Евтаназия

фантастичен разказ

Из книгата „Кратка история на евтаназията”, Майкъл Моулдън

Стр. 12

„... Всъщност, идеята за евтаназията никога не е била чужда на човешкото мислене. Във времената на рицарски битки, партизански движения и войни е било въпрос на дълг да отнемеш живота на ранения си другар, ако той не може да бъде спасен. Целта е била да се прекрати агонията, както и да не се допусне попадането му в ръцете на врага...”

Стр. 40

„... В началото на XXI век борбата между противниците и защитниците на евтаназията на хора все още била силно ожесточена. Световно признати авторитети публично проповядвали за правото на свободен избор, толкова по-важен, ако някой е принуден да търпи болки и унизителна безпомощност в края на дните си. Опонентите им пък се позовавали на Хипократовата клетва и святия дълг на медиците да защитават живота на всяка цена. Огромно влияние оказвали и световните религии, настояващи за нетърпимост към всяка форма на самоубийство...”

Стр. 43

„... Разбира се, проблемът бил основно в необходимостта от чужда помощ. Обществото дълго време не желаело да поеме отговорността да назначи „благородни палачи”. Едновременно с това в много държави продължавали да действат смъртните присъди, в крайна сметка също изпълнявани от хора. Тази неравнопоставеност била сочена като пример за лицемерие...”

Стр. 86

„... През 2053 г., след обединението на народите, Световното правителство извършва драстични промени в много закони, мотивирайки се с правата на личността. Тогава най-накрая е узаконена и евтаназията, но тя все още може да се практикува само при определени условия. Свободомислещите хора ликуват. Следват години на съдебни спорове по конкретни казуси и създаване на прецеденти...”

Стр.99

„... През 2074 г. се приема поправката Моулдън. Тя е основана на дефиницията на Световната здравна организация, която определя здравето като „състояние на пълно физическо, психическо, емоционално и социално благополучие, а не само липса на болест или недъг”. Съгласно поправката Моулдън всеки дефицит, който причинява на личността непоносим дискомфорт, е достатъчно основание да се иска евтаназия... „

Стр. 115

„... От екзотика и авариен изход евтаназията се превръща в нормална опция. Успоредно с това, заради икономическите условия и културния упадък, все повече хора считат, че са дълбоко нещастни и не си струва да живеят. С увеличаване на броя им, за болниците става непосилно да обслужват желаещите да умрат. Натрупват се чакащи за услугата, а това поражда обществено недоволство. Избухват и първите протести...”

Стр. 126

„... Земното население е намаляло до 5.3 милиарда. Членовете на Световното правителство са доволни от тенденцията, но не и от резултатите. За да постигнат планираното намаление на популацията, е необходимо да се увеличи скоростта на процеса. Исканията на протестиращите им подсказват начина. Така се стига до въвеждане на лицензионния режим... „   

Стр. 158

„... С преминаването на дейността евтаназия в частния сектор тя се усъвършенства. Клиентите могат да избират между над сто вида смърт, включително и мъчителна, ако желанието им е такова. Най-прилагани все пак са средствата с неусетно действие. Предлагат се преференциални цени за семейства и групи, както и специалната услуга „изпълнение на последно желание”. В борбата си за клиенти търговските агенти не пестят въображение. Утвърждава се практиката вместо такса клиентът да завещава имуществото си на фирмата. В следващите 30 години земното население намалява под 2.5 милиарда...”

Стр. 196

„... През 2168 г. на тайно заседание Световното правителство отчита, че целта е постигната. Хората на земята са 1 милиард. Оцелелите могат да продължат да живеят. Последните икономически анализи сочат, че броят на земното население трябва да се поддържа над един критичен минимум, в противен случай ще се стигне до демографски и икономически срив. В изпълнение на новата правителствена политика се създава Световната агенция по евтаназия, а лицензите на частните фирми се отнемат. Достъпът до услугата се затяга сериозно. Това предизвиква серия от несполучливи протести, които бързо затихват. Скоро обаче системата, която следи индивидуалните чипове, започва да подава обезпокоителни сигнали за масови изчезвания...”

Стр. 222

„... Нелегалната евтаназия процъфтява. Правото на свободна смърт се прокламира като висше човешко благо и е в основата на революционни идеологии. Оформят се ъндърграунд общности. Икономиката започва да усеща последиците от липсата на работна ръка. Световното правителство набелязва мерки за насилствено увеличаване на раждаемостта...”

Стр. 250

„... През 2201 г. настъпи пробив в биолаборатория. Последвалата епидемия взе огромен брой жертви. Дори членовете на Световното правителство загинаха. По последни данни, на земята са останали няколко десетки хиляди души население. Към днешна дата, не е имало нови случаи на заболяването от 35 дни. Известно е, че инкубационният период на мутиралия микроорганизъм е 42 дни. След седмица съдбата на човечеството ще стане ясна.

Аз, Майкъл Моулдън, потомък на автора на гибелната поправка Моулдън, написах тази книга, за да се знае и да не се забравя истината за случилото се. След толкова години на лицемерие, може би на прага на смъртта си, е време човечеството да нарече нещата с реалните им имена. Дано не е късно за това. След седмица, ако сме живи, ние, шепата оцелели, ще имаме последен шанс да се обединим и наново да изградим света. Само още седмица.

17.05.2202 г.”

Добавка с друг почерк:

„23.05.2202 г. Епидемията се върна. Мистър Моулдън е мъртъв. Ако има бог, дано ни прости.”

Нели Цветкова

"Огледалото" в "Дракус"

            "Вежен

            “Брат ми, къде си? Отговори ми! От три дни те викам, къде се покри, копеле? Добре ли си? Мамка му, идвам да те намеря!”

Най-вероятно диването е забъркало поредната си каша и сега се крие. Няма да е задълго. Никога досега не ми е било проблем да проникна в съзнанието му, за да предам съобщенията си. Както и да уловя неговите отговори в мига, в който той ги формулира. Много е просто. Аз съм телепат.

Семейството ми е сред посветените. Майка ми беше лечител,  баща ми – ясновидец. Красен може да материализира желанията си. Неговата дарба е наистина интересна. Понякога се шегувам, че е точно като магьосник от приказките. Поглежда те, хвърля към теб мисъл, примерно “Да ти порасне косата”… и ето че на главата ти се вее буйна грива. Забавна дарба, само да не злоупотребяваш с нея. Но моето братче знае ограниченията. Както и всички ние.

Само че къде се е дянал?"

Из "Огледалото", Нели Цветкова

Целия разказ можете да прочетете в брой 1/2014 на списание "Дракус".

Пролет за теб

Ела и чуй как идва пролетта.

И вдишай въздуха, пропит от влага,

с ухание на бъдещи цветя.

По тротоарите снегът се сляга

и всичко се превръща във вода.

Нали животът ражда се във нея?

Излиза вятърът на свобода,

нетърпелив отново да запее

рефрена, който носи лудостта

и кара този свят да се люлее.

Ела и виж. Поискай пролетта,

А после...

остави я в теб да се разлее.

Последни новини за "Ясновидката"

На този адрес можете да намерите ревю за книгата "Ясновидката". Автор е уважаваната от мен Весислава Савова, която поне виртуално се надявам, че мога да нарека приятелка.
За пръв път човек извън моето близко реално обкръжение дава независимо мнение за книгата ми. За мен това е важно и много вълнуващо. Много благодаря на Веси!

към страницата на "Ясновидката" тук

Представяне на "Ясновидката" в Борово

На 2-ри септември в НЧ "Искра 1898" се състоя първото официално представяне на "Ясновидката". Събитието беше част от Дните на Борово, където аз живея от 24 години. Догодина ще отбележим 30 години от обявяването му за град.

Водеща беше моята приятелка и първи редактор на книгата Цветелина Георгиева. Съвсем логично "Ясновидката" е посветена на нея. Цеци разказа на гостите за нашето литературно сътрудничество, което е част от приятелството ни. 

След това обясних какво представляват електронните книги, по какъв начин се купуват и четат и защо са се появили. Интересно е да се знае как се стигна до издаването на "Ясновидката". Фондация "Буквите", които имат за своя основна цел развитието и популяризирането на съвременната българска литература, обявиха, че набират нови произведения, за да създадат богата електронна библиотека и да ги предложат за продажба. Така че аз кандидатствах с моята книга и веднага бях одобрена.

За гостите беше интересно да видят на екран какво представлява една електронна книга.

След интервюто направих презентация на съдържанието на книгата. Така всеки можа да добие по-пълна представа и да прецени дали тя ще представлява интерес за него.

Както се вижда на снимката, никой не спи :) В близък план тук се вижда Златка Иванова, моя дългогодишна колежка и приятелка, която бях много щастлива да видя на представянето.

Последва веселата част - букети и поздравления. Първият букет е от Цеци. Оказа се, че без да се наговаряме, сме въвели дрескод синьо, в цвета на корицата на книгата. Затова и нейният букет е декориран в син цвят.

Речта на кмета на общината г-н Георги Георгиев беше много прочувствена. От няколко месеца аз съм част от неговия екип и оценявам високо подкрепата му в този момент.

Цялото ми семейство също присъства на събитието. Като ги гледам на снимката, изглеждат доволни. ;)

На тази снимка съм с най-близките си колежки и приятелки - Цеци, Мариана и Галя. А в ръката си държа плакет на Боровския фолклорен фестивал "От Дунав до Балкана", в чието провеждане участвах като доброволец и който тази година се състоя за шести път.

И за финал - снимка с колежките от читалището, на които от сърце благодаря за гостоприемството и съдействието.

Най-напред събитието беше отразено в сайта RuseInfo.net . Статията можете да видите ето тук.

Ева

Оръжие срещу богове

           Мъжът затвори лаптопа. Нямаше нищо ново в обявите. Все същите капани за лековерници, напълно безинтересни за него. Стана и се протегна, после отиде до бара и си наля питие. Оставаше само да провери вечерното предаване и можеше да си ляга.

Пусна телевизора с неудоволствие. Напоследък като че ли тия екстрасенски и ясновидски предавания се рояха. Всички телевизионни канали се занимаваха с темата, кои по-свенливо, кои направо нагло. Даже националните телевизии правеха продукции за паранормалното и, макар да нямаха никаква представа за какво става въпрос, се опитваха да им придадат научно звучене. А той трябваше да следи всичко и беше толкова изморен! Не ги обичаше. Вече дори не му бяха смешни, само досадни.

Започваше. На екрана се появи странен, претенциозно изрисуван знак, съдържащ лек намек към илюминатската пирамида и египетския йероглиф за вода едновременно. Как пък го бяха измислили! Встъпителната музика на предаването явно трябваше да бъде загадъчна и древна, но на екипа нещо не му се беше получило. Друг път Антион би се усмихнал с одобрение на този пореден провал, но днес му беше особено тъпо. До смърт му бе доскучало да гледа все едни и същи некадърници. Знаеше, че това е добре. То означаваше, че всичко върви по план и няма да има сътресения. Трябваше да е доволен, но... понякога наистина го засърбяваха ръцете за действие.

            Отпи бавно от уискито. Дебелата жена на екрана беше притворила очи и се опитваше да наподоби задгробен шепот. С овъртяни изрази тя обясни на чакащия зрител, че оплакванията му се дължат на заболяване, което официалната медицина все още не е изследвала достатъчно. Поради това болестта няма нито име, нито лечение. За нея, каза тя, засега се говорело плахо и загадъчно само сред големите медицински професори. Но тя, Сиолина, можела да му помогне. Само нека й се обади след предаването на телефона, изписан на екрана.

Антион се изхили. Тая си струваше парите. Трябваше да има повече като нея. Тогава забавлението щеше да е пълно. Но не такива търсеше той.

Доля чашата си, погледна разсеяно към екрана и усмивката му замръзна. За пръв път виждаше момичето, но веднага разбра, че не е като другите. Изглеждаше толкова нежна, почти безплътна. Бяла кожа, руси къдрици, спускащи се по раменете, лазурносини очи. Сякаш беше излязла от приказка. Върна се отново на очите й и разбра. Тя имаше знанието.

С трепереща ръка преписа телефоните от екрана. Едва дочака предаването да свърши и веднага се обади, за да попита дали ясновидката София има кабинет и как може да си запише час.

На другия ден беше там в края на приемното й време. Всички  офиси наоколо вече бяха затворили. Антион изчака търпеливо да си тръгне и последният клиент. Скоро тя щеше да излезе навън и тогава... Но лампата вътре продължаваше да свети. Защо се бавеше тая жена? Изведнъж той се плесна по челото. Колко глупаво от негова страна! Та тя имаше знанието! Защо си бе въобразил, че няма да предвиди идването му? Тичешком пресече улицата.

Внимателно пристъпи в тъмната чакалня. Зад вратата на кабинета се процеждаше светлина. Влезе, без да почука. София седеше на тъмнозелен фотьойл в дъното и гледаше право в него. Не проговори. Антион пристъпи от крак на крак. За момент се почувства неуверен. Посветени и без това се намираха рядко, но чак такава сила досега не беше срещал. Разгледа я изучаващо. Телевизионният екран не показваше и половината от харизмата й. Дали тя знаеше какво носи в себе си?

- Чакала си ме – заяви гостът накрая. Ясновидката само кимна. – Знаеш ли защо съм тук?

- Знам, - каза спокойно тя. – Мислех, че нещата са постарому.

Ясно. Знаеше всичко. Нямаше да бъде лесно.

- Е, не са. Главните решиха да вземат мерки.

- И ти сега искаш да ти предам дарбата си.

- Радвам се, че така добре се разбираме.

Младата жена разтри слепоочията си и въздъхна. Изправи се, после с жест подкани посетителя си да седне на фотьойла за клиенти. Отново настана мълчание.

Антион нямаше проблем да почака. Така или иначе тя щеше да се предаде. Изобщо не ставаше дума да й дава избор. Нещата бяха решени.

- Не съм съгласна! – каза изведнъж ясновидката.

- Моля?

- Много добре ме чу. Не съм съгласна и ще се оплача от теб, където е нужно.

- Не се занимавай с глупости. Изпратиха ме точно тези, на които искаш да се оплакваш. Дори не съм длъжен да седя тук и да те убеждавам. Нито пък да ти давам обяснения.

- Но го правиш. Защо?

Антион се поколеба, но реши да отговори. Нещо в тази жена го караше да уважи разбиранията й.

- Както вече казах, не съм длъжен да ти обяснявам. Но ще го направя. Аз съм войник. Това е безспорен факт. Но не искам да бъда просто машина. Тези, над които упражнявам принуда, трябва да знаят, че го правя, защото така разбирам нещата и вярвам в каузата.

- И каква е каузата ти?

- Не трябва да се допусне промяна. Сегашната ситуация устройва всички. Хората се управляват от разума, а боговете... Е, с две думи всеки си знае мястото и това е хубаво.

- Ясно, - кимна София. – И ти вярваш, че духовните сили на хората трябва да бъдат унищожени.

- Не унищожени. Само овладени. Да им се попречи да вършат глупости.

- Няма как да отрека това за глупостите, - усмихна се леко тя. – Но сега човечеството има шанс да се поправи. Навлиза нова ера, знаеш. Всичко може коренно да се промени.

- Човечеството вече е показало, че не е способно на това. Не забравяй, че то имаше силата и злоупотреби с нея.

- Този въпрос е спорен... Сигурен ли си, че историята не е малко пренаписана?

- Спести ми тези аргументи, чувал съм ги стотици пъти.

- Не и от мен! – рязко каза София, после се надвеси над него, като се опря на облегалките за ръце. – И сега ще слушаш!

Антион я изгледа намусено и нищо не каза.

- Някога хората имали богат душевен живот. Те владеели ясновидство, телепатия, телекинеза и още много други умения – всичко, което сега се нарича паранормално.

- Моля те, знам всичко това! – опита да я прекъсне той.

- Млъкни! – обвинително го посочи с пръст ясновидката. – Дошъл си да ми причиниш нещо много сериозно, затова имам право да ме чуеш!

Воинът сви рамене.

- Хората... – продължи тя. - Те знаели предварително последиците от постъпките си и правели информиран избор. Предавали знанията си чрез изкуството. И никога не лъжели, защото нямало смисъл. Не осъждали злото, а поддържали баланса между него и доброто. Живеели в непрекъсната връзка със земята и един с друг. Били щастливи.

- Но това не им стигнало – мрачно каза Антион. – Не им било достатъчно да живеят божествен живот. Поискали те самите да станат богове.

- О, моля те! Гордостта винаги е била считана за голям човешки грях. А всъщност просто говори страхът на боговете. Като с Вавилонската кула...

- Има богове и богове. Тогавашните главни, понеже били твърде меки и отстъпчиви, не знаели как да се справят. - Гласът му изразяваше презрение. – Докато един от войниците не дръзнал да застане начело и да им помогне да запазят властта си.

- И ти смяташ, че това е било героизъм? Според мен е преврат!

- Говориш глупости! Той им е помогнал! Образувал Твърдото крило в Съвета, после наредил божествените умения да бъдат отнети от хората.

- И на практика откраднал властта от Главните...

- Не е така! Те са си пак там!

- Но нямат думата!

- Виж... почваш да ме дразниш. Давай да свършваме и да си ходя. В края на краищата, няма да те убивам. Само ще те направя обикновена.

- Но защо? Защо сега? Винаги се е допускало да има ясновидци и лечители!

- Това беше преди. Тогава не беше опасно. Винаги се вземаха мерки да нямате власт. Религиите ви отричаха и забраняваха. Създавахме множество самозванци, за да рушим авторитета ви.

- А сега какво се промени?

- Не се прави на глупава. Сама го каза. Идва нова ера. Преход. Има опасност нещата да се обърнат. Тогава всичко, за което сме се борили, ще отиде по дяволите.

- Ако отиде по дяволите, значи така е трябвало! Махалото се люлее, Антион! Може би е време хората да се върнат към някогашната си мощ! Защо си толкова сигурен, че това не бива да става?

- Знам го! Вярвам го!

- Не разбираш ли, че всъщност служиш на репресивен апарат?

- Но как да съхраним доброто без сила? Жертви винаги са нужни...

- Добре! – вдигна ръце тя. – Добре... Да се успокоим. Знам, че имаш преимущество. Аз мога само да виждам бъдещето, но нямам способности, с които да се защитя. Затова имам една молба. Дай ми малко време.

- За какво ти е?

- Да направя последното си предсказание. 

***

Първите лъчи на слънцето бавно опипаха неподвижните фигури в двата фотьойла. София гледаше невиждащо пред себе си. Антион не откъсваше мрачния си поглед от нея.

Цяла нощ ясновидката се бе мятала между морала и дълга. Посветените бяха научени да пазят на всяка цена чистотата на човешкия дух. Да не лъжат, да не бъдат подли, да не падат до нивото, до което се бяха сринали обикновените хора. Да съхранят искрицата и да я предадат на всички в деня, когато се върне някогашната мощ. Научени бяха... но тази нощ беше различна.

Накрая София стана, изправи се пред мъжа и каза:

- Готова съм. Изпълни дълга си.

- Просто така?

- Просто така.

- Няма ли да ми кажеш какво видя?

Сините й очи грейнаха.

- Защо да не ти кажа? Проверих всички възможни линии. Независимо от бъдещите избори на когото и да било, всичко води към една развръзка. И да отнемеш дарбата ми, това няма да промени нищо. Вашето време си отива.

Антион се вгледа в сияещото й лице, изправи се рязко и се олюля. Това трябваше да е истина. Посветените никога не лъжеха. Идваше краят на всичко, в което бе вярвал. Остана на място замаян, после, без да каже нищо, си тръгна.

София на свой ред залитна от изтощение и едва успя да се намести във фотьойла, който още пазеше топлината от тялото на госта. Пронизваше я болка, но тя я заглуши. Щеше да си даде само малко почивка. После трябваше да се свърже с останалите и да ги предупреди.

Беше излъгала Антион съвсем съзнателно. Битката щеше да бъде тежка, рискът от загуба – съвсем реален. Не биваше да допуска да бъдат отнети силите й. Нито нейните, нито на когото и да било от сподвижниците й. Иначе още най-малко 2000 години мрак и безпросветност очакваха човечеството. Хората щяха да продължат да не разбират големите истини. Все така щяха да вършат зло и да лъжат.

Изведнъж младата жена се усмихна. Не приемаше лъжата, но понякога тя се оказваше спасителна. Посветена или не, София бе човек. Това, което не можа да постигне с висшата си сила, успя да направи чрез един малък грях. Човешкият род беше жилав. Главните и техните войници ги очакваше изненада. Лишени от способностите си, щом бе нужно, хората превръщаха и недостатъците си в оръжие. Оръжие срещу богове.