четвъртък, 15 февруари 2018 г.

Синьото мънисто - 3

към Синьото мънисто - 2


Финият свят

- Започваш ли да си спомняш? – усмихна се Балодис.
- О, да – грейна насреща й Сара. – Това е нашият свят и аз се върнах. Ти си моята наставничка. И аз те обичам. Обичам всичко тук. Толкова е хубаво да съм си пак у дома. Там беше... – тя смръщи чело.
- Не бързай – с повелителен жест я възпря Балодис. – Знаеш, че не е хубаво веднага да се започва с прегледа на задачата. Имаш право на заслужена почивка. Искаш ли да отидем при извора?
- Надявах се да го предложиш.
Изворът беше мястото, където се раждаха младите души. Всички обичаха да ходят там. Реката бе като огромна фуния, преминаваща по земната ос. Река от енергия. Представляваше невероятна гледка. В единия край се вливаше енергията, която бе готова да получи нов живот. Отделяха я звездите, полека-лека, докато изцяло станат част от реката. Всичко от материалния и нематериалния свят, което се нуждаеше от ново начало, отиваше там. Първо реката течеше бавно и спокойно. Уморено. Цветове, светлини, звуци и сили там се смесваха в невероятна хармония. Някъде се ръсеше червеникав звезден прах, другаде се точеше гъста тъмносиня материя с мекотата на кадифе. Огнени искри и елегантни ледени кристали съжителстваха безгрижно и радостно. Усмивки, шепот, взривове, отчаяние, тъмнина, мекота – всичко тук бе едно цяло. 
Постепенно реката забързваше хода си, завихряше и създаваше най-невероятни форми. Някъде се пенеше меко и гальовно, другаде образуваше водовъртежи или лудо се спускаше по прагове. Жителите на финия свят обичаха да се разхождат по бреговете й, да чувстват енергията, понякога да отдават по малко от собствените си сили в общия кипеж. Излизайки на полюса, реката изригваше като гейзер. Това бе краят й, но също бе и извор, така както началото й бе устие.
А това, което изригваше, бяха младите души, образувани във водовъртежите и праговете, събрали в себе си цялото многообразие на финия и материалния свят. Гледката беше неописуемо красива. Те се издигаха нависоко, после се разпиляваха във всички посоки, лудуваха и подскачаха, точно като деца, ликуваха, преизпълнени от щастие. Толкова много щастие имаше там, че всеки, постоял за малко при извора, после дълго време беше опиянен. Там всички ходеха да лекуват болките си, да търсят отговори на въпросите си, да събират сили за изпитания. Или просто да си починат.
Двете жени приседнаха до извора. Не говореха, а се отпуснаха и се отдадоха на щастието. Хората наоколо се усмихваха или направо се заливаха в смях. Някои се рееха във въздуха, други подскачаха нависоко като гумени топки, без да спират. Трети се разливаха и попиваха в бреговете, в растенията, после се събираха отново.
Малка блестяща сфера тупна между Балодис и Сара. Новородената душа издаде гальовен звук и се отърка в по-младата жена. Беше розова и гукаше. Сара погали душичката и й намигна: „Може някой ден да ти стана наставник”. Сладурчето се заля в гърлен бебешки смях и се изтъркаля нататък.
Балодис рязко вдигна глава, сякаш се вслушваше. След миг и Сара повтори жеста й. Двете се спогледаха напрегнато. После видяха Солриг. Беше сам.

България, по турско време

Влая метна през рамо вързопа с ризите и се запъти към потока. Босите й крака уверено тъпчеха прахоляка по пътеката. Силна и жилава, тя не усещаше тежестта на товара си. Слънцето прижуряше, затова момата побърза да се скрие в сянката на гората. Посрещнаха я птичи песни и отмаряща прохлада. Тя се усмихна и сините й очи заискриха дяволито. Подсвирна на гласовитото пиле, после му рече „Ето, сега ще те надпея”. Прииска й се да викне с цяло гърло, без да се страхува. Но дочу далечен конски тропот от пътя и се сви предпазливо до едно дърво.
- Чумичката да те тръшне – пустоса тя непознатия и навлезе набързо в дълбоката гора. Пътят беше главен, по него постоянно минаваха конници. Винаги бяха турски войници, българите нямаха коне. Но по-страшни от войниците бяха кърските разбойници. Те не се спираха пред нищо: убиваха новородени, отнемаха жени от мъжете им, насилваха старци и баби. Затова всеки знаеше: чуеш ли конски тропот – криеш се. Слава богу, никой не смееше да навлиза в тази гора. Всички знаеха за караконджула, който броди там. Виждали го бяха, плашеха му се. Само Влая не се боеше от тия от отвъдното. „Страшните са тука”, мислеше си тя.
Да бъдеш хубава мома беше проклятие. Тъй е било винаги и навсякъде. Хората не прощават хубостта. И животът не я прощава. А Влая бе родена красавица като капка. Такава и щеше да израсте. Майка й я гледаше ката ден и страхът й растеше. Знаеше, че такава хубост не е на хубаво и рано или късно щерка й ще бъде я открадната, я насилена. Тия работи ставаха често, че и с по-грозноватите. Времето вървеше, а майчиното сърце се свиваше в ужас.
Докато веднъж, както я гледаше, тя разбра какво трябва да стори. Грабна главня от огнището и я завря в лицето й. Остана белег, който прорязваше бузата на Влая, изкриви крайчеца на устата й и я направи да изглежда сякаш все се усмихва, ама ей тъй, насила. Но туй не стигаше. Когато Влая порасна, снагата й стана сочна и кръшна. Тогава майка й я научи да носи развлечени груби ризи, да ходи изгърбена и да накуцва. Като че ли помагаше, защото на петнадесет години девойката все още бе като волна птичка. До това време много други момичета от селото бяха станали играчка на минаващите аскери или пък бяха отвлечени за робини. А Влая стана друга. Обичаше да е сама. И единствена не се боеше от духа, който живееше в гората.
Срещала го бе. Знаеше, че е много тъжен. Душата му беше почернена и объркана, Влая усещаше това. Искаше й се да поговори с него, но той винаги изчезваше, щом тя се приближи. А вярваше, че няма да й стори нищо лошо. Влая знаеше, че понякога от мъка човек става звяр. Но не очакваше от караконджула да й навреди.
Хората от селото не знаеха, но тя беше виждала и други като него. Повечето не я и поглеждаха. Преминаваха край нея като мрачни сенки и се разтапяха във въздуха. Страшни бяха другите, които се опитваха да се прилепят и да смучат силите й. Те бяха наистина зли и студени. От тях я побиваха тръпки. Струваше й се, че искат да откраднат душата й.
Тогава започваше да пее. Постепенно разтрепераният й глас се успокояваше и набираше мощ. Дали песента им даваше това, което търсеха, или увеличаваше нейната сила, Влая не знаеше. Но знаеше, че винаги помага.         
Не всички същества от другия свят бяха лоши. Имаше игриви горски джуджета, които лудуваха на слънчевите полянки. Девойката много пъти се бе смяла от сърце на игрите им. Потокът имаше свой дух, който на шега пенеше водата, когато тя се къпеше, и караше мехурчетата да я гъделичкат. После й намигаше и се скриваше под някой речен камък.
Там, в гората, Влая се чувстваше на свое място. В селото, сред хората, често усещаше лоши или смутени погледи. Вярваше, че нищо не е сторила, но някак съселяните й знаеха, че тя не е като тях. Бояха се от нея, а дали заради белега и вечната крива усмивка, дали заради туй, що се криеше в очите й, не биха могли да отговорят. Но всеки от тях бе сигурен, че е по-добре да стои настрани от нея. Чак  когато си отиваха от този свят, миг преди да поемат към светлината, тогава разбираха, че девойката ги вижда и ги изпраща с добро. Някои, по-смели, й помахваха за сбогом и й се усмихваха. Други засрамено извръщаха очи. Но повечето бяха толкова омаяни от новите усещания, че едвам я поглеждаха и политаха нагоре.
Изпроводила в другия свят всички селски покойници, Влая на никого не беше казала за това. Само веднъж опита да утеши една майка, чието невръстно детенце бе умряло от шарка. Но щом я заговори, жената се прекръсти и бързо се скри в колибата си. Оттогава девойката никого не закачаше и очакваше в замяна същото от съселяните си.
Акранките й вече се женеха една по една. Поне тези от тях, които досега бяха успели да се опазят от насилието на поробителите. Някои имаха и рожби, които носеха в цедилки на гърба си на път за нивите. Всички бебета харесваха Влая. Майките им не гледаха на това с добро око. Но малчовците все я диреха. Допълзяваха при нея или пък беззъбо й се усмихваха отдалеч. Момичето им гукаше тихо. Не им говореше, макар понякога да й се струваше, че те знаят какво си мисли. Чинеше й се, че те могат да й кажат за другия свят, където отиваха мъртъвците. Но нямаше как да ги разпита. Щеше й се да има друг начин да говори с тях, но не го знаеше.  Затова не ги закачаше. 
Понякога Влая си мечтаеше за своя рожбица. Цял живот никой не бе поискал ласката й, добрата й дума. А тя ожидаше някому да ги даде. Не се надяваше някой момък от селото да я поиска. Но макар да не си представяше как, беше уверена, че някой ден ще люлее малко детенце на ръце.
Приседна на тревата. Ухание на горски цветя изпълваше въздуха.  Познаваше ги всички до едно, знаеше за какво са дадени на хората. Никой не й го беше казвал. Просто поглеждаше билката, докосваше я, вдъхваше я и тя вече беше неин приятел и й разкриваше тайните си.
В селото нямаше знахарка и хората понякога умираха мърцина. Веднъж Влая се беше опитала да предложи цяр на един тежко болен. Но жена му не й повярва и я прогони. Започна да я кълне със злобен поглед. Обвини я, че иска да отрови стопанина й. А момичето беше едва на девет години. Изплашено от беса й, то избяга в гората и не се върна два дни. Когато се прибра, свари погребение. Човекът се бе поминал.
Щом я видя, вдовицата я посочи с пръст, зави, залюля се, лицето й потъмня. После занарежда срещу й:
- Отвори се, земьо майчице, та погълни тая вещица, дето ми урочаса стопанина. Божкеееее, порази я с гръм, божке, убий  нечестивата, дето ми остави дечицата сираци!
Разрошена и зловеща, жената тръгна към нея. Девойката я гледаше с ужас. Тъкмо бе узнала истината. Покойният все още стоеше там и й обади, че жена му го е отровила с билки. Влая отвори уста да проговори, но тогава майка й я сграбчи грубо за китката и я завлече вкъщи. Спусна чергите на прозорците, залости вратата.
- Ама, мале, аз не съм... Тя беше, мале, отровила го е – опитваше се да обясни задъхано Влая.
Силен шамар я повали на земята. После майка й запуши устата й с парцал и изсъска:
- Да мълчиш! Дума да не си казала! Ще ни запалят заради тебе! Откъде ми дойде до главата, господи...
Хората познаваха злобния нрав на овдовялата и не дадоха ухо на обвинението. Или просто не посмяха да посегнат на Влая. Само започнаха още повече да странят от нея. Правеха се, че момичето го няма.


към страницата