И каза Бог

Създателят бавно огледа помощниците си, насядали около заседателната маса. Разговорите бързо секнаха. Дванадесетте напълно еднакви на пръв поглед мъже затаиха дъх в очакване. Но Главният не бързаше, продължаваше да ги разглежда. Това бе част от удоволствието да си Създател: да се връщаш отново и отново и безсрамно да се наслаждаваш на произведенията си.

За кой ли път Той се поздрави за находчивостта си. Беше ги направил по свой образ и подобие, тъй както беше редно. Но се бе постарал да нямат неговия блясък, защото е опасно, когато творението надмине твореца си. А за свое лично удобство, на всекиго бе дал по един малък дефект. Различни дефекти, за да може да различава асистентите си.

Това имаше и някои неудобства. Така например погледът на Едноокия беше прекалено втренчен и плашещ. А Пелтекът не можеше да бъде идентифициран, докато не проговореше. И все пак творческото решение беше много добро и Създателят не спираше да се поздравява за него.

- Мисля, че знаете защо съм ви събрал – каза Той тихо.

Всички закимаха усърдно.

- Настъпи 2012-та година по сегашното земно летоброене. Време е да решим по какъв начин ще дойде краят на света. Чакам вашите предложения.

Естествено, всички си бяха написали домашното предварително. Създателят намръщено изслуша всички апокалиптични сценарии. Когато помощниците му замлъкнаха, Той изсумтя. После се изхили вътрешно, защото видя как всички буквално подскочиха от столовете си. Твърда ръка им трябваше на тях, иначе се отпускаха. Гледа ги навъсено още известно време, после благоволи да проговори:

- Коя година сме, казахме?

Докато асистентите се чудеха дали този въпрос е риторичен, Главният продължи с тих, съскащ тон.

- Коя година сме? Не по земното летоброене. Колко милиарда години, откак съм направил тази вселена? – и отново без да изчака отговор, продължи: - В кое време живеем? Какви са тия жестокости, какви са тия изпарявания от слънчеви протуберанси, психострес от сблъсъци с комети, масова смърт от земетръси, мъчителни страдания от пандемии? Какви са тия размазващи, унизителни поглъщания от черни дупки? Къде ви е хуманността? Вие зверове ли сте?

- Ама Шефе... – опита да възрази Еднокракият.

- Какво ама? А помислихте ли колко ще струва психотерапията на тия души, дето ще пристигнат вкупом тука и всичките ще бъдат нещастни и стресирани? Ами ако ни съдят за обезщетения? Ами ако поискат облекчени условия при следващите прераждания?

- Обаче, Шефе, по-рано... – поде Дебелият.

- По-рано си беше за по-рано! Времената се промениха. Вече трябва да се съобразяваме с много неща!

Да, времената се промениха, мислеше си Създателят, докато наблюдаваше през спуснатите си клепачи своите печално умълчани помощници. Твърде много информация, твърде много грамотност. Адвокати, синдикати... нищо не беше същото! Не му харесваше тази вселена! Изобщо не я бе планирал такава! Дразнеше го!

Видя, че Беззъбият плахо вдига ръка. Гадно! Почти нищо не му разбираше! Почуди се дали да не го игнорира, но беше длъжен да използва всяка възможност.

- Такова... Шефе... ами в такъв случай не може ли да го отложим?

- Как така да го отложим?

- Ами така... Да не го правим сега. Това е най-хуманното решение. А по-нататък, в по-благоприятен момент...

- Идиот! А откъде ще взема материали за новите планети? Нали проектите са вече в ход? Поел съм ангажименти! Ама вас това защо трябва да ви интересува? Нали има кой да носи отговорностите?

Беззъбият млъкна и се сви на стола си. Настъпи мълчание. Никой нямаше нови идеи. А и не смееха да се обадят, току-виж казали някоя глупост. Всички усещаха как заседателната маса се тресе все по-силно от нервно подскачащото коляно на Шефа. А никак не им се искаше той да побеснее съвсем и да грабне жезъла си.

Мина известно време. В залата цареше мъртвешка тишина. Асистентите гледаха как ушите на Създателя все повече се зачервяват и мълчешком редяха молитви. „Моля те, Създателю, помогни на нашия многообичан Създател да се освободи от натрупания от корпоративната работа стрес и да си стане благ и всеопрощаващ, както едно време! Моля те, не му позволявай да хване жезъла... само не и жезъла! Амин!”.

И тогава Хремавият не издържа на напрежението. Мощна кихавица процепи тишината. И послужи като спусък. Очите на Главния се наляха с кръв, той рипна от мястото си, като в движение извади изпод робата си страховития гръмовержки жезъл. Нададе боен вик „Ааааааааааааа! Рисайкъл бин за ваааааас!” и хукна из вселената, като стреляше наред.

Планетата Земя се изпари за секунда. Никой там дори не разбра какво се е случило. В един момент земните жители четяха новината, че от НАСА отложили края на света. В следващия – на мястото на НАСА и земните жители имаше няколко прашинки. После дойде ред на останалите планети от Слънчевата система и на самата звезда. И така, Създателят подкара наред всички свои творения по схемата „изстрел – прашинка”.

Накрая, тъй като не беше останало нищо и Творецът нямаше къде да съществува, изчезна и той самият. Прашинките бавно се стелеха във вакуума и полека се приближаваха една към друга, докато всички се събраха на едно място.

Мина време, но никой не знае колко, защото там времето не течеше. Кълбото от прашинки се нагряваше все повече, докато накрая не издържа и се взриви. Това беше един наистина Голям взрив! А когато пушекът и останалите ефекти от него се разсеяха, насред чисто новата вселена седеше Създателят и замислено триеше лицето си от чернилката.

Той погледа благодатното нищо, разпростряло се до безкрайност около него, после вдигна жезъла си и усмихнато каза:

- Да бъде светлина! 

Нели Цветкова

към всички усмивки 

Моята литературна 2012-та

Това ще бъде една изключително нарцистична публикация. Пиша я преди всичко за собствено удоволствие, но не възразявам да ви бъде интересна. Най-вероятно тя е и поне малко поучителна, така че защо пък да не й метнете едно око?
2012-та е годината, през която на сериозно прописах проза. Не че не съм написала стотици интелигентни служебни текстове, както и десетки уводи и заключения на теми по литература. Последното беше в гимназията. Пишех си моите теми у дома, винаги нощем, за по-вдъхновяващо, а в междучасията измислях уводите и заключенията на съученичките си. И щях да си остана завинаги с това, ако мъжът ми и дъщеря ми не бяха прекалили с подмятанията "абе, ти що не седнеш да напишеш някоя книга?" На чужд гръб... хм. Моят обаче се оказа здрав: написах две и имам материал за още две, ама наполовина.
Естествено, това, че съм ги написала, все още не ги прави книги. Или поне не в очите на обществото. Засега те са само текстови файлове в моя компютър. В най-добрия случай - публикации в същия този блог. Които се надявам да сте чели.
Но така или иначе аз полека напредвам. Ето какво свърших през тази една година: написах два романа, които са начало на поредица, просто в момента ми трябва малко надежда, за да я продължа. Написах над 20 разказа, част от тях събрах в цикъла "Ясновидката". Изтупах прахоляка на старите си стихове, добавих към тях някои нови. Счупих  си главата в десетина конкурса. От някои от тях си тръгнах искрено недоумяваща, от други - с усмивка. Резултатите: номинация за поезия от "Любовта накрая на кабела"; поощрителна награда за проза от "Елате ни вижте"; бутилка Мерло 2009 от изба Магура от конкурса на Бг татко за апокалиптичен разказ за края на света (това беше преди светът да НЕ свърши).
Какво още? Създадох и развих този блог. Публикувах разкази във в. Форум и стихове в електронен вестник Сияние. Отидох в Георги Дамяново, което за мен е на другия край на България и си доставих удоволствието да се запозная лично със Соня Александрова. По повод конкурса за фентъзи роман на MBG books  пък си размених едно две писма с небезизвестната Anna Hels. Беше толкова приятно, че не мога да се сдържа да не го споделя. В края на годината се присъединих към местния читалищен литературен клуб. Очаквам с тях да имаме хубави моменти и за в бъдеще.
Още? Писах, редактирах и пак писах. После четох и пак писах. Научих наизуст тематичните колонки в Буквите. Форматирам си текстовете точно както казва г-н Иван Богданов. Почнах да виждам разликите между първите и по-късните си текстове. И през цялото време изпитвах искрено удоволствие.
Има един човек, който през цялото време беше част и от труда, и от удоволствието. Моята приятелка Цветелина Георгиева. Миличка, благодаря ти страшно много!
През декември реших да потърся контакт с издателства. От 35 ми отговориха 7. Отрицателно, разбира се, но поне бяха възпитани. Честно казано, аз си мислех, че съм се постарала с писмото, но явно не е било достатъчно разбиващо. Затова сега подготвям резюмето, което ще накара поне няколко издатели да хлъцнат, да разтворят обятия и просълзено да попитат "Къде си била досега?". И така да се спасят от участта на 12-те британски издателства, които сигурно още си скубят косите, защото някога отказали да издадат книгата на неизвестната домакиня Джоан Роулинг.
И така, постепенно, навлизам в 2013-та...  Пожелайте ми успех, а аз обещавам да продължа да ви радвам!

Честита нова година, приятели! Бъдете щастливи!

Colgate total

Не ти ли хареса

кротката ми любов,

изпълнена с обожание?

Май за толкова нежност

ти не беше готов –

безинтересна ти станах.

Хей, приятел,

не буди демона в мен,

че още не ме познаваш.

Взе си белята –

ще ми паднеш ти някой ден

и тогава ще съжаляваш.

Аз не ти ли казах

да не пипаш кибрита,

а ти с огъня си играеш ...

Ще бъдеш наказан.

Даже няма да питам

дали го желаеш.

Тръпка ти трябва.

Конфронтация.

Страст на кристали.

Ще ги имаш тогава.

Секс до капитулация.

Ох, как ме палииииш!

А най-накрая

ще впия зъби в врата ти.

Не трябваше да ме предизвикваш.

Това е раят ...

Бавно вкусвам кръвта ти ...

Не се дърпай – ще свикнеш!

Нели Цветкова

Bests frends

Да, знам за правописните грешки. Но беше 1990-та и ние много искахме да употребяваме английски. Само че още не ни беше станал втори роден.

Албумът, на чиято зелена корица стои този надпис, беше подарък за Монката от нас двамата с Рошавия. Тъкмо се бяхме уволнили от казармата и се напихме послучай рождения му ден. А той толкова се зарадва на подаръка, че веднага го обяви за албум на нас тримата и го надписа с пастелите на сестра си. Затова буквите са криви, нали беше фиркан.  

После два дни ровихме из домашните архиви, редихме и лепихме. Накрая поверихме започнатия албум на Монката, да продължи да води летописа на нашата дружба.

На първата снимка сме в детската градина. Стоим строени и гледаме как леля Марче се прави на дядо Мраз. А Мариана е с огромни бели кордели.

На втората снимка ни приемат чавдарчета. Ухилил съм се, липсват ми зъби. Рошавият пак е порядъчно рошав. Монката седи далеч от нас, бяхме се били точно преди това. Мариана е точно до другарката, този път е със сини кордели.

Трета снимка. Тържеството за празника на буквите. Не помня как се казваше тоя с цайсите, обаче се е присламчил до Мариана, а аз ги гледам мрачно, помня колко ме беше яд. Помня и как след тържеството Монката и Рошавият предложиха да ходим да го бием.

И още, снимки, навсякъде сме все тримата, навсякъде аз гледам Мариана, а тя гледа нейде другаде. Снимки от абитуриентския бал, взех си за дама една далечна братовчедка, Монката и Рошавият отидоха сами. Снимки от новобранската, направихме си я обща за тримата, стана цяла сватба. Снимки вече от истинска сватба – Монката и Лили, после всички ние с бебето. Снимки от язовири и хижи, от плажове и купони. Втора сватба – аз и Мариана. Рошавият и Мая се ожениха малко след нас. Хората по снимките стават все повече, децата растат.

Последната снимка е само на Рошавия и Монката. Някой ги е снимал на помена след моето погребение. Още не са проумели защо е било нужно да се напивам до смърт и да се натрисам с двеста в бетонна стена с мотора си. Само защото Мариана ме напуснала.

Албумът свършва дотам. Сега Монката живее в чужбина, с Рошавия рядко се виждат. Говорят за разни неща, но никога не разглеждат снимки.  

Война със световното по футбол

Беше решила и край! В убийствената жега и тя самата не примираше за любов, но в случая беше въпрос на чест. Анета щеше да спечели битката със световното по футбол и щеше да накара Цецо да й обърне внимание.

Не проумяваше какво има в тоя футбол, че така побърква мъжете. Ето например нейният Цветелин. Хубав, свестен мъж, метросексуален даже, с обноски и без косми. Грешка нямаше. Обаче щом се зададяха футболни първенства, футболната шизофрения го хващаше и не го пускаше. Зареждаше хладилника с бира, брадясваше навсякъде, даже почваше да намира общи теми за разговор с пияндетата от кварталната гаражна кръчма.

Първият път, когато се случи така, Анета си помисли, че Цецо нещо е мръднал. Почти беше готова да търси професионална помощ, когато тогавашното световно свърши и изведнъж всичко си дойде на мястото. Оттогава тя просто се настройваше на режим търпение и чакаше, докато замлъкнат крясъците от балконите и се изметат и последните слънчогледови шлюпки.

Но този път, незнайно защо, я бодеше някаква амбиция. И явно нямаше да я остави на мира, докато не бъде задоволена. Анета беше решителна жена, затова се зае сериозно с въпроса. Направи неколкодневен тур през магазините и козметичните салони. Прическа, маникюр, кожа – всичко беше привлекателно, без да е съвършено. Сдоби се с няколко комплекта умопомрачително бельо, а покрай него и два чифта нови обувки. Ето тук беше единственият момент, когато си позволи еретична мисъл. Разглеждайки новите придобивки, тя си каза, че и нищо да не се получи, определено си струва, дори и само заради тях. Но после отхвърли тази мисъл и се върна към целеустремеността.

Първият й опит се състоеше в това, да приготви петзвездна вечеря, да я сервира преди започване на мача и недвусмислено да предложи себе си за десерт. Надяваше се да го убеди, ако не да пропусне мача, то поне да закъснее заради нея. Цецо с възхищение огледа ювелирно украсените ястия, бодна си от салатата, но отказа скъпото уиски, защото не обичал да меша бира с твърдо. Анета леко смръщи вежди. На плота се темперираше великолепно червено вино и за бира изобщо не беше ставало и дума. Но премълча, за да не разваля настроението. Премълча и после, когато мъжът й си взе чинията с пиле с ананас и бадеми, дръпна от хладилника две студени бири и се пренесе пред телевизора. Битката едва започваше.

Следващия път младата жена се сдоби с главоболие и схванат гръб половин час преди началото на мача. След като пъшка страдалчески известно време, тя се примоли на Цветелин за масаж. Естествено, с тайната надежда, че масажът ще премине в нещо повече и проклетото световно ще бъде забравено. Цецо беше съвестен съпруг и старателно и експресно я омачка. Такъв светкавичен масаж не бяха й правили никога. Накрая тичешком й донесе хапче и вода, после затвори плътно вратата на спалнята и й каза да не мърда оттам и да си почива. Единственият положителен ефект беше, че затвори и вратата на хола, така че омразният шум от стадиона не се чуваше. Колкото до главоболието, сега вече то наистина се появи.

Анета не се предаваше лесно. При всеки мач тя измисляше нещо ново. Но не само че не успяваше, ами и Цецо като че ли изобщо не разбираше какво става. Е, поне последното може би беше за добро.

Настъпиха полуфиналите. Тази вечер щяха да играят Италия и Бразилия. Разбира се, на световното българи отново нямаше, затова нашенските фенове си харесваха някой чужд отбор и си държаха за него, все едно го гледат всеки ден по софийските стадиони. От два дни бразилците не слизаха от устата на Цецо, както и на всички махленски мъже. Италианците бяха традиционно недолюбвани, заради лоши спомени от световното през деветдесет и четвърта. Анета слушаше коментарите и се ядосваше. Мъжът й не беше проявявал такова вълнение за нито един техен семеен проект. И друго я тормозеше. Изглежда, беше на път да загуби битката. Последните мачове бяха винаги най-драматични. Ако досега не беше успяла да накара Цветелин да й обърне внимание, оттук нататък едва ли щеше да успее. “Какво толкова му харесват на тъпия футбол?” – мислеше си ядно тя. И изведнъж й светна! Планината трябваше да отиде при Мохамед! Щеше да седне да гледа с него, да прояви съпричастност, да разбере какво го вълнува... Как не се беше сетила по-рано?

Взе бирени фъстъци и чипс, защото от тях не падаха люспи. Изстуди бирата. Тази вечер и тя щеше да си пийне. Всъщност, Анета обичаше бира. Беше я намразила само напоследък, защото я считаше за символ на световното по футбол и на сламеното вдовство.

Като я видя да сяда до него на дивана, Цецо се оцъкли. Понечи да я пита какво става, но Анета стратегически беше избрала момента. Мачът почна, съпругът й стана едно цяло с телевизора и забрави за нея. Тя гледа стоически десетина минути, но нищо не разбираше. Никога не се беше интересувала от футбол. 

Тъкмо беше почнала да се отчайва и публиката на стадиона нададе вик. Беше възникнала някаква драматична ситуация. Камерите почнаха да дават близки планове и Анета затаи дъх. Божичко, какви крака имаше този футболист! Мускулите му бяха очертани и съразмерни, при тичането пружинираха със сила и напрежение. Кожата му беше гладка и оросена със ситни капчици пот. Замаяна от гледката, младата жена сякаш усети аромата на тази мъжка пот. Футболът почваше да става интересен.

Камерата взе на мушка друг спортист, с шоколадовокафява кожа и коса на плитчици. Широките му ноздри се разширяваха и отпускаха като на състезателен жребец. Той облиза сочната си долна устна и Анета ахна. Проследи с поглед тялото му и кимна доволно. Мускулите на широкия му гръб играеха под тениската, номерът се движеше като жив пред очите й и караше погледа й да се замъглява.

Почна да й харесва да бъде съпричастна към увлечението на мъжа си. Дори й се прииска да е още по-близо до вълненията му, да е там, на стадиона и той да й се възхищава, тъй както тя се възхищава на играчите. Но какво би правила там? Разбира се! Мажоретка! Анета се пренесе мислено на игрището и съвсем забрави да следи играта. Сега беше млада и крехка, красива и популярна. Облечена бе с къса поличка, а помпоните като коприна галеха кожата на краката й. А какви крака имаше! Сякаш правени с фотошоп. Толкова лъскави и гладки, както по рекламите за епилатори. И гърдите й още не бяха имали вземане-даване със земното притегляне. Беше великолепна, възхитителна. Чувстваше тялото си гъвкаво, мускулите й бяха здрави и способни на всякакви акробатични изпълнения.

Такава красота нямаше как да не привлече погледите. Анета знаеше, че е център на вниманието, че някои от зрителите пропускат мача, за да гледат нея. Усещаше как погледите я изпиват, как възхищението я издига към облаците. Стана й горещо. Кожата й, станала свръхчувствителна, искаше допир до копринени чаршафи и до нежни ръце. Хвърли кос поглед към Цецо, но той продължаваше да общува с телевизора и не забеляза присъствието й. Анета измънка нещо и се пренесе в спалнята.

Присъедини се към мъжа си двадесет минути преди края. Мачът бе имал множество драматични обрати. Явно докрая нямаше да е сигурно кой отива на финал. Цецо се беше изпотил от напрежение, на челото му се беше спуснало мокро къдраво кичурче. Той следеше като ястреб движенията по терена и подскачаше при най-малкия повод. Анета се зазяпа. Продължаваше да бъде разгорещена, а тениските вече лепнеха по гърбовете на футболистите. Те тичаха с малко повече усилие, отколкото в началото и всяко свиване и разпускане на мускул си струваше да бъде видяно поотделно.

Пет минути. Негърът трябваше да бие дузпа. Камерата показа лицето му. Играчът се усмихна и белите му зъби блеснаха. Двамата съпрузи затаиха дъх, всеки по своя причина. Футболистът вдигна ръка и отметна от лицето си тънките плитчици. За миг розовата му длан зае екрана. Пое дъх, акумулира цялата си енергия. “Давай, давай” – шепнеше Цецо. “Да, о, да” – мислено простенваше Анета. Тогава той се засили, удари и топката полетя. “Хайде, хайде...” – гласът на Цветелин вибрираше от вълнение. “Вкарай, вкарай, вкарай!” – молеше се жена му, макар да не бе сигурна кое точно имаше предвид.

“И... гооооооол!” – изкрещя коментаторът. Двамата съпрузи извикаха заедно с него, после се прегърнаха. След минута мачът свърши. Бразилия отиваше на финал. Усмихнат, Цецо се обърна към жена си. Все още цял трепереше от адреналина. Искаше му се да тича, да скача, да изрази радостта си по най-дивашки начин. Огледа Анета и изведнъж реши, че му прилича на мажоретка. Беше прекрасна и толкова желана. А нали имаше и повод за празнуване? Грабна я на ръце и я отнесе в спалнята. 

Нели Цветкова

 към всички усмивки

Антракт

Навън е нощ и преспи тъмносини.

Блед лунен сърп прозвънва в тишината,

снежинки бавно лягат по земята,

а въздухът е като зимно вино.

Далече някъде пращят камини,

наздравиците се надсвирват с вятъра,

а аз съм тук. И вдъхвам самотата,

любовно подарена ми от зимата.

Отпускам се в прегръдките й силни,

забравила блажено суетата,

додето ми залипсва топлината

и почна да изрязвам пак пъртина. 

Нели Цветкова

Пречистване

Изхвърлих от душата си ужасното,

красивото, ревнивото, опасното,

невинното и грубото, и нежното,

и злото, и доброто ... безнадеждното...

Изхвърлих всичко, за да не боли.

И празното ме заобиколи.

Така да се пречистя се надявах.

Пред новото начало се изправих,

посегнах първата си крачка да направя,

но в празно стъпва ли се?

Нели Цветкова