Неверникът

Ясновидската дарба понякога може да бъде истинско проклятие. Това си мислеше Марга, докато се взираше замаяно в лицето на доктор Ванков, надвесено над нея.

- Колабира – промърмори докторът. После раздразнено продължи: - Не си ли ядеш закуската, момиче? Сестра Хамдиева, наблюдавай я! Ако има нещо, ме извикай!

И той излезе забързан от стаята, като положи видимо усилие да не затръшне вратата.

Разбира се, че не беше колабирала. Марга го знаеше отлично. Докторът бе хванал ръката ѝ, за да премери пулса. И тогава тя получи видение за него. И какво, след като той нямаше да поиска да я изслуша? А беше важно!

Вратата се бутна и в стаята нахлу Ирена.

- Какво, какво стана? Добре ли си? Сестра?

- Добре е - отвърна сестрата. – Хубаво ще е да хапне нещо сладко. А ти отсега нататък отговаряш да си изяжда всичко. Я каква е светнала!

- Слушам! – шеговито козирува момичето. После приседна на леглото до Марга и хвана ръката ѝ. Изглеждаше нетърпелива да останат сами и Хамдиева го усети.

- Е, момичета - каза тя. – Няма смисъл да ви охранявам. Ако стане нещо, викайте. Но според мен вече всичко ще е наред.

Намигна им и излезе.

- Добре ли си? – загрижено повтори въпроса си Ирена. – Да не би нещо да прекалихме с упражненията за неутрализиране на отрицателната енергия?

- Добре съм, не се тревожи - побърза да я успокои Марга. – Изобщо не беше колапс и доктор Ванков много добре го знае. Но няма да го признае никога. И така стигаме до моя проблем...

Ирена я гледаше в очакване.

- Получих видение - поясни ясновидката. – Видение за доктора...

- Не думай! – ахна приятелката ѝ.

- Не думай, ама думам... На всичко отгоре е много важно. Фундаментално важно! А той няма да ме изслуша!

- Ама какво видя?

И Марга заразказва.

Досега не беше получавала точно такова видение. Обичайно ѝ се явяваха кратки, разхвърляни картини, които не даваха много отговори. Този път беше различно. Докторът стоеше на широк път. Стоеше и се чудеше накъде да поеме. Пътят се разделяше надве. Направи крачка в едната посока и изведнъж пред очите на Марга като на лента мина целият живот, който му предстоеше. Не че имаше кой знае какво да се види в него. Работа в санаториума до пенсия, после скромен, самотен живот в селска къща, с редици пчелни кошери на двора и голямо куче, подскачащо около стопанина си.

След това неочаквано лентата се върна и лекарят отново беше на разклона. И направи крачка в другата посока. Сега седеше в богато обзаведен кабинет. Хора влизаха и го поздравяваха със завръщането. Той обикаляше стаите в голяма болница, решаваше сложни случаи, оперираше с лекота, а после благодарни пациенти със сълзи на очи стискаха ръката му. В тази болница доктор Ванков се запозна с колежка – млада, красива и многообещаваща. Сватбата им беше разкошна, младоженецът – влюбен до уши. В следващите години той изпълняваше и най-малкото желание на хубавата си жена. И преди Марга да успее да се замисли защо ѝ се дава това видение, в които няма нищо толкова особено, всичко се обърка.

Случайно сварил жена си в прегръдките на по-млад колега, доктор Ванков изгуби самообладание. Грабна скалпел и замахна към гърлото ѝ. Другият мъж не успя да го възпре. Ясновидката видя процеса, публикациите в медиите, видя мъчителните, тягостни години в затвора. Лекарят излезе оттам напълно съсипан и не живя дълго след освобождаването си.

Накрая пред Марга се яви Снежанка и каза нещо. После младата жена се свести, а доктор Ванков стоеше над нея и я гледаше изплашено и малко раздразнено.

- Защо пък Снежанка? – попита Ирена.

- А, това си е в реда на нещата - обясни Марга. – Когато бях в кома след катастрофата, когато бях там, при светлината, някой се опита да говори с мен. Искаха да ми обяснят за дарбата. Съществото попита в какъв вид ще го възприема по-лесно, аз казах на шега „Снежанка” и оттогава не мирясва. Всеки път изглежда така. Веднъж дори сънувах и седемте джуджета.

- Хехе, това е весело! И не помниш какво ти е казала?

- Опитвам се да си спомня, но засега... не, не успявам. Божичко, трябва да кажа на доктора!

- Даже нямаш представа колко е важно да му кажеш, Марго! – възкликна приятелката ѝ. – Тъкмо днес щях да ти разправям каква клюка чух. Тук говорят, че го канят в София, в голяма болница, на шефско място.

- Така ли? Че защо пък него?

- Това е другата част от клюката. Допреди няколко години доктор Ванков е бил многообещаващ млад хирург. Всички очаквали, че ще достигне международна известност. Но жена му се разболяла от рак и умряла. И той захвърлил всичко и дошъл да работи в санаториума.

Същия следобед Марга успя да издебне доктор Ванков сам. Тя влезе в кабинета му и затвори вратата с такава решителност, сякаш я заключваше. Той вдигна вежди, но замълча.

- Трябва да ме изслушате! – отсече младата жена.

- Проблем ли имаш? Не си ли добре? – попита докторът. В тона му си личеше явната надежда, че разговорът ще се ограничи до самата Марга.

- Добре съм. Вие добре ли сте?

- Че какво да ми има на мен? – разпери ръце Ванков.

- Чувам, че напоследък сте развълнуван, двоумите се за кариерата си...

- Клюките се разнасят бързо - усмихна се той, но очите му останаха предпазливи.

- Доктор Ванков, моля Ви, изслушайте ме! Каквото искате си мислете, само ме чуйте! Моля!

- Е, кажи...

И Марга разказа всичко. Пропусна само Снежанка, и без това не помнеше думите ѝ. А и нейното появяване правеше видението съвсем нереалистично. Само допълнително щеше да отблъсне лекаря.

Настъпи тишина. От напрежение ушите на Марга бучаха.

- Свърши ли? – попита доктор Ванков.

- Свърших.

- Трябва ли да ти обяснявам, че това са халюцинации? Ти не си се възстановила напълно и аз настойчиво те съветвам, като си тръгнеш оттук, да продължиш с лечението.

- Не трябва да ми обяснявате нищо. Аз знам, че не са халюцинации. Но не очаквах да ми повярвате. Много жалко, докторе, толкова много ми се искаше да ме чуете!

Ванков мълчеше намръщен. Марга почака, но разбра, че той няма да ѝ каже нищо повече. Погледна го умолително за последен път, после тръгна към вратата. Ръката ѝ вече беше на дръжката, когато чу гласа му, вибриращ от сдържан гняв.

- Жена ми била болна от рак. Разбрала, но не ми казала. Не беше глупава жена, но ужасно се страхуваше от операции. Тя... отишла при една... такава като теб... – той вече говореше през зъби. – Оная „лечителка” я убедила да не взема нищо друго, да не ходи по доктори, да разчита само на нея. Аз мислех, че жена ми дава парите си за книги и тоалети, радвах се, че мога да ѝ осигурявам тези малки радости...

Той замълча за малко. После вдигна изпълнени с болка очи към Марга и изкрещя:

- Всички вие сте лешояди! Онази твар уби жена ми за пари! Да те чуя ли? Никога няма да те чуя! Махни се от кабинета ми, шарлатанка такава! Марш навън!

Очите на Марга се насълзиха. Тя бавно тръгна към стаята си. Повече не успя да се приближи до доктора. Той я избягваше отдалеч, а погледът му я караше да трепери, макар да знаеше, че е невинна.

След няколко дни двете с Ирена наблюдаваха от прозореца заминаването на доктор Ванков за София. Сестрите и санитарите го изпратиха сърдечно. Имаше прегръдки, цветя и сълзи.

- Той отива към съдбата си... – отрони Ирена.

- Знаеш ли, спомних си какво ми каза Снежанка - тихо промълви Марга.

- Какво?

- Не можеш да спасиш целия свят. Но постоянно трябва да опитваш.

към "Ясновидката"

Защото сме свързани

- Виж сега, момиче, хайде не на мене тия! Не ме учи как да си върша работата, става ли? Лекар съм от десет години, видял съм какво ли не!

- Не съм искала да Ви обиждам, доктор Ванков - тихо каза Марга. – Просто мислех, че трябва да знаете всички обстоятелства около мен.

- Знам, каквото ми е необходимо. Истинските обстоятелства, не тия бабини деветини – процеди лекарят. – Но не обичам, когато се опитват да ме манипулират.

- Не Ви манипулирам, аз... – младата жена изведнъж се ядоса. – Ама Вие да не си мислите, че на мен ми харесва? Че съм искала да стане така? Катастрофирах, останах вдовица на 28 години! В главата ми е каша, постоянно виждам разни неща за живота на други хора! Това лесно ли Ви изглежда? Или приятно?

- Ами като не ти е приятно, защо държиш тоя ясновидски кабинет? По цял ден гледаш нещастни хора, как искаш да се чувстваш? Затвори кабинета и няма да имаш проблеми!

- Не мога! Не мога...

Докторът я изгледа кисело.

- Поне се надявам, че наистина си вярваш за тия работи. Не обичам измамниците...

- Изобщо не знаете за какво става въпрос...

Марга излезе в градинката на санаториума. Отпусна се тежко на една пейка и притвори очи. Господи, толкова беше изморена! Отначало всичко беше тръгнало добре. Бе започнала да свиква да живее с болката от загубата. Уреди нужните формалности за кабинета и заработи. Примири се, че ясновидската дарба, появила се след комата, не е временно явление, а съдба.

Славата ѝ се разнесе бързо. Пред вратата ѝ винаги имаше хора, които се нуждаеха от помощ. Понякога ясновидката бързо успяваше да намери решение за проблемите им. После те идваха, благодарни, да споделят радостта си. Но понякога се налагаше да се произнасят присъди. Или да се премълчат. Това беше най-тежкото. Марга разбираше, че няма как да е иначе. И въпреки това изстрадваше всяка своя дума, с която бе отнела нечия надежда.

Беше работила вече няколко месеца, когато започна да се чувства зле. Главата я болеше постоянно, усещаше се замаяна, отпаднала. Пооправяше се малко, докато гушкаше котето си Луцифер. Но това беше само за момент.

Тръгна по болници. Но лекарите не откриха нищо. Състоянието ѝ не се дължеше на последици от травмата. След всички сложни изследвания те стигнаха до най-простото обяснение: стрес и преумора. И ето сега Марга беше тук, в този санаториум за неврологични заболявания, за да си почине и да възстанови силите си. Само че не успяваше да се разбере с лекуващия лекар.     

- Извинете... Хей, извинете!

Гласът беше нежен, почти момичешки. Марга се огледа стреснато. Беше задрямала на пейката. Жената беше млада, по-млада и от нея. Побутваше я внимателно и я гледаше със съчувствие.

- Какво... какво има?

- Съжалявам, че Ви будя, но започна да духа. Ще настинете тук.

Все още замаяна от съня, Марга опита да се надигне и залитна обратно.

- Добре ли сте? – Очите на жената бяха загрижени. Красиви очи. Изключителни очи на фона на невзрачно лице. От тях струеше синьо-зелена светлина. Човек не можеше да отклони погледа си, щом веднъж ги срещнеше.

- Добре съм, да... Аз ей сега... – направи втори опит Марга.

- Чакай, чакай, опри се на мен! Ето така... – и непознатата я поведе навътре. – Коя ти е стаята?

След като я настани на леглото и я зави, тя не си тръгна. Стоеше права и я гледаше втренчено. После попита:

- Да повикам ли някого?

- Не, няма нужда, само малко ще си почина. Много Ви благодаря!

Притвори очи и зачака да чуе хлопването на вратата. Но жената все така стоеше до леглото и не сваляше от нея настойчивия си поглед.

- Има ли нещо? – попита леко раздразено Марга.

Гостенката пристъпи от крак на крак, облиза устни и накрая се престраши да заговори:

- Аз... много се извинявам, обаче... Вие за какво сте тук? Защото...

- Не знам за какво съм - уморено каза Марга. – Казаха, че е стрес и преумора. Главоболие имам, все съм замаяна...

- А скенер? Скенер правиха ли Ви?

- Всички възможни изследвания, и скенер също. Отникъде нищо.

Жената я гледа изпитателно известно време, после приседна накрая на леглото ѝ.

- Дано не го приемете зле, но аз мисля, че мога да Ви помогна.

Марга само вдигна вежди въпросително.

- Не знам какво Ви е отношението към алтернативната медицина, но аз съм биоенерготерапевт. Знам, знам, че много хора са скептични, сигурно и Вие сега си мислите, че съм шарлатанка, но...

„Присмял се хърбел на щърбел”, помисли си Марга. После ненадейно хвана ръката на момичето. Задържа я така, а на лицето ѝ бавно се появи усмивка. Непознатата се размърда неловко.

- Какво...

- Няма нищо. Сигурно и ти ще си помислиш, че съм шарлатанка, но аз съм ясновидка. А ти си моята нова приятелка. Видях го.

Емоциите бързо се сменяха по лицето на гостенката. Накрая и тя се усмихна широко. Двете жени се гледаха една друга, учудени и радостни от внезапно появилата се близост.

- Аз съм Марга!

- А аз съм Ирена! Приятно ми е. Много, много приятно!

След кратка пауза Марга попита:

- А какво щеше да ми казваш? За болестта ми?

- Чакай малко да помисля... Да те погледна още веднъж. Бях се изплашила, че е тумор, но ясновидството обяснява всичко.

- За какво говориш?

- Аз виждам. Виждам в телата на хората. Понякога само енергията. Понякога направо самите органи, като на рентген. А ти имаш голямо тъмно петно в главата. Някъде зад очите. И аз отначало помислих, че е тумор. Но го няма на скенера, нали? Сигурна си, че го няма?

- Два пъти ме гледаха. Няма нищо.

- Така си и помислих... Я ми кажи сега, ти по какъв начин се освобождаваш от натрупаната отрицателна енергия?

Марга я изгледа озадачено:

- Как да се освобождавам? Понякога се гушкам с котарака си, тогава се чувствам по-добре. И ходя да се разхождам при езерото...

- И това ли е всичко? – изуми се Ирена.

- Ами... Да! Трябва ли друго?

- О, миличка... Ако правех като теб, досега да съм умряла. Знаеш ли колко болка поемам всеки ден, когато работя? Но няма страшно, аз ще те науча как се прави, ще видиш колко добре ще се почувстваш.

- И си сигурна, че това ще реши проблема?

- Така мисля. Надявам се, че не греша. Мястото на петното е показателно – третото око.

- Добре де, а ти защо си тук? Щом можеш да се лекуваш сама?

- О, има много начини хора като нас да си помогнат. Това тук е пълен катарзис. Само помисли. Мястото е прекрасно, толкова е чисто! Минавам набързо процедурите, отивам в гората и с часове прегръщам дърветата. Ходя боса по тревата. И ти ще опиташ и ще видиш, че тук тя е... как да кажа, жива! – очите ѝ грееха, докато говореше.

- Разбирам... мисля, че разбирам много добре.

- Не съм и очаквала друго – засмя се Ирена. – А, и още нещо! Избягвам да се разправям с доктор Ванков. Не си струва ядовете. Нека си стои в неговото измерение. Ние не сме тук за него, а за природата. Защото, нали знаеш, свързани сме с нея.

-  Знам! А сега ще дойдеш ли с мен навън? Защото трябва да ѝ кажа „здравей”!

към "Ясновидката"

Лепкава, захарна

Марга отскубна последната тревичка и разрохка пръстта с мотичката. Розите обичаха да им е чисто. Градината на баба ѝ не бе поддържана няколко години. Но откак младата жена се нанесе да живее тук, цялата къща се беше усмихнала. Прозорците грееха с нови пердета, пътеките бяха преметени, пейката – боядисана. Беше успяла да превърне най-милото място от детството си в свой дом.

- Марче, спри да си починеш, ела да те видя малко – дочу се през оградата гласът на леля Денка, съседката.

Наистина, за тази сутрин беше достатъчно. Марга изплакна ръце на дворната чешма и се запъти към мрежата.

- Как си, моето момиче, оправяш ли се вече? – загрижено попита възрастната съседка.

- По-добре съм, лельо Денке. Ще се оправя.

- Ами какво стана, изпрати ли французите?

- Утре. Утре летят за Париж. Сега са у Люсини. Че тя, милата, от грижи по мен, не можа да се види като хората с техните.

- А ти сега? Тук ли ще си останеш? Я чакай, чакай, щях да забравя. Направих баничка, вземи да си хапнеш. Много си отслабнало, бе детенце!

Баницата на леля Денка беше прочута в цялото село. Никой не би отказал да я опита и Марга не направи изключение. Топлата закуска ухаеше невероятно и направо се топеше в устата.

- Ммммм, много е вкусна! – възхити се младата жена. – Абе лельо Денке, стига сме стояли на тази ограда, я ела у дома, ще направя по едно кафенце...

***

Двете си приказваха сладко, когато на вратата се почука. На прага стоеше друга съседка, с тарелка купени сладки в ръка. Марга покани и нея вътре и зареди пак кафе-машината. С влизането ѝ усмивката на леля Денка изгуби част от топлотата си. След малко по-възрастната жена се извини и си тръгна.

Новата гостенка остана. Тя се казваше Живана и къщата ѝ беше на съседната улица. Марга не си я спомняше ясно. Помнеше само случката с черешата. Огромното дърво се намираше точно до портата на Живанини. А плодовете му бяха черни и сочни, преливащи от сладост. През пролетта махленските деца не оставяха череша непосетена. Но когато опитаха да си откъснат от нейната, Живана, тогава млада булка, изскочи побесняла и ги подгони с тояга. Разпенена, тя крещя подире им, докато се изгубиха от погледа ѝ. Оттогава дечурлигата заобикаляха отдалеч къщата. 

Но сега Марга реши, че не е време за стари кавги. Това се бе случило толкова отдавна. А и тя искаше да е в добри отношения с всичките си съседи.

Живана се повъртя известно време, после неловко каза:

- Аз... исках нещо да те питам. Чувам, че си можела да гадаеш. Вярно ли е?

- Вярно е. Имаш нужда от помощ ли?

- Абе, изчезнаха едни пари у дома... Мен ми се струва, че знам кой ги е взел, ама...

- Така ли? Я дай ръка, да видим дали ще мога да направя нещо.

Загадката се оказа лесна за разрешаване. Портмонето беше изпаднало от джоба на Живана в панера за пране.

- Никой не ти е взел парите, лельо Живано. Не те знам кого си подозирала, но забрави тия работи. Ами иди извади портмонето от панера, че да не замине в пералнята.

- Ехеее, вярно ли? Благодаря ти, момиче! Колко е таксата?

- Нищо не е, нали сме съседи.

- А, мерси, мерси! Ето, оставям ти тия сладки, да се почерпиш...

И тя си тръгна усмихната.

***

Но на другия ден се върна. Марга тъкмо се беше сбогувала с Люси и Жюл. Двете приятелки си обещаха постоянно да се чуват по скайп. Людмила я накара да се закълне, че ще се грижи за себе си и че ако почувства нужда от помощ, веднага ще ѝ каже. После седна в колата до своя висок, очарователен годеник и отпътува.

Живана дойде малко по-късно. Носеше подарък – каре, избродирано с бод кръстче.  Поговори за това-онова, пък помоли:

- Аз... да не ставам нахална, ама ти дали не можеш да ми дадеш съвет за лекар? Нещо ме боли кръстът напоследък, та...

На Марга не ѝ се занимаваше. Искаше ѝ се да полегне и да се отдаде на спомените от детството, да потъгува малко за раздялата с приятелката си. Но  ѝ стана неудобно да откаже, след като я молеха за помощ. Затова положи длан на болния кръст. Проблемът се оказа дребен, а името на подходящия лекар веднага се яви в главата ѝ. Живана отново си тръгна с благодарности.

Това беше началото. Тя започна да идва всеки ден. Никога не беше с празни ръце, но по едно време Марга започна да изпитва чувството, че съседката разчиства килера си. Тя ѝ поднасяше разни старомодни вещи, вярно, неизползвани, но напълно непригодни, а голяма част от тях и грозни.

И при всяко посещение имаше някакъв проблем за разрешаване. Дали да не отиде да ѝ сменят очилата, тези май вече са ѝ слабички? Да продаде ли трите декара ниви, наследени от дядо ѝ? Ами колко пари да им иска? Къде е по-добре да отиде на почивка – на Павел баня или на Вършец?

Това ставаше все по-досадно. А Марга не успяваше да се откопчи. Живана беше неотстъпно мила и любезна, държеше се с нея като с близка приятелка. Отрупваше я с комплименти, постоянно споменаваше баба ѝ Мария и все повтаряше колко близки са били двете. Ясновидката нито веднъж не ѝ взе пари. Беше ѝ неудобно да го направи и се ядосваше на себе си, задето в началото сама бе създала прецедент. Не че очакваше да забогатее точно от Живана, тя си докарваше достатъчно доходи с преводите от английски и френски. Просто си мислеше, че ако на съседката ѝ се наложи да плаща за услугите, тя може би няма да я пита за щяло и нещяло. Но всеки път, когато понечваше да спомене за това, Живана казваше нещо мило и думите се спираха на устата на Марга.

И извън къщи нямаше спасение от новата „приятелка”. Тя сякаш я дебнеше кога излиза. Постоянно я срещаше в магазина, в пощата, по улицата... Живана се погрижи всички да разберат колко са близки двете.

След известно време Марга се усети, че от доста време не е виждала леля Денка. Възрастната ѝ съседка бе престанала да ходи у тях. Не се спираше и край оградата на приказка. Не беше трудно да си направи извода.

Един ден младата жена събра смелост и сама отиде на гости на леля Денка. Тя я посрещна усмихната. Но все пак Марга се почуди наистина ли ѝ се вижда малко дистанцирана или само си въобразява. Затова реши да изплюе камъчето:

- Лельо Денке, я ми кажи, баба в какви отношения беше с Живана?

Комшийката я изгледа изпод вежди. После въздъхна:

- Щом искаш да знаеш, баба ти никак не я обичаше. И аз не я обичам. Щом искаш да знаеш.

Младата жена само кимна. Щеше да е смешно да моли да я спасяват. Сама бе допуснала да я забъркат в тази каша, сама трябваше да се оправя.

Тя опита да се държи по-студено с Живана, но жената като че ли изобщо не забелязваше дистанцираното ѝ поведение. Беше лепкава, захарна и не разбираше от намеци. Понякога Марга едва се удържаше да не покаже открито раздразнението си. Но просто не беше такава. Бе свикнала да е въздържана и да внимава да не обижда хората.

***

Един ден Живана дойде заедно с друга жена. Непознатата беше тиха и симпатична. Очите ѝ блуждаеха, сякаш гледаха навътре в нея и не искаха да виждат нищо навън. Марга веднага усети, че новата гостенка е обладана от безпокойство и силна болка. Тя изпита желание да се устреми към нея и да ѝ помогне веднага. В този момент Живана се обади:

- Това е моя близка, Анка се казва. Затревожила се, че мъжът ѝ ходи. Аз ѝ викам, че това, дето си го мисли, са глупости, ама тя не мирясва. Виж там, успокой я...

Ясновидката взе ръката на Анка. Болката ѝ беше като дълбок, бездънен вир. Жената не подозираше, тя знаеше. И беше напълно съсипана. Тя вдигна поглед към Марга. В очите ѝ гореше молба. После с треперещи ръце извади снимка.

Мъжът не беше кой знае какъв красавец. Не изглеждаше зле, но очите му бяха някак мазни. Хитровати очи. Младата жена взе снимката и се съсредоточи. Видя къде съпругът на Анка прави срещите си. Видя любовницата му. Видя и края на историята. Погледна настоятелно клиентката в очите и каза:

- Не се бой! До седмица всичко ще е наред. Гледай да забравиш. Не всеки може да прости, но ти ще можеш. Ако си искаш мъжа, няма друг начин. Не заради него. Заради теб.

Анка продължаваше да я гледа объркано, после извади портмоне и почна да рови в него за пари.

Когато двете жени излязоха, Марга се отпусна тежко във фотьойла. Колко чернилка имаше по света! Какъв човек би постъпил така? Да заведеш жената на любовника си на ясновидка и да разчиташ, че ще ти се размине! Явно човешката наглост нямаше граници... Докато се чудеше как да постъпи по-нататък, вратата се бутна и Живана влезе отново.

- Защо ѝ каза? – възмутено изви глас тя. – Аз нали ти намекнах, казах ти да я успокоиш... За какво ти беше да ѝ казваш?

Марга се изправи. Лицето ѝ беше потъмняло. Тя отвори вратата и я задържа така. Нямаше нужда от думи. Гостенката ѝ се сви под тежестта на погледа ѝ, после се нацупи, фръцна се и забърза навън. От пътеката се провикна:

- И ще кажа на данъчните, че нямаш регистрация, пък вземаш пари от хората, да знаеш!

Марга просто затвори вратата и се върна във фотьойла. Искаше малко да се успокои. После щеше да покани леля Денка на кафе.

Колкото до регистрацията, тук Живана беше права. Време беше да уреди това. 

към "Ясновидката"

Помен за четиридесет дни

- Не може да бъде, Мари, от издателството отдавна ти пратиха това писмо. Даже лично аз го подготвих! – горещеше се Люси. – Не си ли проверяваш електронната поща?

Марга сведе очи смутено и измънка:

- Изобщо не съм пускала компютър, откакто...

- О, шери... – произнесе съчувствено Жюл и хвана ръцете ѝ в своите.

- Извинявай, миличка, не се досетих - каза Люси. – Сигурно имаш там снимки и кой знае колко спомени.

Тримата говореха на френски, заради Жюл, годеника на Людмила. Напоследък двамата бяха плътно до Марга и правеха всичко възможно да ѝ помогнат да се възстанови. Полека-лека младата жена вече беше започнала да идва на себе си. Мъката не я напускаше, но бе престанала да я унищожава. Сега Марга просто скърбеше и понякога дори се усмихваше, припомняйки си моментите на щастие с Ангел.

След кратко мълчание Люси каза неуверено:

- Мислиш ли, че вече би могла... Може да имаш и други важни писма... оферти за преводи...

- Знаеш ли... добре! Нека опитаме!

В този момент телефонът на Марга иззвъня. Тя видя името на майка си на дисплея и въздъхна. Знаеше какво ще ѝ каже.

- Как си, моето момиче?

- Добре съм, мамо. Определено съм по-добре. Не се тревожи. Люси и Жюл са при мен.

- Още веднъж да те питам: сигурна ли си за днес?

- Сигурна съм, мамо. Ангел никога не е вярвал в тези неща. И аз нямам нужда, а свекърва ми не е тук. Четиридесет дни са си като всеки друг ден. Няма да участвам в това.

- Не знам... Все си мисля, че човек има нужда от такива неща. Ще се почувстваш по-спокойна, като го поменеш. Знаеш, че и аз не съм религиозна, но тия обичаи не са случайни.

- Мамо, откажи се.

- Е, както искаш. Тогава ще мина само да разлепя още малко некролози и ще пална една свещичка у дома.

- Добре, мамо. Благодаря ти! Наистина...

- Знам, миличка. Обичам те!

- И аз, мамо. Поздрави татко.

Марга остави настрани телефона. Люси вече беше сложила лаптопа пред нея. Тя вдиша и издиша няколко пъти, като пред старт, после посегна.

Най-много бяха писмата със съболезнования. Марга ги премести в архива. Някой ден щеше да ги прочете. Скоро. Намери писмото от издателството, където работеше Люси, както и още други три, които можеха да се окажат важни за работата ѝ. После, между рекламите от разни сайтове забеляза нещо неочаквано. Сърцето за миг се качи в гърлото и заби лудо. Трескаво започна да сравнява датата на писмото с календара, който висеше на стената. Писмо, изпратено от адреса на Ангел. От днес.

Ръката на младата жена замръзна на мишката. Какво беше това? Не беше възможно, нали? Кой си правеше шеги с нея? Но не, как така? Никой, включително и тя, не знаеше паролите на мъжа ѝ. IT специалистите винаги бяха параноични в това отношение, измисляха неразбиваеми защити и на никого не даваха данните си за достъп.

Тогава? Сети се за филма „Послепис: Обичам те!”. Страхотен филм! Толкова сълзи беше проляла на него, без да подозира, че я очаква подобна съдба. Да, там героят беше подготвил предварително писма за жена си. Но имаше една съществена разлика: той знаеше, че умира. Това не можеше да бъде обяснението в нейния случай.

Марга продължи да седи неподвижна, дишайки тежко. После Люси прошепна:

- Направи го!

Младата жена не бе забелязала, че поведението ѝ беше привлякло вниманието на нейните приятели. Те я бяха оставили спокойно да си прегледа пощата и си говореха тихо встрани. Но сега и двамата стояха зад нея и напрегнато гледаха в екрана.

И Марга кликна.

„Маци, знам, че сигурно ще те изплаша. Те ми казаха, че имаш мисия и затова не можем да сме заедно тук. Ако вече си свикнала с мисълта за другия свят, може би по-лесно ще приемеш това писмо.

Нищо особено, просто исках да се сбогувам. Днес е последният ден, в който мога да го направя. Четиридесет дни търся начин да се свържа с теб, но компютърният специалист си е такъв навсякъде. Не ме питай как го направих, и аз не знам точно, но важното е, че успях. Вълни, честоти, колкото и да ти ги обяснявам, знам, че това не е по твоята част, миличко.

Какво да ти кажа още? Аз съм добре. Тук е хубаво. Само дето теб те няма, но това не е наш избор. Много ми липсваш. Обичам те! Винаги съм те обичал ужасно много! Някой ден пак ще сме заедно.

Имам само една молба: помогни на Ясен.

Обичам те! Сбогом!”

Дълго време никой нищо не каза.  Сълзите се стичаха свободно по лицата на тримата. Но мъката им бе някак светла и спокойна.

Марга посегна към телефона и набра номера на брата на мъжа си.

- Ясене, къде си?

- Пътувам към теб... – беше изненаданият отговор.

Време беше да престане да се учудва.

След малко девер ѝ пристигна. Не бяха се виждали отпреди катастрофата. Ясен беше любимото по-малко братче на Ангел. Разликата помежду им беше цели десет години. Двамата толкова много си приличаха! Само че, докато Ангел бе по-сдържан, то Ясен винаги бе готов да избухне в смях. Сега обаче очите му, сиви като на брат му, бяха плувнали в сълзи. Говориха дълго, споделиха мъката си. Всеки разказа какво е преживял. По едно време Ясен каза неуверено:

- Всъщност аз исках да те помоля за нещо. Разбрах, че си се настанила тук за постоянно. Аз през ваканцията няма да ходя при майка в Португалия. Ще си остана тука. Може ли отида в апартамента?

Младежът беше студент, живееше в София на квартира. Марга не се и замисли:

- Разбира се, че може, Ясене. Аз така или иначе няма да го ползвам. Разчисти, както ти харесва. Вземи си, каквото искаш за спомен.

- Благодаря ти! – прегърна я той. На вратата се спря: - Марга, а вярно ли е това за ясновидството? Докторите и сестрите разправят разни неща, клюката се разнесе из целия град.

- Може да ти е чудно, но е вярно.

- Е... никога не е късно човек да повярва в нещо ново – усмихна се Ясен и разпери ръце.

Той прибра ключовете за апартамента в джоба си и тръгна.

- Забрави да му кажеш за писмото – обади се Люси.

- Не знам дали изобщо ще кажа на някого за това писмо – отвърна Марга. После трепна: - Олеле, я виж! Той си забрави портмонето! Сигурно има документи вътре...

И тя посегна да го разгърне. Докосна го и погледът ѝ се замъгли. Виждаше лекарски кабинет, календарът сочеше 2015-та година. Ясен седеше на кушетката. Беше отслабнал и измъчен. Лекарят говореше:

- Ще опитаме с всички възможни терапии. Но не мога да гарантирам нищо. Ракът на кожата е един от най-коварните. Нищо и никаква бенка на врата, а не знаеш какво може да ти сервира след време. Да бяхте знаели, да я махнете...

Марга веднага се обади на Ясен да се върне. За нейна радост девер ѝ не се възпротиви на предложението да отиде на лекар за бенката.

- Тъкмо нищо няма да нарушава съвършенството на хубавата ми кожа – ухили се той и отново разпери ръце с характерния си чаровен жест.

Когато той си тръгна, младата жена се обади на майка си:

- Направих помена, мамо. По мой си начин, но го направих. 

към "Ясновидката"

Сълзите на Снежанка

Люси плавно влезе в паркинга и майсторски вмъкна малкия син ситроен между две други коли.

- Благодаря, че ми даде да покарам - усмихна се тя на приятелката си. – Беше почнало да ми липсва.

- Ужасна си - върна усмивката Марга. – Ами че ти си в България едва от три дни.

- Да де, ама... – сви рамене Людмила, сякаш шеговито се извиняваше.

Двете млади жени се умълчаха. Никоя не бързаше да слиза от колата. Люси се повъртя на място и неуверено рече:

- Мари, може ли да те питам нещо? Майка ти... – после, набрала решителност, бързо продължи: - Вярно ли е това, което леля Гергина ми каза? За виденията?

Марга трепна, сякаш ѝ бяха припомнили нещо, което се бе старала да забрави. После изрече тихо, с равен глас:

- Вярно е. След катастрофата постоянно ми се случва. И после се сбъдват. Напоследък, като се бях депресирала, доста намаляха. Но вчера, на гробищата... докоснах кръста и... видях всичко!

Сълзите ѝ потекоха, тя гледаше пред себе си, сякаш картините отново се редяха пред очите й.

- Видях погребението, Люси. Затворения ковчег, свекървата, майкини. Толкова много хора... Те... плачеха...

Гласът ѝ секна. Людмила прегърна приятелката си. Така ѝ се искаше да отнеме страданието ѝ, да чуе отново безгрижния ѝ смях! Но за да стане това, първо трябваше да ѝ помогне да излекува мъката си. Или поне да се научи да живее с нея.

Днес им предстоеше най-тежкото изпитание. За пръв път след нещастието Марга щеше да влезе в апартамента, където бяха живели с Ангел. Люси отрони:

- Мислиш ли, че... Сигурно говоря глупости, но... Мислиш ли, че като се качим горе и ще можеш да влезеш във връзка с него?

- Ясновидка и медиум са различни неща, Люска - въздъхна Марга. Тя все още не беше се обучавала, но някои знания ѝ идваха така, от самосебе си. Подозираше, че са ѝ били предадени, докато беше при светлината. Изглежда Снежанка някак неусетно я беше научила на доста неща.

Младата жена поседя още минута, после рязко се надигна и излезе от колата. Люси веднага скочи след нея и я последва.

Некрологът ги посрещна още на вратата на входа. „Ангел Петков Ангелов, на 31 година”. Не бяха сложили снимка. Марга изгледа листа хартия отсъстващо. „Това ли е останало от моя мъж? Това? Глупости!”.

Апартаментът беше на третия етаж. Двете жени се изкачиха по стълбите. Некролозите на вратата бяха три. Скръбна вест. От колегите. Девет дни. Междувременно дните неусетно бяха се увеличавали и се бяха превърнали в месец. Съвсем скоро четвърти лист хартия щеше да се нареди до другите. Четиридесет дни. Марга се опита да отмине и тези мрачни съобщения, без да им обръща внимание, но сърцето ѝ прескочи един такт.

Едва когато не успя да уцели ключалката, разбра, че ръцете ѝ треперят. Обърна се към Люси и видя, че приятелката ѝ я наблюдава напрегнато, стиснала устни до побеляване. Младата жена се опита да ѝ се усмихне окуражително, да ѝ каже да не се тревожи толкова за нея, но лицето ѝ успя да изобрази само някакъв странен спазъм. Очите ѝ се наляха и запариха.

Първата крачка в коридора отекна глухо. Миришеше на застояло. Марга знаеше, че майка ѝ бе идвала тук веднъж, да изключи хладилника и бойлера, да вземе цветята. Друго не бе пипала. Другото чакаше нея.

Светна лампата в коридора с привичен жест. Мъждивата ѝ светлина подразни очите ѝ. Ангел беше обещал да я смени. Не успя. А сега го нямаше. Изведнъж в гърлото ѝ се надигна стон. Кой сега щеше да смени проклетата крушка? Кой? Кой щеше да сменя всички крушки в живота ѝ занапред? Нямаше го...

Черното му кожено яке на закачалката я накара да изхлипа. Сведе поглед, а там бяха маратонките му – поодраскани вече, канеше се да си купува нови. Слепешком влезе в хола. Книгата му, захлупена на масичката. Останала недочетена завинаги. Толкова чакаше да я пуснат по книжарниците! Дистанционното на телевизора, за което водеха шеговити и не толкова шеговити битки. Чифт чорапи, захвърлени до дивана. Колко пъти му се беше карала за тия чорапи! С всяка следваща гледка риданията ѝ се засилваха. Марга се замята като луда из апартамента. Не знаеше какво търси, но намираше само все повече и повече доказателства, че Ангел го няма. Тук нямаше местенце, което да не носи някакъв скъп спомен или повод за съжаление. И младата вдовица оплака всяка накриво казана дума, всяка пропусната възможност за нежност, всяко дребно нещо, което съпругът ѝ не бе успял да довърши.

Люси не я закачи. Вярната приятелка се дръпна встрани и само гледаше, а от очите ѝ се стичаха сълзи. Едва когато видя, че Марга почна да залита, а гласът ѝ предрезгавя, тя внимателно се приближи към нея, прегърна я и я заведе да седне в кухнята. После извади от чантата си предвидливо донесеното шишенце коняк и наля. Носеше го чак от Франция и имаше съвсем други планове за него. Но си струваше да го изпият сега.

Двете седяха на масата, докато слънчевата светлина, процеждаща се през оранжевите пердета, омекна и почна да губи веселостта си. След първите няколко глътки Марга се отпусна и заговори. Разказваше за какво ли не, за всякакви дребни глупави случки от семейния живот, които никого не биха впечатлили. Но в тях беше нейното щастие. Спомените извикваха на устните ѝ замечтана усмивка, после сълзите отново надделяваха и потичаха свободно.

По някое време телефонът на Людмила иззвъня. Жюл бе почнал да се тревожи. Докато тя се опитваше да го успокои, Марга отново тръгна по стаите. Дълго насъбираната мъка продължаваше да се излива. Всяка вещ, и най-дребната, беше спомен. Приседна уморено на спалнята. Решително пропъди картините на нежност и страст, които веднага се опитаха да нахлуят в главата ѝ. С тях не можеше да се справи, още не.

Тогава видя книжките. Няколко малки детски книжки с картинки. Беше ги купила съвсем импулсивно. Отскоро се замисляше за бебе. Бяха толкова шарени и мили! Ангел ги бе забелязал и по лицето му се бе разляла усмивка. Беше я стиснал в прегръдките си и бе я държал така дълго-дълго.

„Ако ти го върнем, ще забременееш” – бе казало съществото от светлина, преобразено като Снежанка. Те я бяха осъдили! Отнеха ѝ всичко: щастието, любовта, живота! Най-прекрасния мъж, когото бе познавала! Отнеха ѝ нероденото бебе... И Марга зарида отчаяно, притиснала към гърдите си детските книжки. Писък се надигна в гърлото ѝ. Безпомощността ѝ беше толкова силна! Единственото, което можеше да направи, беше да крещи така, че целият свят да чуе за болката ѝ.

Дойде на себе си в прегръдките на Люси, която притискаше към устните ѝ чаша вода. Стъклото тракаше по зъбите ѝ, докато се опитваше да преглътне и да си поеме дъх. Полека-лека почна да се успокоява. Дори не усети как Люси я зави на леглото и я прегърна, докато се унесе в сън.

Когато се събуди, в стаята притъмняваше. Болката се върна веднага, но сега беше някак управляема. Люси сигурно беше оттатък. Марга заразлиства разсеяно детските книжки, които бе прегръщала в съня си. Снежанка. Навсякъде ли щеше да я преследва тази студена хубавица? Вгледа се в илюстрацията и ахна. Светна нощната лампа и огледа пак. Снежанка плачеше. С истински сълзи.

Те бяха до нея в болката ѝ. Хората от светлината. Които и да бяха, те разбираха колко ѝ е тежко. И просто ѝ помагаха да изживее съдбата си.

Марга се изправи. Намери Люси в другата стая. Приятелката ѝ бе задрямала над някаква книга. Бутна я внимателно и прошепна:

- Люска, събуди се. Трябва да вървим. Готова съм.

На връщане караше Марга. По някое време Люси попита:

- Искаш ли помощ за пренасянето на багажа от апартамента?

- Не - усмихна се леко Марга. – Няма да вземам нищо оттам. Някой ден ще разчистя всичко и ще помисля какво да го правя. Но със сигурност няма да взема нищо.

- Но защо? Сигурно ти става много мъчно, като гледаш тия вещи?

- Така е. Но не това е причината. Те просто не са мои. Те са на една друга Марга, която вече я няма.

- Добре ли си? – извърна се Людмила загрижено. – Това звучи толкова тъжно.

- Наистина е много тъжно. Но някой ден, след много време... мисля, че новата Марга може да ми хареса. 

към "Ясновидката"

Път към мъката

Марга бързаше по горската пътека. Мястото не ѝ беше познато. Вековни борове свеждаха клони до земята, дребни жълти цветенца грейваха внезапно между тревите при приближаването ѝ. Видя огромна гъба-мухоморка, с ярки цветове, сякаш слязла от страниците на детска книжка. В краката ѝ пребяга зайче. Поспря се, обърна се и я изгледа очакващо. После мръдна с уши и пак хукна напред. Викаше я. Трябваше да стигне час по-скоро. В далечината се мярна горско джудже. Марга смръщи вежди. Това почваше да става съмнително. След малко пътеката я изведе до схлупена горска къщичка. Пред нея беше седнала красива чернокоса девойка и държеше в ръка ябълка: половината бяла, половината червена.

- Не яж от червената половина – насмешливо каза Марга. Снежанка я изгледа намусено. – Сънувам те, нали? Защо не спреш с тия маскаради?

- Мислех, че ти харесва – спокойно каза приказното момиче.

- Ха! – възмути се Марга. – Не ми стига всичко, което ми причинихте вие... които и да сте, ами сега и ми предлагате детски приказки вместо подсладител!

.- Ние не сме ти причинили нищо – меко промълви Снежанка и постави длан върху нейната. – Това е съдбата ти. Само се опитвам да ти помогна да се справиш.

- Мисля, че успявам и без ваша помощ – тросна се младата жена.

- Знаеш, че не е така, Марга. Още не си проляла и сълза.

- Значи сигурно съм била лоша съпруга.

- Глупости! Ти се страхуваш да се лекуваш.

- Кой говори глупости сега? – Марга сложи ръце на кръста си.

- Не се ядосвай. Бунтът ти е естествен. Но нямаш избор, мила. Трябва да продължиш напред. Всеки го прави някога.

- Може би аз го правя по моя си начин.

- Марга... – поклати глава Снежанка. – Просто днес иди на гроба и поплачи.

Изведнъж младата жена усети слабост. Приседна на един пън и подпря главата си с ръце. После погледна към събеседничката си:

- А ако пак не мога?

- Тогава си иди вкъщи. В общия ви дом.

***

Откъм кухнята се носеше миризма на кафе. Марга отвори очи и неволно се усмихна. Люси! Днес щяха да ходят на гроба на Ангел.

Марга скочи от леглото и побърза да се измие и облече. Все още се чувстваше отпаднала, твърде дълго се бе носила по течението. Но присъствието на приятелката ѝ я мобилизираше и я изпълваше с енергия. Тя влезе в кухнята с приветлива усмивка. Людмила грейна цялата, щом я видя.

- Добро утро, Мари! – звънна бодро гласът ѝ. 

- Добро утро, Люси! Ама ти си ошетала напълно! Почва да ме хваща срам.

- Хайде, хайде! Кога друг път щеше да хапнеш истински креп Сюзет?

- Охо! Ама ти май сериозно си се захванала да ставаш истинска съпруга?

- Разбира се – разсмя се Люси. – Като видиш Жюл, ще разбереш.

Двете похапнаха апетитните палачинки с масло, след това седнаха в градината с чаши кафе. Поседяха мълчаливо, после Люси попита тихо:

- Много ли те е страх? Ако искаш, да не...

- Не, не! – енергично възрази Марга. – Няма закога да отлагам, Люска. Отиваме.

***

Родителите на Марга ги чакаха при входа на гробището. Някой трябваше да им покаже къде да отидат. Гергина прегърна дъщеря си, после погали лицето ѝ и прибра кичур коса от челото ѝ.

- Моето момиче... ще се оправиш! – прошепна тя.

Дончо не беше виждал дъщеря си от последното свиждане в болницата. Сега очилатият мъж пристъпваше неловко от крак на крак и се чудеше какво да каже или направи. Погледът му загрижено обходи лицето на Марга.

- Тате... – тихо каза тя и в тази една дума събра цялата си обич и мъка. Дончо пристъпи, прегърна я и я залюля. Тихичко изхлипа в ухото ѝ.

В това време Гергина шепнешком се обърна към Люси:

- Плака ли?

- Не...

Четиримата заедно тръгнаха по пътеката. Марга не беше идвала досега тук. Баба ѝ Мария беше погребана в селското гробище, а други починали близки от града тя нямаше. Младата жена се огледа. Тук паркът бе по-уреден. Някои паметници бяха истински произведения на изкуството. В по-старата част растяха цели дървета, насадени преди двадесет и повече години. Изпълни я спокойствие. Сети се за думите от молитвата:”място злачно, място покойно”. И тук беше така. Марга бе очаквала, че още с влизането ще я обземе мъка. Ако не нейната, то поне мъката на всички, минали оттук преди нея, изпълнени с болка и отчаяние от загубата на близките си. Но това не се случи. Тук цареше мир.

Останалите трима я следяха с крайчеца на очите си. Те явно очакваха всеки момент тя да се огъне, да рухне. Но Марга се чувстваше добре тук. За миг тя забрави за какво е дошла. После си спомни и сърцето ѝ се сви. След малко щеше да се изправи пред истината. Реалното доказателство, че е вдовица. Че Ангел е мъртъв.

- Ето, тук е - тихо каза Гергина.

Марга се обърна. За малко щеше да подмине черния кръст. Тя го погледна с почуда. Обикновен кръст, като всички останали. Малки бели букви: „Ангел Петков Ангелов, 1981 – 2012”. Чужди букви. Нищо не ѝ говореха. Някакви набучени цветя в пръстта. Умиращи цветя. Излишни цветя. Всичко беше излишно. Ангел не беше тук. Сигурно го бе знаела през цялото време. Това не беше истинско. Нямаше как това да е гробницата на любовта им. Това беше просто някакво... място.

„Побърквам ли се? Досега трябваше да съм на колене в пръстта и да плача. Това е гробът на Ангел, какво правя? Ангел го няма, той е мъртъв! Защо не мога да заплача? О, мили, виждаш ли ме сега? Много ли ти е мъчно, че не те оплаквам? Аньо... „

Марга стоеше пред гроба вцепенена. Опитваше се да накара мъката да потече. Но цялата чернилка си оставаше дълбоко в нея. Само свитото ѝ до болка гърло намекваше за риданията, които не идваха.

После тя се наведе, остави цветята, които носеше, запали свещ. И докосна кръста. Не беше подготвена за това, което се случи. Болката на всички, които бяха дошли да изпратят съпруга ѝ от този свят, я заля наведнъж. „Били са толкова много! Майкини, свекървата, брат му... всички съседи, колегите му... божичко, хора, които почти не познаваме, толкова много хора. Колко много мъка, колко сълзи!” Тя видя как свекърва ѝ трепва като ударена от звука на първите лопати пръст, после залита настрани, девер ѝ я прегръща и я отвежда, прегърбена и съсипана, а сълзите му текат безспир. Видя съседката им, леля Зорка, повтаряща през плач:”Анчо, какво направи бе, мойто момче?”. После чу като насън гласа на Снежанка:”Като не можеш за себе си, плачи за другите!”

И сълзите най-сетне дойдоха.

След гробищата и обяда в дома на родителите ѝ, двете млади жени пак се върнаха на село.

- Знаеш ли... на теб всичко мога да кажа. Дано не те възмутя, но... – Марга изгледа Люси въпросително.

- Разбира се, че можеш да ми кажеш – насърчи я тя.

- Него го нямаше там. Не го усетих. Още всичко ми е като насън. Плаках за чуждата мъка, а моята стои завързана някъде.

Люси кимна с разбиране.

- Понякога за чуждата болка по-лесно се плаче. Но така проправяш пътеката и за собствената си. Поспи сега. Утре ще идем у вас.

- Да - кимна послушно Марга и се остави Люси да я завие. – Утре... 

към "Ясновидката"

Затова са приятелките

В съня на Марга все по-настоятелно се промъкваше позната мелодия. Гъделичкаше досадно мозъка ѝ и я изтръгваше от унеса. Постепенно почна да изплува и осъзна, че телефонът ѝ звъни. Замаяно си помисли:”Защо мама се обажда посреднощ? Да не се е случило нещо?”. Настръхна веднага, грабна апарата, натисна пипнешком бутона със зелената слушалка и каза с дрезгав от съня глас:

- Какво стана, мамо?

- Още не съм станала майка, макар че скоро и това може да ме сполети – заля я отсреща топъл смях.

Съзнанието на Марга се проясни изведнъж. Люси! С ударение на И-то! Нейната мила приятелка, чийто глас не беше чувала от цяла вечност.

- Люска, къде си? – попита развълнувано тя.

- Излизаме от летището. Обади се на Ангел да избяга от работа. Пристигам с Жюл!

- Чакай... – изненадано започна Марга, но връзката прекъсна.

Младата жена пусна телефона да падне на фотьойла, въздъхна и бавно разтърка очи. Пак беше заспала пред телевизора. Всъщност, дори не беше среднощ, както се бе заблудила. Просто напоследък си бе създала навика да затъмнява прозорците с одеала и да се излежава по цял ден. Тя се огледа недоволно. Какъв бардак! По пода бяха нахвърляни няколко книги, разтворени на различни страници. Започнати кръстословици си правеха компания с недопити чаши кафе. Полупразни пакетчета солети и бейк ролс се въргаляха къде ли не. Стаята бе като огледало на депресията.

Трябваше да стане и да оправи тук. Само че може би по-късно. Сега нещо не ѝ достигаха силите. Марга се опита да си наложи малко дисциплина. Мислено си представи как се изправя от фотьойла и почиства наоколо. Това я накара да се почувства толкова изморена и безсилна, че очите ѝ се насълзиха. „За нищо не ставам вече” – прошепна си тя. Дори не можа да се разплаче като хората. Просто остана да гледа тъпо в пространството.

Не беше добре, никак не беше добре. Докато редеше и чистеше къщата, всичко вървеше нормално. После Марга остана без цел и посока и потъна в безтегловността на депресията. Не знаеше как да продължи. Не знаеше какво да прави с живота си. Не искаше да се изправи пред спомените за изгубеното си щастие. Дори не се бе осмелила да посети гроба на мъжа си. Някак имаше чувството, че докато стои тук, докато не е видяла, че него го няма вкъщи, то лошото все едно не се е случило.

От известно време младата вдовица прекарваше времето си в смяна на каналите на телевизора. Не гледаше сапунки, те бяха сълзливи и я разстройваха. Зяпаше с часове научно-популярни филмчета и някакви тъпи телевизионни игри, от които после нищо не помнеше. Отлепяше се от фотьойла само за да отиде до тоалетна. Понякога поглеждаше към душа, но къпането ѝ се струваше прекалено голямо усилие.

А сега Люси идваше. Люси, на която явно никой не се беше обадил след катастрофата. И сега тя щеше да очаква да види Ангел и да ги запознае с Жюл.

Людмила и Марга бяха приятелки от детинство. Израснаха заедно, прекарваха дните си по прашните крайни улички на града, където беше блокът им. Учиха в едно и също училище, после отидоха заедно в езиковата гимназия. Нямаше нещо, което да не знаят една за друга. После Люси замина за Франция, подпомогната от нейна далечна роднина. Започна работа в издателство и понякога осигуряваше на Марга поръчки за преводи. Случваше се двете да не се чуят и по цял месец, но това не беше важно за тях. Нищо не можеше да прекъсне връзката помежду им. Марга много се беше радвала за щастието на Люси, когато тя срещна Жюл, с нетърпение бе очаквала .да се запознаят. И ето че това предстоеше да се случи в най-неподходящия момент.

Очевидно никой не се беше сетил да извести Людмила за трагедията, застигнала приятелката ѝ. На самата Марга не ѝ хрумна да потърси помощ от нея. Тя така се бе затворила за света в старанието си да оцелее, че отблъсна подадената от майка ѝ ръка и напълно забрави, че има приятели. Всички уважаваха траура ѝ и не я безпокояха. Но те не подозираха, че младата жена никак не е близо до излекуването, защото лечението ѝ изобщо не е започвало.

Изведнъж Марга скочи. Боже мой, Люси щеше да е тук след час или два! Тя не си правеше илюзии, че няма да я открие. Като деца те ходеха на гости от баба на баба. Нямаше никакво значение коя на кого е внучка. Нали бяха първи приятелки и вървяха в комплект? Тъй че Люси много бързо щеше да се сети къде да я търси.

Внезапен прилив на енергия обзе Марга. Трябваше да оправи тук веднага. Не можеше да си позволи приятелката ѝ да я свари в тази обстановка. Не че не я бе виждала и разхвърляна. Но точно сега веднага щеше да си направи верния извод. За миг младата жена се погледна през очите на Люси и видяното никак не ѝ хареса.

След час тя се тръшна изморена обратно на фотьойла. Беше придала на стаята доста приличен вид. Можеше да се изкъпе и по-късно. Сега малко щеше да си почине. Не усети как се унесе в сън.

Някой приглаждаше косата на челото ѝ. Галеше я нежно, но все пак настоятелно. Почувства обич, топлина. Усети деликатен френски парфюм. Хвана с ръка нежната длан, която я докосваше и я притисна до бузата си. Бавно отвори очи и неуверено се усмихна.

Очите на Люси бяха зачервени. Тя прегърна силно Марга и подсмръкна на рамото ѝ. Младата жена отвърна на прегръдката ѝ. Искаше ѝ се да сподели и сълзите с нея. Но те и сега не дойдоха. Людмила се отдръпна назад и я огледа.

- Милата ми - проплака. – Какво е станало с теб?

Прегърна я отново. Двете останаха така известно време. После Люси седна на табуретката срещу нея и хвана ръцете ѝ.

- Извинявай, Мари – прошепна тя. Двете се наричаха помежду си с френския вариант на имената си още откак се бе родила мечтата им да живеят един ден в тази прекрасна страна. – Извинявай, миличка, аз изобщо не знаех. Никой не ми каза...

Марга кимна. Люси продължи:

- А ти защо не ми се обади? Нали знаеше, че веднага ще дойда?

- Знаех – потвърди тя. – Но не можех. Нямах сили. Още нямам...

- Толкова съжалявам, миличка. Никога не съм си мислила, че може да стана така.

- Никой не го е мислил.

- Разбира се... Но стига съм дрънкала глупави клишета. Имаш ли кафе?

Люси организира всичко много бързо. За нула време Марга беше натикана в банята, после нахранена със сандвичи и напоена с кафе. След това двете излязоха на разходка в близкия парк. Не говориха много. Времето за разговори дойде вечерта, когато се излегнаха върху възглавници на пода с поднос сирена и бутилка шардоне, които Люси бе донесла от Франция.

Спомените от детството бяха толкова приятни. Двете приятелки се оживиха и пак се почувстваха като малки момичета, докато си разказваха една на друга разни преживени случки. От виното бузите им порозовяха. Усмивките зачестиха, на няколко пъти дори избухваха в смях, но сконфузено го сподавяха набързо. После се умълчаха. След няколко въздишки Марга се обади:

- Ще дойдеш ли с мен на гроба? И да ми помогнеш да разчистя апартамента?

- Разбира се – отвърна Люси, гледайки я напрегнато. – Аз... не че имам възражения, но ми е чудно. Защо леля Гергина досега не те е завела?

- Тя уважи желанието ми да се справя сама. Пък и... някои неща просто не са за майки. За тях е нужна най-добрата приятелка.

- Така е – усмихна се през сълзи Людмила. – Нали знаеш, че много ще има да плачем?

- Знам. Крайно време е, нали?

След малко Марга попита:

- А какво стана с Жюл?

- Оставих го при нашите. Не беше моментът да ти го водя. Той разбира. О, Мари, Жюл е наистина чудесен! Искам цял живот да е до мен! – и Люси импулсивно хвана ръцете на приятелката си.

Пред очите на Марга се занизаха картини. Жюл наистина беше чудесен сега. И щеше да е такъв още три години. После, верен на галската си природа, щеше да си отиде, привлечен от нова жена. Но дотогава приятелката ѝ щеше да е безумно щастлива с него. Нямаше нужда да се замисля дали да ѝ каже какво е видяла. Просто я прегърна и каза:

- Сигурна съм, че ще бъде точно така! 

към "Ясновидката"