Топличко

 – Ееее, ти пък, Надеждо, що приказваш тъй сега? Какво ти е крив човекът, старае се! Магистрали може – магистрали прави! То вярно, че ние с тебе няма да ги видим никога, ама младите поне...

– Младите, Ценке, гледат гръцките и испанските магистрали. А пенсиите не са бутани от три години вече – възрази Надежда, застанала в бойна поза с ръце на кръста.

Леля Тинка провери копчетата на жилетката си, преди да се приближи. По-рано винаги спретната, напоследък бе почнала да става небрежна в облеклото и често се хващаше, че се е закопчала накриво. Много грижи ѝ се бяха струпали, много мислене имаше да мисли и така забравяше обичайните неща. Тя поздрави любезно, жените ѝ отвърнаха и разговорът продължи. Бяха петнадесетина, чакаха пред кметството. Днес трябваше да дойде социалната работничка. Кметът беше лепнал обява и с големи букви бе написал, че който пропусне, остава за другия месец. А на никого не му се искаше да остане за другия месец, защото зимата щеше да дойде като стой, та гледай . Дървата трябваше да се купят по-навреме. И без това ги стоварваха все сурови, та се налагаше да се сушат, преди да се сложат в печките. Иначе само димяха, миришеха и от тях нямаше никаква полза.

След малко на площадчето пред кметството спря непозната кола. Социалната работничка Катя, добре известна на всички в селото, скочи пъргаво, подвикна към шофьора „Благодаря Ви!“ и се запъти усмихната към групичката.

– Кате, ти пак ли на стоп дойде, ба? Не те ли е страх, амче така може да попаднеш на някой престъпник? – завайка се баба Рада, най-възрастната от присъстващите.

– Нали знаеш, бабо Радо, мечка страх, мен не страх – каза Катя звънко и огря всички с топла усмивка. – Какво да направя, автобуса го спряха още миналата година, а на служебната кола ѝ дават бензин за една обиколка в месеца. Не мога да ви оставя, нали сте си моите.

Кметът се зададе отдолу и отдалеч почна бърка по джобовете си за ключовете.

– Хайде, бабки, готови ли сте да гласим документите за топличкото?

– Ааааа, Танасчо, какви бабки сме ний, бре? Я ни гледай, една от друга по-млади и хубави – беззъбо се ухили баба Рада.

– Тъй е, бабо Радо, затуй ти, като най-млада, ще си първа.

Докато те си разменяха шеги, Катя закачи якето си, бързичко се настани зад бюрото, извади от чантата си папка с формуляри, после се затюхка:

– Ееее, кмете, дай два-три химикала бе, пак забравих да купя, с какво ще пишат хората сега?

– Да купиш! – изсумтя кметът. – Не ви ли дават служебни?

– Как да не дават, миналата година дадоха по един от тия, еднодневките – саркастично каза Катя. – То добре, че напоследък почнаха да отпускат по малко принтерна хартия и кламери, че досега и тях си купувахме.

Кметът понечи да каже нещо, но се отказа. Беше издигнат от партията, която управляваше в момента и гледаше да не си позволява негативни коментари. Иначе като нищо можеха да му духнат под опашката. Или поне да му отровят живота до края на мандата.

Извади няколко химикалки и се зае да създава организация. Социалните работници имаха забрана да пишат по документите, които хората попълваха. Затова понякога диктуваха буква по буква цели текстове, докато възрастните хора, недовиждащи, притеснени и с треперещи ръце, старателно изписваха думичките и се молеха да не сбъркат някъде. След като няколко пъти стана свидетел на подобни мъчителни гледки, веднъж кметът Атанасов грабна химикалката и оттогава редовно попълваше молбите на хората от селото. Е, не на всички, по-младите и по-грамотните не закачаше, хем да не ги обиди, хем да има разнообразие в почерците. Така беше казала Катя, за да няма съмнение за злоупотреби. Това му звучеше странно, но социалните бяха държавна служба и явно параноята ги гонеше здраво.

Дойде редът на леля Тинка и Катя я попита малко учудено:

– Ами ти за какво си, лельо Тинке, чичо Ангел ще подновява молбата за инвалидните добавки чак догодина.

Миналата година мъжът на леля Тинка беше получил инсулт. Ей тъй, както режеше асмите и си подсвиркваше, изведнъж залитна настрани и падна с все стълба. Докато го вдигнат, чертите на лицето му се бяха изкривили. Прескочи трапа, но беше на легло почти през цялото време. Едва се надигаше да направи три-четири крачки из стаята. Подпираше се на една табуретка и я местеше. Бяха му отпуснали безплатна проходилка, но тя беше толкова тежка и неудобна, че той бързо се предаде и повече не опита да я ползва. И инвалидната количка така си стоеше в кашона. Докторът много настояваше да я вземат, извади му документи, свърза го с фирма, откъдето му я докараха направо вкъщи. Само че бай Ангел не можеше да преминава с нея високите дъсчени прагове между стаите. А навън не му се излизаше, тежеше му съседите да го виждат такъв.

Леля Тинка притеснено каза:

– Не съм за инвалидните, Кате. Ако можеш да видиш, такова... нас дали няма да ни хване за дърва...

Останалите жени в стаята я гледаха съчувствено. Всяка бе минала през това, да преглътне срама от просията на стари години и да отиде да се моли за пари от държавата. После почти се свикваше, но горчивината не изчезваше никога. На леля Тинка ѝ оставаха две години до пенсия. Тя толкова се бе надявала, че ще успее да се пенсионира в шивашкия цех, който работеше в съседното село и събираше жени от цялата околност. Но и тази фирма стана жертва на кризата и затвори врати. Чак след месец шивачките разбраха, че няма да получат нищо от борсата. Работодателят им беше използвал собственоръчните им молби за напускане, които някога бяха попълнили заедно с тези за назначение. Възрастната жена се луташе замаяна от месеци. Ум не ѝ стигаше как с пенсията на мъжа си да покрива всички разходи, да купува скъпите му лекарства, как да се справя с битовите проблеми и същевременно да се грижи за болния. На собствените си болежки отдавна беше престанала да обръща внимание. Мажеше ошипелите колене с обезболяващи мехлеми, гълташе хапчета за кръвното и продължаваше да отмята задачите една по една. Сегашната беше да осигури отоплението за зимата.

– Ами, дай да сметнем, лельо Тинке. Значи, ти не вземаш нищо от борсата. Чичо Ангел, втора група... абе що са му дали втора група на тоя човек бе, той си е направо за чужда помощ! Тъй, пенсията му... – тя драскаше на едно листче и бързо смяташе с калкулатор. – А ниви да сте продавали последните пет години? Или къща, вила?

– Продавахме, десет декара ниви сме продали. Трябваха пари за лечение, пък и за ремонт.

– Ама за колко пари? Щото, ако е под три и деветстотин, няма проблем – отбеляза социалната работничка.

– Ааа, по двеста и петдесет едвам им взехме. Не били хубава категория, не се търсели точно от това землище. Да ти кажа, май ни забаламосаха нещо, ама като бяхме на зор?

– Е, щом е под границата, тогава всичко е наред – усмихна се младата жена и подаде на леля Тинка документите за попълване.

 ***

След две седмици Катя дойде отново. Този път тръгна направо по адреси. Трябваше да обиколи домовете на всички, които бяха подали молби за помощ. Отиде и у леля Тинка. Тя я посрещна на портата, усмихната и леко притеснена.

– Чакай да хвана кучето. Ама мирувай де, Веске, какво си се разскачала, ще изкаляш момичето! Влез, Кате, заповядай!

Бай Ангел дремеше в леглото си. Изглеждаше смален и остарял. Катя се огледа. Не беше идвала от миналата година и забеляза, че има промени.

– Лельо Тинке, вие ремонт ли сте правили?

– Правихме, правихме, харесва ли ти? – усмихна се стопанката. – Сама се разправях с майсторите. То си е мъжка работа, ама като няма кой, наложи се. Обаче стана чудно, а, какво ще кажеш?

Катя въздъхна:

– Лельо Тинке, вие кога продадохте нивите?

– Ами тая година, кой месец беше, ще те излъжа... – замисли се тя, докато я водеше към малката кухничка, да я почерпи кекс.

– Не са минали шест месеца, откак сте ги продали. Сега всичко се проверява през интернет. Считат ви се като доход.

– И? – недоумяващо я погледна домакинята.

– Ами... няма да имате право на отопление. Тия пари се прибавят към пенсията на чичо Ангел и излиза, че доходът ви е бил много висок.

Леля Тинка пребледня. Не беше очаквала това. Беше разчитала на помощта.

– Ами сега? – прошепна.

– Нищо не мога да направя. Законът си е закон, всичко се изчислява на компютър. Ще имаш отказ.

– Кате... – умолително я погледна леля Тинка. – Никакъв ли начин няма? Ние какво ще правим сега?

Социалната работничка я изгледа съчувствено:

– Ако подадеш нова молба през последния месец от сезона, сигурно ще те хване, гледа се доход от последните шест месеца и парите от нивите няма да се броят. Обаче с тоя ремонт... Има изискване, лельо Тинке, не бива да притежавате луксозни вещи, да сте правили скъпи ремонти. А вие я виж – PVC дограма, теракот, бели китеници по леглото, че и на земята... А и леглото виждам, че е ново, телевизор хубав...

– Направихме го с парите от нивите – пресипнало рече възрастната жена. – Дограмата беше много зле. Духаше, не можеше да се стопли стаята. А човек на легло, трябва да му е топло, инак живота му изсмукваш. Пък и друго. Той е там по цял ден и цяла нощ. Никъде не излиза. Нищо друго не му остана. Исках... исках да е хубаво около него, да не е като захвърлен в дупка. С друго няма как да му помогна. Обаче излезе по-скъпо, отколкото го мислех. Нали сега цените постоянно се качват... А китениците, те са си наши. Едно време ми бяха чеиз.

Катя се чудеше какво да каже.

– Лельо Тинке, много съжалявам. Такъв е законът. Знаеш, и нас ни проверяват. Не може да се направи компромис.

Очите на леля Тинка се насълзиха.

– Какво ще правя сега? Аз... не знаех, че ще е така. Наистина разчитах на тези пари. И сега... изобщо не знам откъде ще намеря да купя дърва. Никакъв начин ли няма?

– Нищо не мога да направя. Началникът ще мине след мене, сигурно другия месец. Няма как да го скрием това. Нали и аз деца храня, ако ме накарат да върна парите от помощта ти, ами че това е почти цялата ми заплата!

– Не, не, как тъй ще връщаш? Не искам да ти направя беля. Ама наистина ли е такъв тоя закон бе? Каква е тая вашата служба? Нали уж сте, за да помагате на хората?

Социалната работничка мълчеше безпомощно. Имаше да посети още седем къщи. На други две места трябваше да съобщи лоши новини. После щеше да си търси превоз. И накрая цяла вечер вкъщи щеше да пише доклади, за да може да успее в срок.

– Съжалявам – каза Катя още веднъж. – Аз ще тръгвам.

Леля Тинка кимна мълчаливо и подсмърчайки, излезе да я изпрати. Върна се вкъщи. Бай Ангел лежеше, все така унесен. Тя го погледа известно време, после легна и се сгуши до него. На топличко.

към страницата

За отслабването от първо лице - 5

 Вътрешната съпротива, която може да чувстваме, когато се опитваме да се поддържаме с необичайно ниско за нас тегло, съвсем не означава непременно, че сме слабоволеви. Истината е, че наред с общоизвестните негативи нашето вредно хранене ни носи и някои ползи. Нещо повече – позитиви получаваме и от самия факт на наднорменото си тегло и фигура. А отслабвайки, ние губим всичко това.

5. КАКВО ДРУГО ГУБИТЕ ЗАЕДНО С КИЛОГРАМИТЕ

Да започнем с това, че храненето е удоволствие. Това е напълно нормално, защото то е процес, осигуряващ реализирането на един от двата основни инстинкта – този за самосъхранение. Насладата, свързана с храненето, е първата, която човек изпитва в живота си. Пълното стомахче казва на малкото бебе, че то ще живее. Храната и закрилата са първите неща, които ни дават нашите родители, чрез тях се учим да приемаме, а като огледален образ на това – и да даваме. Ето защо, при възрастния човек храненето носи удоволствие не само с вкуса, но и с носталгичното чувство за сигурност.

Много хора казват, че са склонни да ядат повече, когато са изнервени и уплашени. Те го правят поради механизма на регресия, който в моменти на стрес или по-сериозна психотравма ни връща към удоволствията от ранните периоди на развитие, в случая оралното удоволствие на кърмачето. Няма разлика между човека, който яде по време на стрес, и човека, който пие алкохол или пуши при същите обстоятелства. Това учуди ли ви? 

В интерес на диетите се препоръчва удоволствието от храненето да се пренебрегне и да се замени с други, по-зрели радости. Но това са процеси, които действат на по-ниски психични нива и управлението им коства много. Така, опитвайки да заменим радостта от яденето с радост от разходка сред природата, много вероятно ще се почувстваме насилени и дори ще увеличим стреса, от който сме се опитвали да се отървем. Не че имам нещо против разходките на открито.

Вероятно по-учудващо звучи твърдението, че човек има полза и от това да е с едра фигура. Тук ще навляза в територията на психосоматичните заболявания, при това в най-разширения вариант.

Психосоматично заболяване имаме, когато са налице физически оплаквания, но те са породени от психичен дискомфорт. Класически пример за такова е детето, което се страхува от днешното контролно в училище и сутринта се събужда със силни болки в корема. То не лъже и не преувеличава, просто тялото му е откликнало на неговия страх и е намерило външен израз за него. При това, му помага да реши проблема, защото заради неразположението то няма да отиде на училище и така поводът за страха ще бъде премахнат или отложен.

Някои автори тълкуват доста широко тази връзка между психично и телесно, като използват символиката, свързана с определени органи. Съществуват цели списъци при кой психо-емоционален проблем какво физическо заболяване може да се развие. Някои от тези взаимовръзки звучат на пръв поглед смешно, но някои изглеждат напълно логични и аз не съм готова да ги отрека, още повече, че те до голяма степен са свързани с източната медицина. От друга страна, смята се, че болестите понякога идват, за да ни помогнат да решим някои житейски проблеми или поне да фокусират вниманието ни върху тях.

Нима не е логично например да започнеш да се задъхваш (медицината нарича това хипервентилация) заради усещането, че ситуацията, в която си изпаднал, те задушава и не можеш да намериш изход от нея? И нима не е вярно, че ако се разболееш от бронхопневмония от изтощение, болестта ти осигурява принудително така нужната почивка?

Но каква полза все пак от заболяването затлъстяване? Веднага ще ви отговоря:

- Защита. Телесната мазнина създава защитна обвивка, това е една от нейните естествени функции. Подсъзнателно тя може да бъде възприемана и като защита от жестокостта на света. Така че, колкото е повече, толкова повече сме обвити в своя пашкул и се чувстваме сигурни. Ако мога да си позволя да се изразя символично, големият габарит увеличава нашето лично пространство, като по този начин държи останалите далеч от сърцето ни, за да не могат лесно да го наранят.

- Значимост. Едрият човек е авторитетен човек. Това е човекът, който може да победи повече хора. В миналото, дебел е бил добре храненият индивид, тоест този, който е бил кадърен, работлив и способен да си осигури добра храна или пък е бил достатъчно силен, за да принуди други да му я осигурят. Изследването на езика на тялото показва, че мъжете, като по-агресивен и експанзивен пол, при общуване жестикулират по-широко, седят разкрачено, разперват ръце. Правят го не за да бъдат по-добре разбрани, а за да завладеят повече територия около себе си. Това е. Човекът, който заема повече пространство, се възприема (или възприема себе си) като по-значим.

Снимка: crushpixel.com

- По-ниски изисквания. На принципа „той толкова може“, стереотипът за наднорменото тегло, водещо до влошено здраве и намалена подвижност, може да доведе до намаляване на очакванията на другите спрямо вас. А е общоизвестно, че когато от теб очакват по-малко, много по-лесно е да изненадваш приятно с постиженията си.

- Оправдание. Ще се учудите за колко неща, с които не сме се справили в живота, можем да се оправдаем със затлъстяването си. Например, за любовните неблагополучия. А понякога нещата се случват дори в обратен ред – едрата фигура (евентуално) ни лишава от вниманието на другия пол и така намалява риска да бъдем отхвърлени.

За отслабването от първо лице - 4

 Човекът, решен да се отърве от излишните килограми, обикновено е изпълнен с очакване. Той мечтае за деня, когато ще види желаната цифра на кантара и ще влезе в недостъпната дотогава секси дреха. Отслабващият човек е нахъсен и обзет от вяра, че щом веднъж постигне целта си, всичко, абсолютно всичко ще се оправи. Това ирационално очакване много помага за мотивацията. Но когато дойде Големият ден, то ни носи разочарования.

Ето какво може да ни очаква след „и заживели щастливо отслабнали до края на дните си“.

4. ПРОМЯНАТА В ЖИВОТА НИ

Някакси сме решили, че новата фигура ще оправи всичките ни проблеми. Едва ли не сме си въобразили, че нашето ново Аз ще има повече приятели, много ухажори, купища пари, възхищението на целия свят и никакви проблеми. Това става, защото в нашата култура свръхтеглото се смята за нещо ужасно – следователно няма как то да не е виновно за всичките ни ядове. И когато го победим – бум! Започва перфектният живот!

Ами, не.

Няма да ни повишат в работата, нито ще ни увеличат заплатата. Ремонтът у дома няма да се направи сам. Е, ухажори може и да се появят, но те очевидно няма да се интересуват от богатата ни душевност. Поне комплименти от познатите ще има, отначало.

Но всъщност, дори и да се превърнем в звезда за околните, това ще бъде „чудо за три дни“, след което ще бъдем изместени от нещо по-интересно. Ако успеем да докажем силата на волята си, възхищението към нас ще си отиде бързо, а на негово място трайно ще се настанят завишените очаквания. Ако пък не успеем, е...

Ще открием, че запазването на постигнатите резултати е тежък и неблагодарен труд. Докато сме сваляли килограми, ние сме влагали много психична енергия в изпълнението на тази задача. И сме били възнаграждавани чрез постепенното постигане на успеха и чрез одобрението на околните. Да се запази теглото в норма ще изисква още повече усилия (нали помните за йо-йо и предателските усилия на метаболизма и психиката ви?). Но наградата вече не е толкова блестяща.

Постепенно комплиментите намаляват, защото всички са свикнали с новия ни вид. А кривата на теглото ни повече не е низходяща, в най-добрия случай е хоризонтална. Откриваме, че здравето и красотата не са ни гарантирани само заради това, че сме с нова фигура. Вече сме като на бягаща пътека – тичаме, за да стоим на едно място. Стимулите намаляват и ние сме все по-уморени.

Все по-често ни обзема страхът, че може да оплескаме нещата. А е много по-болезнено да се провалим, когато вече сме получили общественото одобрение.

Съветват ни да не се вторачваме вече толкова много в режима си на хранене, да се съсредоточим върху нови задачи. Но ние си знаем, че отклоним ли вниманието си, ще изпуснем юздите.

И идва момент, в който се запитваме: нима оттук нататък ще трябва да посветя живота си само на това, да поддържам нормалното си тегло?

За отслабването от първо лице - 3

 Може би трябваше още отначало да предупредя, че вероятно не всеки отслабващ ще се припознае в това, за което разказвам. Ако вие сте били винаги слабичко момиче, но сте качили десетина килограма от бременността, най-вероятно проблемите ви се различават от тези на човека, който утешително се е тъпкал с храна още от четиригодишен. Така че, ако с нещо не сте съгласни, това си е ваше право и съм сигурна, че от своя гледна точка сте напълно справедливи. Молбата ми към вас е само да допуснете, че има достатъчно много хора, за които всяка дума в тези текстове е вярна.

3. ЕФЕКТЪТ ЙО-ЙО

Ефектът йо-йо е задължителен след всяка диета.

И не ми казвайте „да, ама ако след диетата…“ и т.н. Проблемът е именно в това, че е диета.

В буквален превод от латински думата „diaeta“ означава „начин на живот“. Реално обаче, под диета обикновено разбираме рязко променен и силно рестриктивен начин на хранене, който спазваме за ограничено време. След края му имаме намерение да се върнем към предишния си режим или пък се заричаме да се храним здравословно, но обикновено не го изпълняваме. Понятието диета е толкова компрометирано, че системите, които имат претенции да са за цял живот, обикновено са наричани режими, методи и по най-различни начини, за да се избегне „лошата“ дума.

Ефектът йо-йо има колкото метаболитна, толкова и психическа обосновка. Както вече стана дума веднъж, чувствайки недоимъка по време на диетично хранене, вашето тяло решава, че вие сте в опасност от гладна смърт. Независимо от възможните благотворни ефекти от сваленото тегло, този механизъм винаги проработва. Защото ние може да сме излезли от пещерите, но метаболизмът ни – не. И така, организмът ви започва:

- да ви атакува със сигнали за глад;

- да извлича максимума калории от приетата храна;

- да складира приоритетно тези калории под формата на мазнини.

Психиката ви също съдейства на подлия план на метаболизма ви. Виждате ли, по време на диетата вие сте чувствали дефицит – на определени любими храни, на общо количество храна, а най-често и на двете. А храната е базова потребност за всеки човек и насилственото (включително самонасилственото) лишаване от нея се изживява, е, ами, като насилие и ви фрустрира. Няма значение дали по време на диетата сте били в състояние на еуфорична радост от предчувствието за успех или преизпълнени със злорадство към дебелака в себе си, с когото ще се саморазправите веднъж завинаги, или пък сте прекарали безсънни нощи, страдалчески въздишайки в посока към хладилника. Лишението е лишение и ответната реакция чака зад ъгъла.

Така някъде към края на диетата (понякога този край е на втория ден, но за него няма да говорим) започват да ви обземат мисли като „май нямам нужда от повече отслабване“, „цял живот ли ще гладувам, а някои се тъпчат като за световно и са слаби“, „достатъчно пожертвах, сега заслужавам награда“ и други подобни. И това е нормално, защото не сте свръхчовеци.

А резултатът е йо-йо.

Кои са неприятните новини?

- Често благодарение на този ефект си връщате свалените килограми с лихва. В резултат, започвате диета, за да смъкнете пет излишни килца, а след 10 години имате за сваляне вече 30.

- За най-голямо съжаление ефектът йо-йо често се появява и когато не сте се върнали към предишния си начин на хранене. Това не е задължително да стане, но, уви, се случва и тогава е много демотивиращо. Дали това ще стане, зависи от много фактори.

И тогава какво?

Хм, аз, ако знаех какво, щях да изглеждам по друг начин. Предполагам, че има два варианта с голям шанс за успех:

- Някой/нещо направо да ви смени главата и да преминете към здравословен режим на хранене, като дълбоко в себе си завинаги повярвате, че това е единственото, което обичате и желаете. За повечето хора това е… ами, няма да кажа, че е трудно, защото по ред причини е невъзможно. Ние сме поколение, което не е склонно да бъде фанатично религиозно, а на дебелия човек, който до вчера е обожавал вредности, нищо по-малко от фанатизъм няма да му помогне. Такъв режим ще бъде с бавен ефект, което още повече изисква нагласата ви да е променена трайно.

- Да се разболеете тежко (естествено, не ви го пожелавам) и толкова да се изплашите за живота си, че да ви отмилеят всичките любими вкусотии.

И в двата случая става дума за едно и също - не диета, а промяна на живота ви. Това не е за всеки, но дано пък точно вас да ви огрее.

За отслабването от първо лице - 2

 Съзнавам, че може би за някого тези текстове звучат, сякаш се опитвам да ви откажа от всякакви режими на хранене. Повярвайте ми, не. За толкова години и след толкова опити не съм открила начина и при това положение не бих поела отговорност за чуждо здраве.

Просто… някога, отдавна, когато аз стигнах края на пътя и се оказа, че нищо не е така, както съм си го мислела, изпитах шок. Някои неща ги очаквах, други не ги и подозирах. Това със сигурност допринесе да се огъна. Затова говоря за тях. Защото никой друг не го прави, а те сигурно са нужни на някого.

2. КРАСОТАТА

Когато свалите много килограми:

- Откривате, че имате бръчки по лицето, които преди това не са си личали;

- Неочаквано се оказва, че слабите ви крака са криви или формата на слабото ви дупе не е толкова хубава, колкото ви се иска;

- Изгубвате бюста си още в началото на диетата;

- Последно отслабва мястото, което най-много ви дразни… ако отслабне изобщо;

- Отслабналото ви лице по един странен начин изглежда потъмняло и понякога хората ви питат загрижено да не би да сте отслабнали поради болест;

- Кожата ви увисва и се прибира много по-бавно, отколкото можете да понесете. А понякога не се прибира въобще;

- Както вече казах, много е възможно да пострадат косата и ноктите;

- При редуване на отслабване и напълняване е възможно всеки път пропорциите на фигурата ви да се променят, което може да е за добро, но може и не;

- Похарчвате много пари за нов гардероб;

- Тормозите се за големите дрехи – дали да ги свиете, изхвърлите или приберете за всеки случай.

За компенсация на всичко това вие сте горди и щастливи от успеха и най-вероятно греете отвътре. Което, всъщност, е достатъчно, за да сте красиви.

За отслабването от първо лице - 1

Открили сте най-сетне подходящия за вас диетичен режим, спазвате го ентусиазирано, килограмите се топят, а вие мечтаете за деня, когато ще постигнете желаната цел и всичко ще бъде прекрасно. Дали обаче е задължително да стане точно така?

Имам твърде богат опит в спазването и провалянето на диети, проучила съм и опита на „колежки“. Разбира се, няма да ви убеждавам, че е хубаво човек да си стои дебел. Но ще се опитам да ви подготвя за някои проблеми, които може да възникнат, когато отслабнете и да са неочаквани за вас.

1. ЗДРАВЕТО

Принципно, очакваме свалянето на излишното тегло да подобри здравословното ни състояние. И това до голяма степен наистина се случва. Напълно е възможно кръвната захар да се нормализира, кръвното налягане да влезе в правилните граници, сърцето да спре да ви стяга. Със сигурност ще се подобри състоянието на ставите. Ще станете по-подвижни, ще можете да клякате, да коленичите, да бягате.

НО: Имайте предвид, че това може и да не стане в степента, в която сте се надявали. Увредените органи не се възстановяват толкова бързо, а понякога изобщо не се оправят напълно. Например шиповете, които представляват костни израстъци в ставите, просто няма как да изчезнат. Вие ще тежите по-малко и те ще натискат по-малко ставните повърхности. Но ще са си там и след време пак ще се обадят.

И пак НО: Бабите ни са знаели какво говорят, като ни казваха „Не стой гладна, ще се разболееш“. Напълно е възможно отслабването да ви докара нови болести и проблеми. Да си го кажем честно, диетичните режими представляват различни видове недоимъчно хранене, а то никога не е без последствия. Има и диети, които са максимално балансирани, но те пък не причиняват достатъчно стрес на организма и често са със слаб ефект.

И като споменах стрес, ами да, всяка промяна в жизнените показатели, дори и когато е за добро, е стрес за вашето тяло. То е програмирано така, че да поддържа своята хомеостаза и не обича резките промени.

Това не е моята вена, но ей така стават нещата

Ще сте късметлии, ако се сдобиете само с козметични проблеми – например косопад (той поне е временен) или увредени нокти. Но един режим, лишен от мазнини, може да наруши сериозно хормоналния ви баланс. А диета, прекаляваща с протеините, може да претовари бъбреците и да отключи заболявания.

Ето например при мен. Не твърдя, че е непременно от отслабването, но моите разширени вени са се възпалявали един-единствен път и това беше познайте кога. Да, точно когато бях най-слаба и се предполагаше да съм здрава и красива. Сякаш реагираха по някакъв начин и стана така, че когато най-после можех да нося дънки, трябваше да си запрятам крачола, за да не се цапа от компреса с риванол.

Е, все пак, аз не съм баба ви и не ви казвам да се откажете от опитите за отслабване, за да не се разболеете. Това, което казвам, е, че диетични режими трябва да се спазват отговорно, информирано и най-добре след консултация с лекар. И да не се учудваме, ако се яви здравословен проблем, защото не винаги можем да предвидим какво ще разбъркаме в тялото си. Просто трябва да се опитаме да намерим най-добрия баланс за себе си.

(следва) 

Баба Станка

Баба Станка погали бялата козичка по челото и въздъхна.

            - Хайде, Милке - каза ѝ. – Хапни и днеска трички, пък утре ще видя да купя от комшията Минчо малко мисир. Човекът обеща евтино да ми го даде, отделих парички от пенсийката...

Старата жена продължи да бъбри, докато галеше главата на животното. Милка си похапваше от триците, а от време на време надигаше глава и поглеждаше стопанката си в очите, сякаш разбираше всяка нейна дума. Двете често си правеха компания по този начин. Останала от години сама, баба Станка си нямаше друго другарче. По-рано наоколо се беше навъртал един шарен котарак, но после изчезна някъде.

От две години в селото нямаше козар. Семействата едно след друго премахваха домашните животни. Младите заминаваха – някои в града, повечето в чужбина. Възрастните се опитваха да поддържат стопанството, докато имаха сили, после се предаваха. Така най-сетне последният козар заяви, че няма сметка да си губи по цял ден времето за двадесет пършиви кози и замина за Гърция.  Друг желаещ така и не се намери. Оттогава бабичките държаха животинките си вкъщи. Понякога ги извеждаха на близката поляна да попасат, но си знаеха, че не е същото. На козата не ѝ ли дадеш възможност да тича, да се катери, да гризе корите на дърветата, да прави поразии, все едно нищо не си ѝ дал.

Откак стадото не излизаше на паша, почти всички бяха изклали или продали животните си. Селото вече бе останало и без пръч, така че нямаше нито ярета, нито мляко. Но баба Станка продължаваше да държи Милка, да си правят компания двете. Бялата козичка беше гальовна и мила, също като името си. Оставена на свобода у дома, тя ту се запасваше някъде в тревясалия двор, ту отиваше при старицата и се буташе в ръцете ѝ, за да си изпроси някоя ласка и топла дума.

Свечеряваше се. Небето стана прозрачно теменужено. Прашната жега всеки момент щеше да бъде изместена от свежата хладина на лятната нощ. Щурците цирикаха упорито и звучно. Баба Станка заведе козичката в ниската кошара, залости вратата и се запъти към къщата.

Заобиколи и влезе в лятната кухня. На времето с нейния Марин бяха вдигнали къща по всички правила – с три стаи, с широк коридор и джамлък с високи стъпала. Всички къщи се правеха по този начин, а после домакините слагаха саксии с мушкато на всяко стъпало и найлонови пердета по прозорците, за да придават индивидуалност. Сега обаче баба Станка беше благодарна най-много за обичая да се пристрояват летни кухни. Някога те се правеха, за да не се цапат и вмирисват спретнато подредените стаи. С времето обаче тези помещения, лесни за отопляване и без стъпала за изкачване, се бяха превърнали в постоянен дом за много възрастни хора.

Бабичката пусна малкия телевизор. Време беше да си изгледа сериала. Тя нямаше кабелна телевизия, а антената редовно се разместваше, затова често образът се показваше двоен или цял в снежинки. Но това не пречеше на старата жена да се вълнува заедно с героите и от време на време дори да пролива по някоя сълза заради тях. Допреди няколко години жените от махалата се събираха на пейката на съседите. След като обсъдеха местните клюки, те се отдаваха на сладостни коментари и анализи на „Дързост и красота” и „Докато свят светува”.

Сега обаче над съседската пейка бяха залепени некролози. И не само там. Всъщност, всички къщи около бабини Станкини бяха необитаеми. Някои бяха обявени за продажба и старицата понякога се питаше дали няма и тях да ги купят циганите. По-смело и по-навреме заминали на работа в чужбина, те се връщаха и със спечелените пари купуваха опустелите български домове. После ги ремонтираха и ги нашарваха по свой табиет и вкус.

Баба Станка се прозя. Напоследък ѝ се доспиваше рано. Лягаше си още в девет. Затова пък към три-четири часа̀ се ококорваше и дочакваше зората, въртейки се в леглото. Болките в подутите колене не ѝ даваха мира, а в гръбнака ѝ сякаш някой беше забил шиш и от време на време този шиш се нажежаваше и караше изнемощялото ѝ тяло да пулсира от болка. Докторът ѝ беше изписал лекарства, но те не помагаха особено. Той идваше в селото веднъж в седмицата, написваше по един-два смъртни акта, измерваше кръвното на няколко баби и дядовци, раздаваше рецептите и донесените от града лекарства и си заминаваше. През другото време пенсионерите бяха оставени на народната медицина и на божията милост.

Старата жена се сви под одеялото. Като млада в такова време спеше дори и без чаршаф. Винаги ѝ беше топло, а ако се наложеше, имаше в кого да се сгуши. Сега обаче одеялото бе единствената ѝ топлинка и единственият ѝ другар в нощите. И постоянно ѝ беше студено.

Не знаеше колко е спала. Събуди се от необичаен шум. Сърцето бумтеше в гърдите ѝ, имаше чувството, че цялото ѝ тяло се тресе от уплашеното му блъскане. Кошмар ли бе сънувала? Съзнанието ѝ се проясни. Не беше кошмар. Навън ставаше нещо. Шумът се чуваше откъм кошарата. Баба Станка се вледени. Напоследък много съседи бяха пропищели от крадци. Дали пък не беше дошъл нейният ред? Дали щяха да влязат и при нея? Божичко, та те можеха да я убият! Колко хора бяха си отишли така, за нищо, колко старци бяха измъчвани и убивани, за да им вземат последните пет-десет лева! По телевизията често показваха такива неща и баба Станка всеки път се молеше да не се случи някой ден на нея. А сега опасността беше в двора ѝ.

Не посмя да помръдне, да не вдигне шум. Надигна предпазливо пердето. Те тъкмо излизаха от кошарата. Бяха двама. Носеха големи торби. Стараеха се да се движат тихо. Оставиха вратата отворена и побързаха да се изнижат. На излизане единият от тях се извърна и луната огря лицето му. Баба Станка ахна – беше Асен, от циганската махала.

- Не те е срам бе, Асенчо! – възмутено промърмори старицата. – Колко пъти съм ти давала дрешки за децата, от моите внуци, колко пари назаем, даже последните не ми ги върна...

Разбира се, тя каза това тихо, на себе си. И през ум не ѝ мина да излезе и да привлече вниманието на крадците. Но какво бяха правили в кошарата? Там нямаше нищо за вземане, с какво бяха напълнили тия големи торби?

Бабичката не мигна до сутринта, но не се осмели да излезе от стаята. Все се страхуваше, че крадците може да се върнат и да я нападнат. Когато слънцето се показа, тя се надигна бавно от леглото. С мъка раздвижи схванатия си гръб. Взе бастунчето си и полека закрета към кошарата. Искаше да види как е Милка, дали се е изплашила много, милата душица. Поне беше сигурна, че не са я откраднали, иначе щеше да ги види да я извеждат. Пък и тя щеше да блее, да се дърпа...

Когато наближи кошарата, изведнъж я обзе страх. Краката ѝ се подкосиха и не ѝ се искаше да продължава нататък. Някакво зловещо предчувствие я вцепени, крачките ѝ ставаха все по-бавни. Бутна вратата със затаен дъх. Зави ѝ се свят от гледката, отстъпи крачка назад и бавно се свлече до стената. От стегнатото ѝ гърло вместо писък излезе хъркане. Милка! Нейната Милка, единствената приятелка, която ѝ беше останала! Тя беше мъртва, но това не беше най-страшното... Циганите бяха заклали кроткото животно, после бяха отрязали бутовете и плешките и бяха взели само тях. Сега гальовното животинче представляваше камара месо и кости, обезобразени, опустошени. Наблизо се валяха отрязаните до коленните стави крака. А очите, вече мътни от смъртта, гледаха право в нея, сякаш се прощаваха.

Баба Станка изпълзя със сетни сили навън, строполи се на тревата и зарида. Треперливият ѝ старчески плач се извиси над махалата и се смеси с идващите отнякъде извивки на чалга-песен. Тя дълго плака, но никой не я чу и никой не дойде. Старицата бавно се надигна и влезе вкъщи.

С разтреперани ръце се изми, облече новия кат и взе бастунчето си. Бавно тръгна към центъра на селото, като от време на време спираше да си почине. Не срещна никого, нали не бяха останали много хора, а по това време всеки си шеташе вкъщи. Кметството не беше отворено още. Баба Станка седна на пейката и зачака.

По едно време се зададе секретарката Снежка. Старата жена се надигна и се запъти към нея.

- Снеже ма, днеска ще идва ли полицайчето? Искам да говоря с него.

- Няма, бабо Станке, по график е тука само във вторник и четвъртък. Днеска трябва да е в съседното село.

Очите на старата жена се насълзиха.

- Ами аз какво да правя тогава, Снеже? Исках да се оплача.

- Какво е станало, бабо Станке?

- Асен, Асен от Джумаците, нали го знаеш? Нощеска влезе с още един у дома и ми заклаха козичката... – гласът на старицата пресекна и тя пое шумно въздух, за да не избухне в ридания отново.

Секретарката настръхна.

- Ох, бабо Станке, тоя път ти ли? Какво да ти кажа? Не си първата, не си последната! Знаеш, пропищели сме от тия. И наместникът се е видял в чудо. Къде ли не ходи, какво ли не прави, няма отърване от тях! Съдят ги, оправдават ги, влачат им делата, още никой от тях не е влязъл в затвора. А ти видя ли го Асен?

- Видях го, Снежке, ама не посмях да се покажа. Да не ми направят нещо, че двама нали бяха. А за Милка... аз чак тая сутрин видях какво са ѝ сторили.

Сълзите на старата жена потекоха.

- Бабо Станке, ела влез. Той, полицаят, ще иска жалба да напишеш, ама ти ще можеш ли? Я ми разкажи всичко, пък аз ще я напиша и утре, като дойде, ще му я дадем. Не че ще има полза, ама ние да си напишем.

След час баба Станка куцукаше обратно към къщи. Селото се беше пооживило. Тук-там се виждаха хора да поливат в градините. Една жена ѝ подвикна:

- Къде си ходила толкоз рано, бабо Станке?

- Ох, не питай, Марче, ходих да търся полицайчето, ама днеска го няма.

- Защо, бабо Станке, какво е станало?

Старицата пак се разплака.

- Асен от Джумаците нощеска ми закла козата. В къщата ми влезе, ей тъй, като разбойник се намъкна, още един имаше с него.

- Малеееее, ама ти видя ли ги?

- Видях ги, но не посмях да се развикам.

- Много са нагли, ей, съвсем се забравиха – пустоса ги Марийка. – И как няма, като никой нищо не им прави? Ей на, аз три жалби имам, нито ми върнаха нещо взето, нито има някой осъден! Комшийката Петка с две жалби – същата работа! Комшията Велико – и той така! Няма оправия, бабо Станке, ами добре, че си си мълчала, та поне на тебе не са посегнали. То, на днешно време, и на това да бъдем благодарни...

Старата жена кимна тъжно с глава и продължи. Реши да се отбие в магазина за хляб, да не излиза после пак. Толкова много се беше изморила! При Катинка нямаше много хора. Продавачката беше сложила два стола, да сядат старците, докато си чакат реда. Баба Станка приседна с пъшкане. Катинка ѝ се усмихна:

- Как си днеска, бабо Станке?

Тъкмо да отвори уста да се оплаче и в магазина влезе Гина, жената на Асен. От вратата тя се засили към щанда и каза:

- Дай пет хляба и пет бири Каменици, от големите, двата литра!

Около нея се носеше миризма на пържени кюфтета. На баба Станка ѝ прилоша. После гневът спусна пелена пред очите ѝ и тя се изправи срещу циганката:

- Гино, що ми заклахте козата ма? Видях го твоя мъж нощес у дома, закла козата и взе бутовете! Не ви ли е срам?

Гина се поколеба за момент как да реагира, но бързо ѝ стана ясно, че няма смисъл да се отрича. Тя сложи ръце на кръста си и се обърна наперено към старата жена.

- Кво искаш от мен ма, бабо? Какво ми интерсува мен твойта коза? А мойте деца гладни ли да седат? Државата работа не дава, пари не дава, аз как да ги нахранвам? Да умрат от глад теб няма ли да та срам? Как си мислиш ти таз работа?

Баба Станка зяпна изумено и отстъпи крачка назад. Седна обратно на столчето и млъкна. Катинка понечи да каже нещо, после наведе глава, грабна хлябовете и бирите и ги тръшна пред Гина.

- Ти пиши там, на титрадката! – заповяда циганката, напъха всичко в торбите и изфуча навън от магазина.

- Леле, бабо Станке, вярно ли? – попита Катинка.

- Вярно, Катинке, видях го, той беше. И жалба пуснах, ама всички ми казват, че полза няма. То, и да го осъдят, мойта Милка никой няма да ми я върне... – подсмръкна старицата.

- Няма и да го осъдят обаче – възмутено рече продавачката. – Само да не ти направи нещо сега, като знае, че си го видяла...

- То, какво ли има да ми вземе вече... – отрони баба Станка. После полека закуцука към къщи.

Полута се из дома, помисли, пък накрая се реши. Взе телефона да се обади на дъщеря си. Не обичаше да я тревожи за щяло и нещяло, но просто не издържа. Краси от години живееше и работеше в Испания. Беше се устроила там и не помисляше да се връща. Веднъж в месеца се обаждаше, понякога пращаше някой лев, но не си беше идвала много отдавна, дори и на гости.

- Здравей, мамо, какво е станало? – чу се разтревоженият ѝ глас отсреща. Постепенно беше придобила акцент.

- Ами, Красе, исках ей така да те чуя. Добре ли си?

- Добре съм, слава богу. Ти как си?

- И аз иначе съм добре. Само дето... нощес влизаха цигани у дома. Заколиха козата...

Гласът ѝ отново затрепера. Красимира я пресече:

- Мамо, откога ти казвах да махнеш тая коза? Остави я козата, на тебе нещо направиха ли ти?

- Не, при мене не са влизали, аз ги видях, но си замълчах.

- Да идеш в полицията, да напишеш жалба, чу ли?

- Написах, ама ми казаха, че няма да стане нищо.

Дъщеря ѝ се ядоса:

- Ама как нищо бе, как така нищо? Тука няма такива работи, тука никой няма да посмее да ти влезе в къщата и да те краде, закони има и сме защитени! Каква държава станахте вие там бе, какво е това чудо от вас?

- Красе, ами...

- Какво?

- Ти не може ли да си дойдеш? Поне за ден-два? Да те видя, може да ми е за последно, дето се вика...

- Аааа, такива работи няма да ми приказваш! За последно, как можа да го кажеш? Не мога да дойда, пътят е много скъп. А и знаеш как е тука, един ден да те няма и веднага друг ти взема работата. Не, мамо, няма да мога! Хайде, че трябва да затварям!

- Пази се, дъще!

Баба Станка прибра телефона в шкафчето, после седна на леглото и заплака.

към страницата