Предчувствие за теб

Моето малко чудо

Горска фея.

Малка омайница.

Бъдеща разбивачка на сърца.

Тя е моето бебе,

но как да не видя

колко тежка е, колко лъскава

тази плитка, дълга до кръста;

как в очите бадемови

огън избликва необуздан;

как понякога недетски мъдрости

детските устни изричат.

Тези пухкави устнички,

без червило – малинови...

... А някоя вечер

тя ще влезе на пръсти вкъщи,

закъсняла и зачервена.

И невинните устни ще бъдат подути.

И ще трепне сърцето ми

от жестоката безвъзвратност.

Някой ден моето малко чудо

магия ще бъде за едно момче.

И ще тръгне по своя път.

И ще прави своите грешки.

А пък аз в студеното утро

ще седя пред чаша кафе

и ще чакам.

Цял живот.

 

Не ме обичай

Обещай, че няма да се влюбваш.

Аз не искам да те нараня.

Обещай ми да не се погубваш.

Струва ли си за една жена?

Разбери ме, аз не искам нищо

и не мога нищо да ти дам.

Няма във сърцето ми огнище,

няма във душата светъл храм.

Друга бях. Обичах и раздавах.

Не получих нищо за това.

И сега едничка ми остава

гордо вдигнатата ми глава.

Не мисли, че ти ще си човекът,

който ще ме върне към света.

Просто пристъпи към мен полека,

просто остани при мен в нощта.

Ако толкова ти е необходимо,

вярвай тази нощ във любовта.

Аз ще бъда твоята любима,

но ще си отида сутринта.

Ти ще страдаш. Сам си си виновен.

Да – прекрасно зная как боли.

Но не искам аз да ти помогна,

както мене той не съжали.

Нели Цветкова

Влюбено сърце

Не исках вече глупави игри.

Дарих ти влюбеното си сърце

и като диамант то заискри,

поставено във твоите ръце.

Надникна ти като в кълбо кристал.

Пред тебе тайните ми то разкри,

а вътре бе не само любовта,

но болката. И ревността дори.

Но ти реши, че щом е диамант

това, което във ръка държиш,

студен и твърд е той. И затова

на всички удари ще издържи.

И бе жесток. Не знаеше ли ти,

че крехки са най-твърдите неща?

Ти с лекота сърцето ми разби

и диамантен прах се пръсна по света...

Нели Цветкова

                                         Снимка: Амит Кумар

Наранени

Мрази ме!

Искам да ме мразиш ...

Наричай ме с обидни думи.

И побеснявай, щом гласа ми чуеш.

Мисли за мен със яд.

Планирай как да ме разплачеш.

Очаквай следващия сблъсък,

при който ще те предизвикам.

Ще те залея с мойта ярост,

с гнева си ще те помета.

Ще те наказвам пак и пак,

задето ме отхвърли.

За любовта, която ми отказа.

За мъката, в която ме захвърли.

За моето сърце,

ридаещо от болка.

Как искам да те удрям и да плача,

безпомощно и сляпо,

додето изтече омразата,

като гореща кръв от рана –

и да престане да боли ...

Мрази ме, да, мрази ме!

Не ме наказвай само с безразличие.

Със теб не бихме се ранявали така,

ако не бяхме се обичали.

Нели Цветкова

                                  Снимка: Анна Ткаченко

И каза Бог

Създателят бавно огледа помощниците си, насядали около заседателната маса. Разговорите бързо секнаха. Дванадесетте напълно еднакви на пръв поглед мъже затаиха дъх в очакване. Но Главният не бързаше, продължаваше да ги разглежда. Това бе част от удоволствието да си Създател: да се връщаш отново и отново и безсрамно да се наслаждаваш на произведенията си.

За кой ли път Той се поздрави за находчивостта си. Беше ги направил по свой образ и подобие, тъй както беше редно. Но се бе постарал да нямат неговия блясък, защото е опасно, когато творението надмине твореца си. А за свое лично удобство, на всекиго бе дал по един малък дефект. Различни дефекти, за да може да различава асистентите си.

Това имаше и някои неудобства. Така например погледът на Едноокия беше прекалено втренчен и плашещ. А Пелтекът не можеше да бъде идентифициран, докато не проговореше. И все пак творческото решение беше много добро и Създателят не спираше да се поздравява за него.

- Мисля, че знаете защо съм ви събрал – каза Той тихо.

Всички закимаха усърдно.

- Настъпи 2012-та година по сегашното земно летоброене. Време е да решим по какъв начин ще дойде краят на света. Чакам вашите предложения.

Естествено, всички си бяха написали домашното предварително. Създателят намръщено изслуша всички апокалиптични сценарии. Когато помощниците му замлъкнаха, Той изсумтя. После се изхили вътрешно, защото видя как всички буквално подскочиха от столовете си. Твърда ръка им трябваше на тях, иначе се отпускаха. Гледа ги навъсено още известно време, после благоволи да проговори:

- Коя година сме, казахме?

Докато асистентите се чудеха дали този въпрос е риторичен, Главният продължи с тих, съскащ тон.

- Коя година сме? Не по земното летоброене. Колко милиарда години, откак съм направил тази вселена? – и отново без да изчака отговор, продължи: - В кое време живеем? Какви са тия жестокости, какви са тия изпарявания от слънчеви протуберанси, психострес от сблъсъци с комети, масова смърт от земетръси, мъчителни страдания от пандемии? Какви са тия размазващи, унизителни поглъщания от черни дупки? Къде ви е хуманността? Вие зверове ли сте?

- Ама Шефе... – опита да възрази Еднокракият.

- Какво ама? А помислихте ли колко ще струва психотерапията на тия души, дето ще пристигнат вкупом тука и всичките ще бъдат нещастни и стресирани? Ами ако ни съдят за обезщетения? Ами ако поискат облекчени условия при следващите прераждания?

- Обаче, Шефе, по-рано... – поде Дебелият.

- По-рано си беше за по-рано! Времената се промениха. Вече трябва да се съобразяваме с много неща!

Да, времената се промениха, мислеше си Създателят, докато наблюдаваше през спуснатите си клепачи своите печално умълчани помощници. Твърде много информация, твърде много грамотност. Адвокати, синдикати... нищо не беше същото! Не му харесваше тази вселена! Изобщо не я бе планирал такава! Дразнеше го!

Видя, че Беззъбият плахо вдига ръка. Гадно! Почти нищо не му разбираше! Почуди се дали да не го игнорира, но беше длъжен да използва всяка възможност.

- Такова... Шефе... ами в такъв случай не може ли да го отложим?

- Как така да го отложим?

- Ами така... Да не го правим сега. Това е най-хуманното решение. А по-нататък, в по-благоприятен момент...

- Идиот! А откъде ще взема материали за новите планети? Нали проектите са вече в ход? Поел съм ангажименти! Ама вас това защо трябва да ви интересува? Нали има кой да носи отговорностите?

Беззъбият млъкна и се сви на стола си. Настъпи мълчание. Никой нямаше нови идеи. А и не смееха да се обадят, току-виж казали някоя глупост. Всички усещаха как заседателната маса се тресе все по-силно от нервно подскачащото коляно на Шефа. А никак не им се искаше той да побеснее съвсем и да грабне жезъла си.

Мина известно време. В залата цареше мъртвешка тишина. Асистентите гледаха как ушите на Създателя все повече се зачервяват и мълчешком редяха молитви. „Моля те, Създателю, помогни на нашия многообичан Създател да се освободи от натрупания от корпоративната работа стрес и да си стане благ и всеопрощаващ, както едно време! Моля те, не му позволявай да хване жезъла... само не и жезъла! Амин!”.

И тогава Хремавият не издържа на напрежението. Мощна кихавица процепи тишината. И послужи като спусък. Очите на Главния се наляха с кръв, той рипна от мястото си, като в движение извади изпод робата си страховития гръмовержки жезъл. Нададе боен вик „Ааааааааааааа! Рисайкъл бин за ваааааас!” и хукна из вселената, като стреляше наред.

Планетата Земя се изпари за секунда. Никой там дори не разбра какво се е случило. В един момент земните жители четяха новината, че от НАСА отложили края на света. В следващия – на мястото на НАСА и земните жители имаше няколко прашинки. После дойде ред на останалите планети от Слънчевата система и на самата звезда. И така, Създателят подкара наред всички свои творения по схемата „изстрел – прашинка”.

Накрая, тъй като не беше останало нищо и Творецът нямаше къде да съществува, изчезна и той самият. Прашинките бавно се стелеха във вакуума и полека се приближаваха една към друга, докато всички се събраха на едно място.

Мина време, но никой не знае колко, защото там времето не течеше. Кълбото от прашинки се нагряваше все повече, докато накрая не издържа и се взриви. Това беше един наистина Голям взрив! А когато пушекът и останалите ефекти от него се разсеяха, насред чисто новата вселена седеше Създателят и замислено триеше лицето си от чернилката.

Той погледа благодатното нищо, разпростряло се до безкрайност около него, после вдигна жезъла си и усмихнато каза:

- Да бъде светлина! 

Нели Цветкова

към всички усмивки 

Моята литературна 2012-та

Това ще бъде една изключително нарцистична публикация. Пиша я преди всичко за собствено удоволствие, но не възразявам да ви бъде интересна. Най-вероятно тя е и поне малко поучителна, така че защо пък да не й метнете едно око?
2012-та е годината, през която на сериозно прописах проза. Не че не съм написала стотици интелигентни служебни текстове, както и десетки уводи и заключения на теми по литература. Последното беше в гимназията. Пишех си моите теми у дома, винаги нощем, за по-вдъхновяващо, а в междучасията измислях уводите и заключенията на съученичките си. И щях да си остана завинаги с това, ако мъжът ми и дъщеря ми не бяха прекалили с подмятанията "абе, ти що не седнеш да напишеш някоя книга?" На чужд гръб... хм. Моят обаче се оказа здрав: написах две и имам материал за още две, ама наполовина.
Естествено, това, че съм ги написала, все още не ги прави книги. Или поне не в очите на обществото. Засега те са само текстови файлове в моя компютър. В най-добрия случай - публикации в същия този блог. Които се надявам да сте чели.
Но така или иначе аз полека напредвам. Ето какво свърших през тази една година: написах два романа, които са начало на поредица, просто в момента ми трябва малко надежда, за да я продължа. Написах над 20 разказа, част от тях събрах в цикъла "Ясновидката". Изтупах прахоляка на старите си стихове, добавих към тях някои нови. Счупих  си главата в десетина конкурса. От някои от тях си тръгнах искрено недоумяваща, от други - с усмивка. Резултатите: номинация за поезия от "Любовта накрая на кабела"; поощрителна награда за проза от "Елате ни вижте"; бутилка Мерло 2009 от изба Магура от конкурса на Бг татко за апокалиптичен разказ за края на света (това беше преди светът да НЕ свърши).
Какво още? Създадох и развих този блог. Публикувах разкази във в. Форум и стихове в електронен вестник Сияние. Отидох в Георги Дамяново, което за мен е на другия край на България и си доставих удоволствието да се запозная лично със Соня Александрова. По повод конкурса за фентъзи роман на MBG books  пък си размених едно две писма с небезизвестната Anna Hels. Беше толкова приятно, че не мога да се сдържа да не го споделя. В края на годината се присъединих към местния читалищен литературен клуб. Очаквам с тях да имаме хубави моменти и за в бъдеще.
Още? Писах, редактирах и пак писах. После четох и пак писах. Научих наизуст тематичните колонки в Буквите. Форматирам си текстовете точно както казва г-н Иван Богданов. Почнах да виждам разликите между първите и по-късните си текстове. И през цялото време изпитвах искрено удоволствие.
Има един човек, който през цялото време беше част и от труда, и от удоволствието. Моята приятелка Цветелина Георгиева. Миличка, благодаря ти страшно много!
През декември реших да потърся контакт с издателства. От 35 ми отговориха 7. Отрицателно, разбира се, но поне бяха възпитани. Честно казано, аз си мислех, че съм се постарала с писмото, но явно не е било достатъчно разбиващо. Затова сега подготвям резюмето, което ще накара поне няколко издатели да хлъцнат, да разтворят обятия и просълзено да попитат "Къде си била досега?". И така да се спасят от участта на 12-те британски издателства, които сигурно още си скубят косите, защото някога отказали да издадат книгата на неизвестната домакиня Джоан Роулинг.
И така, постепенно, навлизам в 2013-та...  Пожелайте ми успех, а аз обещавам да продължа да ви радвам!

Честита нова година, приятели! Бъдете щастливи!