Лабрадорът

 

Лабрадорът лежеше пред портата му. Тъжна, изпосталяла женска със занемарен вид. Червеникавата ѝ козина бе сплъстена, с омотани в нея трънаци. Ребрата ѝ се четяха, за опашката ѝ се бе закачило парче бодлива тел. На десния ѝ хълбок имаше дълбока драскотина. Любомил обичаше кучета и сърцето му се сви. Той леко побутна с крак животното, но то не се помръдна. Само жално изскимтя, после вдигна очи и го погледна.

Напоследък не му вървеше с кучетата. Опитваше се да си завъди, но все нещо се случваше. Едно умря, две изчезнаха. И Любо се отказа и остана сам в малката къщичка в покрайнините, единствено наследство от майка му. Не се оплакваше от живота, имаше нужното, а и пари изкарваше що-годе. Само му се искаше куче.

Истината е, че спокойно можеше да си купи едно паленце, дори и от по-скъпа порода. Не бе богат, но пък нямаше и особени разходи. Даже не пушеше. Тъй че пари за куче щяха да се намерят. Но на Любо не му се искаше купено куче. Искаше да стане нещо необичайно. Да се срещнат по някакъв специален, много особен начин. И не само искаше, а беше сигурен, че това ще се случи рано или късно. Предчувствията никога не го бяха лъгали.  

А сега пред портата му лежеше мръсна и окаяна, може би умираща кучка. Любо въздъхна, после я вдигна и я внесе у дома. Понякога специалните срещи изглеждат по неочакван начин.

Младият мъж внимателно среса дългата козина на кучката. Един по един извади бодлите. После напълни старото корито, в което майка му переше някога. Отново взе кучката на ръце и я занесе във водата. Тя изскимтя от болка, но не оказа съпротива. Остави го да я мие, после благодарно лизна пръстите му с език. Дишането ѝ беше пресекливо и младежът се притесни.

- Няма да ми направиш някой номер сега, нали? Почакай до утре и ще те заведа на ветеринар да те види. Обещавам  – каза ѝ на глас.

Беше късно, къде щеше да търси клиника сега? А нямаше и кола... Надяваше се животинчето  да изтрае до утре.

Беше постлал на новата си любимка едно одеяло в ъгъла, но по някое време тя се примъкна в леглото. „Какво пък?“ – каза си в просъница и я остави да се сгуши до него.

Тази нощ Любо сънува странен сън. Навън валеше студен, изнервящ дъжд. Той стоеше до прозореца и се взираше в светлосивото небе. Откъм вратата се дочу странен звук, подобен на драскане с нокти. Вместо да се притесни, в съня си младият мъж изпита радост. Сякаш дълго бе очаквал този сигнал. Забърза се и отвори със замах. На прага стоеше красива млада жена. Вода течеше от червеникавата ѝ коса. Дрехите ѝ бяха прогизнали. Красавицата протегна към него ръка с молба за помощ. Вкочанените ѝ от студ пръсти докоснаха неговите и той сграбчи дланта ѝ.

Поведе я към банята и пусна душа. Внимателно изтри тялото и косата ѝ,  после я зави с голяма хавлия. Посочи ѝ легло, но през нощта жената се примъкна при него. Сгуши се и сложи глава на рамото му. 

Любо се събуди с усмивка. Сънят беше от тези, които те карат да изпитваш лекота и радост поне до обяд. Погали кучката, която спеше сгушена на рамото му, точно като жената от съня. После стана и надроби попара с мляко в една стара емайлирана чиния. Повика животното. То се надигна и бавно, но доста уверено се придвижи. Явно беше по-добре. Застана над храната и го погледна с очакване.

- Яж! – насърчи я той, но кучката изджафка и тръсна глава. След няколко опита Любо се отказа. Включи тостера и си препече филийки. Намаза ги с маргарин, после нареди върху тях парченца салам. Хвърли едно и на нея. Тя го взе внимателно и го постави в чинията при попарата.

- Виж ти, интересни навици имаш... – учуди се младият мъж.

Закуската му беше готова. Той се настани на масата и посегна към една филийка. В този момент чу шум от тътрене и се обърна. Кучката дърпаше със зъби емайлираната чиния. Докара я при масата и застана до Любо. Погледна го настойчиво и джафна отново. Той я зяпа смаян известно време, после вдигна сандвича и го захапа. Тогава и тя започна да яде.

Почивните дни бяха свършили и Любомил трябваше да отиде на работа. Не се тревожеше много за новата си любимка. Беше ѝ оставил всичко нужно, а понеже живееше в къща, нямаше съседи, на които да им попречи кучешкият лай. Кучката сякаш разбра, че той тръгва, но и тя не изглеждаше изплашена или много тъжна. Очевидно бе живяла с хора и беше свикнала на такъв режим.

Младият мъж каза:

- Чао, красавице, ще се върна!

Лабрадорът джафна кратко, после вдигна лапа, сякаш да помаха за довиждане. „Интересни навици“ – каза си отново Любо и излезе.

Вечерта нямаше търпение да стигне вкъщи. Още следобед у него се беше появило усещането, че ще се случи нещо необичайно. Понякога имаше такива предчувствия и те винаги се оправдаваха. В края на деня колегите го поканиха на бира, но той дори не ги чу и забърза към спирката.

Още докато отключваше вратата, Любо се провикна:

- Красавице, тук съм, дойдох си!

Ослуша се, за да чуе ответен лай или скимтене, но в къщата цареше пълна тишина. „Не бързай да се плашиш, предчувствието не беше лошо“ – каза си той успокоително и бавно тръгна из стаите.

Още преди да светне лампата в спалнята, чу равномерно дишане. „Аха, тук си. Заспала си“ – отдъхна си Любо. Натисна копчето и... в леглото му лежеше красива жена с червеникава коса. Жената от съня. Младият мъж разтърка очи. Не, не сънуваше отново. Тя беше тук, беше влязла в дома му (но откъде, нали беше заключено?) и спеше в леглото му. Сега косата ѝ не беше мокра и преливаше на светлината на лампата в огнени оттенъци.

Любо посегна да я събуди, но се спря. Всичко беше прекалено шантаво и той въобще не беше сигурен нито какво става, нито какво иска да направи. Тогава се сети, че все още не е намерил лабрадора. Обиколи навсякъде, но животното го нямаше. Нямаше и отворени прозорци. Не можеше да е излязло. Или тя го е пуснала? Но защо да го прави? Все по-озадачен, младият мъж приседна до кухненската маса и се замисли.

Какво ставаше тук? Каква беше тази жена? Той не искаше жена! Беше си мечтал за куче. Но кучето изчезна някъде и на негово място се появи тази червенокоса мацка. По дяволите! Просто беше невъзможно това да не е сън! Но той беше имал предчувствие за промяна в живота си...

Любо решително се върна в спалнята и застана на вратата.

- Хей! – подвикна оттам. – Хей! Събуди се!

Червенокосата бавно отвори очи, погледна го объркано и каза:

- Заспала съм... Здрасти!

- Ама как здрасти? – възмути се Любо. – Коя си ти и какво правиш в леглото ми?

- О... извинявай – каза непознатата и посегна да стане. Неволно се отви. Побърза да оправи надигналата се блузка, но Любо успя да види голямата, заздравяваща драскотина на десния ѝ хълбок. През главата му мина абсурдно предположение, но той се постара да го забрави незабавно. Едно е да имаш предчувствия за бъдещето, друго е да вярваш, че куче може да се превърне в жена.

Червенокосата се изправи и застана неловко до леглото. После разпери ръце и каза:

- Ами... аз съм Соня.

- Любомил.

Замълчаха. Не я попита нищо. Беше раздразнен от поведението ѝ, от предчувствието си, от цялата тази невъзможна ситуация. Не искаше да чуе какво има да му каже тя. Беше толкова красива! И така го объркваше...

- Не знам как да ти обясня – поде Соня притеснено. – Изпратена съм тук.

- Може би да започнеш с това как влезе?

- Ами... всъщност ти ме внесе...

- Глупости! Нали за пръв път те виждам (и съм внасял тук само кучето, но КУЧЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ЖЕНА!!! )

- Сигурен ли си, че наистина не се досещаш какво искам да ти кажа?

- Не!

- Добре де, няма нужда да викаш... Аз не съм дошла за лошо.

- Досега по нищо не си личи.

- Виж - вдигна ръце пред себе си жената. – Нека да опитаме отначало.

Вместо отговор, Любо отвори гардероба и взе да рови вътре.

- Добре, щом искаш, стой там, но аз трябва да ти кажа, каквото имам, защото съм тук със задача.

Мълчание.

- Чувал ли си за Посветените? Сигурно не, но аз ще ти обясня.

Раменете на мъжа се напрегнаха. Соня въздъхна и продължи:

- Ние сме носители на древното знание. От времената, когато всички хора са владеели магия, телепатия, телекинеза, въобще всичко, което днес се счита или за свръхзагадъчно, или за шарлатанство. Някога то е било нормално за всички, но хората злоупотребили с тази способност. Това разгневило боговете, но те били готови да простят. Само че воините-пазители на божията власт били по-непреклонни. Те фактически извършили преврат и образували Твърдото крило в Съвета. Това крило управлява и до днес. И напоследък е разпратило своите войници по цял свят, за да отнемат дарбата на Посветените. Те се боят, че на прехода между двете епохи човечеството може да възвърне способностите си.

- Млъкни, това са глупости! – дочу се измъчен глас откъм гардероба, но Соня не спря:

- Ние обаче смятаме, че човечеството има право на нов шанс. Че е научило уроците си след две хилядолетия мъки. Затова стягаме редиците. Издирваме всеки Посветен. Така открихме и теб. Ти имаш дарба. Спомни си за предчувствията, които всеки път се оказваха верни!

- Това са глупости! Върви си! – повтори Любо.

- Не мога! За доброто на човешкия род ти си длъжен да развиеш дарбата си и да се присъединиш към нас.

- Не ме интересува! Къде ми е кучето?

- Аз съм кучето, още ли не си разбрал? Това е дарбата ми, да се превръщам в животни!

Мъжът въздъхна тежко и се обърна.

- Така ли? – каза той. Гласът му изведнъж се промени. Нещо особено се появи и в погледа му, но Соня не можеше да разбере какво. – Значи ти си била онзи лабрадор?

- Да, аз бях. Помислих си, че така по-лесно ще спечеля доверието ти...

- А защо беше в това ужасно състояние?

- Бях нападната... влачих се с дни... това не е важно сега. Въпросът е за дарбите, моята и най-вече твоята.

- Докажи го! – прекъсна я Любо.

- Какво?

- Превърни се пак в куче! Искам да видя и тогава ще говорим.

Червенокосата въздъхна, после започна да се преобразява. След миг пред Любо отново стоеше лабрадорът и го гледаше с тъжни очи. На лицето на мъжа последователно се появиха колебание, съжаление и накрая решителност. Цялото му тяло се напрегна, като от някакво огромно усилие. Козината на кучето настръхна, то оголи зъби и заръмжа зловещо.  Опита да нападне с вой, но сякаш невидима стена го отблъсна. После някаква сила го хвърли нависоко във въздуха и то падна на земята зашеметено. Остана там, без да може да помръдне, само трепереше, а от очите му се стичаха сълзи.

Любо приклекна и почеса животното между ушите.

- Съжалявам, красавице. Бих те взел за мое куче, но няма да оставам тук. Чака ме друга мисия. Ще се оправиш, скоро ще дойдеш на себе си. Мисля, че добре ще си живееш като кучка. Защото нали знаеш, вече няма да можеш да се превърнеш в човек. Отнех ти дарбата. Нищо лично.

Лабрадорът изскимтя.

- Да ти призная, най-трудно беше да оставя да изтрият част от паметта ми и да се преструвам на друг, за да послужа за примамка. Но имаше полза - дори ти, с твоя опит, не можа да познаеш, че съм ти враг. А аз самият, едва докато рових в гардероба, си спомних всичко. Думата „Посветените“ беше ключът, тя събуди спомените ми. Не са лесни задачите ни, а? Нито моята, нито твоята. Даже малко ти завиждам, че вече няма да имаш нищо общо с това.

Мъжът погали още веднъж кучето, замисли се и каза:

- Да, така ще си по-добре.

Изправи се и излезе в мрака навън, оставяйки вратата отворена.

към страницата

Картички за добро утро

 към всички картички