Някаква си котка

Марга окачи новото пъстро перде на прозореца, подреди диплите му и се отдръпна назад да го огледа. Селската къща беше стара, такива прозорци отдавна не се правеха – с гъсто разположени рамки, малки стъкла и голям, вдълбан в стената перваз, на който можеха да се подреждат саксии с цветя. Точно такова перде пасваше тук – шарено и весело.

Младата жена се усмихна. Бабината ѝ къща ставаше все по-хубава от ден на ден. Откакто реши да се пренесе да живее тук, Марга не спираше да чисти, да подрежда и да подновява. Постара се да запази атмосферата от детството си, но все пак внесе и някои съвременни елементи. Един от тях беше компютърът, на който работеше. Знаеше, че рано или късно ще трябва да се върне към преводите, с тях се издържаше. Но засега не се налагаше да бърза, затова се наслаждаваше да реди дома си по своя мярка.

Съседите я приеха топло. Повечето от тях я познаваха от малка. Някои бяха дочули за премеждието и последствията от него, но не си позволяваха да повдигат темата. Самата Марга понякога се чудеше какво следва занапред. Трябваше ли да открива кабинет? Или може би да си направи някакви изследвания? Нали имаше такива институти, беше чувала, че замервали нещо, но никак не беше в час. И да я питаха, нямаше представа как да им обясни какво вижда и чувства.

Днес обаче тя реши да се не занимава с този проблем. Току-що бе приключила с шетнята и ѝ се полагаше почивка. Селото се намираше близо до града, а извън него имаше чудесен парк с малко езеро. Той беше любимо място за почивка на гражданите, затова кметът на общината се беше погрижил да има редовен транспорт дотам, особено в почивните дни. Когато се запознаха с Ангел, двамата бяха идвали тук един-два пъти. После все се канеха и така и не се наканиха. Сега обаче това се оказваше за добро. Иначе как би се справила със спомените? Твърде скоро беше... Откак я изписаха от болницата, още не си беше ходила в апартамента, където живееха двамата. Даде ключа на майка си и я помоли да ѝ донесе дрехите и някои вещи. Не бе готова да се изправи срещу загубата. И днес искаше само да разпусне.

Добре щеше да ѝ се отрази едно такова разтоварване. Денят беше работен, нямаше да има много хора. Младата жена помнеше, че зеленината около езерото е свежа и сочна, а въздухът – опияняващ. Метна в чантата си пакетче солети и мобилния телефон. Гледаше винаги да отговаря навреме на обажданията. Знаеше, че майка ѝ се тревожи. Само да не вдигне веднага телефона и тя решаваше, че нещо фатално се е случило с нея. Майки, какво да ги правиш?

Беше вече на портата, когато по улицата се зададе момче. Около тринадесетгодишно, то бе дребничко и луничаво. Облечено беше спортно, както се обличат всички тийнейджъри. На гърба си носеше раница. Като видя Марга, че се готви да излиза, то спря на място. Постоя малко, после сякаш събра смелост и забърза към нея.

- Извинете - провикна се момчето. Мутиращият му глас прозвуча кресливо и то се изчерви.

- Да, кажи? - отговори Марга.

- Вие... тук ли живеете? На номер шестнайсет?

- Да, това е моята къща. А ти кого търсиш?

- Вие ли сте... Марга? – момчето сниши глас някак доверително. – Дето... дето сте гадателка?

Младата жена се поколеба. Тя очакваше, че клюката ще се разчуе, но досега никой не я беше безпокоил в дома ѝ. Освен това... някакво момче? Откога тринадесетгодишните се занимават с ясновидки? Но любопитството ѝ надделя.

- Аз съм Марга. Мен ли търсиш?

Луничавото момче се усмихна.

- Изобщо не сте страшна.

- Охо? Страшна ли трябваше да бъда? Я ми кажи сега, ти как се казваш?

- Кой, аз ли? Аз съм Мишо. Михаил де.

- Е, приятно ми е, Мишо. А ти... откъде знаеш за мен?

- От едно момиче от нашия клас. Деница се казва. Тя има баба тук. И ми разправяше, че до баба ѝ живеела ясновидка.

- Ясно, това трябва да е баба Денка. А за какво ме търсиш?

- Аз... заради котката.

- Котка? – вдигна вежди Марга.

Мишо се смръщи.

- Точно така, котка. И нашите така казаха: хайде сега, някаква си котка.

- Ама аз не съм... – опита да се защити младата жена.

- Обаче си го помислихте! А Петинка плаче.

Марга отвори отново портата.

- Виж сега, я нека да влезем вътре и там ще ми обясниш всичко отначало докрай. Първо ми кажи, ти как стигна дотука. Пускат ли те да пътуваш сам? – докато му говореше, тя го поведе към градинската пейка.

- Не съм сам – с леко виновен тон каза момчето. – С класа сме на екскурзия в парка. Обаче аз се отделих, за да Ви намеря.

- Разбирам. Е, после ще те придружа до парка. И без това бях тръгнала натам. Кажи сега за котката.

- Ами котката е на Петинка. Петинка е сестра ми. Тя е на седем. Има я от малко коте. И сега тя изчезна.

- Котката, нали?

- Е да де, котката. Няма я от две седмици. И сестра ми плаче. А нашите не искат да я търсят. Аз обикалях, но не можах да я намеря.

- А аз с какво да ти помогна?

- Ами не можете ли да кажете къде да търся котката? Тя се казва Мелинда, викаме ѝ Мели.

Марга се замисли. Цялата тази история с ясновидството досега бе изглеждала някак... импозантна. Загадъчно същество от отвъдното я бе посветило в знанието. Бе предсказала човешка смърт. А сега... котка. Хм, наистина, някаква си котка.

После младата жена си спомни за Жорко. Той беше малък, топчест, с клепнали уши и щом я видеше, почваше дружелюбно да маха с опашка. Един ден кученцето изчезна някъде, а родителите ѝ казаха:”Не се разстройвай сега за някакъв помияр!”. А тя страда месеци наред и най-страшното в мъката ѝ беше, че нямаше с кого да я сподели, защото никой не я разбираше.

- Добре, Мишо, нека да видим дали мога да направя нещо за Мелинда. Случайно дали не носиш със себе си някаква нейна играчка? Или може би някоя вещ на сестричката ти?

Момчето се отчая.

- Аз не знаех. Значи няма да може? Ей, че съм глупав, всичко развалих! А утре изписват Петинка от болницата и толкова много исках да я изненадам!

Марга го изгледа:

- Защо е в болницата сестра ти?

- Не знам. Някакви изследвания ѝ правят. Ама на мен не казват. Тя все седи вкъщи, не може да излиза. Затова толкова ѝ е мъчно за Мели.

Докато говореше, момчето ровеше в раницата си. После възкликна:

- Гледай я тая Петинка, пак ми е сложила в раницата ментови бонбони! Не ги дояжда и ми ги слага. После лепнат...

Но гласът му не изразяваше никакво раздразнение. Само обич. Топлина се надигна в гърдите на Марга. Тя взе от момчешките ръце лепкавото пликче и се съсредоточи. После се усмихна широко.

- Мишо, виж сега какво ще ти поръчам. Като се прибереш, слез в мазето на входа. Ходил ли си? Там коридорът трябва да прави една чупка. Има едно малко, тясно местенце, което не се вижда, ако не надникнеш специално. Иди там и ще намериш Мелинда – Усмивката ѝ стана дяволита: - Заедно с котенцата ѝ.

- Котенца ли? – подскочи момчето. – Ама наистина ли? Колко ще се радва Петинка! Олеле, нямам търпение да се прибера! Благодаря Ви, госпожо! Ами... колко струва? Аз тук имам пари, дето съм си събирал... – и почна да рови в раницата си.

- Почакай, няма нужда – протегна ръка да го спре Марга. Докосна го и застина на място, ударена от внезапното видение. Малкото момиченце не ходеше случайно по болници. За нейните родители се беше сбъднал най-ужасният кошмар. Детето им беше болно от левкемия. Ясновидката почувства цялото им отчаяние и страх, очите ѝ се насълзиха. Видя, че Мишо я гледа изпитателно и си наложи да се съвземе. Опита да надзърне в бъдещето, да потърси лек. Можеше да убеди момчето да доведе родителите си, само ако знаеше, че ще им даде малко надежда... Не беше сигурна как да го направи, но толкова много искаше да узнае какво предстои!

И тогава видя. На малкия герой предстоеше още веднъж да спаси сестричката си. Този път не от самота, а от смърт. Момчето от видението стоически понесе цялата процедура по даряване на костен мозък и дори намери сили да утешава малката Петинка.

- Нищо няма да ми плащаш – повтори тя. – Ти си прекрасен брат. Кажи на вашите, че ти можеш да излекуваш Петинка. Хайде сега, бягай, че учителката ще те търси.

 

***

Една вечер, около три месеца по-късно, пред портата на Марга спря кола. Тя тъкмо беше приключила с клиентите. Надяваше се тези да не я забавят много. Беше изморена. В двора влезе семейство с две деца – момче и момиче. Момиченцето беше бледичко, изглеждаше, сякаш се възстановява от тежка болест. Когато погледна момчето, Марга ахна. Беше Мишо, първият ѝ клиент. Усмихнат до уши, той дърпаше майка си и сочеше към вратата. Ясновидката излезе навън.

- Здравейте! – каза тя.

- Здравейте – отвърна майката. – Извинете, ако ви притесняваме по това време, но...

- Мишо ни разказа всичко. Идваме да ви благодарим. – намеси се съпругът ѝ.

- Няма нужда, аз... – запъна се Марга.

Тогава малката Петинка излезе напред. Протегна ръце към нея и ѝ подаде малко черно коте.

- То е за теб – каза детето. – Да не си сама. Момче е.

Марга приклекна пред момиченцето.

- Благодаря ти, миличка. Ти оздравя ли?

- Оздравява – каза майката. – Благодарение на батко си и на Вас.

Ясновидката внимателно взе котето. То се сгуши на гърдите ѝ и веднага замърка. Беше я избрало.

- Това от котетата на Мели ли е? – попита Марга. Помнеше наизуст всяка дума от онзи разговор.

- Да, - обади се Мишо, който досега беше мълчал.

- Страхотно е – каза младата жена. – Благодаря на всички ви. А на теб, Мишо, благодаря и за още нещо. Ти ме научи, че трябва да уважаваме това, което е важно за близките ни хора. Дори и ако е само някаква си котка.

- Като Мели, нали? – обади се Петинка и се засмя, показвайки липсващо зъбче.

- Като Мели, миличка. И като Луцифер - потвърди Марга.

- Кой е Луцифер? – полюбопитства бащата.

- Котето, татко – каза детето уверено и посочи мъркащата топка, която дремеше на гърдите на Марга. 

- Точно така – каза ясновидката и погали лъскавата черна козинка. 

към "Ясновидката"

Идва магическо време

Последен напън с туршиите и после затишие. Ярките цветове около нас полека почват да избледняват. Ще имат сила още дълго време, но бъдещата смърт се усеща. Все по-често небето е сиво, а въздухът натаява влага в костите. В такова време какво ти остава, освен да се замисляш за странни неща.
Късната есен и зимата се сравняват със смърт. Но те са просто спокойствие. Обратната страна. Тъмната. Но тъмно означава ли лошо? Дълго време бяхме учени да вярваме точно в това. Какво заблуждение! Днес знам. Когато материалното се оттегли за почивка, идва ред на духовното. Не е случайно, че повечето празници на всички религии тепърва започват. Осигуряването на прехраната е почти приключило. Остава само едно - изколването на отгледаните животни. Жертвоприношение на границата между лятото и зимата.
Особено ли ви звучи всичко това? А как да звучи, когато идват нашият Димитровден и западният Хелоуин? Идва магическо време. И в унисон с влечението ми към фентъзито - от най-закачливите до най-мрачните му варианти, известно време ще бъда вещица. И без това имам черен котарак. Вещица, но само в литературен смисъл, разбира се. Иначе... имам да направя още малко туршии.

Нели Цветкова

Кафене

Колебая се малко на входа,

но съм смела и влизам.

Ти зад бара стоиш,

бършеш чаши,

проследяваш пътя ми

между масите.

Пускаш музика,

но преди да позная парчето,

се поврежда джубоксът.

Слагаш чаша пред мен

и се питам

дали в нея наля

ароматно кафе,

бавно сварено,

по специална рецепта за мен,

да го пия с наслада,

а после,

да гадая какво ще се случи.

Или чай от вълшебни билки,

да затворят очите ми за света -

само тебе да виждам.

Гледам чашата,

а по нея -

следи от червило.

Няколко цвята.

И утайка на дъното.

Сметката, моля!

Нели Цветкова

Искам да споделя радостта си

Втори национален конкурс "Елате ни вижте" , организиран от община Георги Дамяново и литературен клуб Лопушна. Отново съм сред номинираните! Нужно ли е да обяснявам, че наградата си е награда, разбира се, но номинацията също е достатъчен повод за радост? И за благодарности, макар че има още време, докато ми присъдят Оскар за сценарий. Тъй че аз благодаря... на живота, който толкова ме би по главата, че накрая проумях нещо много важно: глупаво е, когато в преследване на големите цели не забелязваме малките неща. Амбициите ни обсебват, радват, дърпат напред, но само до момента, когато рухнат или се осъществят, всъщност няма голяма разлика. Дреболиите са винаги около нас и правят живота ни пълен и истински. Като например удоволствието да си тук:

Снимката е свалена от сайта на община Георги Дамяново и нека те не си мислят, че увлечени в битка за литературна слава не сме забелязали прекрасната им природа. 

Нели Цветкова

Ave moi

Не, статията не е за никой наш политик, независимо колко високопоставен. Всъщност тя дори не е статия. Искам да се похваля бе, хора! Аз нали ви казах, че ще излезе човек от мен? То просто трябвало да опитам!
Имам номинация! От 70 стихотворения са номинирани 8 и моето е сред тях. Може да не е нещо кой знае какво, но за мен си е много. Конкурсът е "Любовта накрая на кабела - 2012 г." на "Буквите". Категорията е поезия. Линкът към обявлението е: http://www.bukvite.bg/forum.php?id=65 
Пожелайте ми успех!

Нели Цветкова

Какво вижда дядо Йоцо

          

                  БДЖ пак е в устата на медиите. Не ги е срам, значи, тия железничари, искат да стачкуват! Изобщо не се интересуват от усилията на ръководството да ги съкрати и преструктурира и да им ореже правата напълно безболезнено, плюс това ефикасно и с поглед в бъдещето. Спъват прогреса ей тъй, за нищо! А всеки знае, че те са винаги първи в стачките, че и другите браншове подкокоросват. Французи такива! Откак съществува в България железница, те все мътят водата на управляващите и все не щат да влязат в релси.

            Знаете ли... собственият ми съпруг беше локомотивен машинист. Откак го познавам, той винаги е говорил за професията си с искрена гордост. Беше преизпълнен с усещането, че трудът му е достоен, браншът му – уважаван. Сега е щастлив. Че успя да се пенсионира навреме и не му се налага да участва в грозния цирк.

            Питам се колко хора са наясно какво значи да работиш в железницата. Влакът цепи нощта, а ти сам в кабината се взираш напред в тесния коридор светлина. Дълги часове наред гледаш, докато очите ти се насълзят, понякога задрямваш прав, после се стряскаш. От теб зависят товари на стойност хиляди, понякога милиони левове. Или човешки животи без цена. Който не е работил нощен труд, свързан с управление на машина, просто няма да разбере. А всичките работници, които виждаме по гарите или някъде по линията и ни се струва, че се разхождат безгрижно и си пускат солени шеги? Те са длъжни да са там при всякакви атмосферни условия, работят понякога при изключително тежка обстановка, но... работят. И всички останали колелца в това, което някога беше една добре организирана система. Не сте им виждали правилниците, не сте им присъствали на проверовъчните изпити. Беше добре измислено и направено, беше отговорно и изискваше професионализъм. Беше.

            Съгласна съм, че трябва да се върви напред. Но дали това е, което се случва с българската железница?

            Едно от нещата, които се случиха напоследък, беше промяната в разписанието на влаковете. Уж заради стачката в края на 2011-та, но си остана за постоянно. Не познавам човек, който да пътува с влак и който да не смята, че бяха премахнати най-необходимите влакове и оставени абсолютно безполезните. Ами да, нали трябва да разписанието да е в унисон с всичко друго у нас? Резултат: всеки, който има възможност да избере автобус пред влака, го избира, без да се замисли. Съответно броят на пътниците намалява. Доживях да видя бързи влакове с по един вагон.

            Сега са на дневен ред заканите за отнемане на привилегиите за пътуване. Железничарите с карти и семействата им с 50% намаление запълвали влаковете. Нямало място за тълпите желаещи да пътуват на редовна цена. Това ли е вицът на деня? БДЖ търпяло загуби заради пътуващите с преференции. И как точно, моля ви се, ги търпи? Защото те иначе щяха да си плащат ли? Нищо подобно! Щяха да пътуват и те с автобус! При близки или еднакви цени на две услуги кой ще е луд да избере по-долнокачествената? Защото едва ли има нужда да убеждавам някого за каква мизерия става въпрос в пътническите вагони. И не говоря за хигиена.

            Колкото до самата привилегия, ще кажа само едно. Никаква легитимация не може да ми компенсира това, че повече от 20 години съм била сама в кризисни моменти и на празници. Че съм ставала в три през нощта да посрещам и изпращам. Нито легитимация, нито карта може да върне разбитото здраве на железничарите, работещи в обхвата на високо напрежение, значително ниво на психострес и при графици, каквито няма в никоя друга система.

            Мога и още да изреждам, но всичко води към едно. Свиване. Свиване до изчезване. БДЖ за един долар. Познато, нали? Кремиковци, Булгартабак... и други знайни и незнайни...

            Някога железницата не била българска. Тя принадлежала на западноевропейски фирми. После Фердинанд я одържавил. И това била първата стъпка към обявяването на независимостта на България. Същата, която празнуваме на 22-ри септември и се чудим за какво става въпрос, понеже отдавна сме забравили да сме независими. Забравили сме си и истинската история. Но тя се е случила. А сега последният бастион на независимостта е на път да рухне. И дядо Йоцо гледа това.

            Гледа и иска да ослепее още веднъж. 

Нели Цветкова

Всички недомислици около здравните осигуровки

Всъщност, не съм сигурна, че бих могла да ги изчерпя всичките. Множко са недомислиците, а като се сетиш, че са създадени за има-няма около 12 години, явно здравата се е работило по въпроса. Без разлика на партиен цвят и място в политическия компас. Ей туй се казва приемственост и единомислие. Ако се бяха постарали така и за нещо положително нашите мили политици, сега щяхме да сме... еееех, мечти!

            Бас държа, че никого няма да учудя, като се сещам точно сега за тази тема. Така или иначе тя ни се навира в очите през седмица-две, с всяка поредна идея на здравната министърка. Не знам защо не й ги приемат идеите, но слава богу, че. Ако ги приемат, би следвало значителна бройка електорат да мине в нелегалност и да създаде хайдушко, партизанско и терористично движения – всеки според убежденията си. Ама не от недоволство, да не си помисли някой! Просто какво друго ти остава, ако в една република с уж действаща уж демократична конституция за невнесени здравни осигуровки те наказват с лишаване от право на документ за самоличност с всички последствия от това? А последствията са твърде много за изброяване, затова ще ги обобщя: абе нямаш право да си жив. То, като се замисля, и умрял да си пак нямаш право, защото за издаване на смъртен акт познайте какво искат. Сетихте ли се, хахааааа, хайде сега посмейте да не си платите здравните вноски! Ще има да си лежите в семейния фризер до второ пришествие.

            Впоследствие присъдата, знаете, бе смекчена. Сега вече министърката предлага само дреболия: да нямате право да продавате имот, ако не сте си платили здравните вноски. Ами аз пък предлагам да нямате право да пресичате на зебра, ако имате вересия в кварталния магазин. Не виждам разлика. Все едно и също е: държавата иска да ви бръкне навсякъде, да ви нарежда какво да правите с парите си, с труда си, с времето и със здравето си. Ние това го помним, не беше толкова отдавна. Но тогава срещу бръкването получавахме безплатно здравеопазване.

            Като стана дума, да видим какво получаваме сега като здравноосигурени лица (тези, които СМЕ, не говоря за вас, нелегални престъпници такива!). Ами на първо място, получаваме правото да си доплащаме за повечето медицински услуги. Защото осигуровките иначе са много важни, обаче всъщност са жълти стотинки и нищо не зависи от тях. Получаваме също правото да бъдем второ качество пациенти, защото лекарите нямат особена полза от нас. Е, ако намерят начин да извлекат полза, тогава може и да минем в друга категория. Между другото, длъжна съм да призная, че от моето джипи оплаквания нямам. Но то е случайно, поради личностни качества, не е заслуга на системата. Още: получаваме мъглявото право на балнеолечение по здравна каса, което обикновено никой не може да ни обясни как да ползваме. Да бе, имаме право, обаче джипито ни не е чувал къде в България има санаториуми и въобще нещата са сложни. Още едно право: безплатни и частично платени лекарства. В някои случаи си е ходене по мъките. Всички гледаме новини, всички знаем. При това, по традиция се случва само при тежки заболявания.

            Извод: дано не ти се налага да си ползваш правата по здравна каса. За всичко, което е повече от хрема, по-добре да минеш частно, че иначе никой не ти гарантира ни здравето, ни живота. 

 

Да, обаче при това положение аз пък не искам да съм длъжна да се осигурявам здравно. В края на краищата, здравната осигуровка не е данък. Тя е застраховка. Може пък да съм сигурна, че никога няма да боледувам. Може пък да съм решила да си умра от първия грип. Отде-накъде някой ще решава тия неща вместо мен? Или най-малкото, може да искам да си плащам вноските при някой голям и страшен частен застраховател, който, като ми плати лечението, ще иде при доктора, ще засуче мустак харамийски, ще вдигне гарванова вежда и многозначително ще погледне към пищова си. Защото ще иска да знае какво точно става с парите, които съм му дала да управлява. Да, ама не!

            При нас единственият голям и страшен е самата държава. Кой пък я измисли толкова гениално? Това си е типична държава-мафия. Но нямам предвид, че мафиоти ни управляват. Самата държава е експроприирала всички мафиотски дейности – рекет, насилие, всяване на страх. Предполагам, това е хитър ход за борба с организираната престъпност. Както на времето са експроприирали фабриките и така са се преборили с едрия капитал.

            Тъй че, искаме или не, здравните осигуровки ще ги плащаме. Без много-много да питаме какво ще получим насреща. И какво има толкова да се оплакваме? Та те наистина са дребни суми, за разлика от пенсионните осигуровки. Ето там вече се вихри истинската далавера. Защото в този случай отново нямаме избор, а предварително си знаем, че вероятността да бъдем някой ден пенсионери става все по-ефимерна. С други думи, това са поредните пари, които даваме просто защото така ни нареждат, без да е сигурно, че ще получим нещо насреща и че това нещо ще си струва. Е, в случая поне имаме утешението, че работодателят ни страда наравно с нас, че и малко повече. Когато изобщо ни плаща осигуровките де.

            Но да се върна на здравните, че иначе от пенсионните осигуровки има опасност да мина към данъците и се отече. Прословутите осигуровки на социално слабите. Дето държавата ги плаща. Обикновено всеки мърмори, че други хора се лекуват на негов гръб, но малцина са запознати с подробностите. Като например това, че в зората на здравната реформа работещ съпруг можеше да осигурява здравно безработната половинка. Кой идиот и защо премахна това, така и не разбрахме. Вече десет години си блъскам главата и не му виждам смисъла на това гениално решение.

            А знаете ли, че от социално слабите се осигуряват само тези, които получават два вида конкретна помощ – месечната помощ по чл.9 от Правилника за прилагане на закона за социално подпомагане и помощта за отопление? Недай боже например да си напуснал работа без право на борса (или работодателят да те е освободил по грешния член, за да прикрие, че не ти е плащал осигуровките). Докато не погладуваш шест месеца да ти дойде акълът, нямаш право на такава помощ, нямаш право и на осигуровки. През това време се предполага, че трябва да си ги плащаш сам. Нищо, че нямаш какво да ядеш. Също недай боже да си майка, която получава майчинство от държавата (сега не бързайте да скачате, има и много българки на това дередже). То в България принципно недай боже да си майка, но ето че в тоя случай има и екстри: на основание тази помощ отново нямаш право на здравни осигуровки. Кво като си майка бе, я да сте мислили, като сте ги правили тия деца, аааамаха!

            И въобще да сте мислили, като сте се раждали в България, къде ви беше акълът, а?

Нели Цветкова