Слънчогледите на Явор Цанев

Когато прочетох, че новият сборник на Явор Цанев „Слънчогледите“  ще съдържа весел  хорър, доста се озадачих. Обикновено не свързвам веселието с този автор. И не заради неподражаемата му лиричност. Когато чета нещо на Явор, винаги се сещам за сентенцията „Който трупа мъдрост, трупа тъга.“ Ей така, тъжен и мъдър ми е. Какво веселие може да се появи тук?

Всъщност, може би не сбърках много. Или да речем, че имаме разминаване в дефинициите. Това, което видях в повечето разкази от този сборник, не беше веселие, а един тънък, приятен интелектуален хумор. С чиято помощ се извежда и хорърът, пак на интелектуално ниво. Открих и още нещо, което ме изненада приятно и което липсва в предходните два сборника. Еротика, при това въздействаща, точно дозирана и уместна.

Моето лично читателско мнение е, че „Слънчогледите“ е още по-добър от „Странноприемницата“ и „Вино за мъртвите“. Защото в него са запазени хуманността и социалната ангажираност, които бяха техен отличителен белег. Но освен това са добавени повече тръпка и забавление и значително са разнообразени прийомите. Чак се чудя колко нагоре може още да стигне Явор Цанев. И нямам търпение да разбера.   

Това е автор с нестандартна мисъл и въображение, летящо в други измерения. Той притежава умението винаги да открива различната гледна точка, за която никой друг не се е сетил. Човек би помислил, че в главата му бушуват неясни за наблюдателя, безконтролни процеси. Но качеството на създаваната от Явор Цанев литература показва, че той има дисциплината да пише премерено, да намира точните съотношения и отдава нужното внимание на детайлите. И да прокарва през всяко изречение червената нищка, която задържа вниманието на затаилия дъх читател.

Не знам доколко ще е коректно да давам подробности за самите разкази, все пак книгата е още твърде нова. Но поне да споделя за тези, които ми станаха любими. Допадна ми /включително и с подредбата си/ вампирската триада „Енергиен вампир“, „Вампирска усмивка“ и „Видеонаблюдение“. „Затворът“, „Зимни тревоги“ и „Кого да пречукам“ ме изкефиха с иронията. „Ключ за никъде“ някак ме накара да изпитам носталгия по детството, нищо, че никога не съм била малко момче. „По магистралата“ запленява със своята болезнена романтика. А „Сутрин, по новините“ и „Задрямал за малко“ са сред фаворитите ми, дори без да мога да обясня защо.

Ами... това е. Затварям „Слънчогледите“ със съжаление и с намерението пак да я прочета. Прочетете я и вие.

Читателски дневник

Dracus 02/2014

Може би някои от вас си спомнят тази снимка:

Разгеле, след продължителна и епична битка се докопах и аз до литературата и сега мога да кажа две слова за новия брой на списание Дракус – 02/2014. Колкото до „Слънчогледите“, тях ги чопля още, голяма краста са, да знаете, повече не издавам.

Значи, първо, държа лично да приветствам идеята за кориците през тази година. Определено добре им се отразява освежаването след толкова мрачнотии. При това са така добре подбрани, че пак са си „Fantasy, SF, Horror, Crime, Mystery and more…”. В случая може би „море, хорър и още нещо...“.

Като че ли този брой наистина минава предимно под знака на хоръра. Няма лошо, аз обичам. А и вие също, щом четете това ревю. 

„Наемник“ на Бранимир Събев е отличен в конкурса за фентъзи разказ на списание Дракус. Зловещо-забавна приказка, в която има от всичко по малко, че дори и еротична сцена. Хареса ми името на главния герой, иска ми се да чета поредица за него. Бранимир Събев е останал верен на способността  си да създава атмосфера. С друг автор не ми се  е случвало по този начин – четеш си и уж ти се струва, че това е нещо, написано за момчешко забавление... и изведнъж откриваш, че си затънал с двата крака, та после едвам се измъкваш.

„Цената на магията“ – Флориан Пекаж. Другият отличен разказ в конкурса. Романтично, красиво написано произведение със средновековно излъчване. Авторът показва усет към детайла по начин, по който далеч не всеки го умее.Неочакваният край не е свръхоригинален, но си е доста добър и ми хареса. Между другото, видях и разказа на Флориан Пекаж за конкурса на името на Агоп Мелконян. В Дракус е пратил по-хубавия ;)

„Дръпни си“ – Иван Атанасов. Уха! Майсторски забъркана каша от Фреди Крюгер, компютърни специалисти, бабандоле, което не знам какво е, малко вампиризъм, повечко трева и възмутена съседка. Перфектен баланс, жив език, симпатична, добре дозирана ирония. Да беше дозирал така и тревата главният герой, ама на! Само не разбрах Снъф съществува ли наистина, но пък на кого му пука? Хареса ми!

„Нощта срещу 1 ноември“ – Валентин Попов. Тези с трогателните семейни драми и задгробните мистерии най ги обичам. Накрая леко ми се изгуби логиката, но някой път ще питам автора за подробностите от замисъла му. По-важното е, че и с изгубена логика пак ми хареса, а това значи много при човек като мен, който в логиката се кълне. Между другото, едноименният сборник ще бъде част от подаръка за рождения ми ден, лично си го избрах. Предпочитах изненада, но като не може, хубава книга е вторият най-добър подарък (след изненадата).

„Лична карта“ – Иван Шивачев. Русенски разказ, ура! Считам за важно да си личи от кой край е авторът, най-малкото поне от коя държава. Ще ми се да виждам по-малко герои с американски имена в нашата литература. Затова, адмирации от мен за Иван Шивачев, най-малко по две линии: хем Русе, хем и темата за древното ни минало. На такъв коктейл няма как да устоя. И тук имам някой и друг въпрос по логиката, но ще си го премълча, абе много съм добричка тая вечер, сигурно е от хубавите разкази.

“Home sweet home” – Явор Цанев. Яворе, ако продължаваш така, съвсем ще се откажа да летя в космоса! А сериозно, считам за отличителна черта на автора да вижда сюжети на места, където другите няма да забележат нищо. Включително да открива потенциал за ужас навсякъде. Стига да поиска. Тук е поискал. Чудя се, има ли още планети и какво чака там?

„Жител на Каркоса“ – Амброуз Биърс. Срам, нищо не знаех за автора. А трябвало. Класиците затова са класици, защото са си го заслужили. Прочетете и ще видите. Образец.

И един прекрасен, фин и пикантен десерт – хорър хайкуто на Весислава Савова. Шоколад с чили. Много ми харесаха. Много ме настръхнаха. Не стига, че всяко за себе си е въздействащо, ами и всичките заедно те потапят в друга реалност. В която в полунощ е будна само порцелановата кукла.

Ами това е. Прочетете, ще ви хареса.

И напомням за конкурса „Вдъхновени от Краля“. Срок – 21.09.2014. Ограничение 6666 думи.

към Читателски дневник

Добрият човек и 35-годишната жена

Обикновено чета  по-други неща. Но моята приятелка Цеци е в период „съвременна българска литература“ и иска да съпреживява. Затова послушно прочитам книгите, които ми дава. Все пак, винаги е добре човек да знае още и още. Понякога тези книги ми идат малко на мъка. Понякога съм щастлива от попаденията.

Та... напоследък четох два сборника разкази на Калин Терзийски. По-старите – „Любовта на 35-годишната жена“ (2010) и „Имен ден за добрия човек“ (2011)

Калин Терзийски, знаете, е противоречиво явление в днешната българска литература. Някои го обожават и го намират твърде интересен, други го хулят, задето си бил въобразил, че е писател. Характерното за него е, че първата му професия е много далеч от литературата (макар че всъщност изобщо не е) – той е дипломиран психиатър и е работил няколко години по специалността си, при това не някъде в чистичък, хубав кабинет, а в голяма психиатрична болница.

Другото характерно е, че Калин Терзийски е писател-стриптийзьор. И то не до гола кожа. До кости. Всички гадости и щастия, които са му се случили, всички простотии, които е извършил – всичко е предоставено на читателя за свободна консумация. Дето вика приятелката Цеци, той е неуязвим, защото всичко си е казал. Сега, разбира се, ние няма как да знаем дали е точно така, но очевидно похватът му е най-малкото така да изглежда.

Което създава добро впечатление. Докато обаче не започне да изглежда твърде суетно. Аз-личната форма е добра за характеризиране на герои, но когато всеки път героят е идентичен с автора, в един момент ти идва малко в повече. Да, разбрах много добре, че Калин Терзийски иска да каже на хората много неща. Тези неща са важни, нужни и сигурно ще отворят нечии очи. Но, казани по този начин, те звучат доста назидателно и това на читателката Нели Цветкова не й харесва.

Освен това, тук вече си е въпрос на вкус, не ми допадат разкази от типа: „Седях и пиех кафе, една муха кацна на масата и това ме наведе на следните мисли: (следват мисли) Край.“ Може би съм разглезен читател в една комерсиална епоха, но на мен ми се иска в разказа нещо да се случи и това да ме накара да си мисля за разни неща. Аз да мисля, не авторът директно да ми сведе своите мисли. Нали четенето все пак е пресътворяване. И ето сега тук се явява едно противоречие, защото самият Калин Терзийски казва, че не уважава четенето за забавление и иска чрез книгите си да кара хората да мислят. По което сме на едно мнение, но някъде в разбирането за прийомите явно се разминаваме. Но няма лошо, защото Калин Терзийски е достатъчно голям, за да не му пречи, че една читателка има възражения срещу методите му.

А аз за себе си все пак намирам достатъчно хубави неща в творчеството му. Просто ги пазех за десерт.

Първо, прозиращата между редовете личност на автора. Винаги много важна за възприемането на произведението. В случая – ръбат и благороден, единак и общественик, готов на глупости, готов и на смирение, излъчващ мъжкарство и интелектуалност в добре премерено съотношение. Това виждам аз. Въздейства ми. Харесва ми.

Второ, стилистика. Супер! Цветна реч, добра игра с думите, попадения, които не си срещал другаде и които доставят удоволствие или ти зашлевяват по някой шамар. Не видях много експерименти с формите, но държа да спомена „Стаята, гледката, ваната“ от „Имен ден за добрия човек“, който е много сполучливо завързан на фльонга.

Трето, топлинка. Ами да, така мисля. Писателите-мъже са харесвани от читателките-жени, когато покажат топлинка. При Калин Терзийски я има в достатъчни количества и, ако на някого му е студено в момента, веднага изброявам: „Кучката Лора“, „Пешо Морския“, „Дядо Коледа като млад“, „Самотният наблюдател“ от „Любовта на 35-годишната жена“; „Луцифер или горещ ден“ и „Имен ден за добрия човек“ от „Имен ден за добрия човек“.

Четвърто, безскрупулност. Какво да ви кажа, писателите-мъже са харесвани от читателките-жени, когато наред с топлината покажат и нужното количество безскрупулност. Като например в „Четене в тролея“ от „Имен ден за добрия човек“ или в разказа, дал името на сборника „Любовта на 35-годишната жена“.

Пето, ирония и самоирония. Кой не обича, особено второто. Така усещаш известните хора по-близо до твоето ниво, защото, видиш ли, те също имат слабости. Тук за мен безспорна перла е разказът „Напоследък“ от „Любовта на 35-годишната жена“.

В заключение, поставям тези два сборника в графата „По-скоро да“ (чела съм и „Лудост“, хареса ми повече). Ако не беше усещането ми, че значителна част от разказите по съдържание са по-скоро есета, бих ги сложила и в „Любими“. Определено искам някой ден да прочета и по-късните сборници на Калин Терзийски, казват, че те били „по-хард“, не знам какво значи. Но май повече искам да прочета романите. 

към Читателски дневник

Представяне на "Сълза за мама" в Борово

Снощи, 25.06.2014 г., представихме сборника "Сълза за мама" в читалище "Искра" в Борово. И сега, докато малкият Луцифер ходи по клавиатурата, се опитвам да ви разкажа за това.
Денят преди представянето беше пълна каша. Аз от няколко дни лежа вкъщи с навехнат крак и всичко ми е пълна каша, но това беше особено кашаво. Половината организация я правих задочно, по телефона и чрез приятелки, а аз обичам лично да пипна. Но те, милите, се справиха прекрасно. Даже се сетиха за неща, които не ми дойде на ум да им кажа.
И така, дойде моментът вчера на обяд, когато трябваше да се срещна с гостите от Козлодуй - Роси Савова, семейството й и колежката й. Приятелката Цеци, явяваща се главен организатор и координатор на всичко, три пъти ми промени часа на явяване, като последния път го изтегли с един час по-рано в последния миг. Добре, че съм свикнала на оперативност.
А срещата беше вълнуваща и чудесна и си говорихме за литература, но май повече за работа. Роси, и тя като нас, е във водовъртежа на социалните дейности. Освен това обаче е и поетеса и от снощи аз съм щастлив притежател на нейната стихосбирка "Въглени за късна есен".

Когато гостите отдалеч отидоха да си отдъхнат, просто преминах на следващата маса, където Цеци ме очакваше с Явор и Кети - нашите издатели. Освен това, приятели, колеги, абе в един кюп сме в много отношения.
Последва разходка до нашата тракийска гробница, а там беше зелено и красиво и отсреща се виждаха хълмовете около Борово... и това беше моментът на релакс, от който се нуждаехме всички.

В 17 часа, особено разкрасена и вече изпотена от задушното време, бях в читалището, готова да посрещам гости. Първият щастлив момент беше пристигането на кака Златка. С нея дълго бяхме колежки и един от разказите в книгата й е посветен. Същият този разказ, "Топличко" има поощрителна награда от конкурса "Елате ни вижте" - Георги Дамяново. След като получих прегръдката на кака Златка, нататък всичко беше по-лесно и на късмет.

Представянето започна с почерпка, но тази почерпка не беше случайна. Поднесох на гостите бонбони "Кръц-кръц" и лукчета. Който е работил социална работа на терен, знае как възрастните хора винаги имат в джоба такива бонбонки, за да почерпят минаващо комшийско детенце. Или пък ги държат някъде близо до леглото, където лесно ще ги стигнат и така ще се отсрамят пред посетилия ги социален работник, момичето от патронажа, сътрудника от рехабилитационния център. Макар и наритани от живота, нашите майки и баби държат да запазят достойнството си и да се проявят като гостоприемни домакини. Те отказват да получават, без да дадат нещо.

За мен тези малки, евтини бонбончета, са символът на социалната работа. Социалният работник не изяжда една торба сол със своите потребители. Той яде бонбони "Кръц-кръц". И в това време протяга ръка и поема мъката. Колкото може. А понякога после сяда и пише. Като мен.
Така се роди "Сълза за мама", сборникът, за чието представяне ви разказвам.
Снощи прочетохме три разказа. Имаше и сълзи, и смях, защото такъв е  животът, шарен. Поговорихме си малко, а после взеха думата гостите.
Аз тук ще замълча скромно, защото още се чувствам зашеметена от всички хубави неща, които чух за себе си и за книгата. Искрено се надявам наистина да е толкова добра, колкото беше казано, защото ако е така, значи съм успяла да кажа това, което исках.

 Издаването на "Сълза за мама" е част от една културна инициатива на Община Борово, която включва финансирането на 5 книги от местни автори. Поводът е 30-годишнината от обявяването на Борово за град. Други празнуват с трапези, а ние - с лукчета и култура. Дано сме на прав път.
Средствата от продажбите се връщат обратно във фонда и ще бъдат използвани за заплащането на следващите книги. 
Благодаря на всички приятели, които бяха до мен снощи и в дните на подготовката. И винаги. Благодаря на кмета, управленския екип и общинския съвет, които направиха възможно издаването на "Сълза за мама" и книгите на другите автори! Управленци, които подкрепят културата, са управленци с поглед в бъдещето. Езикът и културата са тези, които са помогнали на народа ни да оцелява през вековете.
Благодаря на семейството ми за подкрепата!

А сега отивам да пиша. Или може би да чета новата книга на Явор Цанев, "Слънчогледите".

А вие прочетете "Сълза за мама".

Към страницата на "Сълза за мама"

"Ясновидката" - второ издание

С удоволствие съобщавам на всички приятели, че книгата "Ясновидката" е издадена вече и на хартия. Стана много красива, а снимката е ужасна, но, разбира се, аз съм писател, а не фотограф.
Тъй като засега не се предвижда "Ясновидката" да се появи в книжарниците, желаещите могат да я поръчат в коментар под тази публикация или да се свържат с мен на лично съобщение във фейсбук. Цената на книгата е 6 лв. 

Гергьовско

Днес гледам, че доста хора усилено се питат във фейсбук: защо точно агне, защо жертвоприношение и какво му е християнското на всичко това?
Разбира се, че не е (само) християнско... То си е част от религията на човечеството, която винаги е била една и съща, макар и наричана с различни имена.
Голяма част от религиозната митология всъщност отразява знания от астрономията и други науки. И там почти всичко се върти около... това, около което се върти и планетата Земя - Слънцето.
Аз няма да навлизам в подробности, защото не това е целта на статията. Ще кажа само няколко думи за символиката. Разбира се, всички сме чували, че в момента се намираме в края на ерата на Риби и ни предстои влизане в тази на Водолея. Според други автори, дори вече сме преминали границата,  и то още в края на XIX век. Все едно, въпросът е в това, че епохите се сменят приблизително на 2000 години и редът им върви обратно на познатата ни поредност на зодиакалните знаци.
Тоест? 2000 години преди новата ера е властвал Овенът, а преди него - Телецът. За доста голяма част от този период има данни за културата, бита и вярванията. И от тях се вижда как постепенно символите се променят в съответствие с водещия знак. Обикновено той се среща и в следващата епоха, но вече като антагонист и/или като жертвено животно.
 Но първо ще си позволя за момент да се върна още по-назад в хилядолетията, защото ми се иска да спомена египетския сфинкс, изобразен като лъв с човешка глава... и за който напоследък се говори, че всъщност е на 10 000 години. А 10 000 - 8000 г.пр.н.е. е епохата на Лъв.
Що се отнася до цивилизациите, за които имаме повече данни, ето картинката. Зевс е изобразяван като бик, Минотавърът е човек с бича глава. В древната елинска култура жертвоприношението на бик се извършва в най-тържествени случаи и при най-големи бедствия.
... А в Стария завет вярващите, които се кланят на Златния Телец, са грешни... Учили са ни, че той е символ на сребролюбието, но според мен тук конфликтът просто символизира това, че старата епоха вече си е отишла и Овенът трябва да встъпи в правата си.
И се появява Мойсей, с неговите рогца, а агнецът става основното жертвено животно при старозаветните християни.
Следва Исус, който нахранва множество хора с две риби и пет хляба. Постепенно рибата се налага като обредна храна. Но тя някак не успява да измести агнешкото. Да не говорим, че в световен мащаб, особено пък в последните няколко столетия, нещата стават съвсем сложни и в картинката се включват пуйки, великденски зайци и камионът на Кока-кола. Мисля, че причините за това са: повече мобилност, повече търговия, повече обмен на информация, по-малко религиозна ревностност.
Логично е да се запитаме какво следва при Водолей? Нима на празник най-голямото лакомство ще е чаша вода?  А защо не, питам аз. Нали в идващата епоха се очаква да постигнем духовно извисяване и чистота? Може би хората от новата ера ще знаят, че празникът не означава трапеза, а единство на душите и почит пред величието на природата.
Дано само не се окаже, че водата ще е най-голямо лакомство, защото ще е трудно достъпна...

Но аз не отговорих на въпроса защо е нужно да има жертвоприношение. Просто е. Човекът отдавна е разбрал, че за да се случи нещо хубаво, трябва да се пожертва нещо. Огледайте се. Жертвоприношенията и саможертвите са навсякъде около нас. Не само в бита и фолклора ни, а и в нашето съвременно ежедневие. Това не е кръвожадността на боговете. Това е кръговратът на вещества и енергия в природата. Това е животът.

С Краля по Зеления път

Имам задача за домашно.

Изключително приятна задача. Да чета Стивън Кинг и да се вдъхновявам. Доста негови книги съм изчела, но досега не съм се сещала да се вдъхновя. Идваше ми наум да се уча, да се вторачвам в това как-той-го-прави. Но не и да му позволя да напои сетивата ми със своята атмосфера и после да ми драсне клечката.

Разбира се, това последното, е много по-трудно. С обявяването на конкурса „Вдъхновени от Краля“ Явор Цанев ни пусна да ходим по ръба. Знаел го е, бас държа.

Предполагам, че непосветеният читател вече ме е разбрал неправилно. Всички, които не са чели Стивън Кинг (и някои от тези, които са го чели), си мислят, че той просто пише за някакви ужасии. Че го наричат Краля на хоръра защото е много талантлив в ужасяването и много на „ти“ със зомбитата, таласъмите, вампирите и извънземните.

Само че Стивън Кинг е нещо много повече. Той създава реалности и те потапя в тях с главата надолу. И винаги в центъра на тези реалности са хората, и теб те боли за тях. И аз ще го докажа, като ви разкажа за „Зеленият път“. Можех и с „Буик 8“, но това някой друг път.

Книгата не е нова, никак даже. Излязла е 1996-та година, а след 3 години е филмирана. Както чувам, много сполучливо. Някой ден ще видя как, но точно сега няма да си развалям удоволствието от филма, като го изгледам веднага след прочитането на книгата.

Представят „Зеленият път“ например така: „В клетките на затвора, издълбани в Студената планина по протежение на дълга редица, известна като „Зеленият път“, изроди убийци, като психопата „Били хлапето“ Уортън и налудничавия Едуард Делакроа, оковани очакват смъртта си. Охраняват ги надзиратели като добрия Пол Еджкоум и садисти като Пърси Уетмор.“

Аз я видях малко по-иначе. Професионална деформация, предполагам.

В заглавието няма нищо интригуващо, затова и толкова време не привлече вниманието ми. В края на краищата, при такова огромно творчество на Стивън Кинг, няма как да съм прочела всичко негово.

Но ако ви кажа, че името „Зеленият път“ идва от зеления линолеум, с който е застлан коридорът в отделението за осъдени на смърт в един затвор? И този коридор води към помещението с електрическия стол? Това вече е друго, а?

Тук човек би си помислил, че в книгата ще има екзекуции, агресия, затворнически сбивания, надзирателски жестокости. Всъщност има. И въпреки това романът е изпълнен с човечност. Защото това прави Стивън Кинг. Той разказва за малките хора, среща ги със злото и им дава възможност да бъдат герои. И те наистина стават герои. Макар понякога да не си го признават.

Пол Еджкоум, главният надзирател, обяснява, че той и колегите му се държат внимателно с осъдените, защото те са на ръба на психичния срив и не бива да бъдат дразнени, за да няма неприятности. Скоро разбрах, че той омаловажава своите и техните заслуги. След някоя и друга страница реших, че те действат по-скоро като доброволци социални работници и психолози, а докрая вече знаех истината. Надзирателите от „Зеленият път“ са просто добри и свестни хора и осъзнават, че насреща си имат също хора, независимо от това, какво те са извършили в даден момент. И правят нужното.

Ето пример.

Процедурата изисква екзекуциите да бъдат репетирани. За времето на репетицията осъдените се извеждат извън сградата, за да не виждат какво се случва. Но не просто се извеждат, а се измисля някакъв повод,  така че те нищо да не заподозрат. Всички заедно се включват в този театър, никой не мрънка, никой не издава истината. Като се замислиш, защо да щадиш някого, който и без това съвсем скоро ще умре? Ами, изглежда има защо и героите нямат никакви съмнения в това.

Те са готови да дадат милост, разбиране и утеха. Готови са потърсят човека под маската на престъпника и да му дадат шанс, не да живее, защото нямат това право, но да си отиде с мир. Те не мразят и не съдят. Знаят, че има кой да  го прави вместо тях. И че трябва да има равновесие.

Сега да не си помислите, че цялата книга е населена само с ангели? Разбира се, че не, но те определено са ми любимите. Освен тях има още: много симпатичен чернокож лечител, чиято съдба ще ви скъса сърцето; лигаво връзкарче-злодейче без морал; интересен французин, обречен на мъчителна смърт; любов, която дава смисъл на живота; приятелство, способно да прекрачи граници; красива, фино поднесена мистика. И една гениална мишка.

Всичко има в тази книга, която не те оставя да спиш. Защото те кара да се замислиш за своя собствен Зелен път. Пътят, по който вървим всички ние. И не е без значение как точно го изминаваме.  

Нели Цветкова

Читателски дневник