Зави ѝ се свят от гледката, отстъпи крачка назад и бавно се свлече до стената. От стегнатото ѝ гърло вместо писък излезе хъркане. Милка! Нейната Милка, единствената приятелка, която ѝ беше останала! Тя беше мъртва, но това не беше най-страшното... Циганите бяха заклали кроткото животно, после бяха отрязали бутовете и плешките и бяха взели само тях. Сега гальовното животинче представляваше камара месо и кости, обезобразени, опустошени. Наблизо се валяха отрязаните до коленните стави крака. А очите, вече мътни от смъртта, гледаха право в нея, сякаш се прощаваха.

Баба Станка изпълзя със сетни сили навън, строполи се на тревата и зарида. Треперливият ѝ старчески плач се извиси над махалата и се смеси с идващите отнякъде извивки на чалга-песен. Тя дълго плака, но никой не я чу и никой не дойде. Старицата бавно се надигна и влезе вкъщи.

С разтреперани ръце се изми, облече новия кат и взе бастунчето си. Бавно тръгна към центъра на селото, като от време на време спираше да си почине. Не срещна никого, нали не бяха останали много хора, а по това време всеки си шеташе вкъщи. Кметството не беше отворено още. Баба Станка седна на пейката и зачака.

По едно време се зададе секретарката Снежка. Старата жена се надигна и се запъти към нея.

- Снеже ма, днеска ще идва ли полицайчето? Искам да говоря с него.

- Няма, бабо Станке, по график е тука само във вторник и четвъртък. Днеска трябва да е в съседното село.

Очите на старата жена се насълзиха.

- Ами аз какво да правя тогава, Снеже? Исках да се оплача.

- Какво е станало, бабо Станке?

- Асен, Асен от Джумаците, нали го знаеш? Нощеска влезе с още един у дома и ми заклаха козичката... – гласът на старицата пресекна и тя пое шумно въздух, за да не избухне в ридания отново.

Секретарката настръхна.

- Ох, бабо Станке, тоя път ти ли? Какво да ти кажа? Не си първата, не си последната! Знаеш, пропищели сме от тия. И наместникът се е видял в чудо. Къде ли не ходи, какво ли не прави, няма отърване от тях! Съдят ги, оправдават ги, влачат им делата, още никой от тях не е влязъл в затвора. А ти видя ли го Асен?

- Видях го, Снежке, ама не посмях да се покажа. Да не ми направят нещо, че двама нали бяха. А за Милка... аз чак тая сутрин видях какво са ѝ сторили.

Сълзите на старата жена потекоха.

- Бабо Станке, ела влез. Той, полицаят, ще иска жалба да напишеш, ама ти ще можеш ли? Я ми разкажи всичко, пък аз ще я напиша и утре, като дойде, ще му я дадем. Не че ще има полза, ама ние да си напишем.

След час баба Станка куцукаше обратно към къщи. Селото се беше пооживило. Тук-там се виждаха хора да поливат в градините. Една жена ѝ подвикна:

- Къде си ходила толкоз рано, бабо Станке?

- Ох, не питай, Марче, ходих да търся полицайчето, ама днеска го няма.

- Защо, бабо Станке, какво е станало?

Старицата пак се разплака.

- Асен от Джумаците нощеска ми закла козата. В къщата ми влезе, ей тъй, като разбойник се намъкна, още един имаше с него.

- Малеееее, ама ти видя ли ги?

- Видях ги, но не посмях да се развикам.

- Много са нагли, ей, съвсем се забравиха – пустоса ги Марийка. – И как няма, като никой нищо не им прави? Ей на, аз три жалби имам, нито ми върнаха нещо взето, нито има някой осъден! Комшийката Петка с две жалби – същата работа! Комшията Велико – и той така! Няма оправия, бабо Станке, ами добре, че си си мълчала, та поне на тебе не са посегнали. То, на днешно време, и на това да бъдем благодарни...

Старата жена кимна тъжно с глава и продължи. Реши да се отбие в магазина за хляб, да не излиза после пак. Толкова много се беше изморила! При Катинка нямаше много хора. Продавачката беше сложила два стола, да сядат старците, докато си чакат реда. Баба Станка приседна с пъшкане. Катинка ѝ се усмихна:

- Как си днеска, бабо Станке?

Тъкмо да отвори уста да се оплаче и в магазина влезе Гина, жената на Асен. От вратата тя се засили към щанда и каза:

- Дай пет хляба и пет бири Каменици, от големите, двата литра!

Около нея се носеше миризма на пържени кюфтета. На баба Станка ѝ прилоша. После гневът спусна пелена пред очите ѝ и тя се изправи срещу циганката:

- Гино, що ми заклахте козата ма? Видях го твоя мъж нощес у дома, закла козата и взе бутовете! Не ви ли е срам?

Гина се поколеба за момент как да реагира, но бързо ѝ стана ясно, че няма смисъл да се отрича. Тя сложи ръце на кръста си и се обърна наперено към старата жена.

- Кво искаш от мен ма, бабо? Какво ми интерсува мен твойта коза? А мойте деца гладни ли да седат? Државата работа не дава, пари не дава, аз как да ги нахранвам? Да умрат от глад теб няма ли да та срам? Как си мислиш ти таз работа?

Баба Станка зяпна изумено и отстъпи крачка назад. Седна обратно на столчето и млъкна. Катинка понечи да каже нещо, после наведе глава, грабна хлябовете и бирите и ги тръшна пред Гина.

- Ти пиши там, на титрадката! – заповяда циганката, напъха всичко в торбите и изфуча навън от магазина.

- Леле, бабо Станке, вярно ли? – попита Катинка.

- Вярно, Катинке, видях го, той беше. И жалба пуснах, ама всички ми казват, че полза няма. То, и да го осъдят, мойта Милка никой няма да ми я върне... – подсмръкна старицата.

- Няма и да го осъдят обаче – възмутено рече продавачката. – Само да не ти направи нещо сега, като знае, че си го видяла...

- То, какво ли има да ми вземе вече... – отрони баба Станка. После полека закуцука към къщи.

Полута се из дома, помисли, пък накрая се реши. Взе телефона да се обади на дъщеря си. Не обичаше да я тревожи за щяло и нещяло, но просто не издържа. Краси от години живееше и работеше в Испания. Беше се устроила там и не помисляше да се връща. Веднъж в месеца се обаждаше, понякога пращаше някой лев, но не си беше идвала много отдавна, дори и на гости.

- Здравей, мамо, какво е станало? – чу се разтревоженият ѝ глас отсреща. Постепенно беше придобила акцент.

- Ами, Красе, исках ей така да те чуя. Добре ли си?

- Добре съм, слава богу. Ти как си?

- И аз иначе съм добре. Само дето... нощес влизаха цигани у дома. Заколиха козата...

Гласът ѝ отново затрепера. Красимира я пресече:

- Мамо, откога ти казвах да махнеш тая коза? Остави я козата, на тебе нещо направиха ли ти?

- Не, при мене не са влизали, аз ги видях, но си замълчах.

- Да идеш в полицията, да напишеш жалба, чу ли?

- Написах, ама ми казаха, че няма да стане нищо.

Дъщеря ѝ се ядоса:

- Ама как нищо бе, как така нищо? Тука няма такива работи, тука никой няма да посмее да ти влезе в къщата и да те краде, закони има и сме защитени! Каква държава станахте вие там бе, какво е това чудо от вас?

- Красе, ами...

- Какво?

- Ти не може ли да си дойдеш? Поне за ден-два? Да те видя, може да ми е за последно, дето се вика...

- Аааа, такива работи няма да ми приказваш! За последно, как можа да го кажеш? Не мога да дойда, пътят е много скъп. А и знаеш как е тука, един ден да те няма и веднага друг ти взема работата. Не, мамо, няма да мога! Хайде, че трябва да затварям!

- Пази се, дъще!

Баба Станка прибра телефона в шкафчето, после седна на леглото и заплака.

към страницата

Семейни работи

           - Богдане, изключвай веднага тоз компютър, да не го изключа аз с чука! – изрева от масата Богдан старши.

- Ама, тате, за него е по-добре да не се...

- Ти ще ми се разправяш ли още, бе? – засили се към него бащата с вдигната ръка. – Веднага го спирай!

Момчето се сви, наведе очи и спря машината направо от копчето, за по-бързо. Все така гледайки надолу, събра учебниците в чантата си, посегна странишком да си вземе якето и набързо се изниза от къщи.

- Кажи довиждане бе, простак! – кресна след него господарят на дома. После се върна на масата да си дояде баницата. Обърса мазните си пръсти в кухненската кърпа, надигна ръкава си и настървено се почеса над лакътя. Прокара замислено длан по бузата си, после кимна доволно, очевидно решил, че днес може да мине без бръснене.

Жена му, Петранка, пъргаво сновеше из къщата, оправяше ту едно, ту друго, като внимаваше да не вдига излишен шум. Тя се приближи до баба Добринка, която плетеше чорап в ъгъла и все така тихо попита:

- Имаш ли нужда от нещо, майко, че ей сега тръгвам?

- Върви, върви, Петранке, всичко има.

- Добре. Ако нещо стане, викай на леля Слава през оградата.

И отиде към входната врата, да нагласи обувките и връхната дреха на мъжа си. Сложи до тях обяда му, увит в салфетка и прибран в найлонова чантичка.

- Ей, не се спря с тия найлони! – изсумтя Богдан. – Къде да ги слагам после, ма, само ми пълнят джобовете! Казал съм ти, увивай ги във вестник! И без това толкова сме ги насъбрали тез боклуци.

Петранка отвори уста да възрази, но се отказа. Мълчаливо извади храната от торбичката и я уви в парче вестник.

- И друг път да не хабиш салфетките, пари струват! – довърши строго мъжът ѝ. 

Без да му отговаря, жената хвана дебелото яке и му го задържа да се облече. Той се понаведе, за да влезе в ръкавите, после се изхили:

- Ама си дребна, хич не си порасла! Малко съм те бил!

Без да проговаря, Петранка приклекна и върза обувките му. Богдан я перна леко с длан по косата, по-скоро собственически, отколкото агресивно, тъй както други мъже потупват жените си по дупетата. Тя се надигна и, без да го поглежда, дръпна от закачалката своето палтенце. Облече се с бързи, пестеливи движения, сякаш внимаваше да не навлиза в пространството му.

Баба Добринка тъкмо щеше да въздъхне облекчено, когато синът ѝ размисли и се върна от вратата. Той застана срещу нея и сурово я изгледа отгоре надолу. Тежките му вежди се сключиха и му придадоха още по-страховит вид.

- Майко, колкото чаках – чаках. Стига ти толкоз. Утре си вземам отпуска и отиваме при нотариуса.

Старата жена вдигна умолително поглед към него:

- Недей така бе, Богдане, имай милост... Недей ме кара... Баща ти в гроба ще се обърне...

- Стига с тия глупости, ти казвам! Повече няма да ви слушам женските простотии и глезотии!

- Ама, Богдане, сестра ти е... кръв ти е... Как ти дава сърце да я лишиш?

- Сестра ми си е хванала късмета. Тя няма да се върне, а на мен ми писна тука да мизерувам. Пък ти, ако искаш да те гледам, ще ми дадеш къщата. Без повече приказки! И да не си казала на Елена! Иначе ще те оставя жива да те ядат червеите!

Баба Добринка погледна за помощ към снаха си, макар да знаеше, че няма смисъл. Петранка се бе прилепила към стената и внимаваше да изглежда незабележима, за да не я намесят в спора. Като видя, че мъжът ѝ се запътва към изхода, тя първа отвори и излезе. Богдан хвърли последен гневен поглед към майка си, после изскочи навън и затръшна вратата.

Старата жена знаеше, че не може да вини снаха си и внук си, че не я защитават. Много бяха изпатили те пред очите ѝ и тя не бе успяла да им помогне. Сега двамата просто бяха благодарни, че за кратко време главата на семейството тормози не тях, а майка си. Не биха си и помислили да го предизвикат, за да ѝ помогнат.

Баба Добринка механично се върна към плетката си, но много скоро пръстите ѝ забавиха движението си и накрая спряха. Плач задуши старицата и тя се залюля, възпирайки в гърлото си отчаяните звуци. Какво щеше да прави? Как да си помогне? Как да запази наследството на момичето си?

Дъщеря ѝ, Елена, от години живееше в чужбина. Не че беше преуспяла, обикновена работничка беше там. Но се бе устроила, беше прибрала мъжа и дъщеричката си. Може би нямаше да се върне вече. Само майчиното сърце таеше надежда, че преди смъртта ще види за последен път детето си.

Ами, ако решеше един ден да се прибере в България? Тогава нямаше да има нищо свое тук, нямаше да има покрив над главата си. С какви очи щеше да ѝ каже, че я е лишила от родния ѝ дом?

Само че Богдан ставаше все по-груб и настоятелен и баба Добринка започна да се страхува от него. Нямаше на кого да каже, нямаше кой да ѝ помогне.

Веднъж бе опитала да сподели със съседката, Слава. Тя я изслуша с вдигнати вежди, сякаш казваше “какво ми се правиш на ударена”. После рече без капка изненада:

- Ами, да, той Богдан е същият, като дядо Герчо, Бог да го прости... – и след пауза добави: - Има за какво да му прощава.

Баба Добринка се наостри:

- Че какво му беше на мъжа ми ма, Славо? Той беше свестен човек! Е, може да е бил малко строг, ама плюнка семейство не държи!

Съседката поклати невярващо глава и замълча. А Добринка се завайка отново:

- Какво да правя, как да се оправя с него? Някой път страшен става, Славо...

Слава вдигна рамене:

- А ти в социалните пробва ли да се оплачеш?

Бабичката се приведе доверително към нея и тихо каза:

- Честно да ти кажа, пробвах. То аз не мога да вървя, че да стигна дотам, обаче един път момичето мина оттука и аз го викнах да го питам.

- И какво?

- Ами, каза, че те нямали право да се бъркат. Да съм идела в полицията.

- И ти отиде ли?

- Бе ти полудя ли? – възмути се баба Добринка. – Как тъй ще ходя да ковладя в полицията сина си? Ами като разбере? Нали няма да ме погледне повече, кой ще ме гледа тогаз?

- А, то па неговото едно гледане... – промърмори Слава.

- Както може, така ме гледа - тросна се тогава старицата. – И на него грижите са му много.

- На всеки са много, бабо Добринке. Ама, ако ти вдигне ръка? Знам, че посяга на Петрана и момчето, виждала съм.

Старата жена замълча. Беше удрял и нея. Вярно, по-рядко. Но болката в душата ѝ беше такава, сякаш бе посегнал на живота ѝ. Дядо Герчо от време на време я биеше, но това ѝ изглеждаше някак в реда на нещата, мъж ѝ беше все пак. А синът... когато син замахне насреща ти, това пари и горчи. И не може да се признае пред никого.

Слава я загледа изпитателно, но сякаш усети, че не бива да бърка с пръст в раната и не пита повече. След малко рече колебливо:

- Ами какво пък толкова, ако му я припишеш, пустата му и къща? То на кого иначе да я оставиш? Еленка няма да се върне...

Тогава баба Добринка си тръгна и не говориха повече. Тя дълго мисли откъде да потърси помощ, но нищо не ѝ идваше наум. Всеки щеше да ѝ рече, че това са семейни работи. Никой нямаше да се намеси. Поне да можеше да каже на Елена! Но старата жена нямаше възможност да се свързва с дъщеря си, когато пожелае. Синът ѝ отдавна беше махнал от къщи стария телефон с шайбата, а мобилните всички си държаха по джобовете. На нея не ѝ бяха купили, решиха, че не ѝ трябва и няма смисъл да харчат излишни пари. Но дори и да имаше такъв телефон, разговорите с чужбина бяха много скъпи.

Тогава баба Добринка се сети. Обикновено синът ѝ се свързваше със сестра си чрез компютъра на малкия Богдан. Тя бе виждала как правят това. Защо пък да не опита? Само трябваше да внимава да не я свари Богдан старши, той много се караше за такива работи.

Старицата се приближи към бюрото на внука си и посегна с показалец. Натисна решително копчето. Компютърът избуча, светнаха някакви лампички. И тогава баба Добринка се осъзна и цяла се разтрепери. Какво направи? Ами, ако я свареха, какво щеше да обяснява? Ами, ако скъпата вещ се счупеше? Богдан щеше да я убие... Тя хвана трескаво мишката в ръка и се заоглежда. Дори не бе помислила как ще спре компютъра, като приключи. Ако въобще успее да направи нещо, разбира се...

Коленете ѝ отмаляха и тя тежко се отпусна на стола до бюрото.  Ушите ѝ забучаха, не чуваше нищо друго, освен пресекливото си дишане.  Тя се опита да си каже “не бой се, Добрино”, просто за да чуе глас и малко да се успокои, но устата ѝ беше пресъхнала и не можа да отрони звук.

В това време на екрана се сменяха надписи. Скайп беше настроен да се зарежда автоматично. Така че след малко се показа и познатата синя иконка, после излезе списък с имена. Някои от тях изглеждаха странни, съдържаха точки, сърчица и разни особени знаци. Други си бяха написани на български и баба Добринка бързо видя сред тях името на дъщеря си. Пишеше “леля Елена”. Старата жена често беше виждала всичко това на екрана, когато внукът ѝ се обаждаше на леля си. Но знанията ѝ бяха дотук. Тя нямаше представа какво точно прави малкият Богдан, за да се свърже.

Сърцето ѝ се опитваше да разбие гръдния ѝ кош и да излезе навън. Имаше чувството, че бумтенето му се чува чак у съседите. Наложи си да поеме дълбоко дъх и се втренчи в екрана. Мишката, точно така. Ръката на малкия постоянно беше на нея. Баба Добринка я натисна силно и я размърда по бюрото. Видя, че някаква стрелка се задвижи по екрана. Да, май това беше! Трябваше да закара стрелката до името на дъщеря си. Проклетото нещо беше много трудно за управление. Преминавайки над някаква картинка, тя щракна, без да иска и на екрана излезе бял правоъгълник с малки шаренийки вътре. Част от тях приличаха на телевизорчета. Те не й трябваха, сигурна беше. Старицата зашепна трескаво “не, не, не, не” и задвижи стрелката отново. Този път успя да я сложи точно на правоъгълничето, където пишеше “леля Елена”. А сега?

Баба Добринка почна да натиска хаотично бутоните на мишката.  Изведнъж на екрана излезе голяма зелена слушалка, някаква стрелка се завъртя. Старата жена отскочи уплашено. И тогава насреща ѝ се появи учуденото лице на Елена. Баба Добринка ахна. Очите ѝ се насълзиха, после тя се усмихна на дъщеря си. Заговори:

- Ленче! Как си, мама? Добре ли си, моето момиче?

Но не чу отговор. В малкото правоъгълниче младата жена движеше устните си и се опитваше да ѝ обясни нещо. Баба Добринка се досети, че звукът е спрян. Изглежда внук ѝ пак бе внимавал да не дразни баща си. А сега тя не знаеше откъде да го пусне.

Старицата се заоглежда, но никое копче не ѝ се стори подходящо. Не знаеше как да направи нужното и с мишката. Елена отсреща ръкомахаше нещо, лицето ѝ изобрази леко раздразнение, после се изпълни със съчувствие. Разбрала, че разговорът няма да се получи, тя отчетливо изрече “обичам те, мамо”, така че баба Добринка да може да го прочете по устните ѝ. После прати целувка и изчезна от екрана.

Старата жена гледа празния монитор известно време, посегна с ръка да погали мястото, където преди малко бе видяла детето си, после издърпа щепсела, сви се на стола и се разтресе в плач.

към страницата