вторник, 13 февруари 2018 г.

Синьото мънисто - 2

към Синьото мънисто - 1


Финият свят

            - Това ли е трябвало да стане? Или аз пропуснах нещо? – задъхано изрече Солриг, докато двамата с Балодис бързаха към входа. – Не очаквах от тях да натворят чак такива глупости. Ама наистина! Дано всичко се размине без сериозни последствия...
Балодис го погледна. Любимият й беше прекалено разстроен. Тя го спря с жест. Сетне с едва чуто измъркване прие формата на гълъбовосива персийска котка и се отърка в него. Солриг пое дълбоко дъх, наведе се и я взе. Тя се намести удобно и се сгуши в ръцете му. Останаха така известно време, докато Балодис усети, че в главата му вече не цари хаос. Тогава измърка:
- Да побързаме!
Двамата се издигнаха във въздуха и се превърнаха във феерични, блестящи облаци: нейния – гълъбовосив, неговия – слънчевожълт. Полетяха напред като ту преливаха един в друг, ту се разделяха.
По брега на езерото бяха събрани много като тях. Всеки очакваше някого, бил той близък или ученик. Мястото пулсираше от енергия, поело в себе си толкова много емоции. Балодис се изправи на ръба и погледна в бездънното изумруденозелено пространство. Видя обхваната от пламъци дървена сграда. Двама конници се отдалечаваха от нея, галопирайки. Водеха трети кон, а през седлото му бе преметнат човек, очевидно мъртъв или тежко ранен. От горящия обор се чуваше пронизително, отчаяно цвилене. Млада жена, облечена с мръсна, окървавена ленена риза, бе приседнала отстрани и наблюдаваше огъня. Беше подпряла брадичка на коленете си, юмруците й бяха здраво стиснати. Погледът й бе плашещо студен. Балодис потръпна вътрешно. Горкото момиче, страданието й бе голямо. Нямаше да е лесно. После се съсредоточи и започна да зове Сара.
Младата жена вдигна глава, сякаш стресната от сън. Усещаше повик, настойчив и странно познат. Не разбираше какво става, но знаеше, че трябва да тръгне. Осъзна, че предстои раздяла. Почувства болка, но зовът беше силен и не й даваше избор. Обгърна с поглед зелената долина и руините на дома си, после бавно, със съжаление, се заиздига във въздуха. Нямаше усещането, че се движи нанякъде, но виждаше, че догарящата къща става все по-малка. Целият й живот се отдалечаваше безвъзвратно. В очите й нахлуха сълзи.
Внезапно сякаш се оказа в тунел. Пътуваше по него с огромна скорост. Това ново преживяване я накара да забрави всичко друго. Беше страшно, но и прекрасно. В далечината пред нея изгря светлина. Помисли си, че сигурно отива към слънцето. Чудна работа, как така не я изгаряше?
После разбра, че това беше друга светлина, която ставаше все по-ярка. Беше гореща, но не с топлината на огъня, а с топлината на нежността. Привличаше я неудържимо, караше я да се стреми нагоре и нагоре. Онзи глас не преставаше да я вика. Ставаше все по-ясен. Беше мек и много красив. Обещаваше й покой. Беше глас на приятел и Сара от цялото си сърце пожела да стигне по-скоро при него.
Опиянена от новите усещания, девойката не забеляза, че сама се бе променила. Нямаше я грозната рана на шията й, лицето й бе чисто, ризата – снежнобяла. Кестенявата й коса се стелеше на меки вълни по раменете. Прекрасната светлина навлезе в нея и тя заблестя. Очите й сияеха, преливаха от щастие.
Движеше се през нещо, наподобяващо изумрудено зелена вода. После неочаквано зеленото свърши и Сара видя, че се намира в езеро. Наоколо имаше тълпи от хора. Изумена, тя се измъкна на брега и се огледа. Светлината беше навсякъде, светлината изпълваше този невероятен свят, който й изглеждаше познат и мил. Към нея се приближи красива жена с меки, гълъбовосиви коси. Тя протегна ръце и се усмихна:
- Добре дошла, Сара!
Знаеше, че я познава. Познаваше мястото, а също и хората, които се тълпяха наоколо. Но не можеше да си спомни нито едно име, не разбираше защо е тук и каква е връзката й с този чуден свят.
 После изведнъж светкавица прониза съзнанието й.
- Балодис! – извика звънко и потъна в прегръдките й. Два вихъра, гълъбовосив и нежнозелен, се увиха един около друг, затанцуваха заедно, сляха се и заблестяха. Отново се превърнаха в красиви жени и се загледаха в очите. Не можеха да се нарадват една на друга. В този момент Сара улови познато слънчевожълто трептене. Усмихна се до уши и зарадвано се устреми към прегръдките на Солриг.
- Е, нашето момиче се завърна – изрече с топъл глас слънчевият мъж. Идете да си поговорите, аз ще се присъединя по-късно. Имам още работа тук.

България, по византийско време

Неош стоеше насред пламъците. Знаеше, че има много важна задача. Трябваше да спаси Сара. Тя беше някъде тук, а той бе виновен за това, че тя е в опасност. Трябваше... той се огледа объркано. Тук беше ханът, нали? Тук щеше да открие любимата и да оправи грешката си. Да, онези мъже я нападнаха, после запалиха всичко. Но ако той беше достатъчно търпелив, ако стоеше тук, колкото е нужно, сигурно щеше да успее да промени нещо.
Потърка чело. Бе я държал в ръцете си и бе оплаквал смъртта й. Но това не можеше да се случи, не и завинаги. Трябваше да има шанс! Иначе не би могъл да го понесе, не би могъл да се примири. Какво се бе случило? Защо не можа да я защити? Та той бе много силен, бе преборвал по осем противника наведнъж. Никой не смееше да го предизвика. Как така не можа поне да зашемети един от нападателите? Бе вложил цялата си отчаяна сила и не постигна нищо.
Сигурно това беше наказанието му за предателството. Още в мига, когато изрече думите, Неош бе разбрал, че е направил огромна грешка. Беше се надявал, че е поправима, но явно Бог бе решил да го накаже. „Защо нея??? – изкрещя той към небето. – Защо не мен? Нали аз бях виновен? Аз бях подлият предател, който падна толкова ниско и провали всичко... Защо сега тя е мъртва, а аз съм жив?”
Когато изрече последното, младият мъж изпита странна несигурност. Отново беше объркан. Не разбираше какво му става, беше така от часове. Всичко бе някак неестествено, някак... призрачно. На моменти сякаш губеше връзка с реалността.
На изток небето посветля, но за Неош долината беше все така сива. Уж същата, а покрита с необичайна мъгла в свежото юлско утро. Дори и умиращите пламъци от пожара бяха някак унили. Изглеждаха студени, не го докосваха. А той искаше нещо да го изгори. Да го събуди и да го накаже. Искаше да изпита всичката болка, която Сара бе понесла, за да намери в страданието сили да я спаси.
Само че Сара я нямаше. Някъде сред пепелището бяха овъглените й останки, но Неош не искаше да ги вижда. Искаше да вярва, че все още може да направи нещо. Трябваше да може! Само малко да си почине, да си върне силите. Да се измъкне от сивата мъгла, която го обгражда отвсякъде. И после щеше да намери начин да й помогне или щеше да остане тук завинаги.



към Синьото мънисто - 3
към страницата

Няма коментари:

Публикуване на коментар