Bests frends

Да, знам за правописните грешки. Но беше 1990-та и ние много искахме да употребяваме английски. Само че още не ни беше станал втори роден.

Албумът, на чиято зелена корица стои този надпис, беше подарък за Монката от нас двамата с Рошавия. Тъкмо се бяхме уволнили от казармата и се напихме послучай рождения му ден. А той толкова се зарадва на подаръка, че веднага го обяви за албум на нас тримата и го надписа с пастелите на сестра си. Затова буквите са криви, нали беше фиркан.  

После два дни ровихме из домашните архиви, редихме и лепихме. Накрая поверихме започнатия албум на Монката, да продължи да води летописа на нашата дружба.

На първата снимка сме в детската градина. Стоим строени и гледаме как леля Марче се прави на дядо Мраз. А Мариана е с огромни бели кордели.

На втората снимка ни приемат чавдарчета. Ухилил съм се, липсват ми зъби. Рошавият пак е порядъчно рошав. Монката седи далеч от нас, бяхме се били точно преди това. Мариана е точно до другарката, този път е със сини кордели.

Трета снимка. Тържеството за празника на буквите. Не помня как се казваше тоя с цайсите, обаче се е присламчил до Мариана, а аз ги гледам мрачно, помня колко ме беше яд. Помня и как след тържеството Монката и Рошавият предложиха да ходим да го бием.

И още, снимки, навсякъде сме все тримата, навсякъде аз гледам Мариана, а тя гледа нейде другаде. Снимки от абитуриентския бал, взех си за дама една далечна братовчедка, Монката и Рошавият отидоха сами. Снимки от новобранската, направихме си я обща за тримата, стана цяла сватба. Снимки вече от истинска сватба – Монката и Лили, после всички ние с бебето. Снимки от язовири и хижи, от плажове и купони. Втора сватба – аз и Мариана. Рошавият и Мая се ожениха малко след нас. Хората по снимките стават все повече, децата растат.

Последната снимка е само на Рошавия и Монката. Някой ги е снимал на помена след моето погребение. Още не са проумели защо е било нужно да се напивам до смърт и да се натрисам с двеста в бетонна стена с мотора си. Само защото Мариана ме напуснала.

Албумът свършва дотам. Сега Монката живее в чужбина, с Рошавия рядко се виждат. Говорят за разни неща, но никога не разглеждат снимки.  

Война със световното по футбол

Беше решила и край! В убийствената жега и тя самата не примираше за любов, но в случая беше въпрос на чест. Анета щеше да спечели битката със световното по футбол и щеше да накара Цецо да й обърне внимание.

Не проумяваше какво има в тоя футбол, че така побърква мъжете. Ето например нейният Цветелин. Хубав, свестен мъж, метросексуален даже, с обноски и без косми. Грешка нямаше. Обаче щом се зададяха футболни първенства, футболната шизофрения го хващаше и не го пускаше. Зареждаше хладилника с бира, брадясваше навсякъде, даже почваше да намира общи теми за разговор с пияндетата от кварталната гаражна кръчма.

Първият път, когато се случи така, Анета си помисли, че Цецо нещо е мръднал. Почти беше готова да търси професионална помощ, когато тогавашното световно свърши и изведнъж всичко си дойде на мястото. Оттогава тя просто се настройваше на режим търпение и чакаше, докато замлъкнат крясъците от балконите и се изметат и последните слънчогледови шлюпки.

Но този път, незнайно защо, я бодеше някаква амбиция. И явно нямаше да я остави на мира, докато не бъде задоволена. Анета беше решителна жена, затова се зае сериозно с въпроса. Направи неколкодневен тур през магазините и козметичните салони. Прическа, маникюр, кожа – всичко беше привлекателно, без да е съвършено. Сдоби се с няколко комплекта умопомрачително бельо, а покрай него и два чифта нови обувки. Ето тук беше единственият момент, когато си позволи еретична мисъл. Разглеждайки новите придобивки, тя си каза, че и нищо да не се получи, определено си струва, дори и само заради тях. Но после отхвърли тази мисъл и се върна към целеустремеността.

Първият й опит се състоеше в това, да приготви петзвездна вечеря, да я сервира преди започване на мача и недвусмислено да предложи себе си за десерт. Надяваше се да го убеди, ако не да пропусне мача, то поне да закъснее заради нея. Цецо с възхищение огледа ювелирно украсените ястия, бодна си от салатата, но отказа скъпото уиски, защото не обичал да меша бира с твърдо. Анета леко смръщи вежди. На плота се темперираше великолепно червено вино и за бира изобщо не беше ставало и дума. Но премълча, за да не разваля настроението. Премълча и после, когато мъжът й си взе чинията с пиле с ананас и бадеми, дръпна от хладилника две студени бири и се пренесе пред телевизора. Битката едва започваше.

Следващия път младата жена се сдоби с главоболие и схванат гръб половин час преди началото на мача. След като пъшка страдалчески известно време, тя се примоли на Цветелин за масаж. Естествено, с тайната надежда, че масажът ще премине в нещо повече и проклетото световно ще бъде забравено. Цецо беше съвестен съпруг и старателно и експресно я омачка. Такъв светкавичен масаж не бяха й правили никога. Накрая тичешком й донесе хапче и вода, после затвори плътно вратата на спалнята и й каза да не мърда оттам и да си почива. Единственият положителен ефект беше, че затвори и вратата на хола, така че омразният шум от стадиона не се чуваше. Колкото до главоболието, сега вече то наистина се появи.

Анета не се предаваше лесно. При всеки мач тя измисляше нещо ново. Но не само че не успяваше, ами и Цецо като че ли изобщо не разбираше какво става. Е, поне последното може би беше за добро.

Настъпиха полуфиналите. Тази вечер щяха да играят Италия и Бразилия. Разбира се, на световното българи отново нямаше, затова нашенските фенове си харесваха някой чужд отбор и си държаха за него, все едно го гледат всеки ден по софийските стадиони. От два дни бразилците не слизаха от устата на Цецо, както и на всички махленски мъже. Италианците бяха традиционно недолюбвани, заради лоши спомени от световното през деветдесет и четвърта. Анета слушаше коментарите и се ядосваше. Мъжът й не беше проявявал такова вълнение за нито един техен семеен проект. И друго я тормозеше. Изглежда, беше на път да загуби битката. Последните мачове бяха винаги най-драматични. Ако досега не беше успяла да накара Цветелин да й обърне внимание, оттук нататък едва ли щеше да успее. “Какво толкова му харесват на тъпия футбол?” – мислеше си ядно тя. И изведнъж й светна! Планината трябваше да отиде при Мохамед! Щеше да седне да гледа с него, да прояви съпричастност, да разбере какво го вълнува... Как не се беше сетила по-рано?

Взе бирени фъстъци и чипс, защото от тях не падаха люспи. Изстуди бирата. Тази вечер и тя щеше да си пийне. Всъщност, Анета обичаше бира. Беше я намразила само напоследък, защото я считаше за символ на световното по футбол и на сламеното вдовство.

Като я видя да сяда до него на дивана, Цецо се оцъкли. Понечи да я пита какво става, но Анета стратегически беше избрала момента. Мачът почна, съпругът й стана едно цяло с телевизора и забрави за нея. Тя гледа стоически десетина минути, но нищо не разбираше. Никога не се беше интересувала от футбол. 

Тъкмо беше почнала да се отчайва и публиката на стадиона нададе вик. Беше възникнала някаква драматична ситуация. Камерите почнаха да дават близки планове и Анета затаи дъх. Божичко, какви крака имаше този футболист! Мускулите му бяха очертани и съразмерни, при тичането пружинираха със сила и напрежение. Кожата му беше гладка и оросена със ситни капчици пот. Замаяна от гледката, младата жена сякаш усети аромата на тази мъжка пот. Футболът почваше да става интересен.

Камерата взе на мушка друг спортист, с шоколадовокафява кожа и коса на плитчици. Широките му ноздри се разширяваха и отпускаха като на състезателен жребец. Той облиза сочната си долна устна и Анета ахна. Проследи с поглед тялото му и кимна доволно. Мускулите на широкия му гръб играеха под тениската, номерът се движеше като жив пред очите й и караше погледа й да се замъглява.

Почна да й харесва да бъде съпричастна към увлечението на мъжа си. Дори й се прииска да е още по-близо до вълненията му, да е там, на стадиона и той да й се възхищава, тъй както тя се възхищава на играчите. Но какво би правила там? Разбира се! Мажоретка! Анета се пренесе мислено на игрището и съвсем забрави да следи играта. Сега беше млада и крехка, красива и популярна. Облечена бе с къса поличка, а помпоните като коприна галеха кожата на краката й. А какви крака имаше! Сякаш правени с фотошоп. Толкова лъскави и гладки, както по рекламите за епилатори. И гърдите й още не бяха имали вземане-даване със земното притегляне. Беше великолепна, възхитителна. Чувстваше тялото си гъвкаво, мускулите й бяха здрави и способни на всякакви акробатични изпълнения.

Такава красота нямаше как да не привлече погледите. Анета знаеше, че е център на вниманието, че някои от зрителите пропускат мача, за да гледат нея. Усещаше как погледите я изпиват, как възхищението я издига към облаците. Стана й горещо. Кожата й, станала свръхчувствителна, искаше допир до копринени чаршафи и до нежни ръце. Хвърли кос поглед към Цецо, но той продължаваше да общува с телевизора и не забеляза присъствието й. Анета измънка нещо и се пренесе в спалнята.

Присъедини се към мъжа си двадесет минути преди края. Мачът бе имал множество драматични обрати. Явно докрая нямаше да е сигурно кой отива на финал. Цецо се беше изпотил от напрежение, на челото му се беше спуснало мокро къдраво кичурче. Той следеше като ястреб движенията по терена и подскачаше при най-малкия повод. Анета се зазяпа. Продължаваше да бъде разгорещена, а тениските вече лепнеха по гърбовете на футболистите. Те тичаха с малко повече усилие, отколкото в началото и всяко свиване и разпускане на мускул си струваше да бъде видяно поотделно.

Пет минути. Негърът трябваше да бие дузпа. Камерата показа лицето му. Играчът се усмихна и белите му зъби блеснаха. Двамата съпрузи затаиха дъх, всеки по своя причина. Футболистът вдигна ръка и отметна от лицето си тънките плитчици. За миг розовата му длан зае екрана. Пое дъх, акумулира цялата си енергия. “Давай, давай” – шепнеше Цецо. “Да, о, да” – мислено простенваше Анета. Тогава той се засили, удари и топката полетя. “Хайде, хайде...” – гласът на Цветелин вибрираше от вълнение. “Вкарай, вкарай, вкарай!” – молеше се жена му, макар да не бе сигурна кое точно имаше предвид.

“И... гооооооол!” – изкрещя коментаторът. Двамата съпрузи извикаха заедно с него, после се прегърнаха. След минута мачът свърши. Бразилия отиваше на финал. Усмихнат, Цецо се обърна към жена си. Все още цял трепереше от адреналина. Искаше му се да тича, да скача, да изрази радостта си по най-дивашки начин. Огледа Анета и изведнъж реши, че му прилича на мажоретка. Беше прекрасна и толкова желана. А нали имаше и повод за празнуване? Грабна я на ръце и я отнесе в спалнята. 

Нели Цветкова

 към всички усмивки

Антракт

Навън е нощ и преспи тъмносини.

Блед лунен сърп прозвънва в тишината,

снежинки бавно лягат по земята,

а въздухът е като зимно вино.

Далече някъде пращят камини,

наздравиците се надсвирват с вятъра,

а аз съм тук. И вдъхвам самотата,

любовно подарена ми от зимата.

Отпускам се в прегръдките й силни,

забравила блажено суетата,

додето ми залипсва топлината

и почна да изрязвам пак пъртина. 

Нели Цветкова

Пречистване

Изхвърлих от душата си ужасното,

красивото, ревнивото, опасното,

невинното и грубото, и нежното,

и злото, и доброто ... безнадеждното...

Изхвърлих всичко, за да не боли.

И празното ме заобиколи.

Така да се пречистя се надявах.

Пред новото начало се изправих,

посегнах първата си крачка да направя,

но в празно стъпва ли се?

Нели Цветкова

Приказка

Върховете на твоите пръсти
докосват нежно гърба ми.
Аз седя и не смея да дишам,
аз ловя всеки мъничък миг –
да го имам за после ...
Те рисуват малки фигурки
по чувствителната ми кожа.
Те пишат една романтична приказка,

в която аз съм твоята принцеса.
Те плетат една фина паяжина –
толкова красива, толкова нежна
и толкова безмилостно здрава ...
И аз се оплитам, оплитам, оплитам ...
И където и да отида после,
завинаги ще остана в нашата приказка.
Любов моя, докосвай ме още ...

Нели Цветкова

Пиклата

Пикла! От толкова жени наоколо това можа да ми доведе моят загубен син! Някаква пикла смотана, дето не може обувките си да връзва! Направо като я видях, ми идваше да вия от мъка. Ама какво е туй чудо бе? То дребно, то смотано, без цици, ококорило едни нарисувани зъркели – да не го срещаш нощем! И ми изглежда да е малка, я е завършила училище, я не! Срамота, сега комшиите да приказват, че крадем малолетни пикли от училищния двор! Все едно сме някакви цигани!

Докато ги мъкнеше всякакви в стаята си, нямах нищо напротив. Като не могат майките им да ги озаптят, аз ли да ги вардя? Тя, кучката, докато не надигне опашката… И тая съм я виждала да влиза тайничко, и по цяла нощ е оставала, голяма работа. Мъж, хубавец, има си нужди, пък и му се лепят. Млад е, нека живее!

Обаче тая сутрин като я доведе в кухнята и взе да прави кафе и нещо ме стегна под лъжичката. Веднага разбрах, че не е на добро. Чак не ми се искаше да сядам на масата. Защото знаех, че като седнем и той ще заговори. И така стана! Решили били да живеят заедно. По-нататък можело и за сватба да помислят. Ама как така те ще решават да живеят заедно в моята къща бе!? Как така някаква пикла решава да живее с моя собствен син, а аз даже и не знам в това време какво става? Как?

И по-лошо: в това време тя го гледа с един такъв овчи поглед, облещила ония намазаните зъркели, ама гледа го, сякаш за пръв път вижда мъж. Абе ей, алооо, ти кого гледаш така ма? Никакъв срам нямате това днешните… И още по-лошо: той пък протяга ръка и я прегръща през рамо. И така я придърпва, сякаш нещо да я пази ли, да я крие ли и аз не знам. Ми браво бе, сине! Браво! Затова съм те гледала и хранила, затова не се ожених повторно, да ми мъкнеш сега някаква недомаслена и да я прегръщаш в кухнята ми.

А най-лошото е, че не мога да кажа нищо от това. Щото си знам човека. Буйничко ми е момчето, като си науми нещо, не търпи да му се чупи хатърът. Каквото поиска, трябва да го има. И затова се усмихвам/озъбвам, протягам ръце/нокти и казвам „добре дошла”.

А тя ме пита „мамо ли да ви казвам?”!!! Да умирам ли, да убивам ли!?

***

Тия двамата май няма да се разделят. Шест месеца минаха вече и не виждам изгледи. Да кажеш да не съм се опитала – охооо, колко пъти! То него няма смисъл да го разубеждавам. В ръцете ми е израснал, дето се вика и зъбките му знам, и пломбите. Щом си е наумил, ще си я държи. Пробвам ли да му подхвърля нещо, да му я покажа какво представлява и че не е за него, най-много да се заинати. Някъде прочел, че когато момче расте без баща, майка му свиква прекалено да му се меси. И все внимава, да не би да почна да му диктувам как да живее. Сякаш пък ще постигне нещо без мене! Обаче гледам да пипам кадифено така, иначе ще застане нащрек и съвсем няма да ме слуша. Не го закачам.

Обаче с пиклата, дето в никакъв случай няма да я нарека снаха, с нея си имаме работа всеки ден. Той нали заминава по задачите си, пък тя ми остава в ръчичките. Тормоз да видиш тогаз! Тая къща никога не е чистена толкова, на теракота още малко и шарката му ще се изтрие от търкане. Казах й, че синът така е свикнал, пък аз съм с радикулит и няма кой друг освен нея да свърши тая работа. Парцала с дръжката го скрих в мазето, нека лази по пода! Обичам да я гледам, като лази. От време на време, като имам настроение, вземам да й помогна: правя й разтвора за миене. Топла вода с много веро, майко мила, няма измиване тая пяна! Ама тя, нали е тъпичка, не се и усеща.

Почвам някоя манджа, дето трябва да се бърка дълго време на бавен огън, пък вземе, че ми стане лошо и я викам да ме смени. Поти се тя над котлона, а аз не давам да отворим прозорец, че уж ми бил схванат вратът. Голям смях, как само й се разтича гримът, дето си го е наплескала по очите! Сигурно й люти, обаче само да тръгне да се трие и аз викам „оле, замириса на загоряло, тичай бърже, че не мога да стана!”.

Абе като се замисля, май почна да ми харесва пиклата да живее у дома. Ами ако беше довел някоя нахакана, от ония, дето се мислят за много интелигентни? Да ме тормози, да накара сина ми да ме пренебрегва? Пък така съм си добре. И ми е забавно, и момчето ми пак ме слуша.

От време на време и с думи я бода. Най-много обичам да я утешавам, като сбърка. То не е задължително да сбърка наистина. Просто като направи нещо по неин си начин и аз бързам да й кажа, че син ми не го обича така. И като вземе да мига на парцали с боядисаните зъркели, я успокоявам, че макар да е глупавичка и нескопосна, все някой ден ще се научи. Е, не като мене, но никоя жена не може да се грижи за един мъж, както майка му.

Гледам да внимавам с думите обаче. Не бива да й дам повод да се оплаче и да има коз срещу мен. Защото синът ми ако се усети, няма да е добре. Такова Макиавели съм станала, че не е истина направо!

Между другото, имам си таен списък на всички неща, които тя не обича. Не обича например риба. Откак съм го разбрала, съм на диета с много риба, специално предписана ми от доктора. Два-три пъти седмично това ядем. Пиклата се мръщи, ама преглъща, къде ще ходи? Нали е по лекарско предписание?

Не обича и турски сериали. Слава богу, че аз ги обичам. Веднага почнах да недочувам и по цял ден от телевизора гърмят Ферхундета и Орхановци. Сигурно й се иска да си запуши ушите с памук, ама нищо не казва. Не смее. Сто пъти съм й разказвала как едно време, докато не работех и не внасях пари вкъщи, само слушах какво ми се казва и домакинствах и за нищо не си позволявах да изказвам мнение. Защото така е правилно да бъде във всяка къща и в нашата ще е така винаги.

Мдаааа, май наистина почва да ми харесва да си живея по този начин.

***

Ей, не я остави тая пикла този мой син! Три години вече са заедно и нямат и намерение да се разделят. Но нищо, аз пък си свикнах и хем я карам да върши всичко, хем мед ми капе, като я тормозя. Отначало се чудех, бе тая толкова ли е тъпа, не разбира ли? Но после осъзнах: всичко вижда и мълчи. Сигурно й е ясно, че никога не може да излезе отгоре и затова си трае. Хубаво прави. Ако все така слуша, аз пък ще я търпя и няма да говоря на сина против нея.

След малко, като се върне от работа, я почвам. Наумила съм си цял списък с неща за вършене. Понеже мен, разбираш ли, цял ден ми се е виело свят и не съм могла да стана от леглото. То всъщност наистина нещо ми се вие свят, малко особено се чувствам. Не ми е ставало досега така, от кръвното ли е, от що ли? Дали пък да не го премеря? Я да взема апарата от шкафа. Оооп, нещо залитнах, що така? Охо, чакай, чакай, полека... ей, що ми причернява бе? Лекичко сега само...

***

Много ми се мае главата нещо. И не мога да я завъртя настрани. Сега ще отворя очи, внимателно... ау, че ярка светлина. А не, нормална си е, просто май съм била припаднала. Сърби ме лявата буза, сега ще се почеша... хайде де... божичко, ама какво става? Не мога да си помръдна ръката!? Ама какво? Спокойно! Спокойно. Сега ще проверя какво е положението. Ляв крак? Тц. Десен крак? Не. Неееее! Какво е станало? Мъртва ли съм? Удар ли съм получила? Защо няма никой? Къде са всички? Да не би още да не са ме намерили? Ами ако не ме намерят навреме? Ще си умра тук! Къде сте бе?!? Хора??? А, не, чакай! Намерили са ме. Имам система включена, значи и лекар е идвал. Добре де, ама защо няма никой при мене? Да повикам! Точно така, сега ще извикам и някой ще дойде. Хайде де, защо не се чува нищо? И слуха си ли изгубих? Ама не, не съм, чувам колите отвън. Тогава значи не мога да говоря? Майчице! Че как ще живея така?

А, най-после! Снахата! Добре поне, че има кой да ме гледа. Странна усмивка, никога не съм я виждала да се усмихва така. Очите й пак са нарисувани, обаче сега блестят особено. А аз със сигурност чувам. Чувам думите й.

„Събуди ли се... мамичко? Май не можеш да говориш, а? Чудесно, значи няма да можеш да му кажеш нищо! Отсега нататък адът започва за теб!”

Нели Цветкова

към всички усмивки

На едно питие

Приятелко моя, така си сломена.

Какво ти е? Някой ли те нарани?

Изглеждаш объркана и уморена

и толкова тъжна, така огорчена.

Приятелко моя, до мен поседни.

Ела, разкажи. Аз умея да слушам.

Щом искаш, крещи. Щом можеш, плачи.

Душата ти в моята нека се сгуши.

След туй по цигара със теб ще изпушим.

Но само не гледай с тези тъжни очи.

Отпиваме бавно от бирата с пяна.

Така си и знаех. Мъж е нали?

И двете сме вече малко пияни.

Студената чаша обхващам със длани.

Но теб те боли – значи мен ме боли.

Аз зная, че болката днес те убива.

Но няма да бъде вечно така.

И ти ще почувстваш, че студът си отива,

ще бъдеш пак топла, ще бъдеш пак жива.

Приятелко моя, повярвай в това!

Нели Цветкова